Тормоз на етническа основа чрез публикация

Предмет на настоящите бележки е решение № 607 от 14.01.2009 г. по адм. д. № 10911/2008 г.¹ на Върховния административен съд (ВАС), VII o. (докладчик съдия Ив. Раденков). Решението вече е влязло в сила на 10.03.2009 г. Изразените в решениeто становища на съда заслужават да бъдат разгледани и коментирани поради редица принципни въпроси, поставени с делото.

 

Фактическата обстановка по делото е следната:

 

Л. Л. – отговорен редактор на вестник „Н.“ („журналистът“), публикува авторски материал на 20.11.2007 г. във вестник „Новинар” („вестника“)² със заглавие „Стената във „Факултето“, ще се издими през кюмбетата“ и подзаглавие „Ромските шеги и закачки покрай жп линията излизат 160 000 лева“: „Засукана бременна циганка, до нея три сополиви чаавета около полата й… тази нашенска Изаура е само на 14 години, неграмотна и е с четири условни присъди. Две от които може да са заради твоя преносим компютър и портфейл, експроприирани ловко в трамвай № 22.“

По жалба на Ромска информационна агенция „Дефакто“ („ромската агенция“) е образувано производство през Комисията за защита от дискриминация (КЗД) по Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр.)³ с твърдения, че публикуваният материал е манипулационен, с оглед обстоятелството, че тенденциозно е използвана думата „цигани“, като косвено или директно хората от ромския етнос се представят като „нарушители“, цели манипулиране на общественото мнение, накърнява човешкото достойнство, създава враждебна среда, насажда напрежение и разделение на етническа основа.

КЗД приема, че има нарушение. Според нея журналистът е осъществил дискриминация на етнически признак спрямо ромската агенция и неопределен кръг лица от ромската общност, че е налице дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр., във вр. чл. 5 и § 1, т. 1 ЗЗДискр. – тормоз чрез използване силата на свободата на словото и влиянието на медията за иронизиране на ромския етнос, представянето му в негативна светлина и уронване на човешкото достойнство. Изразът „Засукана бременна циганка, до нея три сополиви чаавета около полата“ представял на читателите жената от ромски произход винаги бременна и нехайна относно отглеждането и възпитанието на децата си, които винаги са не по-малко от три, изразът „Въпросната Изаура е само на 14 години, неграмотна и с четири условни присъди“ иронизирал и подтискал човешкото достойнство, представял жената от ромски произход като изначално лишена от образование, лична и професионална реализация и винаги криминално проявена, а в цитираните в материала произшествия не било пропуснато да се отбележи, че инцидентите са в близост до квартал, населяван предимно от роми, с което аналогично като извършители са били посочени хората от ромски произход.

КЗД приема, че враждебната реч и обидните квалификации, с които си служи авторът на материала е форма на дискриминация и тормоз по смисъла на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., във вр. чл. 5 и § 1, т. 1 ЗЗДискр., а изявлението на журналиста, по повод предложението на НК „Железопътна инфраструктура“ за строеж на заградителна стена, която ще минава през кв. „Факултета“, населен предимно с роми, публикувано на 20.11.2007 г. във в. „Новинар“ представлява нежелано поведение, изразено словесно, което дори и да не е имало за цел има за резултат накърняване достойнството на лицето и създаване на обидна среда по признака „етническа принадлежност“, установен в чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр.

На основание чл. 78, ал. 1 ЗЗДискр. е наложила глоба на журналиста, а на основание чл. 76, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. на изпълнителен директор на вестника е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) за предотвратяване на бъдещи подобни нарушения, като му предписва занапред да не допуска нарушения на ЗЗДискр. чрез изявления, засягащи честта и достойнството на личността по признак етническа принадлежност, като е определен срок последният да уведоми КЗД за предприетите мерки на задължителното предписание; препоръчано е на вестника за в бъдеще да следи и контролира дейността си, като се въздържа от нарушения на ЗЗДискр. и е препоръчано на журналиста за в бъдеще да се въздържа от обидни квалификации на етническа основа и от подобни изявления, засягащи честта и достойнството на личността.

