Настоящото изложение представлява кратък коментар върху един предоставен от съдебната практика случай на използване на морални съображения в правораздаването. В свое Решение № I-31 от 09.07.2015 г. по гр. д. № 16443/2015 г. състав на Софийския районен съд се е произнесъл по иск за обезщетение за неимуществени вреди, нанесени на собственик чрез причиняването на страдание на негова вещ.

 

1. Фактите по делото

 

1.1. За разясняването на разглеждания проблем, е достатъчно краткото излагане на установено от фактическа страна в посоченото съдебно решение: ищецът е собственик на 3-годишно женско куче – померан (дребна порода). По време на разходка кучето му било нападнато от немска овчарка, собственост на ответницата. Макар да е била едра и агресивна по нрав, немската овчарка е водена без повод и намордник. Померанът на ищеца понесъл тежка разкъсна травма, наложило се да бъде откаран по спешност във ветеринарна клиника. Пострадалото куче било подложено на хирургическа операция с последваща хоспитализация с медикаментозно лечение; наложил се и възстановителен период под домашни грижи. Ищецът е направил разноски по лечението, които СРС е постановил да му бъдат заплатени от ответника. По-интересна обаче е втората предявена претенция на стойност 1000 лв., а именно – за „обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, в страх и притеснения за живота и здравето на своето куче, дали то ще оживее и ще се възстанови от претърпяната травма“.

 

1.2. С други думи: физическите страдания, причинени на вещта, са станали причина за психическо страдание за нейния собственик. Нужно е било произнасяне по въпроса: следва ли да се обезщетят страданията, понесени от състрадание към страдащия. С уточнение, че последният (последната или -то) е вещ.

 

2. Съображенията на СРС относно иска за присъждане на неимуществени вреди

 

2.1. Ще разгледам именно основателността на втория иск и аргументацията, с която той е бил отхвърлен от СРС. В съдебното решение се приема, че „не е невъзможно, а и е съвсем нормално, вредоносно деяние срещу имуществен обект да доведе и до психически страдания на неговия притежател. Това е така особено при животните, които са живи същества, към които човек може да се привърже… ако вредоносното деяние е причинило болки и страдания с достатъчна интензивност, същите подлежат на обезщетяване като неимуществени вреди, независимо, че деянието е било насочено само срещу имуществен обект-вещ.“

 

2.2. Въпреки това обаче съдебният състав е сметнал, че „независимо от обстоятелството, че по делото бе доказано, че процесното вредоносно деяние е причинило на ищеца подобни неимуществени вреди, нему не следва да бъде присъдено обезщетение (подчертаването е мое – С. Г.)“. До този извод СРС стига, използвайки амалгама от формално-юридически и морални аргументи:

 

2.3. На първо място, съдът се позовава на обвързващите го съображения на съдебната практика, а именно на Постановление на Пленума на някогашния Върховен съд № 4 от 25.05.1961 г., в частта му, според която „право да получи обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане имат онези лица, които са понесли такива вреди, като самия пострадал, а в случай на смърт неговите деца, съпруг, родители, братя и сестри и други близки, които поради нетрудоспособност действително са били издържани или имат право на издръжка по закон от пострадалия.“

 

2.4. По-нататъшните му разсъждения могат да бъдат на кратко онагледени в следната логическа схема:

(1) Правен аргумент относно възможността за привличане на морална аргументация за разрешаването на делото. Чл. 5 от ГПК постановява, че съдът разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, а когато те са непълни, неясни или противоречиви – според общия им разум. При липса на закон, каквато съдът е сметнал, че е налице в случая, той основава решението си на основните начала на правото, обичая и морала.

(2) Морален аргумент, въведен въз основа на чл. 5 от ГПК: „Да се присъди обезщетение за претърпени неимуществени вреди от пострадал домашен любимец там, където не би могло да се присъди обезщетение за претърпени неимуществени вреди от пострадал близък човек – излага становището си решаващият състав, представлява девалвация на ценността на човешкия живот и е аморално.“

Правно-морален извод (3): Дори едно лице да е претърпяло страдания като последствие от страданията, изпитани от негова вещ-животно, те не бива да му бъдат присъждани. Доколкото липсва друго законово или обичайно разрешение, искът за обезщетение за неимуществени вреди следва да се отхвърли. Правно основание за това е посоченият Морален аргумент (2).

