(доклад, изнесен на Научна конференция "Върховенството на закона – предпоставка за развитие на бизнеса и за икономически растеж. Научни изследвания в памет на проф.д-р. Борис Ланджев", организирана от УНСС, проведена на 27.11.2015 в гр.София)
Често пъти първичното придобиване служи като коректив на целеното от страните, но неосъществено правоприемство. Прехвърлен е недвижим имот, но дължимата форма е била опорочена. Закупена е движима вещ, но продавачът се е оказал несобственик. Съдебният изпълнител е възложил такава вещ, но тя не е била на длъжника. Във всички тези случаи страните, независимо дали са добросъвестни или не, целят, но не могат да постигнат правоприемство.
В други случаи първичното придобиване се осъществява без придобиващият да се е опитал да придобие правото по деривативен начин, а ако е имало такъв опит, това е без всякакво значение за самия състав. Завладяна е ничия движима вещ. Владян е недвижим имот десет години. Изработена е добросъвестно вещ от чужди материали.
Когато първичното придобиване се осъществява вместо неуспялото правоприемство, във фактическия състав винаги се включва правно основание. Това правно основание е юридически акт, който е бил насочен, но не е успял да прехвърли правата. Изискването за такова правно основание у тези състави, както тяхната роля да заместят, да коригират неуспелия ефект на правоприемство, говори за тяхното участие в динамиката на гражданския оборот. Те са своеобразно „помилване” от страна на законодателя спрямо тези, които са нарушили стриктните правила на правоприемството. Затова тези способи могат да бъдат наречени динамични, а тези без основание – статични1. Посоченото разграничение касае само първичните придобивни способи и не следва да се смесва с общата класификация на фактическите състави на статични и динамични (производства), която се дава в литературата2.
Динамичните способи на свой ред могат да бъдат разделени на две големи групи – същински и несъщински (незаинтересовани). Целта на настоящата работа е да защити практическото значение на тази класификация и да посочи основните проблеми, които се открояват благодарение на нейното прилагане.
§1. Основание за разграничението
Редица способи се приемат като първични, защото приобретателят става собственик, независимо дали прехвърлителят е бил такъв. Това особеност се наблюдава само при някои от динамичните способи. При статичните фигурата на прехвърлителя изобщо отсъства.
Като пример за такива динамични способи могат да бъдат посочени проданта на движима вещ в изпълнително производство, продажбата на движима вещ по ЗОЗ, присъдите, с които се постановява отнемане на вещи, независимо чия собственост са. Във всички посочени случаи придобиването се приема за първично, защото съответният състав прави приобретателя собственик, дори и прехвърлителят да не е бил. Тогава е налице особено основание, предвидено в закона, липсва правоприемство и волята на истинския собственик е без значение. Когато обаче вещта принадлежи на прехвърлителя, същият състав води до правоприемство.
Типичен пример е продажбата при принудително изпълнение3. В нито един закон (ГПК, ДОПК, ТЗ, ЗБН) не е нормирана изпълнителна продажба, която се стреми да удовлетвори кредитора с цената на всичко, включително с незачитане на правата на третите лица. Оригинерният ефект – което ще рече – претърпяната загуба от истинския собственик – би следвало да бъде изключение, необходимата жертва в името на ефективността на изпълнението. Оттук се вижда, че проданта на движима вещ при принудителни изпълнение цели и в обикновения случай поражда правоприемство.
Следователно, първичният ефект ще настъпи, само ако ако основната цел – правоприемството – не е постигната. По този начин се покриват определени рискове, застрашаващи сигурността в оборота. Описаното свойство е определящо за принадлежността на състава към оринигерните способи. Не се минава през някаква процедура на установяване наличието или липсата на права, от която ефектът на гореописаните състави да зависи. Те просто пораждат вещноправно действие, без да се интересуват от това дали определено лице (потенциалният прехвърлител) наистина притежава правото. Затова съставите, които притежават посочената двойнственост, могат да бъдат наречени незаинтересовани. Същевременно те са и несъщински, в отлика от съставише, които винаги водят до първично придобиване и могат да бъдат означени като същински.