Решението на КЗД е обжалвано както от журналиста и вестника, така и от ромската агенция. Последната е недоволна от наложеното наказание и претендира за обезщетение за нанесена обида и обезщетения за разноски (включително за производството пред КЗД), а журналистът и вестникът смятат, че не са извършили нарушение на ЗЗДискр. и претендират за цялостната отмяна на решението. КЗД оспорва жалбите.

ВАС приема, че жалбите на журналиста и вестника са допустими и частично основателни.

Според ВАС КЗД правилно е приела, че е налице тормоз на основата на етническа принадлежност – пряка дискриминация по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., във вр. с чл. 5 и § 1, т. 1 ДР ЗЗДискр. КЗД е приела, че публикуваните в журналистическия материал изрази могат да бъдат субсумирани под хипотезата на легалното определение на „тормоз“ по § 1, т. 1 ДР ЗЗДискр. – всяко нежелано поведение на основата на признаците по чл. 4, ал. 1, изразено физически, словесно или по друг начин, което има за цел или резултат накърняване достойнството на лицето и създаване на враждебна, обидна или застрашителна среда. Така КЗД е приела, че по отношение на неопределен кръг лица от ромски произход.

Неправилен е обаче изводът на КЗД, че по отношение на ромската агенция е налице дискриминация. ВАС намира решението на КЗД в тази му част за незаконосъобразно, тъй като сдруженията на физическите лица, както и юридическите лица се ползват от правата по този ЗЗДискр., когато са дискриминирани на основата на признаците по чл. 4, ал. 1 по отношение на техния членски състав или на заетите в тях лица (чл. 3 от ЗЗДискр.) и след като според него е безспорно е по делото, че спрямо заетите в агенцията – жалбоподател лица не е осъществена дискриминация в случая, с оглед на което решението на КЗД в тази му част следва да бъде отменено.

В останалата му част ВАС намира решението на КЗД за правилно и законосъобразно, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 9 ЗЗДискр. в производство за защита от дискриминация, след като страната, която е сезирала КЗД, твърди наличието дискриминация и докаже факти, от които може да се направи извод, че е налице дискриминация, ответната страна трябва да докаже, че правото на равно третиране не е нарушено. В случая в тежест на жалбоподателите (вестника и журналиста) е да било да докажат факти, от които може да се направи извод, че равното третиране не е нарушено и те не са го сторили. Следователно законосъобразно е заключението на КЗД, че спрямо неопределен кръг лица от ромската общност е налице дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 1 вр. чл. 5 и § 1, т. 1 ДР ЗЗДискр. по признака „етническа принадлежност”.

Жалбата на ромската организация ВАС намира за изцяло недопустима по отношение и на трите искания на ромската организация – за увеличаване на наложената глоба, присъждане на обезщетение за обида и присъждане на разноски по делото (включително в производството пред КЗД).

Първо, по отношение на глобата ВАС приема, че определянето на глобата, респективно санкцията е в правомощията на административния орган и молителят ромската агенция не може да оспорва размера на същата.

Второ, по отношение на искането за присъждане на разноски ВАС приема, че направеното искане за присъждане на разноски, направени пред КЗД е недопустимо, тъй като ЗЗДискр. не предоставя подобни правомощия на КЗД, а по делото доказателства за направени разноски не са представени.

Трето, по отношение на искането за присъждане на обезщетение за нанесена обида ВАС приема, че то е недопустимо, поради което жалбата следва да бъде оставена без разглеждане и производството по делото в тази му част прекратено, тъй като ЗЗДискр. не предвижда право КЗД пряко да присъжда обезщетение за вреди, настъпили от нарушаване на право по ЗЗДискр. или по друг закон, уреждащ равенство в третирането. Увреденото лице може било да се обърне направо към съда, като предяви исковете по чл. 71, ал. 1, т. 1-3 ЗЗДискр., било да инициира производство пред КЗД по реда на чл. 50 и сл. ЗЗДискр., след което и при наличие на влязло в сила решение на КЗД, с което са установени извършеното нарушение, нарушителя и засегнатото лице, последното да предяви иск за обезщетяване по реда на чл. 74 ЗЗДискр., тъй като вредите са предмет на доказване в производство по общия исков ред.

 

Позволявам си да не се съглася както с доводите, така и с крайното решение на ВАС.