 

2.5. Подобна справедливост на „абстрактно-сравнителна база“, струва ми се, не може да бъде приета за същинска справедливост. Неправилна е аналогията с неподлежащите на обезщетяване неимуществени вреди, претърпявани при страдания на близък. В случаите, в които страданията се пораждат от несмъртоносните премеждия, търпени от близък човек, обезщетение за причинени болки и страданията все пак се дължи – на увреденото, но оцеляло лице. Като правен субект, то има собствено право да го претендира, а вменяването на задължение за обезщетяване и на близките му, би довело до атрофия на юридическата отговорност на деликвента.

 

2.6. Животните не са правни субекти, а обекти на правото – вещи, имащи особеността да страдат, а тяхното страдание да се понася тежко от техните стопани. Замисълът на необезщетяване на вредата, понесена от близките на увредения е възможността за получаване на обезщетение от самия увреден. Такава възможност липсва за кучето-вещ като обект, а не субект на правото. Защо тогава да откажем обезщетение на неговия собственик, скривайки се за идеята за разценка на животинския и човешкия живот? Доколкото не се отрича, че психическата травма от засягането на една вещ може да е основание за присъждането на неимуществени вреди, вещта-животно се оказва по-малоценна от неодушевената вещ. За неодушевена вещ аналогията с травма на човек няма да е възможна и, ако следваме логиката на СРС, обезщетение ще следва да бъде присъдено.

 

2.7. Вглеждайки се по-внимателно в моралния аргумент на СРС (2) можем да забележим и друго. Съдът признава, че поради страданието на своята вещ, собственикът е понесъл неимуществени вреди. Той, разбира се, не би отрекъл, че принципно всяка вреда подлежи на обезщетяване, доколкото не е уредено друго. Формулираното от него изключение обаче е повече от любопитно: аморално е не да се иска обезщетяване, а да се присъди такова. Съдът е „обременен“ от своите познания върху съдебната практика и от мисленото проиграване на сравнително „сходни“ казуси. Правоприлагащият орган прави сравнението между ранения човек и увредената вещ; сравнение, което на собственика (освен ако не е бил юрист, разбира се) сигурно се е сторило пресилено, формално, „изсмукано от въздуха“. За такова го смята и авторът на тези редове. Следва, че съдът не присъжда обезщетението, за да избави собствената си съвест. Аморално е да се присъди такова на фона на сравнението с човешкия живот. Ако да би било платено доброволно, то би било дължимо платено…

 

2.8. В крайна остава впечатлението, че съдът използва морала не като източник на съдържателно правило при липса на приложим закон или обичай, а като основание за възражение и неприлагане на закона в една регулирана ситуация. Това сродява разглежданото решение с американската съдебна практика и свидетелства за смелост, която, ако бъде проявявана достатъчно упорито, но по-важно: и достатъчно масово, може, стига да бъде добре прикрита във формите на чл. 5 от ГПК и чл. 46, ал. 2 от ЗНА, да стане фактор за правораздавателна промяна в полза на справедливостта. Затова все пак има две пречки. Първата е неправилността на използваната морална логика, като подобен пропуск е поправим. Втората е конфликтът с принципа на законността, тоест касае основополагащ политически въпрос, който може да бъде разрешен само на конституционно ниво[1].

 

2.9. Този казус демонстрира, че съдебната аргументация, разглеждана дори на всекидневна конкретна база, може да съдържа множество пластове, предлагащи ни теми за размисъл. Коментираното решение, разбира се, трудно ще стане „преломен пункт“ за съдебната ни практика. От гледната точка на моите научни интереси обаче, то открива възможност за демонстрирането на един разработван модел за рационализирано правоприложно използване на морални съображения. Уместно при подобни казуси е ясно да покажем хода на логическите разсъждения, свързващи морални съждения. В следващата точка ще обясня защо.