Законодателната логика, провокирала обособяването на същински и несъщински (незаинтересовани) динамични състави може да бъде илюстрирана чрез анализ на разпоредбата на чл. 239, ал.2 ДОПК. Купувачът става собственик на продадената недвижима вещ, дори и длъжикът да не е станал собственик, ако до изтичането на една година от обнародването в „Държавен вестник” на възлагателното постановление не е предявен иск за собственост. С едно изречение законодателят е нормирал ефекта на два различни състава. Първият – самата публична продан на имота – е деривативен. Вторият състав е корекция на невъзможността първият да породи действието си, когато липсва право у длъжника. Той включва освен публичната продан, още обнародване, изтичане на определен срок и непредявяване на иск. Първият състав ще действа само, ако длъжникът е собственик, а вторият – само, ако длъжникът не е собственик. Затова в първия случай е налице производен придобивен състав, а във втория случай – същински оригинерен състав. Но ако законодателят беше постановил, че публичната продан на недвижимия имот поражда вещното си действие независимо дали длъжникът е бил собственик (както е при изпълнителната продажба на движима вещ), той всъщност щеше да обедини действието на тези два състава в един, който щеше да бъде несъщински, защото в един случай щеше да води до правоприемство, а в друг – до първично придобиване. Всеки несъщински (незаинтересован) състав може да бъде „разчленен” по този начин на два отделни придобивни способа. Разбира се, това би имало смисъл, само ако за първичното придобиване законодателят желае да въведе допълнителни изисквания, както е сторил това в чл. 239, ал.2 ДОПК.
§2. Практическа важност на разграничението
Делението на динамичните способи на същински и несъщински (незаинтересовани) е важно най-малко поради две причини.
На първо място, поради особеностите на правното основание в единия и в другия случай. Докато при същинските способи правното основание е само елемент от фактическия състав, равностоен с останалите, при несъщинските то е най-важният елемент. На практика целият придобивен способ би могъл да се изчерпи с него, защото останалите елементи са второстепенни. Така, голяма част правните основания на несъщинските състави са финален акт на определени производства: изпълнително (продан на движима вещ), административно (отчуждаване), съдебно (отнемане в полза на държавата). Цялото производство представлява динамичен фактически състав и в този смисъл крайният акт – основание (възлагателно постановление, заповед за отчуждаване, присъда) е част от него. Обаче евентуалният порок в производството, включително липсата на определени елементи от него (задължителни процесуални действия) невинаги ще препятстват настъпването на правните последици на оригинерния способ. Финалният акт е самостоятелен. Дори и при наличието на пороци, обуславащи обжалването му, той би могъл да не бъде обжалван и да влезе в сила. (Разбира се, би могло да се стигне до неговата отмяна като влязъл в сила акт, но това ще означава, че той вече е породил действието си). А в определени случаи актът изобщо не може да бъде обжалван (чл. 482, ал.1 ГПК). В отлика, основанието при същинските способи е равностойно на останалите елементи. Така, липсата на който и да е от тях при придобивната давност или в състава на чл. 78 ЗС ще препятства настъпването на правните последици. Тук елементите са равностойни, като правното основание обикновено не е финален, а често пъти е дори начален акт. Следователно правното основание при несъщинските състави се отличава със самостоятелност и независимо действие, които липсват при същинските.
На следващо място, двойствеността на несъщинските състави е сериозно предизвикателство пред установеното разбиране за наличието на ясно и категорично разграничение в ефектите на първичното и производното придобиване. Възможността и двете да настъпят в рамките на един и същи способ поставя под съмнение всички аргументи, свързани с вида на придобиването, за да се обоснове определена теза по отношение на придобитото право. Може ли да се твърди например, че изпълнителната продажба на движима вещ „изчиства” правата и купувачът придобива вещното право чисто, само защото тя е оригинерен способ? При оригинерното придобиване както повечето автори, така и съдебната практика виждат един ефект на „изчистване” на правото4. Дори и тезата за такъв непредвиден в закона ефект бъде възприета, следва да се постави въпросът как тя ще се оправдае в случаите, при които е възможно както правоприемство, така и оригинерно придобиване. При правоприемството запазването на правата на третите лица е правило. Още повече, че е възможно последователното случване и на двата ефекта на несъщинския състав: правото е прехвърлено от собственика, обаче след това същото това право е отпаднало с обратна сила и изведнъж приобретателят се оказва в положението на оригинерен собственик. На базата на това следва по-скоро да се приеме, че ако законодателят цели постигането на такъв ефект, той следва да го укаже изрично, както впрочем е сторил това при отчуждаването. Държавата, съответно общината, придобиват правото без тежести5 по силата на изрична законова разпоредба –чл. 41, ал.3 ЗДС, съответно чл. 32, ал. 3 ЗОС.
§3. Посочване на някои несъщински състави
Като несъщински (незаинтересовани) динамични състави могат да бъдат посочени: проданта на движима вещ в производство по принудително изпълнение (чл. 482, ал.2 ГПК, чл. 717к ТЗ, чл. 76 ЗБН, чл. 239 ДОПК), продажбата на движима вещ, предмет на особен залог (чл. 37, ал.4 ЗОЗ), отчуждаването за държавни и общински нужди, отнемането в полза на държавата в определените от НК и ЗАНН случаи на вещи, независимо чия собственост са, учредяването на принудителни сервитути и в определени случаи – кратката давност. Ще се спра по-подробно на последните два способа. По отношение на принудителните сервитути въпросът за първичния характер на придобиването не ми е известно да е бил поставян. Кратката давност от своя страна се отличава с редица особености.