Най-първо, ако приемем, че чрез публикувания материал наистина е възможно да се извърши „тормоз“ по см. на § 1, т. 1 ДР ЗЗДискр., то не виждам как не би имало дискриминация по отношение и на ромската организация. Чисто логически съждението на ВАС е неправилно. Ако съдът приема, че изразите в материала са достатъчни, че да представляват тормоз сами по себе си, то всички роми са потенциално дискриминирани. След като част или всички членове на ромската агенция принадлежат към множеството роми⁴, то те са също са дискриминирани. А щом са дискриминирани те, то и самата агенция, чиито членове са, е дискриминирана. Частта от цялото проявава свойствата на цялото⁵.

На второ място, по отношение на презумпцията по чл. 9 ЗЗДискр. ми се струва, че ВАС допуска правно-логическа грешка. Оборимите презупции са правнотехнически способ за разместване на доказателствената тежест относно факти – при установяването на определени факти законът задължава съда да приеме за установени други, освен ако не се проведе пълно обратно доказване⁶. Не съществуват презумпции за право/правна квалификация. Дали и доколко писанията във вестника представляват тормоз, респ. дискриминация по см. на ЗЗДискр., това е бил длъжен да знае съдът, той е следвало да подведе поведението на журналиста под съответната правна норма и да направи съответните изводи, не да прехвърля тази „тежест“ върху журналиста и вестника⁷.

Чл. 9 ЗЗДискр. има предвид хипотезата, при която сезиралата КЗДискр. страна установи факти, от които може да се направи вероятен извод за наличие на дискриминация – т.е. на факти, които, подведени под съответната норма на ЗЗДискр. водят до правния извод за наличието на дискриминация по см. на закона. Възможността ответната страна да доказва, че правото на равно третиране не е нарушено, не означава нищо друго освен възможност за изтъкване на факти, които оборват (напълно) извода за наличието на фактите, които, подведени под съответната норма на ЗЗДискр., водят до правния извод за дискриминация по см. на закона.

Презумпцията е, че съдът знае правото (jura novit curia). Тя е необорима.

Като цяло обаче според мен изводът, че публикуваният материал със заглавие „Стената във „Факултето”, ще се издими през кюмбетата“ и подзаглавие „Ромските шеги и закачки покрай жп линията излизат 160000 лева“: „Засукана бременна циганка, до нея три сополиви чаавета около полата й… тази нашенска Изаура е само на 14 години, неграмотна и е с четири условни присъди. Две от които може да са заради твоя преносим компютър и портфейл, експроприирани ловко в трамвай № 22.“ представлява „тормоз“ по см. на § 1, т. 1 ДР ЗЗДискр., респ. дискриминация по см. на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., във вр. чл. 5 на неопределен брой граждани от ромски произход, е неправилен.

Дискриминация може да представлява само поведение – действие или бездействие, насочено срещу конкретно лице или група по изброените в ЗЗДискр. признаци. И наистина, само един поглед към § 1, т. 1 ДР ЗЗДискр., който дефинира „тормоза“ като всяко нежелано поведение на основата на признаците по чл. 4, ал. 1, изразено физически, словесно или по друг начин, което има за цел или резултат накърняване достойнството на лицето и създаване на враждебна, обидна или застрашителна среда, ще ни убеди, че използваната дума и то в членувана форма недвусмислено сочи, че законодателят не е искал да санкционира абстрактни съждения, писания и идеи, насочени към неопределен кръг лица от определени етноси, раси, религиозни общности, полове и пр., а конкретно поведение (изразено чрез слово, писмо, телодвижения и по пр.), насочено срещу конкретно лице или лица. Същото личи и от следващите легални дефиниции от ДР ЗЗДискр.⁸.

Всяко друго тълкуване би надхвърлило целта на ЗЗДискр. и би обърнала последния в средство за цензура на мненията. А съгласно първата алинея на чл. 39⁹ от Конституцията на Република България (КРБ):

„Всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин“.

Конституционната разпоредба защитава мненията. Не възпитаните мнения. Не мненията, лишени от предразсъдъци. Не добронамерените мнения. Не нерасистките мнения. Мненията изобщо. Свободата на изразяване и разпространяване на мнения е несъвместима с каквато и да било цензура на мненията от страна на държавата, независимо от характера на последните. Правото на морална оценка, хвалба или презрение на мненията принадлежи на обществото, не на държавата.

