Наем на (женско) тяло

(публикацията е част от книгата "Биоправо. Видения в кутията на Пандора. Книга първа", 2014, § 5, с. 125-143)

 

Както не веднъж съм имал повод да спомена :), човешкото тяло – обект на културно и търговско преклонение в съвременното ни общество, е юридическо табу. То се смята за неприкосновена част от личността на човека, поради което всякакви претенции за разглеждането му като обект на вещни или облигационни права биват отхвърляни със сериозна доза съмнение и съпротива.

Това обаче не винаги е било така. Освен робите, които безспорно са били разглеждани като вещи, в римското право е съществувал и договор между пълноправни граждани, който е предоставял под наем тялото на един човек за задоволяване на нуждите на друг: т. нар. договор да наем на работа, който всъщност е „прадядото“ 🙂 на съвременния трудов договор.

Оказва се че дори и днес наемът на тяло е част от съвременните общества. Ето няколко примера.


Правото на сексуален достъп до жени при различните форми на проституция

Проституцията, определяна като предоставяне на сексуални услуги (извършване на развратни действия) по занятие (системно в рамките на определен период от време) срещу заплащане (получаване на материална облага), е феномен, който според някои историци е стар, колкото светът. Произлизащ от латинското prostitutio ("осквернявам", "обезчестявам", "опозорявам"), терминът изразява ефектът, свързван от обществото с проституирането: оскверняване и обезчестяване не само на човешкото тяло, но и на личността, въплътена в него. Въпреки отрицателната оценка, съдържаща се в етимологията на термина, не само в исторически план (например характерната за определени исторически периоди военната проституция), но и днес лицата на проституцията са многообразни и различни – от подлаганите на брутално насилие улични проститутки до почитаните храмови проститутки. Всяка една от тях предлага тялото си като продукт с определена стойност.

 

а) улична проституция:

В САЩ, където проституцията е законна само в 10 окръга на щата Невада, уличната проституция е свързана с комбинацията "наркотици, болести и насилие", която е и причината за голямата смъртност при този вид проституция. Преследвани от закона, от сводниците и от клиентите си, уличните проститутки упражняват една от най-опасните професии.

Призивите към декриминализацията на проституцията с цел предоставяне на повече (законова) защита на секс работничките обаче не срещат одобрението на по-голямата част от американското общество. Като причина за това се посочва, че легализацията на проституцията би означавало „държавата да сключи договор с гражданите си от мъжки пол за сексуален достъп до жени“ (1). Правото на сексуален достъп до жени“ се отрича и на мъжете инвалиди, които поради недъг са затруднени да имат нормални сексуални отношения с жена. В това отношение най-либерален е правният режим в Холандия, където всеки инвалид има право на държавна помощ за 12 сексуални услуги годишно!

 

б) "емоционална" проституция:

Те предоставят елитните си услуги в лицензирания 5-звезден публичен дом на Сидни Стилето“, като предлагат комбинация от секс и лукс. Преди да заплати клиентът преминава през задължителен преглед и… душ :). Услугата не е само сексуална, но и психологическа. Определят я като "емоционална работа". За разлика от уличните проститутки, които често дори не разговарят с клиентите си, елитните компаньонки „работят“ и с емоциите на плащащите им мъже. Проблемът с проститутките в Австралия е стигнал до такива размери, че в стремежа си да ограничат явлението кметовете на някои градчета наемат детективи, които да ("разследват") спят с проститутки срещу заплащане!