 

3. Нужда от подробно демонстриране на използваните в правораздаването морални съображения

 

3.1. Известен е Вазовият казус, при който народният ни поет осъжда куче на смърт, след което бърза да му дари безсмъртие, разказвайки историята му в стих[2]. За този период в живота си писателят си спомня така: „Бях млад тогава и животът в този глух провинциален кът, в това общество, чуждо на всякакви умствени интереси, не ми се виждаше тежък. За младостта навсякъде е леко и весело. В съда се занимавах с членовете на „съдебните правила“ и на турския наказателен закон, а вън от него поетизирах, мечтаех, любех слънцето, свободата и горите[3]“.

 

3.2. Смъртната присъда срещу кучето обаче има малко общо с цитираните нормативни актове, нейната груба проза е решение „по съвест“ – прилагане на морални съображения, което при наличието на оправомощаваща дискреционна норма може да има законна сила. При липсата на такова оправомощаване и при действието на принципа на законността то се превръща в произвол.

 

3.3. Подобно разрешаване на делата „по справедливост“ получава в немскоезичния свят приблизително по времето на Вазовото съдийстване наименованието Kadijustiz – кадийско правосъдие. Такова правосъдие според Макс Вебер е свойствено за периода предшестващ рационализирането на правните системи през Модерността[4]. Друг автор – известният правен антрополог Норбер Ролан описва тази епоха по следния начин: „Юристите са лишавали нормите на обичайното право от живото им съдържание: възползвайки се… от устния характер на правните норми, те са превърнали неписаните правила в синоним на случайност и произвол[5]“. Дали подобни злоупотреби с моралната реторика не са причина за разпространения днес възглед, че „справедливостта е [единствено] субективен въпрос“?

 

3.4. Завръщане към такова „дорационално морално правораздаване“ с произтичащите от него опасности, днес е политически неприемливо. Древният съдник с благородна кръв и жреческо одеяние е сам по себе си „глас на морала“. Той съди според своето разбиране и се представя като „резонаторна кутия“ за Божествения глас. Тази му роля е социално легитимна, тоест той има мандат, даден на рода му от поколения.

 

3.5. Позицията на съдилищата днес е съвсем различна. Когато съвременните правни системи дават възможност на съдиите да се произнесат чрез морални съображения, те не им възлагат властта да са „морални съдници“, а да са приложители на морала, защитаван от правната система. Разликата се състои в това, че съдията не декларира „свое морално решение“, а формулира разрешение въз основа на вече заложени от законодателя морални аргументи.

 

3.6. Непосочването на формалните ориентири, насочили съдията, в съвременните правни системи, включително и у нас, ще означава необоснованост на решението, обуславяща последващата му отмяна. Едно морално „разсичане“ без предварителна демонстрация на аргументите, ще бъде легитимно само за онази група, която е безрезервно съгласна със защитаваната от съда морална теза. В съвременните общества обаче моралните спорове са ежедневие, а сферата на „морално безспорното“ е все по-тясна.

 

3.7. Съществува и друг фактор – масовото съзнание (или по-скоро масовите съзнания) предпоставят определено „правилно“ морално разрешение и са готови да го подкрепят с разнородни аргументи. В разглеждания казус такива аргументи на всекидневния спор биха били извличани и от икономическата обстановка в страната, и от „кучешкия живот на хората, който не оставя място за жалост към кучетата“, и от досадния спор между „любителите“ на кучетата и онези, които не разбират идеята за „животно ВКЪЩИ (!?)“. Трудно в цялата тази какафония ще бъдат намерени отделните тонове на практическа мъдрост, които да помогнат на нашия съдия да прецени правото на увредения от чуждото нехайство човек. Затова и законодателят не препраща към морала на мнозинството. В следващата точка ще опиша накратко онова друго поле, където съдията търси морално задължаващите го аргументи.

 

4. Ролята на “официалния политически морал”, който понякога наричам само “официален [за правната система] морал”

 

4.1. Идеята за „разумния законодател“, изказвана от проф. д-р Росен Ташев, и фактът, че реалният законодател постоянно се позовава на морала, ни дават възможност да приемем, че бидейки оправомощен да се обърне към морала, съдът се обръща към нещо, което наричам „официален политически морал“[6].

