Учение за населеното място

 

доц. Бончо Бончев[1]

 

(публ. в Юбилейния сборник „30 години българско административно правосъдие (1913-1943)“. С., Министерство на правосъдието, 1943)

 

За автора: Бончо Матеев Бончев е роден в гр. Балчик на 06.12.1906 г. Завършва държавни и правни науки в Юридическия факултет на Софийския университет (1930 г.). Специализирал в гр. Йена (Германия – 1936 г.). Доброволен асистент в ЮФ на СУ (1936 г.). Редовен доцент в СУ по административно право (1940 г.), където чете курсове по административно право, обща и специална част (1940-1944 г.). След завръщането си от специализацията в гр. Йена постъпва на работа в Министерството на вътрешните работи и народното здраве първо като юрисконсулт, впоследствие като главен юрисконсулт и като главен секретар на министерството. Има редица публикации в научните списания, в които прави прегледи на актуални проблемни въпроси от областта на административното право и процес, полицейското и данъчното право. Постоянен сътрудник и автор на публикации в почти всеки брой на списание „Общинска автономия“, както и автор на редица общотеоретични статии в списание „Юридически архив“. Автор е на две забележителни и дълго време единствени по рода си монографии от областта на административното право – обща и специална част: „Закон и правилник. Общият административен акт в системата на българското, немското и френското публично право“ (С., 1939, 299 с.) и „Административно право. Особена част. Полицейско право“ (С., 1942, 256 с.). Животът и творческият път на доц. Бончев е прекъснат трагично. Скоро след преврата на 09.09.1944 г. той е арестуван и изчезва. За разлика от многото други опити да бъдат узаконени убийствата без съд и присъда след преврата, името му не е дописано сред обвиняемите и осъдените „задочно“ от Народния съд. За него е издаден надлежен акт за безследно изчезване, определящ за дата на последна вест за него 24.09.1944 г.

 

За работата: Студията е посветена на важен въпрос от общинското право – учението за населеното място, както и за собствеността, ползването и разделянето на принадлежащите на жителите на едно населено място обществени имоти – гори, мери, балталъци и др. Студията е предадена на новия правопис. Изказът в текста е минимално осъвременен.

 

I. Понятие за населеното място

1. Значение. Понятието населено място е основно понятие в системата на нашето общинско право. Общините са съставени от населени места и затова едно познание за общината е немислимо без предварителното познание за населеното място. Не всяко заселище в състава на една община обаче е населено място. Понеже жителите на едно населено място имат общи права и задължения, отделно от правата и задълженията на жителите от друго населено място, необходимо е най-напред да се обясни кога дадено заселище е населено място.

 

2. Необходимостта да се прави различие между отделните населени места от състава на една и съща община произтича от редица текстове на нашето действащо право. Примерно могат да се посочат следните: според чл. 7, ал. 3 от Наредбата-закон за градските общини (НзГО) и Наредбата-закон за селските общини (НзСО) отделните населени места имат отделни мери и гори; според чл. 13 НзГО и НзСО приходите от всяко населено място се употребяват поначало за неговото благоустрояване; според чл. 8 НзГО и НзСО отцепването на едно населено място от дадена община и присъединяването към друга става със съгласието на неговите жители; според чл. 11 от Закона за ограничение кражбите, убийствата, тежките телесни повреди и палежите, обезщетенията за вредите се заплащат само от стопаните на населеното място, където е извършено престъпното деяние, а не от жителите на всички населени места в общината. Както се вижда в тези случаи, както впрочем и в други подобни случаи, се касае все за права или задължения, които не се отнасят до всички жители на общината, а само до жителите на едно населено място от нейния състав.

 

3. Определение на населеното място. Трябва да се прави различие между заселище и населено място. Заселището е трайно установяване на дадена група хора в определено място за постоянен живот. В този смисъл заселища са градовете, селата, махалите, колибите, а дори и множество гари, отделени от града или селото, на което служат. Не всички тези заселища обаче са отделни населени места. Има например махали, колиби или гари, които са само части от едно населено място, а не отделни населени места. Докато „заселището“ е едно географско понятие, „населеното място“ е едно правно понятие. Едно заселище се счита за населено място само когато е формалноправно признато за „населено място“. По нашето действащо право (чл. 14 НзГО и НзСО) считат се за отделни населени места най-напред онези заселища, които са поместени в Списъка на населените места в Царството, съставен според преброяването на населението на 31.XII.1926 г. Освен това едно заселище трябва да бъде признато за населено място и със заповед на министъра на вътрешните работи и народното здраве. Независимо от това едно заселище може да бъде признато за населено място и с особен закон.

 

4. Относно текстовете в нашето общинско право, които уреждат материята за определянето на населеното място, се налагат някои пояснения, тъй като те не са много добре редактирани и свързани. Касае се за алинея 4, 5, 6 и 7 на чл. 14 НзГО и НзСО. Те са новели от 1935 г. (ДВ, бр. 17 от 24. I. с. г.). Преди действащите закони за градските и за селските общини от 1886 г. въобще не уреждат тази материя. Старите текстове не съдържат дори понятието „населено място“. В тях се говори направо за „градове“, „села“ и „колиби“.

В ал. 4 на сега действащия чл. 14 НзГО и НзСО е пояснено, че населените места са „градове, села, махали, колиби, гари“. Следващата ал. 5 пък дава следното определение на населеното място: „Под населено място се разбира група сгради, обитавани постоянно, носещи общо име и обособени по място спрямо съседните селища“. Въпреки че законът нарича една такава „група от постоянно обитавани сгради“ населено място, това не е точно. Защото с въпросното определение законодателят посочва всъщност кое заселище може да бъде формално признато за населено място, а не кое заселище е населено място. Това ясно изпъква, като се вземат предвид и следващите две алинеи 6 и 7 на същия чл. 14. Така, според ал. 7 „признаването на едно селище (заселище; б. м., Б. Б.) за отделно населено място, съгласно горното определение (т.е. съгласно споменатото определение в ал. 5; б. м., Б. Б.), става със заповед на министъра на вътрешните работи и народното здраве. Вижда се, че въпросното определение в ал. 5 е дадено, за да се посочи кога министърът може да признае едно заселище за населено място. С това законодателят е имал предвид бъдещите случаи за признаване на населени места. Що се касае до заварените от закона (НзГО и НзСО) населени места, взет е като формален акт за техното признаване списъкът на населените места в Царството, съставен според преброяването на 31 декември 1926 г. Това е постановено в ал. 6 на разглеждания чл. 14, като изрично е добавено, че поместените във въпросния Списък населени места имат формалното качество на населени места, „ако и да не отговарят на определението“ (дадено в ал. 5; б. м., Б. Б.).

 

5. С оглед на направените пояснения може да се даде следното определение на населеното място. Населени места са: а) всички градове, села, махали, колиби и гари, които са вписани като самостоятелни населени места в „Списъка на населените места в Царство България“, съставен според преброяването на населението на 31 декември 1926 г.; б) онези заселища, които са признати след тази дата за населени места със заповед на министъра на вътрешните работи и народното здраве; в) онези заселища, които са признати за населени места с някой особен закон.