 

в) кибер проституция:

Сайтът bigsister.net пренася най-старата професия в дигиталната епоха. В специално създадени за целта помещения клиентите правят секс с "работничките", без да заплащат за това. В замяна на "безплатната" услуга обаче те подписват договор, с който се съгласяват докато правят секс да бъдат заснети с камери  и заснетите видеоклипове да бъдат излъчени в реално време в интернет. По този начин приходите се осигуряват не от клиентите, а от абонатите воайори, заплащащи достъпа до видеокамерите. Клиентът се превръща в актьор(-аматьор) в пазар на сексуални услуги с трети участник, който си плаща, за да гледа порнографско съдържание. Така публичният дом вече е порнографско учреждение, в което единият участник в сексуалния акт (клиентът) работи безплатно, а другият (проститутката) – срещу заплащане, осигурена от трети лица, наблюдаващи "услугата" през интернет. Тази професия осигурява доход от около 50 000 евро годишно…

 

г) съсловна проституция:

Бангладешкото градче Даулатдия (Daulatdiaпредставлява крайпътен секс квартал с над 10 000 бараки, населявани от проститутки. В Бангладеш всяка безработна жена над 18 може да кандидатства за разрешение за проституция. В съвременния Содом и Гомор, както наричат Даулатдия, съществува класово разделение между проститутките:

– чукри (най-ниша класа): млади момичета, продадени като секс робини. Те са били жертва на трафик като деца. Детска проституция е широко разпространена в Даулатдия, като продадените деца биват насилвани да проституират, а ако откажат стават жертва на масови изнасилвания, докато се пречупят;

– баратия (класата по средата) – независими проститутки, които са дошли в Даулатдия по своя воля и желание или са успели да изплатят дълга си като чукри и вече заработват пари за себе си;

– шурдани (най-висша класа) – съдържателки на публични домове, притежават чукри и собственици на едностайните бараки, в които проститутките предлагат телата си.

 

д) свещена проституция:

Практикува се от "монахини", наричани девадаси, в храм в Южна Индия. Наименованието "девадаси" включва две части: "дева" – богиня, и "даси" – слуга. В различните части на Индия те се наричат още мантанги, йогини, басани, йогти и др. (2). Обричането им като слуги става от малки (13 години), когато децата се "женят" за богинята Йелама (Матама). Първоначално девадаси били момичета, посветени на определено божество, живеещи във въздържание и религиозен екстаз. Впоследствие свещениците започнали да ги освобождават от обета за въздържание и правели секс със тях, за да се "докоснат до божеството", на което са посветени девадаси. С течение на времето девадаси стават танцьорки, предназначени за висшите свещеници и за кралски особи. Като "божествена съпруга" девадаси няма право да се обвърже, нито да се омъжи за смъртен мъж. Поради това на практика тя се превръща в храмова проститутка, собственост на селото, в което е разположен храмът. Тъй като деца й са с неустановено бащинство, това им пречи да получат нормално образование и ги обрича на бъдеще, аналогично на живота на тяхната майка.

Изборът кое дете да бъде "венчано" с богинята Йелама се основава на исторически "доказали се" и „обективни“ критерии, сред които: непроплакване при раждане, преболедуване на шарка в ранните години, сплъстяване на косата на детето… Ритуалът на посвещаване се извършва, когато момичето навлезе в пубертета. На организираната за целта венчавка момичето се предоставя на мъжа, спечелил търга за девствеността й. От този момент девадаси е притежание на всеки мъж от селото, който я пожелае, а майка й влиза в ролята на сводник.

Още през 1934г. Бомбайският акт за защита на девадаси е забранил посвещаването на момичета като девадаси, като изрично позволява на вече "посветените" девадаси да се омъжат за смъртен мъж. От 1988 г. практиката девадаси е обявена за незаконна в цяла Индия. Въпреки това и до днес практиката на девадаси е жива в Южна Индия. Причината за това са бедността, гладът и липсата на доходи, които принуждават жените девадаси да използват децата си като свои заместнички и доходите от това да бъдат използвани за изхранването на семейството. Дори и предвидената наказателна отговорност за участниците в ритуал за посвещаване на девадаси не е в състояние да прекрати съществуващата социална практика.

Друг проблем, но този път по-често срещан в Западните държави, е този, свързан с хиперсексуализацията на децата – превръщането им в манекени на дрехи и рекламни лица на продукти, съдържащи сексуално послание (като например сексапилни рокли и обувки, грим, червило, бельо и пр.). С основание се посочва, че подобно натоварване на децата със сексуално излъчване може да доведе до възприемането им като сексуални обекти и до засягане на т. нар. право на детство. За да се позволи на децата да бъдат деца в няои страни се въвеждат забрани за производството, рекламирането и носенето на "дрехи за възрастни" от деца под определена възраст (например под 12 или под 16 годишна възраст).