 

4.2. „Официален“, защото се ползва от защитата на правото и „политически“ защото разрешава въпросите относно това, кое е доброто и справедливото в управлението на обществото.

 

4.3. Основен постулат в тълкувателния настрой в епохата на рационалното право, ако отново използваме това веберианско понятие, е идеята, че правната система е безпротиворечива. След като множеството позовавания на морала ни сочат, че за законодателя „моралното“ е често правно дължимо, то е логично да предположим, че прилагайки морала, съдията сам трябва да следва моралната насока, изложена в законодателство. Ако използвам най-простия пример: щом законодателят дава равенство на половете и говори за „ценностите на демократичното общество“, не би следвало, ако усети в ръцете си „силата на юридическата дискреция“, съдът да използва аргументи от сферата на патриархалния морал, отричащи равенството на половете.

 

4.4. И в разглежданото съдебно решение виждаме, че СРС се позовава на правото си да реши според морала, но все пак търси морални аргументи именно във вече официално приетото за справедливо – в случая от Върховния съд. Тъкмо по този начин функционира „официалния политически морал“.

 

4.5. Понеже съдията не е „извор на морала“ или „уста на Бога“, а приложител на вече установения от законодателя еталон за справедливост, то решението, основаващо се на морални аргументи, трябва да съдържа ясна и относително подробна аргументационна схема. Моралните съждения в една такава схема ще са спорни като всички морални съждения, обсъждани от субекти с различни нравствени позиции.

 

4.6. Позволени са и правно-формалните аргументи – именно по силата на допускането, че формално приетото от Парламента/Върховния съд/Избирателния корпус за справедливо, трябва да бъде считано за такова и от съдилищата. Това допускане не е наш морален дълг в служба на държавата. То може да е в основата на злокобни злоупотреби, ползващи се със сила на присъдено нещо. Съвременните рационални правни системи от континентален тип го изискват, а окончателната преценка, дали се въздава справедливост или се съучаства в едно държавно предстъпление, трябва да бъде правена от всеки правоприлагащ. Това, между другото, е моят отговор в дискусията, дали съдията, прилагащ крайно несправедливия закон, сам извършва несправедливост[7]: моралната му преценка наистина не го освобождава от юридическите му задължения, но и юридическото предписание не трябва да заглушава неговата морална съвест. Изходът от съдебната система е винаги открит и понякога е единственото морално решение, въпреки че за нацистките/източногерманските съдии, по отношение на които и се води тази дискусия, едно такова решение, вероятно би било и последно.

 

5. Морално-правна регулация в полза на удовлетворяването на иска за неимуществени вреди

 

5.1. Нека все пак се върнем на по-скромната морална дилема, пред която се е изправил СРС. По-долу предлагам споменатата схема, която считам за необходима в подобни случаи. „Нормативни съждения“ са наречени правила, които могат да бъдат разглеждани и като морални правила от гледната точка на дадени морални разбирания и като правни норми или принципи.

 

5.2. Наред с нормативните съждения, значими за процеса на вземане на решението, са като абстрактно-фактическите (социологически и психологически съображения „по принцип“), така и конкретно-фактическите положения, фиксиращи данните, верни за отделния разглеждан казус. Използвани са съкращенията „НС“ за нормативно съждение и „ФО“ за фактическо обобщение.

Нормативно съждение 1: Причинената увреждаща неправда трябва да бъде последвана от обезщетение.

Приведеното съждение представлява практически универсална морална норма, чието частно проявление е и правната норма на чл. 45 от ЗЗД.

Нормативно съждение 2: Неимуществените вреди подлежат на обезщетяване.

Морална норма, свойствена за етиката на хуманизма и индивидуализма[8]. Едновременно с това правна норма, валидна в българската правна система – чл. 52 от ЗЗД.

Абстрактно-фактическо обобщение с психологически характер № 1: Претърпяването на страдания от човек носи страдание и за неговите близки.