Наистина, правото да се изразява и разпространява мнение не е абсолютно. Самата Конституция урежда изчерпателно допустимите изключения¹⁰. Според чл. 39, ал. 2 КРБ то:

„… не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие.“

Първото посочено изключение недвусмислено сочи, че става дума за мнение, насочено към конкретно лице и накърняващо правата и доброто му име. Второто изключение касае мнения, които подкопават устоите на демократичния режим (възможността за ненасилствена политическа промяна) и които следователно не могат да претендират за защита от последния. Третото изключение се отнася до мненията, които целят разпалване на вражда или призовават към насилие. Именно то потенциално би могло да се използва като основание за едно по-широко тълкуване на § 1, т. 1 ДР ЗЗДискр.

Очевидно е, че писанията в авторския материал не представляват по своята цел разпалване на вражда, дори и да приемем, както приема КЗД, че това е резултатът от тях. Целта на автора е била обсъждането освен на предложението на НК „Железопътна инфраструктура” за строеж на заградителна стена, която ще минава през кв.”Факултета”, и на редица социални проблеми, които тежат на съвременното българското общество и на ромския етнос – купуването на гласове, ниското образователно ниво и възможности за ромите, „пристрастяването“ на част от ромите към социалните помощи на държавата, от една страна, а от друга, политическата зависимост и използването по тази причина на същите от държавата и мн. др. Че авторът е избрал посочения експресивен стил на изразяване и обсъждане на тези проблеми, е въпрос и на личен стил, и на журналистическа свобода на изразяването, и на вестникарска политика.

Щом целта на автора не е била насаждането или разпалването на вражда или омраза¹¹, а обсъждането в сериозен и аналитичен или пък в лековат и повърхностен тон на обществени проблеми и щом то не се е изразило в проповядването или в подбуждането¹² на насилие, не е налице посоченото в чл. 39, ал. 2 КРБ изключение.

Колкото до тълкуването на § 1, т. 1 in fine ДР ЗЗДискр. („създаване на враждебна, обидна или застрашителна среда“), следва да се приеме, че то има предвид създаване на атмосфера, наситена с враждебност, на конкретно място – работно място, учебно заведение, държавно учреждение, търговски обект и пр. Този извод произтича както от систематическото тълкуване на първата част от легалната дефиниция на § 1, т. 1 ДР ЗЗДискр. и необходимостта от кумулативното наличие на нежелано поведение, което има за цел или резултат накърняване достойнството на конкретно лице и създаване на враждебна, обидна или застрашителна среда¹³, така и от конституционната проблематичност на по-широкото тълкуване на израза „създаване на враждебна, обидна или застрашителна среда“.

По-широкото тълкуване на последния израз би преобърнало смисъла на посочената разпоредба от ЗЗДискр. и на самия закон от силно и ефективно, но ограничено средство за борба с някои нежелани практики и нееднакво третиране по отношение на различни физически лица, сдружения на физически лица и юридически лица (когато нееднаквото третиране е по отношение на членския състав или на заетите в последните физически лица) в областта на различни сфери на административния, стопанския и културния живот на страната, в средство за подтискане и контролиране на мненията¹⁴.

Като обобщение, в случая не е било налице никакво нарушение на ЗЗДискр. – нито по отношение на ромската организация, нито по отношение на неопределен кръг лица от ромската общност.

 

Сега остава да обърнем внимание на другите доводи на ВАС.

По отношение на правомощията на съда относно наложената санкция за дискриминация по см. на ЗЗДискр., доводът на ВАС е съвършено правилен. Наистина, налагането на глоба или санкция за дискриминационни актове по ЗЗдискр. представлява административно нарушение по силата на чл. 78 ЗЗДискр., а при съдебното обжалване по ЗАНН съдът действа като въззивна инстанция има пълната свобода да отмени, потвърди или измени наказателното постановление. Само че глобите и санкциите по чл. 78 и сл. ЗЗдискр. не се налагат с наказателно постановление, а с решение на КЗД и редът за обжалване по ЗАНН изрично е изключен от разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗДискр., която предписва реда по АПК за процесуалния ред на защита срещу решенията за налагане на глоба или санкция.