Във връзка с това определение на населеното място, налагат се някои пояснения.

а) за значението на списъците по преброяванията след 1926 г. Съгласно Закона за общото преброяване на населението и пр. (чл. 1) това преброяване се извършва всеки 5 години. При влизането на наредбите-закони за общините в сила (1934 г.) е заварено преброяването от 1926 г. Затова именно споменатият по-горе чл. 14 НзГО и НзСО има предвид преброяването от 1926 г. Поставя се обаче въпрос какво значение имат списъците за преброяванията след 1926 г. (Например този за преброяването от 1935 г.). Поначало списъкът за всяко преброяване след 1926 г. се съставя с оглед на последвалите заповеди на министъра на вътрешните работи и народното здраве за признаване на нови населени места или за заличаване на съществуващи. Обаче грешките при съставянето на всеки нов списък не са изключени. Затова списъците след този от 1926 г. нямат формалната сила за признаването на едно заселище като заселено място. Следователно в случай на спор меродавен ще е списъкът от 1926 г. и евентуалните заповеди на министъра на вътрешните работи и народното здраве, с които се признават нови или заличават съществуващи места.

б) определенията за населеното място по други закони нямат значение за понятието населено място в общинското право. Тъй например в чл. 1 от Закона за благоустройството е определено, че „населено място по смисъла на този закон е селище от най-малко 50 дворища на едно място, застроени с жилищни сгради“. Това определение не бива да се смесва с даденото в наредбите-закони за общините. Законът за благоустройството дава едно определение, което има ограничено значение с оглед на неговите цели. То служи само да поясни къде е приложим законът в благоустройствено отношение, но е недостатъчно да определи общинскоправното понятие за населеното място.

 

II. Правната природа на населеното място

6. Населените места юридически лица ли са? В наредбите-закони за общините този въпрос не е разрешен изрично. Те определят (в чл. 2), че „общините са юридически лица“, но не дават отговор на въпроса дали и населените места, от които са съставени тези общини, са юридически лица. При все това, отделни текстове от действащите закони признават права или налагат задължения на жителите от едно населено място, взето само за себе си и противопоставяно на другите населени места от състава на една и съща община. (Вж. за това примери, дадени в № 2 по-преди). Също, като характерен пример, може да се посочи текстът на забележката към чл. 14 от Закона за горите от 1925 г., където е уреден начинът, по който жителите на две населени места от състава на една и съща община могат да водят един процес за гора. Подобен текст е съществувал не само за горски спорове, а за всякакви спорове и в преди действащия Закон за селските общини от 1886 г. (чл. 50, т. 12, заб. 2). При все това, по нашето право населените места не са юридически лица. Наредбите-закони за общините признават юридическа личност само на общината, но не и на нейните съставни части. Съгласно чл. 1, ал. 3 от Закона за юридическите лица „публичноправните тела и уреждания се създават като юридически личности само въз основа на особен законодателен акт“, а в случая такъв липсва. Освен това съставното положение на населеното място в общината изключва то да се схване като отделна юридическа личност. (Ще му липсват два от съществените елементи на публичноправните юридически лица: органи и бюджет и свързаната с тях автономност). Обаче с отричането на правен персоналитет на населеното място въпросът не се изчерпва. Казва се и по-горе, че по нашето действащо право жителите на отделните населени места, взети като обособена групировка спрямо другите населени места, имат някои права и задължения и дори водят процеси. Открит стои, значи, въпросът как да се съгласува това положение с твърдението, че населените места не са отделни юридически лица.

 

7. Институт за общата (колективна) собственост в населените места. Редом с индивидуалната собственост и съсобствеността съществува и обща (колективна) собственост. Общата собственост се отличава от собствеността по това, че е неделима и че при нея ползвателите – членове на общността, не са индивидуално обозначени, както това е при съсобствеността. Титуляри на различните видове обща колективна собственост са съответните публичноправни юридически лица: държавата, общините и пр. Действително ползване на колективните имоти не става обаче от самите им титуляри, тъй като те са морални, а не физически лица: ползването от имота като реална работа винаги предполага физически лица. Колективните имоти се използват съвместно от членовете на колектива или, ако се касае до обществени имоти, които принадлежат на публичноправни тела, устроени на принципа на фондацията – от онези лица, за които са предназначени имуществата. Именно във връзка с това основно положение, че ползването от колективната собственост, макар тя да принадлежи на юридически лица, става от физически лица, трябва да се търси и обясни правната природа на населеното място. Тъй наречените „общоселски имоти“ или имоти за „общо ползване“ са обекти на обща, колективна собственост. Техният титуляр, техният собственик, е общината като юридическо лице; обаче ползването им не е предоставено от закона на всички членове на общината, а само на отделна групировка от нейни жители, именно на жителите в съответното населено място от състава на общината. Законът, значи, въздига не отделните населени места, като отделно обособени групировки на жители за ползване от определени колективни имоти. Създавайки такова обособено колективно ползване на колективни имоти, законът дава и възможността на жителите в дадено населено място колективно да търсят, бранят и уреждат колективните си права на ползване върху такива имоти. Затова едно населено място съставлява обособена група от жители, които имат общи права на ползване върху обща собственост. Тази обособена група от жители не съставлява един отделен правен субект: тя се състои от толкова правни субекти, колкото са нейните членове, които обаче имат колективни права за съвместно ползване на определени обществени имоти. Когато даден закон определя, че едно населено място има някакви права или задължения, той всъщност има предвид жителите на това населено място, взето като общност, като колектив, свързан с ползването на обща собственост. Титуляр на правата на ползване в случая не е, значи, едно юридическо лице, а самите жители в това населено място. В този смисъл, макар и недостатъчно ясно, се е изказал Върховният касационен съд в Решение № 215/1935 г., I. г.о., където е съобразил, че „всяко населено място, признато за такова от закона, съставлява и то отделна административна единица, която в отделни случаи може да бъде носителка на отделни права, като например правата, които жителите на едно такова населено място имат върху мери, балтълъци и пр., за защитата на които в случай на конфликт с друго населено място, съставляващо съставна част на общината, се назначава отделен представител“. Също така в Решение № 433/1933 г. на ВКС, I г.о., е прокарано становище, което съответства на застъпваното тук схващане на правната природа на населените места. Във въпросното решение е съобразно, че „балталъците, както и мерите, са обществена собственост на общините, ограничена само по закона с правоползването на общинарите и с известен надзор от страна на държавата“.

 

III. Законното представителство на населеното място

8. Общи пояснения. Въпросът за законното представителство на населеното място било в процеса, било в една сделка, се поставя, макар населените места да не са юридически лица, защото действащото право им признава, както се казва, права или налага задължения, които те трябва да бранят, упражняват или изпълняват, в известни случаи, посредством свой представител. Наредбите-закони за общините мълчат по този въпрос и това поражда в практиката затруднения. Не са изключени и случаите на противоречива и незадоволителна практика.

