„Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат“
(1Кор. 13:8)
„Любовта покрива много грехове“
(1Петр.4:8)
„Преди да дойде вярата, бяхме под стражата на закона, заключени за вярата, която щеше да се открие“
(Гал. 3:23)
„Как ти се струва: ако всички граждани започнат да обичат изцяло родината си, ще бъдат ли нужни Граждански и Углавен кодекс?“
(Светител Николай Сръбски)
„Корабът е плаващо парче пространство, място без място … хетеротопия par excellence. В цивилизация без кораби въображението пресъхва, шпионажът заема мястото на приключението, а полицията – на пиратите"“
(Мишел Фуко)
Който се бои от Морето, да не си прави Кораб!
Празникът Рождество Христово е един от най-големите празници за православните християни. Той е празник преди всичко на Духа и едва след това – на интелекта и на тялото. И макар ChallengingTheLaw в по-голямата част от годината да е фокусиран върху практически (и в този смисъл злободневни) правни проблеми, разгледани през призмата на интелекта, а понякога и тясно свързани с биологията на тялото, днес – 2 дни преди празника и преди 2-рия рожден ден на сайта, бих искал да обърна внимание на един по-фундаментален въпрос: въпросът за връзката между правото и нравствеността.
Конкретният повод за настоящата статия беше изказване на участник в дискусията „Евтаназията и решенията в края на живота“ (5 декември 2012 г.), цитиращ известен преподавател по римско право в СУ „Св. Климент Охридски“, според който правото е кораб, плуващ в море от морал. Корабът обаче, продължаваше цитатът, не трябва да пуска вода! Тезата е ясна: правото е различен и отделен правен регулатор, в който не следва да се допускат извънправни (нравствени, религиозни и пр.) аргументи. Тезата за чистото право е теза за правото като изолирана и самостоятелна система, за правото като самодостатъчен и единствен регулатор (ред), и в крайна сметка – за право без ценности. Ценностите са преди всичко морални явления, осмислени от обществото „извън“ правото, и едва впоследствие защитени чрез него.
Теза за „сухия кораб“ обаче се опровергава с текстовете на самото позитивно право – текстове, които можем да открием и в действащото българско законодателство. Така например позитивното право е ограничило претенцията си за самодостатъчност като е посочило добрите нрави като граници на свободата на договаряне (чл. 9 ЗЗД, чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, чл. 226, ал. 3 ЗЗД), а съществуването на нравствен дълг – като основание за имуществено разместване на блага (чл. 55, ал. 2 ЗЗД). Понятия като честност, почтеност и добросъвестност се използват от закона, за да се очертае начинът за тълкуване на постигнатите между страните уговорки (чл. 20 ЗЗД), както и обемът на грижата, дължима при изпълнението на поетите от тях задължения (чл. 63, ал. 1 ЗЗД, чл. 75, ал. 2 ЗЗД, чл. 307 ТЗ). Добросъвестността по правило се предполага от закона до доказване на противното (вж. например чл. 636, ал. 2, изр. 2 ТЗ, чл. 70, ал. 2 ЗС, чл. 21, ал. 3, изр. 3 от Закона за държавната финансова инспекция), а моралът е източник на правила и при регулиране на дейността на търговците (изискването по чл. 7, ал. 2 ТЗ към фирмата на търговеца). Със съображения за справедливост се обосновават институти като възражението за неизпълнен договор (чл. 90 ЗЗД), развалянето на двустранен договор (чл. 87 ЗЗД), възражението за недобросъвестност (In turpi causa melior causa possidentis)…
Оказва се, че самият закон съдържа многократна делегация към съществуваща извън правото регулация на възникващите в обществото отношения. Причината за това е, че преди да сме правни субекти, ние сме нравствени същества. Преди да носим юридическа отговорност за постъпките си, ние поемаме морална такава. Макар и моралната отговорност да е по-слабо видима1 и да е в по-голямата си част вътрешно психическо преживяване (съвест), нейният ефект е много по-силна гаранция за ефективно регулиране, дори и в сравнение с най-непоколебимата държавна машина, готова да застане със своята репресия зад прилагането на въведените от нея правни норми. В този смисъл правото не съществува в ценностен вакум, за да се налага законодателят да започва от начало и да търси юридическа „чистота“ в принципите си. Правото се създава в пространство, наситено с множество ценности. Днес, в ерата на мултикутуралността и свободната (моменталната!) размяна на идеи, това пространство е заприличало на джунгла от ценности, която е пренесла своята разнообразна флора и в текстовете на закона.