На второ място, незаконосъобразно е становището на ВАС за недопустимост на искането за присъждане на разноски, направени пред КЗД. ЗЗДискр. наистина не предвижда субсидиарно прилагане на Гражданския процесуален кодекс¹⁵ (ГПК) по въпроса за разноските в производството пред КЗД, но това е защото той урежда изрична отговорността за разноски в същото производство с изрична разпоредба – чл. 53, ал. 2, съгласно с която направените в хода на производството (пред КЗД, бел. авт.) разноски са за сметка на бюджета на КЗД. Буквалното тълкуване на тази ясна разпоредба сочи, че всички участници в производството пред КЗД имат право да им бъдат възстановени разноските в производството пред КЗД от бюджета на последната и то независимо от изхода на същото!

По-нататък, становището на ВАС, че ЗЗДискр. предвижда две алтернативи за увреденото лице – да се обърне направо към съда, като предяви исковете по чл. 71, ал. 1, т. 1-3 ЗЗДискр. или да инициира производство пред КЗД по реда на чл. 50 и сл. ЗЗДискр., след което и при наличие на влязло в сила решение на КЗД, с което са установени извършеното нарушение, нарушителя и засегнатото лице, последното да предяви иск за обезщетяване по реда на чл. 74 ЗЗДискр., по който ще подлежат на доказване само вредите, не би могло да се признае за правилно.

За разлика от Закона за защита на конкуренцията¹⁶ (ЗЗК), който съдържа изрична разпоредба (чл. 104, ал. 4), предвиждаща обвързваща сила на влезлите в сила решения на Комисията за защита на конкуренцията (КЗК) и на съдебните решения на ВАС, потвърждаващи решенията на КЗК за установяване на извършено нарушение на ЗЗК за гражданския съд относно това дали решението на комисията е валидно и законосъобразно, то ЗЗДискр. не съдържа подобна разпоредба. А за да може да бъде ограничена подведомствеността на гражданския съд да вземе становище и да се произнесе (в мотивите) по всички въпроси, които имат значение за делото (спорното гражданско право), е необходима изрична законова разпоредба.

Така например, чл. 17, ал. 1 in fine от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) постановява, че гражданският съд не може да взема становище по въпроса дали е извършено престъпление. Чл. 300 ГПК предвижда, че влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.

От особена важност са разпоредбите на чл. 17, ал. 2 и чл. 302 ГПК.

Според първата съдът се произнася инцидентно (в мотивите) по валидността на административните актове независимо от това, дали те подлежат на съдебен контрол, но може да се произнася инцидентно по законосъобразността на последните само ако те се противопоставят на страна по делото, която не е била участник в административното производство по тяхното издаване и обжалване¹⁷. Според втората влязлото в сила решение на административния съд е задължително относно това дали административният акт е валиден и законосъобразен.

Тези разпоредби са неотносими към решенията на КЗД. Решенията на последната, съгласно чл. 66 ЗЗдискр, са писмени и съдържат… (т. 3) „диспозитивна част, която се определя видът и размерът на санкцията или принудителната административна мярка, ако такава се налага“.

Решението на КЗД, с което се налага санкция, не е административен акт, а правораздавателен акт. Когато налага глоба или санкция за дискриминация по см. на ЗЗДискр. КЗД действа като особена (административнонаказателна) юрисдикция, а не като административен орган.

Решението на КЗД, с което се налага принудителна административна мярка, наистина е административен акт. Но то като правен акт не е елемент от фактическия състав на гражданската отговорност за вреди, причинени от дискриминационни актове. Елементите на последния включват: вреди, противоправно поведение, причинна връзка между противоправното поведение и вредите, както и вина. Обстоятелството, че в мотивите към своя административен акт административният орган е приел за установен факт, който е също така елемент от фактическия състав на едно гражданско право, не означава, че гражданският съд е длъжен да възприеме в своите мотиви за установен същия факт. Мотивите на административните актове нямат сила на пресъдено нещо, нито пък каквато и да е друга задължителна сила¹⁸.

Нещо повече, дори да приемем (против ясната разпоредба на чл. 66, т. 3), че установяването на извършеното нарушение, нарушителя и засегнатото лице (чл. 65, т. 1-3) от КЗД трябва да стане не в мотивите, а в диспозитива¹⁹, решението на КЗД пак не би имало обвързваща сила спрямо гражданския съд.