 

Сексуално сурогатство

Сексуалното сурогатство, макар и много близо до проституцията, се разграничава от нея. То се определя като форма на (сексуална/физиологична) терапия ("секс по заместване"), при която с помощта на партньор-заместител клиентът преодолява своята неопитност в общуването с жени и/или  "лекува" свои сексуални проблеми. Отново става въпрос за услуга, при която тялото на "терапевта" се отдава в полза на клиента (пациента) с цел постигане на физическа и емоционална релаксация и подпомагане на процеса на приемане на собственото му тяло и тялото на неговия партньор. Клиентите най-често търсят услугата "сексуално сурогатство", за да преодолеят своя сексуална дисфункция (например фобия от докосване, ахедонизъм, форма на инвалидност, която налага промяна в сексуалните навици и др.), а понякога – и просто за да задоволят своето любопитство. В някои случаи се практикува и като форма на сексуална инициация на навършили пълнолетие деца, поръчана и заплатена от техните родители. Сексуалното сурогатство като вид терапия се определя като "физиологичната част" в процеса на преодоляване на съществуващи затруднения в сексуалното общуване, която ясно следва да се разграничава от "психологическата част", осъщeствявана от психолог, психотерапевт или психиатър (партньорите заместители отказват сексуално сурогатство в случаите, когато установят, че лицето имат сериозни психически проблеми, които следва първо да бъдат разрешение и едва след това може да се пристъпи към провеждане на сексуално сурогатство). Партньорът-сексуален заместител и психотерапевтът работят заедно, без да навлизат в работата на другия. Чрез сексуалното сурогатство се предлага алтернатива на абсолютната забрана за интимни отношения между пациент и терапевт, които се смята, че могат да доведат до влюбване на клиента и до неефективност на психотерапията. 

За разлика от проституиращата жена партньорът-заместител действа като "полеви сексолог": обучава клиента как да прави секс, как да докосва жена, как да я целува и възбужда.  Без да е психотерапевт, сексуалният сурогат дава пример за здравословна сексуална и емоционална връзка. Към настоящия момент се смята, че в САЩ съществуват по-малко от 100 специалиста, предлагащи услугата "сексуално сурогатство" (услугата е възникнала през 50-те години на 20 век, като в момента регистрира съществен спад в броя на лицата, обявили, че я практикуват). Клиентът преминава през около 8-12 сеанса, всеки от които струва над 200 долара. Към първия сексуален контакт между клиента и партньора-заместител се пристъпва обикновено след 6-ия сеанс. Първоначалната продължителност на сексуалния акт е кратка (около 10 секунди), но се увеличава при всеки следващ, при което клиентът постепенно преодолява своите затруднения и усвоява желаните от него сексуални умения.

"Професията" на сексуалния сурогат (сексуален партньор-заместител) не е законодателно уредена. Практикуващите я лица смятат, че тя не представлява форма на проституция, поради което не следва да се третира като такава и да се подчинява на законовите правила и ограниченията, въведени по отношение на проституцията. Проститутките не лекуват пациентите си (те предоставят "секс на дребно"), докато сексуалните партньори заместители системно помагат на клиента си чрез осъществяването на продължителна сексуална терапия. Различно е намерението, с което двете категории жени практикуват своята професия: доставяне на сексуално удоволствие (проституция) или преодоляване на определен сексуален проблем, неудобство, неопитност или незнание (сексуално сурогатство). Партньорите заместители определят себе си като сексуални наставници (използва се и терминът "сексуален коучинг"), като учители, които не загубват своята моногамност (често имат свое собствено моногамно семейство). За социалното възприемане на сексуалното сурогатство и неговото предназначение свидетелства и съществуващата практика на препращане от брачния консултант на съпружески двойки към услугите на сексуален партньор-заместител.

 

Проституиращи аватари?