Самотата на откритото Море
Има ли нещо извън правото, което да ни помага да разпознаем правилните юридически разрешения? Трябва ли да търсим справедливостта (като хора) или задължението ни е просто да приложим закона (като юристи)? Има ли ценности извън правото, които следва да определят съдържанието на юридическите текстове? Какво съществува отвъд и преди правото?
В търсенето на тези отговори попаднах на няколко текста, които бих искал да споделя с вас2. Става въпрос за текстове от книгата „Слово за закона /Номология/“ с автор Светител Николай Сръбски /Велимирович/, които смятам за особено подходящи предвид предстоящия християнски празник. Допълнителна причина, поради която си позволявам по-големия обем на цитатите, е обстоятелството, че Светител Николай Сръбски използва същата метафора за правото като Кораб. Правото без нравственост е сравнено от него с „кораб, който обаче няма компас“ (с. 65). По-долу са представени цитатите, предхождани от кратка формулировка на разглежданата в тях тема или въпрос.
За човешките закони:
„Вместо да блаженстват в нравствения закон, те (хората – бел. моя) са измислили безчислени икономически, политически и всякакви други свои закони на основание на собствените си интереси – егоистични и материални. А при всичкото им усилие и множественост тези закони взети заедно не могат да заменят Декалога – десетте Божи заповеди“. (с. 64)
За превъзходството на любовта над закона:
„Където се възцари любовта, там законът престава да действа. Не в този смисъл, че в царството на любовта може да се убива, краде и лъже, но напротив: любовта сама по себе си изключва напълно даже мисълта за убийство, кражба или лъжа. Когато изгрее, слънцето затъмнява и заменя сиянието на нощните звезди. Но това не означава, че когато на небето е засияло слънцето, звездите са изчезнали. Щом то залезе – звездите отново заблестяват. …. Но когато Слънцето на любовта засвети с пълната си светлина, законът вече не свети, защото става ненужен. Затова апостол Павел нарича този закон сянка на бъдещите блага (Евр. 10:1)“. (с. 78-79)
Как разбираме, че едно поведение е грешно?
„Съвестта – ето отговора на всички тези въпроси. Законът на Бога е бил отпечатан в душите на хората и преди да получат писания закон. …
По такъв начин, пазител на закона и до Закона, била съвестта. Именно тя била регулатор на всички мисли, желания и постъпки на праотците от Авел до Мойсей. Този период от историята на човеците преподобният Серафим Саровски нарича негово детство.
След това на хората бил даден писан закон. Това бил външен закон. Той бил даден тогава, когато съвестта толкова отслабнала, че вече не можела да управлява хората. Когато Божият печат в душите им се изличил, тогава било необходимо да се начертаят на скрижали Божиите заповеди. Но това не значи, че те трябвало да заменят напълно съвестта. Напротив, законът бил нужен, за да я обнови и съживи, да я укрепи и утвърди.
Този закон, изразен в десетте заповеди, начертани на Синайските скрижали, бил регулатор на човешките отношения до въплъщението на Иисус Христос, което значи . Хиляди години. Този период от човешката история Саровският подвижник нарича „юношество“ на човешкия род.
Но и писаният закон в крайна сметка загубил силата си, защото чрез него бил познат греха. Именно под закона се умножил греха (Рим. 5:20) и човешкият род изпаднал в крайно безсилие. Дошло времето на хората да се даде трето лекарствено средство. И то било дадено чрез Евангелието – Благата вест за Божия Син, Който се въплътил и живял сред човеците. И така съгласно преподобни Серафим, настъпили „последните дни“.“ (с. 86-87)
Носи ли спасение спазването на закона?