Това е така, тъй като чл. 302 и чл. 17, ал. 2 ГПК се отнасят до случаите, когато елемент от фактическия състав на едно гражданско право е издаването и влизането в сила на един законосъобразен административен акт, т.е. до т. нар. смесени гражданскоправни фактически състави. Пример за това са договорите за обществена поръчка по чл. 41 и сл. от Закона за обществените поръчки²⁰ и придобиването на недвижими имоти частна общинска или държавна собственост след търг по чл. 35 от Закона за общинската собственост²¹ и чл. 44 от Закона за държавната собственост²², при които за да възникне гражданско правоотношение е необходимо започването, провеждането и завършването на административно производство за издаване на индивидуален административен акт.

Ето защо дори и решението за налагане на принудителна административна мярка да е потвърдено като законосъобразно от съда, то върху засегнатото от дискриминационния акт лице ще продължава да лежи доказателствената тежест за всички елементи от фактическия състав на гражданската отговорност, включително наличието на самия твърдян дискриминационен факт.

Впрочем ако обсъждам всички тези въпроси, го правя единствено за пълнота. Иначе, обсъждането им съвсем не се налага с оглед предмета на спора по делото. Съдът се е спрял на тях obiter dictum.

В заключение, решението на ВАС предмет на настоящите бележки повдига много въпроси, за изясняването на които се надявам настоящите бележки да помогнат.

 

Бележки под линия:

1 Решението се цитира по интернет страницата на ВАС.

2 Достъпен е на следния адрес (последно посетен на 10.05.2009 г.)

3 Обн., ДВ, бр. 86 от 30.09.2003 г. с последващи изменения и допълнения.

4 Друг е въпросът как ще се доказва етническият произход на членовете на ромската организация.

5 Наистина, чл. 3, ал. 2 ЗЗДискр., който предвижда, че сдружения на физически лица, както и юридически лица, се ползват от правата по ЗЗдискр., когато са дискриминирани на основата на признаците по чл. 4, ал. 1, по отношение на техния членски състав или на заетите в тях лица, допуска и друго тълкуване – че не е достатъчно членовете или заетите в юридическите лица или в сдруженията на юридически лица да бъдат дискриминирани по определените в чл. 4, ал. 1 признаци. Необходимо е още тази дискриминация да е „насочена“ и срещу самото юридическо лице или сдружение на физически лица. То какво е естеството и интензитетът на тази „насоченост“? Законът не съдържа никакво указание. А щом мълчи, не е редно да бъде дописван.

6 Сталев, Ж., Ан. Мингова, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. 8 изд., С., 2006, с. 269-270.

7 Сталев, Ж. Несъответствието между решението и материалното право като основание за отмяна. – Социалистическо право, 1957, № 9, с. 8.

8 т. 2. „Сексуален тормоз“ е всяко нежелано поведение от сексуално естество … с което се накърняват достойнството и честта и се създава враждебна, обидна, унизителна или застрашителна среда и, в частност, когато отказът да се приеме подобно поведение или принудата към него може да повлияе на вземането на решения, засягащи лицето. Нежелано поведение от сексуално естество може да бъде насочено само към конкретно лице или лица. Чест и достойнство има само отделният човек, не и етносът, расата, полът, религиозната общност и пр. т. 3 „Преследване“ е: а) по-неблагоприятно третиране на лице, което е предприело или се предполага, че е предприело или ще предприеме действие за защита от дискриминация; б) по-неблагоприятно третиране на лице, когато свързано с него лице е предприело или се предполага, че е предприело или ще предприеме действия за защита от дискриминация; в) по-неблагоприятно третиране на лице, отказало да дискриминира. т. 4. „Действията за защита от дискриминация“ могат да включват: подаване на жалба или сигнал, предявяване на иск или свидетелстване в производство за защита от дискриминация. Очевидно тук пак се има предвид определени действия с процесуален характер, извършени от определено физическо лице, юридическо лице или сдружение на физически лица. т. 5. „Подбуждане към дискриминация“ е пряко и умишлено насърчаване, даване на указание, оказване на натиск или склоняване към извършване на дискриминация, когато подбуждащият е в състояние да повлияе на подбуждания. Очевидно отново става дума за конкретни лица. т. 6. „Расова сегрегация“ е издаването на акт, извършването на действие или бездействие, което води до принудително разделяне, обособяване или отделяне на лице на основата на неговата раса, етническа принадлежност или цвят на кожата. т. 7. „Неблагоприятно третиране“ е всеки акт, действие или бездействие, което пряко или непряко засяга права или законни интереси. Титуляри на права и законни интереси могат да бъдат само конкнетни физически или юридически, не неопределени групи от лица, обединени по етнически, расов, религиозен, полов и пр. признак.