3.1. Учредяването на принудителни сервитути като несъщински (незаинтересован) способ за придобиване на вещни права
Когато сервитутните права се учредяват с правна сделка, придобиването без съмнение е деривативно. По отношение на учредяването с административен акт обаче се наблюдават както случаи на деривативно, така и на оригинерно придобиване.
Разликата във вида на придобиване произтича от това върху чий имот се учредява правото с административния акт. Аргумените за това са следните. Когато законодателят изрично посочва предвижда специален ред за учредяване на сервитути върху държавен или общински имот, придобиването е деривативно. В самия закон е дефинирано правоимащото лице: ако се окаже че имотът всъщност е на друг субект, придобивен ефект няма да настъпи. Когато обаче със съответния акт се учредява сервитутно право върху частен имот, дори и собственик на служещия имот да е лице, различно от определеното в административното производство, това няма да се препятства придобиването на правата. Затова този втори случай (по подобие на отчуждаването) представлява оригинерен състав. Той е от категорията на динамичните, незаинтересовани състави. Касае се за случаите на принудителни сервитути6. Хипотезите, в които които те се учредяват, и съответните административни актове са уредени в различни закони – ЗУТ, ЗВ, ЗГ, ЗЕ, ЗОЗИ7.
Като пример може да послужи сравнението между чл. 192, ал.2 и ал.3 ЗУТ, (съответно чл. 193, ал.3 и ал.4 ЗУТ). Законът изрично предвижда имотът, върху който се учредява правото на преминаване по чл. 192, ал.3 ЗУТ, да бъде държавен, респективно общински. Затова заповедта се издава от областния управител, респективно от кмета на общината – т.е., от органите, които имат управителни функции по отношение на служещия имот. Придобиването е деривативно. Затова, ако се окаже, че имотът е всъщност на друг субект, не на държавата (общината) правото няма да бъде учредено; заповедта обаче ще може да служи като годно правно основание за добросъвестно владение.
В отлика, по чл. 192, ал.2 ЗУТ, кметът натрапва правото на преминаване на собственика на служещия имот. Дори и впоследствие да се окаже, че посоченото в административната преписка лице всъщност не е собственик на служещия имот, това няма да направи заповедта нищожна, нито ще се отрази на учреденото вещно право8. Друг е въпросът, че подобен порок би имал значение при оспорване на заповедта, както и евентуалната й отмяна по реда на чл. 99-106 АПК. Това заключение не се променя от обстоятелството, че законодателят предвижда дължимата цена за правото на преминаване да се заплаща преди издаване на заповедта (чл.192, ал.2 ЗУТ). Вещноправното действие на заповедта не е обвързано със самото плащане; то може да бъде направено и на лице, различно от собственика, без това да се отрази на придобиването на правото. Когато законодателят иска да обвърже по някакъв начин правата на титуляра на сервитура с плащането, той го прави изрично. Пример за това е чл. 112, ал.4 ЗВ: изпълнението (но не и възникването) на правата по акта за учредяване е допустимо само след заплащане на определеното обезщетение.
Тезата за оригинерния характер на учредяването на сервитутно право върху частен имот още по-ясно личи в състава по чл.36 ЗОСИ. Правото на преминаване се учредява по искане на собственика или ползвателя на селскостопанската земя през съседните земи. Тук не се изисква липса на съгласие между собствениците. Налице е просто едно право, което администрацията упражнява9.
Заключението е валидно и по отношение на останалите случаи на учредяване на сервитутни права по административен ред. Когато законът предвижда учредяване специално върху държавен или общински имот, придобиването е деривативно. Когато имотът може да принадлежи и на частноправни субекти, се касае за оригинерен състав, от категорията на незаинтересованите динамични способи.
3.2. Един от видовете кратка давност като несъщински (незаинтересован) способ за придобиване на вещни права
Кратката давност е способ за придобиване само на недвижими имоти от добросъвестния владелец. Въпреки еднаквия петгодишен срок, тя не трябва да се смесва с давността за придобиване на движими вещи (чл. 80 ЗС).