„Ако някой гражданин изпълнява този минимум, който се изисква от него в законите, той се счита за добър и примерен. … Той е законопослушен, но като слуга, а не като син. … От гледна точка на държавата те са законопослушни граждани, но според обществото и народа това е недостатъчно“ (с. 91)
„Когато слугата изпълни определените заповеди на господаря си, той получава за това отплата. Но когато слугата е толкова близък на господаря, че прониква в мислите му и разделя с него грижите, предано и с любов следейки за реда в господарския дом като за свой собствен, става така, че той се удостоява с осиновяване от господаря си. И получава наследство като син, а не е вече като слуга. Но ако синът охлади сърцето си към своя баща, той принизява себе си като слуга, или дори като наемник и блуден син. Тогава на него се отплащат като на слуга, или дори се случва да го изгонят от дома и да го лишат от наследство. Така слугите чрез послушание израстват до достойнството на синове, а нерадивите и блудни синове слизат до нивото на слуги и отстъпници. Това се отнася както за съдбата на всеки отделен човек, така и за съдбите на цели народи“ (с. 92-93)
„Тогава е ясно, че никой закон не носи спасение, ако той е изложен само в параграфи и точки, но е лишен от Христовия Дух. … Извън него няма живот, а само смърт, както извън Него съвестта и законът са само разлагащ се труп“ (с. 89)
Силни думи. Особено – ако човек ги прочете, малко след като е изключил телевизора си след края на поредното риалити шоу. Тогава той лесно би могъл да ги пренебрегне като наивни и твърде крайни думи. Възможно е да са такива. Но в тях има и нещо, което ни кара да се замислим.
Става въпрос за думи, които отправят към взор към нравствеността в и над закона – нравствеността, чиято все по-осезаема липсва създава все по-силна нужда от закони. Множеството кораби в откритото море на безадресната демокрация не ни помагат да разберем за къде сме се отправили, а единствено предлагат по-трудно, по-сложно и по-опасно пътуване. Пътуване, което без компас, може да бъде изгубено…
В същия смисъл е и изказването на главата на Римо-католическата църква – папа Бенедикт XVI, направено пред германския парламент в неговата реч от 22 септември 2011 г.:
„Позволете ми да започна разсъжденията си за основите на правото (Recht) с кратка история от Свещеното писание. В Трета книга, Царства, става дума за това, че след като младият цар Соломон се възкачил на престола, Бог му предложил да иска от него, каквото си пожелае. И какво е можел да поиска младият владетел в такъв важен момент? Успех, богатство, дълголетие, победа над враговете? Царят не избрал нито едно от тези неща. Вместо това, той си поискал сърце разумно, за да съди Божия народ и да различава доброто от злото. В тази притча Библията ни казва кое в крайна сметка трябва да бъде най-важното за един политик. Основен критерий и мотивация за дейността му трябва да бъде не успехът и още по-малко материалната изгода. Политиката трябва да бъде стремеж към справедливост, което означава, че тя трябва да установи фундаменталните предпоставки за мирно съществуване. Естествено, политикът винаги ще се стреми към успех, иначе той няма да има възможност да води ефективна политика. И все пак, успехът трябва да бъде подчинен на критериите за справедливост, на волята за правилни решения и на разбирането на закона. Успехът може да се превърне в съблазън и да открие път към извращаване на закона, към унищожаване на справедливостта. „Махнете справедливостта – и какво тогава ще представлява държавата, ако не шайка разбойници?”, както веднъж беше отбелязал Свети Августин. Ние, германците, от собствен опит знаем, че това не са празни думи. Ние видяхме как властта се отделя от правото, как започва да му се противопоставя и да го разгромява, превръщайки държавата в инструмент за унищожаване на правото – във високо организирана банда разбойници, представляващи заплаха за целия свят, тласкащи го към ръба на пропастта“.
Корабът без Море
И ако се върнем отново към първоначалната метафора, лесно е да разберем, че именно Морето „създава“ кораба (корабът има смисъл единствено като средство за пътуване през морето), а взаимодействието между тях прави възможно Пътуването. А когато разберем Морето, Пътуването ни е приключило успешно, независимо от това къде се намираме…
„Сух“ е единствено корабът извън Морето! А що за кораб е корабът без Морето?
ПП
Бих искал да завърша с един последен цитат от посочената по-горе книга:
„Ако ме беше попитал дали ям прашни ябълки, аз бих ти отговорил, че ям ябълките но не и праха по тях. По същия начин приемам и всички достоверни знания и съвременни открития, но праха на научните теории и хипотези, с които са покрити те днес, не приемам и не признавам“.