Създаването на виртуални светове и нарастващото им "население" доведе да възникването на нов феномен (продукт) – аватарите: алтернативният начин за представяне на човека в интернет пространството. Т. нар. интернет тяло все по-често се разглежда като неизменна част от личността на съвременния човек, от неговата "въплътеност", разбирана като "всички аспекти на нашата крайност и уязвимост" (3). Потребителят на виртуалната реалност може да манипулира всеки един от белезите във външния вид на своя аватар, като съобразява своите представи за "съвършено тяло". Той е ограничаван единствено от стойността на виртуалните "козметични операции". Човешкото тяло открива новото си превъплъщение на продукт, но този път – под формата на дигиталния му аналог: аватар. Във футуристичния филм "Gamer" (2009) е пресъздаден сценарий, при който вместо със истинските (собствените?) си тела хората участват в обществения живот чрез синтетични (собствени!) тела, свързани помежду си в мрежа (нещо, което днес е известно като "интернет на нещата"). Хората се "въплъщават" в излезлите на улицата "аватари" с помощта на специално създадени за целта програми. Те вършат всичко, което им е необходимо, за да живеят, буквално "по пижами" – в спалните си, управлявайки чрез мозъчните си вълни съвършените (разбира се – за тези, които могат да си го позволят финансово) синтетични двойници, които "присъстват" в реалния свят вместо тях.

Част от въпросът за наема на аватари не само във виртуалните, но и в евентуалните (хипер)реални светове е виртуалната проституция или проституцията чрез аватар. Бизнесът с различни киберсекс услуги и продукти (основани на технологии за реалистични анимации) е един от най-печелившите в алтернативните реалности и е част от бързо разрастваща се индустрия: виртуалните услуги се заплащат с реални пари. Установяването на възможност за контрол върху аватар на определен човек, съчетано с въвеждане и съблюдаване на ограничението "един човек-един аватар", може да бъде първата стъпка на едно ново "дигитално" робство. При него посегателството спрямо човешкото тяло ще става посредством установяването на контрол върху неговия дигитален аналог. Това има потенциала да промени съществено начина, по който възприемаме своето тяло. Дали тялото е биологична машина, която може да бъде технологически/виртуално "клонирана", заменена с нова и по-добра версия на самата себе си и отдавана под наем срещу определено заплащане? Или нашата самоличност е резултат от взаимодействието между конкретен биологичен организъм и заобикалящата го социална среда – взаимодействие, представляващо продължителен процес на създаване на спомени и обединяването им в самосъзнание? Аватарят като отражение на тази самоличност в дигиталното огледало на виртуалните светове е носител на същата социална ценност като тази на човешкото тяло и поради това посегателствата спрямо него следва да се разглеждат и кат посегателства спрямо човешката личност. Още повече – предвид засилващата се виртуализация на социалния живот…

Аватарите и възможността за тяхното техническо материализиране поставя по един нов начин въпросът "Притежаваме ли тялото си или то е част от самите нас?". Какво става с личността извън биологичното тяло – без сетивата и нервите, възприели и обработили "информацията"? Възможно ли е множествено присъствие посредством техноклонинг – своеобразен социален синтетичен "дубльор", заместващ "личния" ангажимент? Възможно ли е въобще да се "откажем" от неудобното и остаряващо биологично тяло? Или човек не може да съществува отделно от своето физическо въплътяване в биологичното тяло, дадено му от еволюцията и от Бога? Дали човекът е просто информация, която може да бъде "преместена" в друга форма? Експлоатирането на тази "информация" (код) посегателство ли е спрямо личността? Възможна ли е дематериализация и виртуализация на човека чрез превръщането му в "чиста" и възпроизвеждаща се дигитално информация? Какво точно би означавало "копиране" на личността – нейното информационно "клониране"? Може ли да разграничим "въплътената" правосубектност – призната единствено при биологичното съществуване на човешко тяло, от "информационната" правосубектност – призната и в полза на "мобилни" виртуални мозъци, съхраняващи "информацията" за нашите спомени и пренасяни върху обикновен информационен носител? Възможна ли е подобна "USB"-правосубектност? Вече започват първите дебати относно допускането на т. нар. инплантация (а защо не – ако след време стане възможно, и "трансплантация") на спомени, както и на моралната допустимост на възможността за заличаване/архивиране на самоличност чрез реализиране на биологичната версия на компютърната команда "format"…

 

Синтетични жени – разрешение или отчуждение?