 

9. Трябва предварително да се отбележи, че въпросът за законното представителство на населеното място има своето значение тогава, когато възникнат материални или процесуални отношения между населените места от състава на една и съща община, защото, ако се касае за такива отношения между населените места от състава на различни общини, законният представител на всяко едно от тия населени места ще бъде на общо основание кметът, който е законен представител на общината, а следователно – и на съставните населени места в тази община. Несъвместимостта кметът да представлява населените места от състава на една и съща община при възникналите правоотношения между тях съществува и тогава, когато едно населено място от дадена община влезе в правоотношение със самата община: например в случаите, когато едно населено място обжалва бюджета на общината във връзка с неправилното приложение на чл. 13 от НзГО, съответно НзСО.

 

10. Кой представлява населеното място? Нашето действащо право няма един общ текст, който да урежда поначало представителството на населените места. Има обаче текстове за отделни случаи. Такъв е, както и по-горе се спомена, случаят, визиран в забележката към чл. 14 от Закона за горите от 1925 г., който текст гласи: „в съставни общини, когато спорът е между жители на две или повече отделни села от същата община, ако общинският съвет (сега засилената общинска управа) по искане на заинтересованото село не се произнесе в срок от един месец да назначи представители пълномощници на това село за завеждане на иска, окръжният управител (сега областният директор) сам разрешава завеждането на иска и назначава пълномощници“. Този текст обаче не е достатъчен да разреши всички случаи на законно представителство, тъй като той се отнася само за горски спорове. За да се разреши въпросът за законното представителство на населеното място при сегашната празнота на текстовете, ще трябва да се изхожда от общите правни начала. Щом като населеното място може да встъпи в процесуални и материални правоотношения и щом като то съставлява една групировка на правни субекти за ползване на колективна собственост, очевидно е, че това населено място може въз основа на общите правни начала да определя посредством един общ акт своя законен представител при възникване на правоотношенията, в които тази групировка се явява страна. Понеже надзорът над общините и на населените места в тях принадлежи на областния директор и този надзор цели „да запази правата на общините и да осигури изпълнение на длъжностите им“ (чл. 52в НзСО, съответно чл. 56а НзГО), следва, че областният директор е, който ще трябва да удостовери наличността на посочените от населените места законни представители, съответно и да назначи такива, когато населеното място е ответна страна и нарочно избягва да определи свой представител.

С оглед на това може да се формулират следните начала за представителството на населените места:

1. Когато се касае за спорове между населени места от състава на различни общини, законните представители на съответните населени места са кметовете.

2. Когато се касае за спорове между населени места от състава на една и съща община, които спорове са изрично уредени в закона, какъвто е случаят в забележката към чл. 14 от Закона за горите, законното представителство на населените места се определя по реда, посочен в съответния закон.

3. Когато се касае за спорове между населени места от състава на различни общини или за спорове между населеното място и самата община за случаите, които не се уреждат в някой особен закон, представителят на съответното населено място се определя от жителите избиратели на самото населено място посредством общ акт – обикновено в общо селско събрание, като този избор се удостоверява от областния директор със заповед за назначаване на представител. В случай че населеното място по едни или други съображения избягва да определи свой представител, той се назначава направо от областния директор със заповед. Самопрогласяването на един жител от дадено населено място за законен представител на същото без посочената по-горе заповед на областния директор не е достатъчно за правилната легитимация на населеното място в дадено правоотношение: „представител и защитник на населеното място не може да бъде отделен негов жител, защото законът не му е предоставил да представлява и защитава интересите на общността на жителите от същото място. Интересите на общността се представляват и защитават от самата общност, било направо от нея била чрез неин представител или пълномощник, а не от кой да е неин член“. (Вж. Определение № 74/1939 г., ВАС, о.с.; също Определение № 81/1939 г. ВАС, о. с.).

 

11. Направените пояснения се отнасят до реда, по който трябва да се определи законният представител на едно населено място. Това не изключва обаче възможността на населеното място да встъпи в едно правоотношение и без нарочен представител. Такъв е случаят, когато дадено населено място (обикновено с малък брой жители) се представи направо от 1/2 + 1 избиратели на селото. Една искова молба или една жалба за отмяна или една спогодба, подписана от 1/2 + 1 избиратели на селото (при съответно удостоверяване от нотариуса или общинската власт за истинността на подписите и при наличността на избирателен списък, който да посочва, че подписите действително са на избиратели 1/2 + 1), е редовно подписана искова молба, жалба за отмяна или спогодба и пр.

 

IV. Землището на населеното място. Разграничаването на землища и разделянето на общи землища

12. Определение. Землището на населеното място е онази земя около него, в границите на която се намират предимно обществени и частни имоти на жителите му. Каквото и определение да се даде на землището на отделното населено място, то всякога предполага граница. Затова въпросът за землището е преди всичко въпрос за установяването на неговите граници. Тъкмо чрез установяването на тези граници се определя и самото землище.

Въпросът за границите на землищата налага да се дадат най-напред някои пояснения за видовете землища.

 

13. Видове землища. Трябва да се прави различие между пет разновидности на землищата: а) отделно землище; б) общо землище; в) отделно землище с общи части; г) общо землище с отделни части; д) разпокъсано землище.

а) Случаят с отделни землища е ясен: касае се за две съседни села, всяко от които има свое землище (фиг. 1).

Фиг. 1. Отделни землища

Село А	Село Б

б) При тъй нареченото общо землище две съседни села имат едно и също землище.

Фиг. 2. Общо землище

Село А	Село Б

в) При отделни землища с общи части всяко от двете съседни села има свое землище, но те са свързани помежду с някакъв имот за общо ползване (мера, гора и др.), който се използва както от жителите на едното село, така и от жителите на другото село.

Фиг. 3. Отделни землища с общи части

Село А	Мера на селата А и Б				Село Б

г) При общи землища с отделни части двете съседни села имат едно и също землище, но освен това едното село или пък всяко от селата има един имот (мера или гора), който служи за общо ползване само на жителите на съответното село.

Фиг. 4. Общо землище с отделни части

Гора на село А
	Село А	Село Б	Мера на
			село Б

д) Най-после при тъй нареченото разпокъсано землище две съседни села имат отделни землища, но едното от тях например има някакъв имот за общо ползване (мера, гора и пр.), който се намира изолирано, без връзка, в землището на съседното населено място.

Фиг. 5. Разпокъсано землище

Село А		Село Б
Мера
на
село Б

Когато става въпрос за разграничаването на землищата, трябва да се прави различие между така набелязаните пет вида землища. Необходимо е предварително да се отбележи, че всъщност разграничаването на землища е дотолкова, доколкото съществуват отделни землища, но не и общо землище или на общи части от землище. Разделянето на общи землища или на общи части от землища съставлява един по-особен случай, който поражда и известни трудности. Той ще бъде разгледан по-нататък. Тук ще бъде дадено най-напред място на въпроса за разграничаването на отделни землища.