9 Членове 39-41 КРБ са били предмет на задължително тълкуване от Конституционния съд по решение № 7 от 4.06.1996 г. по к.д. № 1 от 1996 г. (обн., ДВ, бр. 55 от 28.06.1996 г.), но с посоченото решение Конституционният съд дава само най-обща характеристика на посочените права и възможните изключения.

10 За научен коментар, макар и предимно от историческа и сравнителноправна гледна точка, на чл. чл. 39-41, вж. Танчев, Евг. – В: Конституция на Република България. Коментар (ред. Ст. Стойчев). С., 1999, с. 127-137.

11 За разликата между враждата и омразата като елементи от субективната страна на престъпленията против правата на човека по Глава III от Особената част на Наказателния кодекс вж. Стойнов, Ал. Наказателно право. Особена част. Престъпления против правата на човека. 2 изд., С., 2006, с. 248; Ненов, Ив. Наказателно право на НРБ. Особена част. Т. II. С., 1958, с. 260.

12 За разликата между проповядването или подбуждането като форми на изпълнителните деяния на престъпленията против правата на човека по Глава III от Особената част на Наказателния кодекс вж. Стойнов, Ал. Цит. съч., с. 247.

13 Двете предпоставки на легалната дефиниция на „тормоза“ трябва да са налице кумулативно, а не алтернативно. Този извод произтича от употребения съюз „и“ и от нечленуваните форми на употребените съществителни имена „накърняване“ и „създаване“. Вж. и Спасов, Б. Създаване на правни нормативни актове. 2 изд., С., 2006, с. 126-128.

14 Потенциалният антагонизъм между антидискриминационните закони и гражданските свободи е подробно анализиран в книгата на проф. Bernstein, D. You Can’t Say That!: The Growing Threat to Civil Liberties from Antidiscrimination Laws. Washington, D.C., Cato Institute, 2004.

15 Обн., ДВ, бр. 59 от 2007 г., в сила от 01.03.2008 г., изм. и доп., бр. 50 от 2008 г.

16 Обн., ДВ., бр. 108 от 28.11.2008 г.

17 Според Янкулова, Св. Служебното начало в административния процес. – Съвременно право, 2007, № 3, с. 71, употребеното в чл. 17 ГПК понятие „валидност“ означава законосъобразност на административния акт, съответствие с петте изисквания за законосъобразност по чл. 146 АПК. Това не е съвсем точно. Нистина, поначало нарушаването на всяко изискване за законосъобразност на административния акт според тежестта и вида си потенциално би могло да доведе до нищожност (невалидност) на акта, но когато употребява понятието „валидност“ чл. 17, ал. 2 ГПК има предвид само нищожност, но не и унищожаемост на административните актове.

18 Според Лазаров, К. Съдебна преценка за недействителност на административните актове, С., 1969, с. 237 и сл. (непубл.), мотивите на съдебното решение в административния процес относно законосъобразността на административния акт, както и мотивите на решението на гражданския съд при инцидентната преценка на законосъобразността на административния акт, не се ползват сила на присъдено нещо. На още по-голямо основание не се ползват със сила на присъдено нещо и мотивите на административните актове.

19 Както, неаргументирано, приема Стайков, Ив. Процесуалните права на синдикалните организации за защита от дискриминация в трудовите отношения. – В: Актуални проблеми на трудово и осигурително право, Т. II. 100 години трудово законодателство в България (съст. и ред. Кр. Средкова). С., 2007, с. 207.

20 Обн., ДВ, бр. 28 от 06.04.2004 г., изм. и доп. многократно.

21 Обн., ДВ, бр. 44 от 21.05.1996 г., изм. и доп. многократно.

22 Обн., ДВ, бр. 44 от 21.05.1996 г.; изм. и доп. многократно.