Бележки под линия:
1 Често посочвам като пример за разлика между морална и юридическа отговорност една злободневна ситуация в градския транспорт. Ситуацията е следната: вие сте седнали, докато в трамвая влиза възрастна жена с патерици. Трябва ли да станете? Отговорът на морала – да, независимо на каква седалка сте станали. Отговорът на правото – да, ако сте седнали на седалката, предназначена специално за инвалиди, и не, ако сте седнали на седалка без такова предназначение. Освен отговорите на посочения въпрос, различни са и санкциите при неизпълнение. Моралната санкция е изразената от страна на присъстващите отрицателна оценка и недоволство от реализираното в противоречие на моралните правила поведение. Юридическата санкция се изразява в налагането на глоба, която може да бъде събрана включително по принудителен ред с помощта на държавна принуда.
2 Благодаря на Александър Тодоров, който също е юрист и с който се запознах преди малко повече от седмица, за това, че ми подари книгата и повдигна важната тема за нравствеността в правото.
Благодарим за статията. За нещастие в юридическите факултети връзката между правото и Правдата, т.е. между нормите и нравствения закон е от десетилетия заличена. Забрави се за първия и главен Законодател, Който е и последният и върховен Съдия. Така преподаването на правната наука остана дърво без корен. Затова и плодовете му са сухи.
Впрочем същият проблем пак от десетилятия битува и в парламентите на държавите – законотворците вместо да дирят Правото, т.е. Божия нравствен закон, и да гледат да го обективират и отразят в законите, те все повече отразяват в тях лични и корпоративни интересни (и в известна степен обществени разбира се, за да не изпъкват толкова корпоративните). В дебатите по приемане на законите дори не може да се чуе споменаването на върховния Законодател – хората искат да заемат Неговото място и да приемат такива закони, каквито те си искат, без оглед на това дали са морални или не (той и ангелът Сатанаил искаше да стане бог, но пропадна и стана Сатана). Така постепенно не само се получава изстиване към благочестието, но и се узаконява греха, напр. чрез абортите. И така поради нахаенето за Божия закон, ние имаме все повече закони и нормативни актове, но все по-малко законност.
Това топлохладие към Божия закон е разбира се болест на цялото общество, не само на депутатите и на преподавателите в юридическите факултети – те са хора от нашия народ, какъвто е народът, такива са и те. Човечеството неотклонн върви към своя край, опитвайки се да си създаде рай, ама тук на земята, земен рай без Бога. И разбира се се проваля, както се провалиха и мнозина водачи, които искаха с насилие и кръв да осигурят мир и щастие на земята – Александър Македонски, Наполеон, Хитлер, Ленин и др. Масоните се опитват да направят същото чрез буржоазните революции, призивите за свобода (но не от греха, както проповядва Спасителят), равенство и братство, глобализацията и икуменизмът, които просто технически, икономически и идейно се опитват да обединят света, за да подготвят по този начин възцаряването на антихриста, който ще дойде като голям миротворец. И хората, забравили, че истинското им отечество и Божието царство е на небесата, с радост ще го приемат като земен цар. Как ли обаче ще се почувстват, когато след краткото му царуване видят да иде отгоре Вседържителя Христа? Ще искат тогава да се покаят за греховете си, ще искат да ги изповядат, ще искат тогава да изподяват Христовото име, ще искат да простят или да поискат прошка, ще искат да дадат милостиня или да нахранят гладен или да утешат наскърбен, ще искат да попостят, но ще бъде късно – всичко това можем да направим тук и сега, а не като дойде смъртта, т.е. разлъката на душата с тялото, защото смърт няма, както и Бог не е Бог на мъртви, а на живи.