 

14. Разграничаване на отделни землища. Това разграничаване се урежда с чл. 9 НзГО и НзСО. Текстът предвижда (в ал. 1), че „ако границата на землищата на съседни общини не е установена, тя се определя от комисия“. Този текст, както се вижда, има предвид границата на землищата между общини. Всъщност обаче той се отнася до границата на землища между населените места, тъй като землището на една община се образува от землищата на населените места, които влизат в нейния състав и които не изгубват своята самостойност. (Вж. за това Решение № 545/1938 г. и Решение № 228/1937 г., ВКС, III г.о.). Комисията, предвидена за разграничаването на землища в поменатия чл. 9, има в състав: председател – околийският съдия, или, ако двете населени места са от различни околии, председател – член на областния съд, и членове: кметовете на заинтересованите общини. Тази комисия се назначава по молба на заинтересованата страна от областния директор. Ако спорещите са от различни области, тя се назначава от министъра на вътрешните работи и народното здраве. Отказът за назначаване на тази комисия съставлява административен акт, който подлежи на обжалване пред Върховния административен съд по реда за отмяна на общо основание. Когато става въпрос за разграничаването на землища между населени места от състава на една и съща община, вместо „кметовете на заинтересуваните общини“ ще трябва да се определят законни представители на съответните населени места по реда, посочен по-преди за определяне законното наследство на населено място (вж. № 10). Законът всъщност мълчи относно случаите, когато се налага разграничение на землища от състава на една и съща община, макар че на практика това често се налага с оглед на редица положения в общинското право, по-важните от които бяха споменати по-преди (вж. № 2). Не трябва обаче да се схваща, че въобще не е допустимо разграничаване на землища между населените места, включително и от състава на една и съща община. (За допустимостта да се разграничават землища и на населени места, а не само на общини, вж. Решение № 545/1938 г., ВКС, III г.о.: „Наистина в ал. 1 на споменатия член от закона се говори за разграничаване землища на съседни общини, но в случая на термина община трябва да се даде смисъл на село, още повече че и в самия текст на закона – ал. 2 на буква „а“ от чл. 9 – се казва, че когато спорещите села са от две различни области, председателят на комисията се назначава от министъра на вътрешните работи. Явно е, че в този текст на закона за термините село и община се дава еднакво значение“). В помощ на тази комисия по разграничаването на землищата се дава и един инженер земемер, назначен от председателя й. За решението си комисията държи протокол на самото място, който придружава със съответната скица. Решението на комисията подлежи на обжалване пред съответния областен съд в месечен срок от деня, в който то е поставено. За допустимостта на обжалването не е нужно кметът на общината жалбоподател да е подписал протокола при особено мнение (вж. Решение № 608/1940 г., ВКС, III г.о.). Областният съд разглежда спора като апелативна инстанция по реда на Закона гражданското съдопроизводство. Решението на областния съд подлежи на касационно обжалване на общо основание пред Върховния касационен съд. Подсъдността на делото пред областния съд се определя според местонахождението на имотите, през които ще става разграничаването, въз основа на общото начало дадено в чл. 56 ЗакГС, а не според съдебния район на съдията, който е председателствал комисията по чл. 9 НзГО и НзСО (вж. Решение № 127/1938 г., ВКС, III г.о.). В това производство адвокати се допускат на общо основание. Както се вижда от направените бележки за текста на разглеждания чл. 9, комисията, предвидена в този член, съставлява една административна юрисдикция. Спорът, който тя разглежда, е всъщност от публичноправен характер, защото разграничаването на землищата е свързано с публичноправни последици: установяване границите на общинската власт и определяне границите на публичноправни ползвания и тежести – паша, данъци и пр.

Решението за разграничаване на землища, като решение на административна юрисдикция, подлежи на изпълнение по административен ред.

Текстът на чл. 9 НзГО и НзСО урежда, значи, едно особено административно юрисдикционно производство за прокарване границата между землищата на две населени места. Този текст предполага наличността на две отделни землища, между които има граница, но не е установено къде именно минава тази граница. Както има граница между два съседни имота на двама частни собственици, тъй всякога има граница и между две отделни землища. Възможно е обаче да не е установено къде именно минава тази граница. Производството за разграничаване на землища е всъщност сходно с производството за прокарване на граници по частното право посредством тъй наречения иск за прокарване на граници (actio finium regundorum) по чл. чл. 35 и сл. ЗИСС. (Вж. в този смисъл напр. Решение № 545/1939 г., ВКС, III г.о., и Решение № 456/1938 г., ВКС, III г.о.). Все пак трябва да се има предвид казаното по-горе, че разграничаването на землищата не е частноправен въпрос, защото е свързан с установяване териториалния предел на общинската власт и че по-скоро в случая се касае за една аналогия между частното производство за прокарване на граници и производството за разграничаване на землища.

 

15. Както с иска за прокарване на граници в частното право, с който се търси разграничителната линия между два съседни имоти, тъй и с молбата за разграничаване на землища, се търси да бъде установено къде минава неустановената досега разграничителна линия между две съседни землища. В случая нямаме една претенция за собственост, както при иска за собственост. Затова аналогично на решението за прокарване на граници в частното право и решението по молбата за разграничаване на землища има конститутивен, а не декларативен характер. Докато при иска за собственост ищецът търси от ответника един имот, който твърди, че е негов и иска от съда последният да декларира това с едно осъдително решение, т.е. да декларира едно съществуващо на ищеца право, при производството за разграничаване ищецът или молителят иска от съда да постанови конститутивно къде минава границата между двата съседни имоти или землища. (За конститутивния характер на решението при иска за граница вж. Венедиков, Вещно право, с. 100) Тъкмо заради това решението за разграничаване произвежда своето действие от момента, в който стане окончателно по същество. Това е от значение главно във връзка с въпроса за търсене на плодовете: докато при иска за собственост ответникът е длъжен да върне плодовете, които е събрал от имота след завеждането на иска (чл. 319 ЗИСС), при иска и молбата за разграничаване на землища тези плодове се дължат не от деня на завеждането на иска или молбата, а едва след като решението стане окончателно по същество и се приведе в изпълнение. Затова например общината, към която би се придала никаква част от землище, принадлежащо дотогава на съседната община, вследствие на едно производство за разграничаване на чл. 9 НзГО и НзСО, не може да иска от съседната й община възвръщането на всички събрани от започване на производството до окончателното решение по него данъци върху имотите, намиращи се в това землище. (Вж. за това и Бончев, в сп. ОА, XII, с. 314 сл.).