Абстрактно-фактическо обобщение с психологически характер № 2: Претърпяването на страдания от домашен любимец носи страдание и за неговия собственик.

Междинен извод: Щом неправомерното увреждане трябва да бъде обезщетено (НС № 1), включително що се отнася и до неимуществените вреди (НС № 2), то подлежат на обезщетяване и страданията на човек за негов близък (аргумент от ФО № 1) и страданията на собственика за неговата вещ (аргумент от ФО № 2).

 

5.3. Едно подобно разсъждение би стигнало на СРС, прилагайки само ЗЗД и не прибягвайки до морала, да уважи иска за неимуществените вреди. В съвременните правни системи моралните аргументи най-често имат функцията на „резервен довод“, средство  в случай, че (привидно) дължимият резултат не удовлетворява целите на правото, т. нар. „дух на закона“ или казано по-прагматично: изискванията на правната система в цялост.

 

5.4. СРС е прибягнал до моралната аргументация, за да обоснове отхвърлянето на иска. Навярно няма да прозвучи странно, дори ако предположим, че „парченце“ Kadijustiz е напълно естествена част и от днешното ни правоприложно ежедневие: навярно в подобни случаи съдът първо решава, а едва после аргументира решението си. Не търси правилното решение, а аргументите за оправдание на една пристрастна преценка. Подобен разрив между фактическо и дължимо, ако и да съществува, остава зад завесата на закритото заседание. Тук можем да обезвредим моралното възражение на СРС и да изведем собствен морален довод в подкрепа на уважаването на иска за неимуществените вреди. Все пак според идеята за „официалния политически морал“, правно предписаното (да се присъди обезщетението) е „морално“ от конструираната гледна точка на законодателя, следователно и може да получи морална аргументация чрез извлечени от законодателството и съдебната практика доводи.

 

5.5. Нормативно съждение № 3, използвано от СРС: Право да получи обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане имат онези лица, които са понесли такива вреди, като самия пострадал, а в случай на смърт неговите деца, съпруг, родители, братя и сестри и други близки, които поради нетрудоспособност действително са били издържани или имат право на издръжка по закон от пострадалия (вж. обсъденото по-горе и използвано от СРС Постановление на пленума на ВС).

Нормативно съждение № 4 – моралното възражение на СРС: Доколкото в българската правна система е юридически-правилно (валидно) предходното съждение (НС № 3), то справедливостта (нея тук е подходящо да наричаме „морална съразмерност“) не позволява да се присъди обезщетение за неимуществените вреди, понесени от стопанина на увреденото, но оцеляло куче. Въпреки правилността на ФО № 2.

 

5.6. Срещу НС № 4, което е в сърцевината на аргументацията за отхвърлянето на иска за неимуществени вреди по разглежданото дело, могат да бъдат изказани редица възражения с етически характер характер:

· Възражение № 1. Методологическият (метаетически) аргумент относно недопустимостта на използваната от СРС аналогия вече беше скициран. От методологическа гледна точка е неправилно сравняването на несходни ситуации. Увреждането на правен субект, който, стига да оживее, може да иска обезщетение, се сравнява с увреждането правен обект, който няма субективното право да изисква възмездяването на нанесеното му страдание. Телесната повреда се сравнява със засягането на вещ.

· Възражение № 2. Морален аргумент относно ценността на човешкия и на кучешкия живот: Ако последваме логиката на СРС, ще следва, че обезщетение ще се дължи на собственика на загинало куче, макар че не се дължи на близките на тежко пострадал човек. Едва ли подобно разсъждение би било в полза на необезценяването на човешката личност.

· Възражение № 3. Телеологически аргумент (с оглед социалните цели на разглежданите юридически разрешения). Морално-правната аналогия, която съдът е възприел като меродавна, предполага, че между сравняваните ситуации съществува някаква същностна прилика, която диктува прилика и в регулирането им. Според мен обаче е налице по-скоро една определяща разлика: ограничаването на кръга на обезщетяваните лица при нараняване на човека е предписание във връзка с основополагащото положение, че самият непосредствено увреден ще трябва да бъде обезщетен. Напротив, увреждането на вещта за правото представлява пряко увреждане на нейния собственик, което единствено подлежи на обезщетяване. Ако разглеждаме неимуществените вреди, нанесени на близките на ранения човек, като косвени вреди – вреди от увреждането на друг, то няма смисъл те да бъдат сравнявани с прякото увреждане на собственика на вещта чрез накърняването ?.