Една сравнително нова сурогатна форма на проституцията е сексът (любовта) с кукла. Явлението се свързва с т. нар. пигмалионизъм (сексуална възбуда от статуи и/или манекени): от името на древногръцкия скулптор Пигмалион, който се влюбил в собственото си творение. Съществуват он лайн магазини, през които могат да се закупят „истински“ кукли (като е предоставен избор не само на цвета на очите, дължина на пръстите и големина на бюста, но и на лицето на куклата) или да се поръчат части от такива кукли, когато са необходими… Всеки вид кукла има различно име, продава се с инструкции за разтягане на ставите. Поддръжката им изисква те да се съхраняват във висящо положение, окачени на специално предназначен за целта болт, разположен на врата им!

Днес някои мъже (наричащи себе си "iDollators"), които не могат да имат нормални връзки с истински жени, търсят в синтетичната кукла равностоен партньор (4). Нещо повече, те дори гледат към бъдещето на т. нар. геноидинезависими, ходещи и говорещи изкуствени жени. Роботизирането на синтетичната любовница/съпруга има за цел да доближи мъртвата вещ до живия прототип. Макар и да се изтъква, че подобна форма на „секс“ е за предпочитане пред проституцията, тъй като не съдържа елемент на експлоатация на жената, тя се критикува с оглед на сериозните последици, които би имала, ако бъде възприета като модел за поведение в по-голям мащаб. Отсъствието на репродуктивния елемент при секса с кукла може да бъде технологично преодолян чрез „усъвършенстване“ на технологиите и превръщането на геноида и в синтетична утроба, осигуряваща възможност за зачеване, бременност и раждане на дете. Дори и в тези случаи отчужението (изразяващо се включително във възможността да завещаеш (!) „съпругата“ си като посочиш кой да я „ползва“ след смъртта ти) и неспособността за социална сексуална адаптация са най-сериозните последици от секса/любовта с кукла (въпреки изтъкваните "предимства"…). Заместването на жената със синтетичен сурогат представлява сериозна заплаха за нейната социална роля и за начина, по който възприемаме човешкото тяло.

С напредването на хуманоидната роботика и със създаването на все по-съвършени секс роботи заплаха става все по-реална. По данни на сп. Гео, 2010, Август, основният корпус на подобен секс-робот може да бъде закупен за цена между 2000 и 8000 евро, като към него се предлагат още около 50 "допълнителни услуги по избор", сред които е например услугата "управляема усмивка", предлагана в две разновидности: симетрична или несиметрична усмивка… Подобни изкуствени творения на роботиката развиват все по-усъвършенствани модули за емпатия, предизвикващи реални емоционални преживявания у хората, които взаимодействат с тях. Появява се нещо, което може да бъде обозначено като плацебо емпатия: макар и да знаем, че реакцията на роботите е добре организирана илюзия, ние се поддаваме на нея и реагираме на активността на хуманоидния робот като на поведение на живо човешко същество. Така съвременните технологии си играят с нашите инстинкти и предизвикват очаквания и нагласи, които променят отношението "човек-машина". Съчетан с манипулирането на мощните сексуални стереотипи ефектът от създаването и комерсиализирането на хуманоидни секс роботи може сериозно да се отрази и върху "човешките" сексуални отношения между мъжа и жената. Оказва се, че крайната степен на овеществяване на женското тяло – дублирането му под формата на покорни секс роботи, управлявани "чрез дистанционно", се съчетава със стремеж към "одухотворяване" на синтетичното "женско" тяло – превръщане на активността му в съвършена имитация на човешко поведение. Така от въпроса за етичното отношение към сексуалната връзка с механичен партньор (механизиран любовник) фокусът на общественото мнение ще се пренасочи към юридическата допустимост на брака между човек и робот (5) ! Дори се търси добавяне на т. нар. изкуствена "програмирана" съвест – програмен код, следящ за спазването на определени "морални" правила относно сексуалните отношения между мъжа и жената – нещо като предварително зададен от собственика на робота "технологически сексуален морал", неспазването на който води до определена промяна в "поведението" на робота (аналог на гузната съвест при хората).