 

16. Търсенето на границата. Самото търсене на границата между двете землища става на общо основание с всички доказателствени средства: писмени и свидетелски показания. Понеже молбата за разграничаване на землища е сходна с иска за прокарване на граници по чл. 34 ЗИСС, допустимо е приспособяването на чл. 35 ЗИСС, според който „установяването на границите става съгласно с документите на собствениците, а при липса на такива – според владението им“, както и на чл. 36 от същия закон, според който „ако документите не определят границите и пространството, което принадлежи на всеки собственик и ако спорът не може да се разреши според владението, тогава установяването на границата се извършва, като се раздели на равни части цялото пространство, което е предмет на препирнята“. Документите за собственост на крайграничните имоти за общо ползване (мери и балтълъци) са от важно значение, защото обикновено крайната граница на мерата или балтълъка е и граница на землището. Невинаги обаче е така: понякога след балтълъка или мерата следват частни имоти – предимно ниви от заграбена мера. Затова е от значение и обстоятелството докъде се е простирала административната власт на едната община и откъде е започвала властта на другата, което се установява главно с това коя община е събирала данъците върху крайграничните частни имоти. (Вж. в този смисъл Решение № 608/1940 г., ВКС, III г.о.). Все пак обстоятелството, че едната от общините е събирала данъците от крайграничните частни имоти може да служи като доказателство за граничната линия между землищата само ако няма други по-силни писмени доказателства, сочещи друга граница. Защото това обстоятелство в едно производство за разграничаване е поначало спорно: нали общините искат установяване на граница между землищата именно затова, за да се определи докъде ще се простира административната власт на едната община и докъде на другата. От значение са, на трето място, и свидетелските показания, с които обаче трябва да се внимава, понеже те поначало са на заинтересованите свидетели от спорните страни. Тези свидетелски показания обаче имат ограничен предмет: главно за установяване на местностите, свързани с документи. Със свидетелски показания в това производство не може да се доказва къде е минавала вече веднъж прокараната граница, защото ако наистина границата е била вече прокарана, въобще не е допустимо производството по чл. 9 НзГО и НзСО, а трябва да се води исково производство за поставяне на гранични знаци на вече прокарани граници. (Вж. за това сл. № 17).

 

17. Недопустимост за разграничаване при стара граница. Текстът на чл. 9 НзГО и НзСО, който урежда разграничаването, има предвид случая, когато „границата на землищата не е установена“, т.е., когато такава граница не е прокарана вече. Ако обаче тя е прокарана, производството по чл. 9 не е допустимо. При прокарана граница страните ще спорят вече не върху това къде трябва да мине една граница, а върху това къде е минавала вече прокарваната граница. Този спор не може да се урежда с един иск за прокарване на граница (actio finium regundorum), а с иск за поставяне на гранични знаци. (Вж. в този смисъл Решение № 73/1937 г., ВКС, III г.о., където е съобразено, че „ако границата на землищата на съседни общини е вече установена и определена, комисията, респ. областният съд не са компетентни да разрешават спора за местонахождението й, а заинтересуваната страна трябва да отнесе този спор за разрешаване от общите съдилища по общия ред чрез иск за поставяне на гранични знаци“. Вж. също Решение № 608/1940 г., ВКС, III г.о.). Искът за поставяне на гранични знаци се урежда в чл. 34 ЗИСС. Той може да бъде съединен с иска за прокарване на граници, но може да бъде предявен и отделно от последния, когато границата е вече прокарана, но няма или са заличени знаците й. (Вж. за тези искове Венедиков, Вещно право, с. 97 сл.). Затова и в случаите, когато две общини спорят къде минава границата между землищата им, ако тя е била вече прокарана, спорът им ще се уреди с исковото производство за поставяне на гранични знаци, а не с административно-юрисдикционно производство по чл. 9 НзГО и НзСО. Така ще бъде например в случая, когато едната община твърди, че долът „X“, през който минава прокарана граница, е по-далечният от селото дол, а не по-близкият. При този случай се спори, както се вижда, за действителното местоположение на дадена граница, която е вече прокарана; за това няма да става въпрос за прокарване на нова граница, а за намиране съществуващата граница, т.е. за поставяне на гранични знаци.

 

18. Може да се случи една прокарана някога граница да бъде заличена по такъв начин, че да не се помни и знае къде въобще е минавала. Такива ще са обикновено случаите, когато разграничаването е станало много отдавна и липсват всякакви доказателства за това къде е била граничната линия. В такъв случай би трябвало да се говори всъщност за липса на граница и да се прибегне към производството за разграничаване по чл. 9 НзГО и НзСО. Защото, за да може комисията по чл. 9 да откаже правораздаване за прокарване на граница поради това, че такава граница е прокарана вече, не е достатъчно в мотивите на определението си да съобрази, че някога е имало граница между землищата, а трябва също да прецени дали тази граница още съществува, т.е. още се знае къде приблизително минава, като по този начин въпросът ще остане да се разрешава посредством едно исково производство за поставяне на гранични знаци. (За допустимостта да се води иск за прокарване на граници, когато границата е вече заличена, вж. Решение № 193/1924 г., ВКС, I г.о., в което съдът е съобразил, че „решението, издадено по един иск за определяне на границата, има това значение, че страните по него не могат да искат прокарване на нови граници, ако няма изменили се обстоятелства, например ако определената граница е била заличена“).

Дали е имало прокарана граница или не, е въпрос, който се решава по същество от комисията по чл. 9 НзГО и НзСО, съответно от областния съд. Заповедта за назначаването на комисията не предрешава този въпрос: не трябва да се счита, че щом е назначена комисията по чл. 9, то предварително е разрешен по административен ред въпросът за липса на стара граница (Решение № 436/1938 г., ВКС, III г.о.).

Старите граници на отделните землища съществуват поначало от древно, незапомнено време. От турския Закон за земите от 7 рамазан 1274 г. (21 април 1858 г.) в чл. 126 има предвид съществуването на стари граници от незапомнено време и определя реда на тяхното възстановяване (за поставяне на гранични знаци), ако те са заличени, като постановява: „Ако знаковете за древното разграничение между градовете и селата са изчезнали или са станали неразпознаваеми, тогава се избират между жителите на ближните села хора стари и достойни за доверие, с тях се отива върху местата и чрез посредството на (религиозната) власт се определят от четирите страни старите граници и след това се поставят нови знаци навсякъде, където има нужда“. Записани са и обичаи за поставяне на гранични знаци. Господинов и Иванов, в книгата им „Общински бюджет“, 1904 г., стр. 66, № 114, предават следния случай за поставяне на гранични знаци в Софийско през 50-те години на миналото столетие: „Правителствен чиновник, кметът със стареи на съпределните мери и деца на възраст около 10-15-годишни отивали лично на границата на мерата. Оттам тръгвали и вървели все по чертата на границата, изходвали я и се връщали на същото място, откъдето са тръгнали. Където са били изчезнали белезите на границата, подновявали ги. На мястото на всеки белег или бележито място, като могила, дол, кладенец, чешма, грамада или цял голям камък и други, се спирали. Там закусвали, на ожаднелите деца давали да пият вода, гощавали ги със симити, шекери и др., а някъде по нищожен повод им удряли плесници, дърпали им ушите и всичко това правели, за да се добре втълпят в младежката им памет бележитите места на граничната черта на мерата“.