Жалкото е, че както иудейските книжници и фарисеи не познаха Месията в лицето на Иисус, макар Старият Завет да пророчества на няколкостотин места за Него, защото бяха заслепени от гордост и не можеха да понесат разобличителното Му слово, така и болшинството от съвременните хора, робуващи на страстите си, не щат и да чуят за Господа и да се покаят и да се променят. И ако и дедите ни да са давали смело главата си за вярата, само и само да не загубят Небесното царство заради кратковременния живот тук, и да не отстъпят от Христа, Който е казал, че “Който е запазил душата си, ще я изгуби, а който е изгубил душата си заради Мене, ще я запази” (Мат. 10:39), то ние днес небрежно сами продаваме вярата заради шепа западна леща, заради разврат или друга някоя страст – вместо да отхвърлим страстта, като чужда на чистия разум, ние отхвръляме Господа и Неговия закон, за да можем да продължим да се наслаждаваме на страстта… Хубаво е казал Христос за последните времена “Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?” (Лука 18:8). Но пък “блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят” (Мат. 5:6). Само че тази правда ще настъпи не тук, а там, в Божието Царство, откъдето Адам и Ева бидоха изгонени и където Изкупителят Христа ни даде възможност да се върнем, ако Го възлюбим, защото то е царство на любовта и правдата.
С болка четем предсказанието на св. ап. Павел:
“1. И това знай, че в последните дни ще настанат усилни времена.
2. Защото човеците ще бъдат самолюбци, сребролюбци, самохвалци, горделиви, хулници, към родители непокорни, неблагодарни, нечестиви, недружелюбни,
3. непримирими, клеветници, невъздържани, неукротими, недобролюбци,
4. предатели, безочливи, надути, повече сластолюбци, нежели боголюбци,
5. които наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли. И от такива се отвръщай!” (2 Тим 3 гл.)
Светите отци учат да бъдем слепи за греховете на другите и да скърбим само за нащите грехове. Те са били кротки като агънца (и като Агнеца Христос, Който е Образецът и Идеалът) и понасяли безропотно оскърбления и подигравки, считайки оскърбителите си за свои благодетели (помагащи им да продобият истинско смирение и дълготърпение), като открито изобличавали само ересите и били непримирими единствено с лъжата. Ние пък съвременните хора сме точно обратното – не щем да претърпим дори и малка обида или оскръбление, а веднага скачаме да се защитаваме и съдим и да отвръщаме на злото със зло и да се самооправдваме изтъквайки греховете за владиците и на оскърбителите ни (забравяйки, че ние отговаряме само за себе си и не сме поставени да съдим другите), а по въпросите на вярата пък сме напълно безразлични, често пъти дори неразличавайки Православие от католическа или протестанска или икуменическа ерес. За човешкия закон имаме голяма ревност, а за Божия закон нехаем…
Бог да ни просветлява умовете, та да стоим неотклонно в истината, т.е. светото богодонесено и непроменливо Православие, и като държим и Божия закон, да бъдем наистина прависти, а не далавераджии занаятчии, забравили що е Правото и прилагащи закона дори в ущърб на нравствеността.
И, доколкото си спомням, д-р Ставру заяви, че ще облива кораба с вода непрекъснато. Но корабите плават в различни морета … Нека перафразираме Хераклит- никога не можеш да плаваш в едно и също море два пъти. А опасно ли е да паднеш през борда? Хайде да продължим темата! Интересно ми е да видим позицията на Кант, а защо не и Ницше, Русо, Лок и други мореплаватели. Лично аз уважавам християнската етика, но имам нужда и от тях 🙂
А дотогава – весели празници и седем фута под кила, моряци ! 8)
http://www.youtube.com/watch?v=nzcv5TJkJBA
Добре 🙂
Нека тогава да продължим метафората:
В морето винаги има опасност да се удавиш, ако не разполагаш с необходимите за оцеляване умения (вяра, знания – Мореплавателски способности) и съоръжения (организации, общностни, книги и пр. – Кораб) 😉 Корабът осигурява Ред (и оцеляване, включително по време на бури), но Морето определя ритъма на живота на Кораба. “Падането извън борда” може да бъде и доброволен акт с цел освежаване и отрезвяване от горещината на пустата палуба (отдалечилото се от ценностите си общество) и на неумолимото слънце (законът, съществуващ сам по себе си). Аз лично предпочитам доброволния контакт с Морето 🙂
Относно въпроса колко морета съществуват – тук нещата стават доста спорни. Ако приемем, че има няколко морета, това поставя под съмнение всяко твърдение за Морето и ни прави “обитатели на различни морета” (релативен субективизъм), които ни отчуждава и ни лишава от общността (общото море). Поради това аз лично вярвам, че Морето е едно за всички – различни се интерпретациите ни за него 🙂
Ще разкажеш ли за “твоето” море. ➡