Кратката давност предполага добросъвестно владение по смисъла на чл. 70, ал.1 ЗС. Посочената разпоредба въвежда две различни хипотези на порок в правното основание, котйо е препятствал придобиването. Това са липсата на право у прехвърлителя и порока във формата на основанието. Оттук могат да бъдат отграничени два вида кратка давност:
– в първия случай владелецът придобива a non domino и кратката давност се проявява като същински динамичен състав;
– във втория случай владелецът не е придобил заради порока във формата на основанието, като тук няма значение дали прехвърлителят всъщност е собственик или не. Последното ще бъде вярно, ако се приеме тезата, че кумулативното наличие на двете основания не е пречка за осъществяване на добросъвестно владение10. Аз споделям тази теза – съюзът „или” прави достатъчно всяко едно от основанията, но не забранява наличието на двете. Следователно, при наличие на порок във формата, който е препятствал прехвърлянето на правото, няма значение дали прехвърлителят е бил собственик или не. Още повече, че той би могъл да бъде собственик към момента на (опороченото) прехвърляне, но в последствие правата му да отпаднат. Следователно, когато кратката давност е изтекла в полза на владелец във втората хипотеза на чл. 70, ал.1. ЗС, тя се проявява като несъщински (незаинтересован) състав, защото няма значение дали прехвърлителят е бил собственик или не. В отлика от останалите състави обаче, тук правното основание не се ползва със самостоятелността и независимото действие, които бяха посочени по-горе.
§4. Заключение
Класификацията на първичните придобивни способи, включващи във фактическия си състав правно основание, на същински и несъщински (незаинтересовани), има своята опора в позитивното право и спомага за по-доброто разбиране на проблемите на оригинерното придобиване. Затова тя следва да бъде възприета и използвана при тяхното изучаване.
Бележки под линия:
1 Вж. съшо Недев, Д., „Фигурата на „оригинерния приобретател” на вещни права в хипотезата на чл. 17, ал. 2 ЗЗД”, доклад, изнесен на юбилейната научна конференция, организирана по повод 100-годишнината на проф. Веселин Христофоров (организирана от ЮФ на УНСС и Алумни клуба на завършилите ЮФ при УНСС), проведена на 21.11.2014 г., издаден и в сборника от конференцията: „Проблеми на законодателството и правоприлагането, свързани с развитието на бизнеса в Република България и Европа”, т.1.,С., ИК- УНСС, 2015, доп. и прер. вариант: https://www.challengingthelaw.com/veshtno-pravo/the-figure-of-originally-acquiring-transferee/.
2 За тази класификация вж. например Павлова, М., Гражданско право – обща част, второ преработено и допълнено издание, С, 2002, с.427, както и различните издания на Сталев, Ж., Българско гражданско процесуално право.
3 По повод на проданта на движима вещ в изпълнително производство за пръв път представих тезата си за двата вида динамични състави: Недев, Д., За придобиването на право на собственост на основание продажба на движими вещи в производство по принудително изпълнение, доклад, изнесен на Първа национална съвместна конференция на професионален правен сайт „Предизвикай правото” (ChallengingTheLaw.com) и Съюза на съдиите в България, проведена на 16 октомври 2015 г. в гр. София.
4 За някои безусловно, за други – в завимимост от това дали приобиващият знае и не се противопоставя на правата на третите лица. За тази връзка свидетелства например начинът, по който е формулиран вторият въпрос по тълкувателно дело No 1/2015 г. на ВКС, ОСГТК (проблеми на особения залог).
5 Което следва да се разбира без права на трети лица, включително ипотеки, доколкото по нашето право истински вещни тежести (Reallasten) няма.
6 За термина „принудителни сервитути“ и приложението му вж. Ставру, Ст., Правна същност на сервитутните права според българското законодателство, дисертационен труд, С., 2008.с 217.
7 Критика на възгледа, че в разглежданите по-долу състави се касае за законно ограничение на собствеността, и защита на тезата за характера им на сервитутни права вж. у Петров, Вл., Законът за устройство на територията, С., Сиби, 2002, с. 147. Подробно за видовете сервитутни права вж. Боянова, Г., Вещните сервитутни права, С., Авалон, 2008.
8 Отделен е въпросът за съобщаването за издадения административен акт, което следва да бъде извършено на всички заинтересовани лица (чл. 61 АПК), включително и собственика на имота, от което зависи влизането му в сила.
9 Според определението на доц. Боянова, налице е едно преобразуващо гражданско право, което се упражнява по административен ред – Боянова, Г., Вещните сервитутни права, С., Авалон, 2008, с. 159.
10 По този въпрос има разногласие в доктрината. Проф. В. Стоянов счита, че тогава владението ще бъде обикновено – Стоянов, В.,Вещно право, С., БАН, 2004, с. 47. На добросъвестния характер на владението при кумулация на пороците настояват Таджер, В., Вещно право на Република България, Част четвърта „Владение”, трето издание, С., Софи-Р, 2001, с. 140, Петров, Вл., М.Марков, Вещно право. Помагало. Поредица Modus studendi, осмо прер.и доп. издание, С., Сиби, 2014, с. 46, Ставру, Ст., „Правни белези на добросъвестното владение”, Във: Владението, Юридически фрагменти, С., Сиела, 2015. с. 90.