 

19. С производството на прокарване границата и за поставяне на гранични знаци не трябва да се смесва исковото производство за собственост на един крайграничен обществен имот, например на една мера. В този случай не се касае за определяне на граница, до която се простира общинската власт, а се касае до присъждане собствеността на един имот в полза на една от спорещите страни или населени места. Такъв спор ще се реши с иск за собственост на общо основание. (Вж Решение № 456/1938 г., ВКС, III г.о.).

 

20. Разделяне на общо землище. Когато две или повече населени места имат общо землище, то не може да бъде разделено посредством едно производство за прокарване на граница по чл. 9 НзГО и НзСО. (Вж. в този смисъл Решение № 15/1940 г. BAС, о.с.: „От съдържанието на този текст (чл. 9 НзСО) е ясно, че задачата на предвидената в него комисия е да определи границата на землищата между спорещите села, което предполага наличността на две отделни землища, обаче не се знае точно къде минава границата им. Със същата наредба на комисията не е предоставено да извършва подялба на общ имот, принадлежащ на две общини“). Случаят е аналогичен със съсобствеността по частното право: тъй както двама съсобственици на един имот не биха могли да поделят същия посредством един иск за прокарване на граници по чл. 35 и сл. ЗИСС, също и две населени места, които имат общо землище, не биха могли да ги поделят чрез едно разграничително производство. Разделянето на едно общо землище може да стане посредством производството за делба. В този случай населените места ще поделят реално общите гори или общите мери, така ще се достигне фактическото разделяне на предишното общо землище. Разбира се, в някои случаи може да се появят затруднения относно границата на така разделените посредством производството за делба части на предишното общо землище, когато тази граница трябва да навлезе в частни имоти. Когато е извършена например съдебна делба на една гора, намираща се между двете села, границата на поделените части от гората ще бъде и границата на землищата. Но ако по линията на тази граница някъде има частни имоти, там границата ще остане всъщност неуредена, защото съдебното производство за делба не я урежда. В този случай ще трябва да се прибегне вече до производството по чл. 9 НзГО и НзСО, защото след като делбата е станала, землищата са вече поначало отделени, но в известни части на границата – именно къде минават частните имоти, няма още установена граница. Именно за да се установи тя, ще трябва да се използва производството за разграничаване на землищата по чл. 9 НзГО и НзСО.

 

21. В тясна връзка с въпроса за разделянето на общо землище стои въпросът за делбата на имуществата за общо ползване като гори, мери и пр. Допустимостта на доброволната делба на имущества за общо ползване е изрично уредена в нашето право. Така за мерите специално допустимостта на доброволната делба е уредена от чл. 38 от Закона за трудовите земеделските стопанства (ЗТЗС) от 1941 г.; също и преди действащият ЗТЗС и комасация в чл. 3 уреждаше тази допустимост. Впрочем, дори и да липсваше този текст, не съществува пречка да се допусне доброволната делба на мера, тъй като в случая се касае за подялба на едно общо имущество не между жителите на отделните населени места, а между двете населени места като колективи, всеки от който ще получи пак за общо ползване съответна вече реална част от мерата. Допустима е и делбата на гора (балталък) и то не само доброволната делба, но и съдебната, съгласно чл. 16 от Закона за горите. Няма основание да не се допусне и съдебна делба на мера. Ако нашето право изрично предвижда възможността две населени места да поделят доброволно една мера, както по-горе се спомена, не може да се намерят убедителни съображения да бъде отричана съдебната делба на мера. Практиката на нашия Върховен касационен съд обаче е в противен смисъл. Той впрочем не допуска нито доброволната, нито съдебната делба на мера, като съобразява, че мерата е обществен имот, предназначен за общо ползване, който стои вън от гражданско обращение и за това нито може да се отчуждава, нито може да се поделя. Приема се от съда, че в случая не е приложим чл. 61 ЗИСС, според който никой не може да бъде принуден да стои неделен, тъй като въпросният текст се отнасял до частни, а не до обществени имоти. Прави се от съда и едно позоваване на чл. 97 от турския Закон за земите, който урежда въпроса за общата мера така: „пасището, което от древни времена е останало за стадата на две, три или повече села, ще бъде общо пасище за добитъка на тези села, безразлично в кое землище се намира. Жителите на тези села не могат едни други да се препятстват“. Съдът обаче изпуска из предвид, че нашето действащо право поначало възприема допустимостта на делбата за мера, за което по-горе се спомена, както, впрочем, допуска делбата и на други имущества за общо ползване, какъвто е случаят с общинските гори, уреден с чл. 16 от Закона за горите. При това трябва също да се има предвид, че нашето общинско право е изградено върху началото за разграничени землища и за поделени общи имущества, тъй като урежда редица права и задължения на населените места именно във връзка с разделени землища и поделени общи имущества. Затова старият текст на чл. 97 от турския Закон за земите не може да има вече значение за нашето право. Освен това трябва да се има предвид, че при делбата на мера не става въпрос да се подели тази мера между жителите, т.е. да се направи тя от един имот, който стои вън от гражданското обращение, в един частен имот на отделните жители, а става въпрос да се раздели ползването от общата мера между двете населени места, които досега са имали общото й ползване. По тези съображения трябва впрочем да се приеме, че делбата на мера е също тъй допустима, както и делбата на общинска гора. Доколкото тази делба е доброволна, намесата на съда поначало, разбира се, е изключена, тъй като тя ще стане по съгласие на селата и ще бъде утвърдена по административен ред. Що се касае до съдебната делба обаче, докато не бъде изменена неправилната практика на Върховния касационен съд за нейната недопустимост, общините ще срещат все още затруднения в случаите, когато се касае за съдебно разделяне на общи части в землища. (Вж. по този въпрос и Бончев в сп. ПМ, V/5 и 6 и сп. ОА, XII/9).

 

22. Поясненият дотук ред за съдебно или доброволно разделяне на общо землище няма приложение в случаи, когато се касае за отцепване на населени места поради прегрупирането на общини. Този случай се урежда в чл. 10 НзГО и НзСО. Текстът гласи така: „ако някоя от досега съществуващите общини при прегрупирането на общините, извършено съгласно разпоредбите на настоящия закон, бъде разделена по начин, че нейните населени места бъдат включени в две или повече от новообразуваните общини, то общите имоти и капиталите на казаните населени места се разделят според броя на данъкоплатците във всяко едно от тях при новообразуваните общини. Разделянето – продължава втората алинея на текста – се прави от комисията по реда, предвиден в предшестващия чл. 9. Същата комисия постановява решение по всички въпроси, отнасящи се до общинските вземания, дълговете и архивите на общината, които тя е имала до деня, в който е прогласено прегрупирането. Пасищата, бранищата (балталъците и горите им) – завършва текстът с една трета алинея – ако са били съединени, се разделят по старите им граници“. Както се вижда, този текст също допуска делбата на имущества за общо ползване, и то с едно принудително производство, по административно-юрисдикционен ред от комисията, предвидена в чл. 9 НзГО и НзСО, за която вече се дадоха пояснения. Това принудително производство, предвидено в цитирания чл. 10, обаче се отнася само за ония случаи, при които има образуване на нова община, считано от влизане на наредбите-закони за общините в сила, при което образуване на общини две населени места, които са имали дотогава общи имоти, преминават в състава вече на различни общини. Като едно изключително правило обаче, то може да има само ограниченото приложение, което самият закон му отрежда, т.е. в случаите, когато две или повече населени места преминат в състава на различни общини по режима на сега действащите закони за общините. Ако обаче две населени места, било от състава на една и съща община, било от състава на различни общини, образувани преди влизането на закона за общините в сила, имат общи землища, то чл. 10 не ще е приложим, а ще се приложат правилата, посочени по-горе за разделяне на общо землище по доброволен или съдебен ред.