 

5.7. Нормативно положение (поредица от съждения) № 5 – морален аргумент в полза на уважаването на иска:

5.7.1. В идеалистично-морален план увреждащият дължи пълно обезщетяване на нанесените от него вреди, възстановяване на света във вида отпреди извършената неправда, а защо не и във вида, който бихме имали, ако тя не беше извършена

5.7.2. Законодателят не може да предпише реализирането на моралния идеал на всеобхватното обезщетение (5.7.1.), защото то е невъзможно, а да се предписва невъзможното е безполезно (от гледна точка на ефективността и управленската функция на правото) и несправедливо от гледната точка на морала.

5.7.3. Законодателят и съдебната практика урежда случаите, в които не се дължи обезщетение и допълнителното разширяване на тези случаи по аналогия или чрез тълкуване представлява едно необосновано и неавторитетно (в сравнение с предписанията на закона или на върховните съдилища) редуциране на правата.

5.7.4. Подобно незачитане на правата (5.7.3.) е в противоречие с основния морален постулат на съвременното българско право – този за върховенството на човешките права (защитаваното чрез обезщетението човешко право ще е това на собствеността), а в конкретния случай – и в напрежение с ценностния характер, който закона приписва на живота на животните.

 

6. Заключение

 

 

Състоянието на свръхрегулация на обществените отношения оставя минимално поле за прилагането на морални аргументи, макар това да е позволено в чл. 5 от ГПК. Същевременно „моралното обясняване“ на разрешението не е без значение и когато съдът „просто“ прилага законовата норма чрез техниката на юридическия силогизъм. Привеждането на такива аргумент осъществява социално важната връзка между правото и адресатите му, които често са отдалечени от нормативните детайли. Такова „обясняване“ обаче изисква морално съгласие между съдията и законодателя, което може не винаги да е налице. По до известна степен парадоксален начин, при несъгласие, съдилищата не рядко се обръщат именно към възможността за използване на морални аргументи, търсейки формулирането на едно по-справедливо (според тях) разрешение.

 

Бележки под линия:

[1] За теоретичната възможност в една правна система на съдиите да се предостави правомощието да отказват валидност на определена норма, а в този ред на мисли – защо не и за по-малкото: да извеждат определени факти извън хипотезата ?, вж. Гройсман, С. Морал и юридическа валидност според съвременния правен позитивизъм, Автореферат на дисертация за придобиване на образователната и научна степен „доктор“, С., 2016 г., 24-26,, достъпен в Интернет – тук.

[2] Вж. подробности у Токушев, Д. Съдийската кариера на Иван Вазов, Антени, 1990, № 3, 63-70.

[3] Вж. разказа „Живея в Берковица“  – тук.

[4] Вебер, М. Политические работы (1895-1919), пер. Скуратова, Б. М., Москва: Праксис, 2003, 129-130.

[5] Рулан, Н. Юридическая антропология, М.: Норма, 1999, с. 21.

[6] Относно тази идея вж. Гройсман, С. Понятието „добри нрави” и въпросът за идентифицирането на защитавания от правото морал – В: Theo noster. (Сборник в памет на гл. ас. Теодор Пиперков), съст. Новкиришка-Стоянова, М., С., 2014, 344-366.

[7] За основни насоки в тази дискусия виж. Гройсман, С. Морал и юридическа валидност… (Автореферат), 20-21.

[8] За примитивното право на различните най-древни племена идеята за неимущественото увреждане е непозната – вж. в този смисъл Косвен, М. Преступление и наказание в догосударственном обществе, М.: Гос. изд-во, 1925, гл. 11. Текстът на книгата е достъпен в Интернет: тук.