Съвестта като етичен регулатор при роботите се разработва най-вече с оглед създаването на военни роботи. Така например "Системата Аркин" (6) включва два компонента: i) "етичен регулатор": нещо като робо-неокортекст, при който при вземане на прицел на определена мишена роботът я сравнява с предварително зададени обекти, свързани с ограничения, основаващи се на военните правила и закони (например да не се стреля по цивилно население, по предаващи се войници и пр.); и ii) "етичен адаптор": който регулира избора на оръжието, което да използва роботът, в зависимост от целта и евентуалните поражения в средата (с оглед изискването да не се засягат невинни жертви и да не се нанасят ненужни щети). Комерсиализацията на роботите и навлизането им от военната индустрия в сферата на сексуалните услуги би могло да доведе до изработването и прилагането на подобни системи за изкуствена съвест и с оглед съществуващите в човешкото общество сексуални ограничения и табута (забраняващи например педофилията, сексуалното малтретиране и пр.). Реализирането на подобен сценарий наистина ще промени съществено представата ни за интимността: достатъчно е да си представим хуманоиден секс робот, който имитира разкаяние след неразрешена от собственика му сексуална "услуга", предоставена на друг член от неговото семейство!

 

Лутанията на правото…

Легализирана, лицензирана, забранена или инкриминирана проституцията никога не е преставала да съществува като социален феномен. И за разлика от други маргинални „странности“ на определени групи от хора, социалните мащаби и нарастващото многообразие на проституцията я превръщат в сериозно предизвикателство за всяко общество и за всяка законодателна система.

В сравнителноправен план реакцията на закона, може да бъде:

да забрани проституцията, за да демонстрира категоричното отношение на държавата срещу използването на жената като тяло (прохибиционистки модел);

да предостави право на свободен избор на всяка проститутка да разполага и да предоставя тялото си за „сексуален достъп“ на мъже (регулационен модел), като обаче се постави ясна граница и строги изисквания, които да защитават жената от опасностите, свързани с проституирането?, или

да позволи проституцията, но да забрани сводничеството (аболиционистки модел), какъвто е възприетият от българският законодател модел. Сводничеството е инкриминирано от чл. 155, ал. 1 от българския Наказателен кодекс. За едно допълнителна възможно решение свидетелстват законодателствата на Норвегия, Финландия и Швеция, където продажбата на секс е легална, но освен сводничеството е инкриминирано и закупуването на секс.

Може ли законът да спре фактите или е по-добре да намери начин да съжителства с тях?

Тъй като проституцията разглежда човешкото тяло като средство (за предоставяне на услуга, за извличане на облага, за получаване на удоволствие и пр.), тя преживява истински ренесанс в съвременния свят на търговията с продукти. Появата на нови технологии, модерни заместващи (сурогатни) тела и начини на сексуална комуникация (виртуален секс) ще изискват един диференциран законодателен подход, отчитащ особеностите на различните видове проституция.

 

Бележки под линия:

(1) Вж. филма „Проституцията“ от поредицата „Табу“ на NG.

(2) Вж статията „Девадаси“ на Екатерина Николова, публикувана в сп. „Гео“, Октомври 2010 г., стр. 44-53.

(3) Вж. Драйфъс, Х. Интернет. 2010, С., с. 20.

(4) Вж. филма „Странна любов“ от поредицата „Табу“ на NG.

(5) Вж. David Levy, Love and Sex with Robots: The Evolution of Human-Robot Relationships, NY, 2008.

(6) Вж. сп. National Geographic, 2011, Август, с. 44.

 

Стоян Ставру

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.