 

23. Други случаи по разграничаване и разделяне на землища. Правилата, посочени за разграничаване на отделни землища и за разделянето на общо землище, имат съответно приложение при уреждането на случай, когато се касае за отделни землища с общи части или на общо землище с отделни части, пояснено по-преди (вж. № 13). Що се касае до уреждането на тъй нареченото разпокъсано землище (вж. пак № 13), то не може да се уреди нито с едно производство за разграничаване на землища, нито с производство за разделяне на землища, а само по пътя на една спогодба. В някои случаи то може да бъде уредено и чрез производството за отцепване на землища, пояснено непосредствено по-долу (вж. № 24).

 

V. Отцепване на част от землище

24. Общи пояснения. Около границата на две землища много често жителите на едното населено място имат имоти, ниви, ливади и пр. в землището на другото населено място. Това се дължи обикновено на обстоятелството, че жителите на съседните населени места извършват покупко-продажби на имоти и по този начин един жител купува имоти в землището на съседното село. Когато един имот се намира в землището не на онази община, на която е жител титулярят му, се казва, че този имот е парекендентен. В такъв случай титулярят на имота, макар и да е жител на друга община, плаща данъците върху имота в оная община в землището, на която е имотът му. Също така например, ако около парекендентните имоти стане един палеж, отговорността за вредите ще се понесе съгласно чл. 11 от Закона за ограничение кражбите, убийствата, тежките телесни повреди и палежи от стопаните на онова населено място, в чието землище е станал палежът, макар и в парекендентни имоти, т.е. в имоти, чиито собственици не са жители на общината. Разбира се, съответна част от обезщетението ще бъде заплатено и от стопаните на парекендентните имоти. Тези нарочно избрани примери посочват неудобствата за една община да има в землището си, а особено покрай границата му, имоти, които принадлежат на жители от друга община. Затова именно законът предвижда една възможност да се отцепи част от едно землище и да се предаде към съседното му землище, когато в него преобладават такива парекендентни имоти. Тук трябва да бъде пояснено също, че освен частни имоти, чиито собственици са жители на съседната община, в чуждото землище може да има и обществени имоти като мери, гори и пр., принадлежащи на съседната община. В този случай не се касае за т.нар. разпокъсано землище (вж. № 13), в смисъл, че някъде по-навътре от границата на двете землища една от общините има, да предположим, една мера в землището на другата община и между тази мера и границата се намират някои частни имоти на жителите от двете общини, или пък дори някой обществен имот на общината, в чието землище се намира откъснатият обществен имот на съседната община. (Вж. фиг. 6 по-долу).

Въпросът за отцепване на част от землище се урежда от чл. 11 НзГО и НзСО. Налагат се редица пояснения по този текст.

 

25. Условия за отцепването на част от землище. Текстът на чл. 11 НзГО и НзСО гласи така: „Когато част от земята, (ниви, ливади, бранища и пр.), която влиза в землището на едно населено място (град или село), премине в собственост най-малко в трите си четвърти от жителите на друго съседно населено място, тая част, ако се допира до землището на второто по цялото протежение на една от страните си, се отцепва от землището на първото и се присъединява към землището на последното“. От текста на чл. 11 се вижда, че за да стане отцепването, са необходими няколко условия:

а) Между двете землища трябва да има установена граница. Следователно, докато границата не е установена, отцепване не може да стане (Вж. в този смисъл Решение № 51 от 1938 г., ВКС, III г. о.). В този случай е необходимо предварително да се извърши разграничаване на землища по чл. 9 НзГО и НзСО.

б) Отцепването се допуска само за нерегулирани части. Текстът има предвид обработваема земя – ниви, ливади, бранища и пр., но не и регулирани части. В някои случаи границата на землищата между две населени места минава през регулирани вече, а даже и застроени места, поради фактическо сливане на населените места. При тях отцепване не се допуска.

в) Отцепването е допустимо само между населени места от състава на различни общини. Докато производството за разграничаване на землища, както се поясни вече, може да се води и между две населени места от състава на една и съща община, отцепването на част от землище е допустимо само ако общините са различни, защото в случая се касае за уреждане на землище във връзка с права на общината като публичноправно тяло, а не на отделните населени места в нея, както именно е при разграничаването на землища вътре, в състава на една и съща община.

г) Отцепването е допустимо само ако 3/4 от отцепваната част е станала собственост на жителите от едно и също село. Напротив, ако тези 3/4 са станали собственост на жители от различни села, макар и от състава на една и съща община, отцепването не е допустимо. Защото текстът на чл. 11 НзГО и НзСО изрично говори за „град“ и „село“, а не за „общини“ и защото това производство е свързано с началото, че отделните населени места в съставната община запазват своите землища (чл. 7 и чл. 13 НзГО и НзСО). Вж. в този смисъл Решение № 228 от 1937 г., ВКС, III г.о.

д) Частта, която се отцепва, не е определена. Тя се определя произволно от селото, което иска отцепването. Достатъчно е в тази произволно определена част 3/4 от имотите да са станали собственост на жителите от селото, което иска отцепването, и въпросната част да се допира по едната си страна до границата на землищата. Не е необходимо всички имоти в отцепваната част на жителите от селото, което иска отцепването, да са непременно на самата граница. Те могат да бъдат и някъде по-навътре.

е) При изчисляване процента на собствеността важат както частните, тъй и обществени имоти. Затова, ако в частта, която ще се отцепва, заинтересованото село има освен частни имоти на жителите му и един обществен имот, напр. гора, мера и пр., последният също се пресмята в процента 3/4. Самият текст на чл. 11 НзГО иНзСО говори не само за ниви и ливади, но и за бранища (балталъци), т.е. за обществени имоти.

ж) В отцепваната част от землището трябва да се изключи общественият имот, принадлежащ на селото, от чието землище става отцепването. Текстът мълчи по този въпрос, но разумното тълкуване на закона го налага, защото противното би значило да се оправи едно землище чрез отцепване, а да се разбърка съседното, като един обществен имот премине откъснат в чуждо землище. Защото с такова отцепване на един обществен имот от едното землище и включването му към другото, този обществен имот няма да промени собственика си: той ще остане пак имот на селото, от което евентуално погрешно би бил отцепен. Производството за отцепване не е едно производство, което да повлича промяна в собствеността на имотите, а само производство, което установява нова административна власт върху имотите на заварените собственици. Затова комисията по чл. 9 трябва при прокарването на новата граница да има винаги това предвид и макар да се добие една значително неправилна фигура, да изключи в нея обществения имот на селото, от чието землище става отцепването. Следващата нарочно съставена фигура посочва нагледно как трябва са се направи отцепването. Разгледаното отцепване става по административно-юрисдикционен ред от комисията, предвидена в чл. 9 НзГО и НзСО (вж. за това № 14).

 

VI. Заличаване на населеното място и правни последици от заличаването

26. Заличаването на населеното място става по формален ред – със заповед на министъра на вътрешните работи и народното здраве (чл. 14, ал. 7 НзГО и НзСО). Обезлюдяването на едно населено място поради цялостното му изселване например не е само по себе достатъчно, за да се приеме, че то е заличено; необходим е и посоченият формален акт за заличаването. Трябва обаче да бъде отбелязано, че изискването за формално заличаване на населеното място с министерска заповед е ново в нашето право: от 24.I.1935 г., когато е създадена новелата в ал. 7 на чл. 14 НзГО и НзСО. Преди това важеше фактическото заличаване. Заповедта на министъра на вътрешните работи и народното здраве за заличаването е акт, с който всъщност се установява по формален ред едно фактически настъпило заличаване. Затова министърът не може да заличи едно населено място, което в действителност съществува, т.е. което все още съставлява „група от сгради, обитавани постоянно, носещи общо име и обособени по място спрямо съседните заселища“. (Вж. чл. 14 ал. 5 във връзка с ал. 7 НзГО и НзСО). Ако при изселването на дадено село частните имоти на изселниците са били закупени от други лица, които са се настанили, за да живеят постоянно в селото, няма да има фактическо заличаване. Но когато въпросните купувачи на изселническите имоти не са се настанили за постоянно живеене в селото, а само идват да ги стопанисват, като живеят другаде, ще има фактическо заличаване на населеното място. (Вж в този смисъл Решение № 413/1935 г. ВКС, III г.о.) Дали има заселване на нови жители за постоянно живеене в едно обезлюдено населено място, е въпрос на факт, а не на форма: може купувачите на изселническите имоти да са се записали за жители на съответната община или пък да са нейни жители – това не е достатъчно; необходимо е те да се установят в тези имоти за постоянен живот. И обратното, може купувачите на изселническите имоти да са се настанили в обезлюденото село за постоянен живот, макар още да не са се записали за жители на съответната община – това е достатъчно, за да се счете, че въпросното село фактически не е заличено. (Вж в този смисъл цит. Решение № 413/1935 г., ВКС. III г. о.).

 

27. Въпросът за заличаването на населеното място е от същественото значение за правната съдба на обществените имоти (мери, балталъци и пр.) на заличеното населено място: кому остават те – дали на съседните населени места или на държавата? Тези обществени имоти, поради това че са вън от гражданско обращение, не могат да се продават; затова една сделка за прехвърляне на собствеността им от жителите изселници върху частни лица или върху съседни населени места, ще е недействителна, нищожна. Тези имоти, освен това, не могат да бъдат завладявани и придобивани по давност. Следователно това са изоставени (дерелинквирани) обществени имоти вън от гражданско обращение, т.е. безстопанствени имоти. А безстопанствените имоти стават държавни и се включват в държавния поземлен фонд съгласно чл. 12, т. 2 ЗТЗС от 1941 г. (В същия смисъл вж. Венедиков, Вещно право, с. 290). Нашият Върховен касационен съд приема, че въобще липсват законоположения, които да уреждат въпроса върху кого преминава собствеността на обществените имоти на изселени и заличени населени места и за това разрешава този въпрос – пак в същия смисъл – въз основа на общите правни начала така: „При липса на закон за съдбата на такива имоти трябва да се признае, че те остават на цялото общество, представлявано от държавата, която по силата на суверенитета над цялата територия в границите й остава собственик върху тях“ (Решение № 413/1935 г., ВКС, III г.о.). Още Законът за трудовите земеделски стопанства от 1.VIII.1924 г., с чл. 2, б. „и“, включва в държавния поземлен фонд „всички окончателно останали без стопани земи“; тази разпоредба бе запазена и в по-последните изменения на същия закон в смисъл, че „безстопанствените земи“ се включват също в държавния поземлен фонд (чл. 2, б. „а“ в последната редакция на ЗТЗСК от 1924 г. (Сега действащият Закон за трудови земеделски стопанства от 14.VI.1941 г. също предвижда, като се каза, че „безстопанствените земи“ се включват във фонда (чл. 12, т. 2).

 

28. Последици от включването на населено място в чужда територия и обратното му връщане. Касае се до последиците от това включване във връзка с онези обществени и частни имоти на населеното място, които остават в пределите на Царството, поради това, че новата междудържавна граница разделя землището на населеното място. Когато едно населено място бъде включено в чужда територия, неговите обществени и частни имоти, които лежат в частта от землището му останала в наша територия, стават държавни. Затова съседните населени места в наша територия могат да придобият и ползват тези имоти само ако и доколкото държавата им ги отстъпи. Пак затова, ако едно включено в чужда територия погранично населено място бъде впоследствие обратно включено в нашата територия, то не получава по силата на факта старото си землище и имотите в него, останали в наша територия, а ги получава само и доколкото държавата му ги отстъпи като свои имоти. (Вж в този смисъл Решение № 41/1933 г., ВКС, I г.о., в което съдът е съобразил, че „след като селото М. по Берлинския договор е останало в границата на Турската държава … по правилата на международното публично право всички негови права върху обществените му и частни имоти, останали в границата на България, са се погасили и то не може да иска да му се върнат поради това, че след войната с Турция през 1912/1913 г. селото е преминало в територията на българската държава, която е станала собственик на всички обществени и частни имоти, принадлежащи по-рано на турската държава и на всички публичноправни юридически лица в същата държава“. Въпросът обаче търпи друго разрешение, ако между двете държави има конвенция за „двувластните имоти“ – т.е. за съседско преминаване на границата от пограничните жители на всяка от държавите, за да ползват онези техни имоти, които са останали от другата страна на границата – и ако в такава конвенция е признато и правото на „двувластничеството“ за обществените имоти на пограничните населени места (мери, балталъци и пр.). Защото в тези случаи по силата на международната конвенция двете договарящи държави признават правата на съответните населени места за ползване от обществените им имущества, макар те да са отделени с междудържавна граница от самите населени места. Обикновено обаче една конвенция за двувластно ползване от погранични имоти урежда ползването от частните имоти на отделните жители, но не и от обществените имоти на самите населени места като общности.

 

Бележки под линия: