Absoliutnata-pogasitelna-davnost

 

1. Уводни думи

Времето е феномен с широка многозначност. Безспорен е фактът, че то влияе на човека във физически, психологически и социален аспект.

Неговото социално значение отразява начина, по който видоизменя отношенията между хората. Правото като регулатор именно на отношенията между тях не може да отмине такъв съществен феномен и го признава за юридически факт. Времето като юридически факт има различни проявления в правото[1], като най-сериозно внимание се обръща на погасителната давност, която, освен че притежава разгърната позитивноправна уредба, е предмет на множество научни изследвания и на подробно разглеждане в съдебната практика. Погасителната давност е институт, който почива на определни постулати, изградени в хода на правното ? регламентиране. Необходимо е тяхното дебело подчертаване във връзка с въвеждането на съществени новости в един законодателен режим, който се основава на некратка история.

Причина за интересa към настоящата тема е подчертаването на особеностите и принципите на погасителната давност като частноправен институт, а конкретният повод е изготвеният и внесен в Народното събрание на Република България законопроект за допълнение на Закона за задълженията и договорите от 31.01.2013 г., с който се предлага въвеждането на абсолютна давност в гражданското право[2]. Последната може да се дефинира в два варианта: 1) като срок, с който се заличава материалното право въобще, който обикновено се прилага служебно и е независим от спирането и прекъсването на давността, и 2) като срок, който при същите особености заличава само възможността за принудително изпълнение. Именно този втори вариант се възприема в гореспоменатия законопроект.

С настоящото съчинение ще се опитам да обоснова неприложимостта на предлаганата промяна, както и на алтернативно възможната ? разновидност, като представя аргументи от различно естество.

2. Кратък исторически преглед

Преди всичко трябва да отбележа, че правото схваща времето като „продължителност, траене на това, което става, измервано в секунди, минути, часове и пр.”[3]. В трудовете по римско частно право времето се разглежда като юридически факт в две разновидности: 1) като модалитет на сделка – срок (dies), и 2) като придобивна давност в нейните различни варианти – usucapio, praescriptio longi temporis, praescriptio longissimi temporis. Данни за погасителна давност липсват, но нейната история следва да се изяснява във връзка с узукапията[4]. Последната е позната от Дванадесетте таблици („ползването и властта за земята е две години… за всички други неща е една година”)[5]. Тя е оригинерно придобивно основание, като най-просто същността ? се изразява във фактическото упражняване на едно несъществуващо право на собственост върху вещ от несобственик по начин, който изключва неупражняванoто право на собственика. Тази опростена формула обхваща значението и на следващите варианти на придобивната давност в Рим – praescriptio longi temporis и praescriptio longissimi temporis. Ако я представя от противоположната гледна точка, то тя би изглеждала по следния начин: аз губя своето право на собственост, защото не го упражнявам. За да се избегне тази конкретизация, формулата може да придобие по-генерализиран вид: щом не упражнявам правото си, то аз го губя. Тази логическа конструкция изглежда оправдана в отношения, чийто център са материални активи, и намира приложение по отношение на права, различни от правото на собственост, каквито са облигационните права. Нормативен израз на тази идея в исторически аспект е Наполеоновият кодекс от 1804 г., в чийто чл. 2219 е записано, че „давността е начин да придобием или да се освободим (от едно право – бел. моя – Н. П.) чрез изтичането на определено време при определени от закона условия”[6]. Френският кодекс оказва влияние върху останалите европейски кодекси и налага идеята за давността като единен институт.

Считайки унитарната уредба на давността за неподходяща, германската правна мисъл формулира дуалистична концепция, основавайки се на дълбокото различие на предпоставките на придобивната и на погасителната давност, чийто нормативен израз е германският Граждански законник (ГГЗ), който урежда отделно двата института[7].

Развитието на института в България е отражение на общите закономерности в континентален мащаб. Първоначално погасителната давност е била уредена по архаичен и неактуален за времето си начин в Меджеллето[8]. Първата самостоятелна уредба е постигната със Закона за давността (ЗДавн.)[9]. Законът възприема унитарния възглед за давносттасъгласно чл. 1 „Давността е средство за придобиване на едно право или за освобождаване от едно задължение чрез изтичане на известно време и под определени в закона условия.” Давността не се прилага служебно (чл. 5) и води до „погасяване на исковете” (отделение III). Разпоредба, която да отрича характера на недължимо платено на даденото след изтичане на срока на давността, липсва. Макар така да изглежда, последното не е непреодолимо несъвършенство на закона. Ключов характер има невъзможността за служебно приложение на давността, както и фактът, че законът говори за искове. Във всички случаи е необходимо възражение от ответника, което, ако не последва, ще доведе до валидно изпълнение на задължението. В този смисъл давността по ЗДавн. няма абсолютен характер.

Разпоредбите на ЗДавн., уреждащи погасителната давност, са отменени с приемането на Закона за задълженията и договорите, където е постигната по-съвършена уредба в чл. 110-120, и давността води до своеобразно „обезсилване” на правото, а не до пълното му изчезване.

Обобщението на историческото развитие поставя следния въпрос: защо у нас и в повечето други страни[10] при погасителната давност правото продължава да съществува, макар и в „обезвреден вид”, докато при придобивната давност, от която разглежданият в тази статия институт е произлязъл, правото се губи изцяло?

Отговорът на този въпрос може да бъде изяснен в две насоки. На първо място, той се корени в съществените разлики между придобивната и погасителната давност[11]. Първата е оригинерно придобивно основание относно придобиване на вещни права. Правото, което се губи, влиза в патримониума на едно друго лице. Няма как то да не се загуби, доколкото вещните права са абсолютни и изключват всякакво „въздействие” от страна на трети лица върху вещта. Не е така при погасителната давност. Неупражняваното право не се придобива от никого, не настъпва конфликтност по отношение на неговото упражняване и поради това липсват логически аргументи и житейско оправдание то да се загуби. Практическият смисъл в първия случай е ограничаването на безстопанствените вещи, а във втория е внасяне на яснота в правните отношения между субектите, като крайната цел и при двата института е постигане на съответствие между юридическо и фактическо.

На второ място е небходимо да държим сметка за нравствения смисъл на закона. Законодателят отчита влиянието, което оказва времето върху отношенията между правните субекти, с оглед съхраняването на правната сигурност, улесняването на доказването и нарушаване на инициативността на правоимащите. Но законодателят не забравя факта, че с предоставянето някому едно право, то гарантира негов правен интерес. Неоправдано изглежда от гледна точка на справедливостта времето да може да заличи този правен интерес. Най-сетне е необходимо да погледнем и от позицията на правнозадълженото лице. Наличието на срок, който да ликвидира неговото задължение, в редица случаи би могло да противоречи на човешките разбирания за дълг, достойнство и съвест, които свързва субектът с изпълнението, макар и закъсняло, на своето задължение.

За да обобщя, времето, макар да „изменя всичко”[12], е по-слабо от правната обвързаност. Имплементирането на абсолютна давност в класическото за нея разбиране – като заличаваща самото субективно право – би представлявало нелогичен завършек на концептуалната идея за погасителната давност, възприета в Република България. От тази гледна точка, тъй като не предвижда това, коментираният законопроект дава сполучливо донякъде разрешение, но противоречи на хода на общата история на правото. В този смисъл от правно-историческа гледна точка се комплицира възможността за еднозначна позиция в подкрепа или против предложената разпоредба.

3. Сравнителноправна справка

Същественото реформиране на института изисква справка относно чуждестранния опит в тази насока. Във водещите страни от континенталната правна система липсва абсолютна давност. Така е в испанския Граждански кодекс (ИГК)[13], в италианския Граждански кодекс (ИтГК), също и в ГГЗ. Нещо повече, в някои от тези нормативни актове присъстват разпоредби, аналогични на чл. 118 ЗЗД, относно „преживяването” на правото, макар без възможност за упражняването му чрез средствата на държавната принуда[14].

Въвеждането на абсолютна давност в този смисъл би противоречало на нормативните образци за създаването на уредбата на погасителната давност. Реформата се натъква на контрааргументи от сравнителноправно естество.

4. Припомняне на теоретичната постановка за погасителната давност

Ключово значение за разбирането на института се състои в концептуалния триъгълник, образуван от нормите на чл. 110, чл. 118 и чл. 120 ЗЗД, според които с изтичането на определен срок се погасяват вземанията, плащането след този срок е валидно, а давността не се прилага служебно.

Фактическият състав на погасителната давност е свързан с няколко елемента. На първо място е необходимо изтичането на определен от закона срок от време; на второ, в този срок кредиторът да бездейства, което кумулативно поражда субективното право на перемпторно възражение в полза на длъжника срещу предявения срещу него иск. Действието според по-старата теория се изразява в погасяване на правото на иск[15], докато по-новата го определя като водещо да качествено изменение в субективното право, което го превръща в естествено право, лишено от възможността за гаранция с държавна принуда[16]. Изтичането на давността, само по себе си, не поражда погасителния ефект – субективното право и правното задължение съществуват и след това, поради което изпълнението е извършено на правно основание и не се дължи връщането му. Тази разпоредба е в съзвучие с чл. 120 ЗЗД. В обобщение: погасителната давност е юридическо събитие, представляващо период от време, в който субективното право на кредитора не е погасено по другите предвидени в закона способи[17], който поражда субективно право в полза на длъжника.

Наред с това следва да припомня, че лишаването от възможността за защита на субективното право по принудителен ред не е резонно в определени житейски хипотези. Поради това се уреждат от закона случаите на спиране и прекъсване на давността. Te представляват предвидени от закона юридически факти, които водят съответно до ирелевантност на изтеклия срок между настъпването на факта и неговото отпадане при спирането и ирелевантност на целия изтекъл срок до момента на настъпването на факта при прекъсването. Теорията обосновава предвиждането на спирането и прекъсването на давността със съображения от правно и етическо естество, както и от съображения за справедливост, доколкото се създава пречка за упражняването на правото в повечето случаи при спирането, съответно упражняване е било налице, но лошото имуществено състояние на длъжника е попречило, макар кредиторът да е предприел действия, при прекъсването на давността[18].

В обобщение, въвеждането на абсолютна давност и в двете ? разновидности би довело до крайно отклонение от установените теории в посока с неизяснена оправданост. Или реформата среща контрааргументи от концептуално естество.

5. Aбсолютна давност в другите правни отрасли на българското обективно право

Понятието абсолютна давност не е чуждо за българското обективно право. Тя е позната на административнонаказателното право, на наказателното право и на финансовото право. Среща се и в Закона за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество (ЗОПДНПИ).

5.1. Давността в административнонаказателното право

Давностен срок, който има характера на абсолютен, е предвиден в разпоредбата на чл. 82, ал. 3 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН), отнасяща се до изпълнението на административното наказание. Независимо от спирането или прекъсването на давността, административното наказание не се изпълнява, ако е изтекъл срок, който надвишава с една втора предвидения за съответното наказание срок. Когато е образувано изпълнително производство за събиране на глоба, тази разпоредба не може да се приложи (ал. 4). Каквито и действия по изпълнението на наложеното наказание да са предприемани, колкото и пъти да е прекъсвана или спирана давността, никакви действия не могат да се предприемат след изтичането им[19].

5.2. Давността в наказателното право

В наказателното право наказателното преследване и изпълняването на наложеното наказание се „изключват” по давност. Тази давност има особености, които отчитат характера и функциите на наказателното право. На първо място, трябва да отбележа, че изпълнението на правомощията на държавата, които представляват съдържанието на наказателното правоотношение, се изпълняват само по принудителен ред. Затова изтичането на срока погасява самото право на държавата, а не само възможността за защита чрез държавна принуда. На второ място, неупражняването на правото от държавата не се третира толкова като загуба на интерес, колкото като компрометиране на идеята за неотвратимостта, ефективността на наказателната отговорност. Така в наказателноправната теория давността се определя като период от време, определен в Наказателния кодекс (НК), с изтичането на който държавата губи правото да осъществи наказателно преследване или да изпълни наложено наказание[20]. НК предвижда абсолютна давност в чл. 81, ал. 3 за наказателното преследване и в чл. 82, ал. 4 за изпълнение на наложеното наказание. Както и при давността в административнонаказателното право, тя не зависи от спирането и прекъсването на давността. Не се прилага абсолютна давност по отношение на глобата, когато за събирането ? е образувано изпълнително производство.

5.3. Давността по ЗОПДНПИ

Съгласно чл. 73, ал. 1 ЗОПДНПИ правата на държавата по споменатия нормативен акт се погасяват с изтичането на 10-годишна давност[21]. Законът урежда едно основно право – придобиването от държавата на определени имуществени активи. То е първично придобивно основание, а правото е материално, макар да са предвидени различни процесуални възможности – например налагане на обезпечителни мерки от съдебен изпълнител. Срокът има абсолютен характер, а аргумент в тази насока са мотивите на Конституционния съд по к. д. № 13/2012 г. Възприемането на становището за неабсолютен характер на този срок противоречи на принципа на правовата държава по чл. 4, ал. 1 Конст.; освен това законът не съдържа разпоредби в обратната насока. Така с изтичането на предвидения срок държавата губи самото материално право да придобие съответните имуществени активи.

5.4. Давността във финансовото право

Абсолютната давност във финансовото право е образецът, по който е създаден предложеният текст на законопроекта за изменение на ЗЗД. Според чл. 171, ал. 2 ДОПК с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено. Вземанията се отписват, когато са погасени по давност. Не подлежат на връщане доброволно платени публични задължения, изпълнени след изтичане на давностния срок. В литературата се поддържа, че давността във финансовото право води до погасяване на самото публично вземане[22]. Не е обяснимо обаче защо в този случай изпълнението след давностния срок не води до окачествяването на даденото като недължимо платено. Аргумент в тази насока е отписването на публичното вземане. Но отписаните вземания също могат да бъдат изпълнени доброволно. По мое виждане е налице слабост в уредбата на давността във финансовото право, което води до затрудняване на разбирането на правното ? действие. Това на свой ред въвлича и в теоретически и практически недомислия при механичното пренасяне в друг, съвършено различен правен отрасъл. За щастие практиката на държавната администрация в лицето на Националната агенция за приходите позволява да се даде отговор, че се загубва не материалното право на държавата. Последното може да се подкрепи и със съдебна практика на админстративните съдилища. В Решение № 80 от 5.11.2009 г. на Административен съд – гр. Силистра е отбелязано следното : „С разпореждане от публичния изпълнител е постановено прекратяване на производството по изпълнителното дело по събиране на публичното вземане на основание чл. 225, ал. 1, т. 7 ДОПК във вр. с чл. 171, ал. 2 ДОПК – изтичане на абсолютната давност – десет години”. В Решение № 15 от 30.01.2009 г. на Административен съд – гр. Стара Загора се твърди, че изтичането на погасителната давност е основание и за погасяване на публичните вземания по аргумент от чл. 168, т. 3 ДОПК. В Решение № 12991 от 3.11.2010 г. на Върховен административен съд пък може да се прочете следното: „…установените в акта задължения не могат да се събират, защото длъжникът вече ясно и категорично е заявил, че не иска да заплати установените от ревизията задължения за косвен данък. Правото на възражение за давност може да бъде упражнено във всеки момент от данъчното производство, включително в производството по обжалването на данъчния ревизионен акт по съдебен ред. С възражението за давност данъчнозадълженото лице упражнява правото си да не изпълни задължението, което не е било събрано през определения в закона давностен срок. В конкретния случай ответникът по касационната жалба е направил изрично и мотивирано възражение за погасяване на задълженията по давност…”.

От друга страна, когато в хода на принудителното изпълнение по ГПК съдебният изпълнител присъедини съгласно чл. 458 вземанията на държавата, които установява въз основа на неактуално удостоверение от НАП, и длъжникът сезира последната, с което тя издава удостоверение, че последните са отписани по давност, съдебният изпълнител изключва тези вземания от предмета на изпълнение. Всичко това води до извода, че значението на абсолютната давност е преди всичко с оглед принудителното изпълнение и погасява правото на неговото упражняване от страна на държавата. Това не променя факта, че уредбата в ДОПК е вътрешно противоречива. Идеята за служебното отписване от страна на администрацията пък с оглед практиката е силно компрометирана[23].

В крайна сметка прави впечатление, че предвиждането на абсолютна давност в административнонаказателното и в наказателното право преследва особени цели. Те биха могли да се обобщят като мотивиране или стремеж към своевременно реализиране на съответната отговорност, поради факта, че с налагането на санкция – била тя углавно или административно наказание, се преследват специфични резултати, свързани с индивидуална и генерална превенция, оказване на сплашващо въздействие и ограничаване на възможността за извършване на нови престъпления или административни нарушения. Отлагането им във времето би отслабило психологическия ефект от налагането на санкцията. За подобен психологически ефект с известни резерви бихме могли да говорим и относно ЗОПДНПИ, доколкото целта съгласно чл. 3, ал. 1 е съхраняване на обществения интерес, ограничаване на чувството на безнаказаност у придобилите имущество по начин, непредвиден в закона.

В обобщение, прави впечатление, че всички посочени примери са от отрасли, които са публичноправни. Характерно за тях е, че правното отношение включва задължително от едната страна държавата като властващ субект. Тя се означава като активен субект, като субекта, който притежава правата. А чрез абсолютната давност се погасяват именно тези нейни права. Като си дадем сметка, че нормативните актове се създават от държавата, ще стигнем до един прост, но устойчив в смислово отношение извод: държавата сама преценява, че в определени случаи след изтичането на определено време тя не се нуждае от съответните права, поради което ги губи. За абсолютната давност са непривични основанията за спиране на давността, доколкото те са създадени с оглед личностни отношения, каквито не съществуват между държавата и задължения по правоотношението с нея субект[24]. Но не бива да се пренебрегва обратната страна на това съждение – за отношенията между равнопоставените субекти е непривично наличието на такъв факт, който да води загуба на техните права. Недопустимо е тя да се намесва по този начин в правоотношенията между частноправните субекти. Предлаганата реформа се натъква на противоречия с оглед на установената нормативна логика, изяснена по-горе. Налице е втори аргумент против приемането на абсолютна давност „в чист вид”[25] и в подкрепа на общата концепция на предвидената новела.

6. Анализ на предложената разпоредба

Но друг е въпросът, дали тази концепция е изразена задоволително и дали има смисъл. Предложението за реформиране на материята на погасителната давност съдържа следния текст:

Чл. 112а (1) С изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която задължението е станало изискуемо, се погасяват всички необезпечени вземания срещу физически лица, независимо от спирането или прекъсването на давността, освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено.

(2) Разпоредбата на алинея 1 не се прилага за задължения на физически лица, упражняващи търговска дейност като еднолични търговци.”

Преди всичко прави впечатление употребата на израза „погасяване на вземанията”. Използването не се отличава по никакъв начин от езиковата техника на законодателя при създаването на разпоредбата на чл. 110 ЗЗД. Така както по отношение на него се е поставял въпросът за действието на изтичането и приложното поле на института, тези проблеми следва да се поставят и тук. Както вече посочих по-горе, тълкуването на „погасяването” следва да се извършва във връзка с чл. 118 ЗЗД. Субективното право не се променя, а само бива засегнато от кумулативното наличие на два факта: изтичането на срока и упражняването на възражението от страна на длъжника. То губи само онази защита, която е свързана с реализацията на принудителното изпълнение[26]. От друга страна, на погасяване според чл. 112а подлежат вземанията. Налице е последователност с текста на чл. 110 ЗЗД, който също говори за вземания. Тази последователност обаче пренася обяснената с уредбата именно в облигационния закон на погасителната давност слабост, изразяваща се в стесняването на приложното поле на института към вземанията. Широко известен е фактът, че давността има широко приложение извън вземанията, отнасящо се до потестативни права (напр. чл. 32, ал. 2; чл. 87, ал. 5 ЗЗД)[27], до приложение на института в международното частно право, в търговското право, в трудовото право и т.н. Следва да се приеме, че в предлаганата разпоредба е вложен същият смисъл, както в чл. 110 ЗЗД, а именно, че се стига до една промяна в субективното право на правоимащия субект, която го превръща в естествено право.

На следващо място трябва да изтъкна очевидните ограничения в приложното поле на разпоредбата. От една страна, тя се отнася до необезпечените вземания. Обезпечено е това вземане, при което кредиторът по договорен или законен път получава привилегия, изразяваща се в предпочтително удовлетворение в хода на принудителното изпълнение. Чрез нея той отбягва конкуренцията на останалите кредитори на длъжника. Обезпеченията са уредени в глава седма от ЗЗД. Те биват лични (поръчителство) и реални (залог, ипотека). Наред с тях са известни особени залози по Закона за особените залози, залози на въздухоплавателни средства, мобилиарна ипотека, уредени от съответните специални нормативни актове. Не бива да се пропускат и редица обезпечения в търговското право като авала, уговорката делкредере, менителничното поръчителство и т.н. С оглед факта, че ЗЗД е първична и субсидиарна уредба спрямо ТЗ и останалите специални закони, следва да се постави резонният въпрос, дали предлаганата разпоредба обхваща и изброените обезпечения. Систематичното тълкуване между правните отрасли на разпоредбите следва да тласне отговора в положителна насока. Друг е въпросът доколко разпоредбата на чл. 112а ЗЗД би била приложима в търговски правоотношения.

Третирането по различен начин на обезпечени и необезпечени кредитори не е новост за нашето обективно право. Пример в тази насока е разпоредбата на чл. 16а ТЗ. Хипотезите обаче са коренно различни. В ТЗ чрез чл. 16а се дава възможност на необезпечените кредитори да си осигурят обезпечение. С други думи тази разпоредба ги благоприятства и не води по никакъв начин до неравнопоставеност на обезпечени и необезпечени кредитори. Не е така с чл. 112а. Чрез него се създава една необяснима допълнителна привилегия на обезпечените кредитори, по отношение на които с настъпването на десетата година от започването на теченето на абсолютната давност принудителното изпълнение няма да бъде прекратено. А по отношение на необезпечените ще бъде. Считам, че в този смисъл разпоредбата е противоконституционна, като противоречи на чл. 19, ал. 2 Конст., според който на всички частноправни субекти се създават еднакви права за стопанска дейност.

Второто ограничение е по отношение на факта, че разпоредбата се прилага само по отношение на задължения на физически лица. Това е очевидно фаворизиране на титулярите на вземания срещу физически лица за сметка на кредиторите на юридически лица. Също на основание противоречие с чл. 19, ал. 2 Конст. това разрешение на предлаганото законоизменение е противоконституционно.

Ограничение е налице и във връзка с втората алинея на чл. 112а. Абсолютната давност не се прилага по отношение на еднолични търговци. Per argumentum a fortiori тя не следва да се прилага и за търговските дружества, още повече, че те са по дефиниция юридически лица, а за тях приложението на разпоредбата е изрично изключено. С други думи, извън приложното ? поле остава търговското право. И тук може да се постави въпросът, защо, при положение, че общата давност се прилага в отношения между търговци и нетърговци и между търговци.

По-нататък разпоредбата се ограничава по отношение на задълженията, които не са отсрочени или разсрочени. Добавянето на тази предпоставка представлява сляпо копиране на разпоредбата на ДОПК. То е лишено от разум, доколкото отсрочването и разсрочването са институти с широко приложение и важно практическо значение във финансовото право. Отсрочването представлява определянето на нов падеж, който темпорално е следхождащ първоначално определения, а разсрочването представлява определяне на изпълнението на равни вноски. Подобен ефект в областта на договорното право би могъл да се реализира чрез допълнително споразумение или чрез изменение на договора. Правното действие е свързано с промяна на момента на изискуемостта на задължението, а той е начален момент, от който започва да тече давността, съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД. Единственият смисъл, който може да бъде открит при въвеждането на това ограничение, е отново свързан с изпълнителния процес. Съгласно чл. 454, ал. 1 ГПК е възможно разсрочване на задължението на длъжника, спрямо когото е образувано изпълнително дело, при внасяне на 30% от общия размер на дълга и задължаването за внасяне на остатъка на равни вноски по 10% всеки месец. Друг е въпросът, че за разлика от административнонаказателното и наказателното право не е предвидена разпоредба, която да ограничава действието на абсолютната давност при образувано изпълнително дело за събиране на парична сума. Това поставя питането, дали извън разсрочването е допустимо приложението на абсолютната давност в хода на започнал изпълнителен процес. Доколкото уредбата на давността е императивна, сякаш липсват аргументи за разширително тълкуване. Това, от своя страна, също би довело до неразумни резултати с оглед удовлетворяването на взискателите, по отношение на чиито длъжници съдебният изпълнител няма предпоставки за упражняване на разпоредбата на чл. 454 ГПК. Мотивите на законопроекта обаче тласкат в противоположната насока – чл. 112а сякаш е спасителен пояс за длъжника именно в изпълнителния процес. Натъкваме се на противоречие между цел и средство за постигането ?.

На следващо място абсолютната давност се прилага независимо от спирането и прекъсването на давността. Това разрешение е сполучливо по отношение на административнонаказателното и наказателното право с оглед на особените цели, които се преследват чрез налагането на санкцията, с оглед ефектите, търсени по ЗОПДНПИ, а по отношение на финансовото – с оглед даването на реверанс в неравнопоставеното отношение между данъчния субект и държавата. В гражданското право обаче, както отбелязах по-горе, чрез хипотезите на спиране и прекъсване на давността се постигат резултати, оправдани от етична гледна точка и от съображения за справедливост. Тяхното загърбване би било крачка назад от страна на законодателя и би довело до нежелани последици. За да илюстрирам казаното с пример, бих могъл да предложа хипотезата на вземане на единия съпруг, което е изискуемо, но давността не тече заради факта на брака (чл. 115, б. „в” ЗЗД). Така би се стигнало до хипотеза, при която този съпруг въобще няма да може да упражни правото си заради изтичането на давността. Подобно лишаване от право не може да се обясни с разумни аргументи.

Логическо противоречие можем да търсим и в насока теченето на абсолютната давност и категорията обезпечен или необезпечен кредитор. Ако в хода на теченето на давността необезпеченият кредитор се обезпечи, той става обезпечен кредитор. А по отношение на последния абсолютна давност не тече. Тогава тя дори не се спира или прекъсва, а става абсолютно неприложима. Това е друга слабост, която прави текста неиздържан.

Накрая, срокът е десетгодишен и започва да тече от началото на годината, следваща тази, през която вземането е станало изискуемо. Не мога да обясня началото на теченето на абсолютния давностен срок. То е израз на чувствителна законодателна пестеливост в творческо отношение, доколкото също представлява едно безсмислено преписване на ДОПК. В данъчното право обаче това разрешение има смисъл. Установени са определени срокове за подаване на данъчни декларации, срокове за доброволно плащане и са предвидени хипотези при изпускането на тези срокове за съответната календарна година, поради което началото на давностния срок оправдано е отложено за 1 януари на следващата година. В гражданското право обаче действа друг принцип и той е обективиран в чл. 114 ЗЗД. Изискуемостта е моментът, от който кредиторът следва да прояви настойчивост по отношение на събирането на неговото вземане. Предложеното разрешение води единствено до безсмислено удължаване на давностния срок, който при всички положения ще се окаже по-дълъг от десет години. Тогава защо той изрично е определен като десетгодишен? Налице е поредната недомислица на предложения текст.

В заключение предлаганата разпоредба е вътрешно противоречива и приемането ? се натъква на контрааргументи от нормативно-логическо естество. Абсолютната давност във варианта ? за погасяване само на принудителното изпълнение също не е подходяща.

6.1. Систематическо тълкуване на разпоредбата

Както изясних по-горе, действието на чл. 112а е свързано с настъпване на промяна в субективното право, която го превръща в естествено, а приложението не се ограничава само до вземанията. В подкрепа на този извод е идентичността с уредбата на обикновената погасителна давност и уредбата в ДОПК, от която е взет текстът.

В крайна сметка с приемането на разпоредбата би се стигнало до едно дублиращо положение. Ще текат два отделни срока, чийто ефект е еднакъв, с разликата, че вторият е по-дълъг и започва да тече от годината, следваща тази, през която е започнал да тече първият срок.

Единствената практическа разлика е с оглед това, че вторият срок няма да се влияе от юридическите факти, които биха спрели или прекъснали обикновената погасителна давност. Така, докато тя не тече, абсолютната давност ще тече. Вече обърнах внимание на неоправдаността на такова разрешение от гледна точка на справедливостта. А наличието на два факта с еднакъв ефект граничи с безсмислието.

Обикновената погасителна давност е общ институт на гражданското право и се прилага във всички негови клонове, доколкото не е предвидено обратното. Уреждайки абсолютната давност на същото систематично място и без предвиждането на изключение, налага извода, че тя трябва да има същото действие. По отношение на търговското право пък обикновената погасителна давност се прилага най-малкото на базата на разпоредбата, уреждаща субсидиарното приложение на гражданското право – чл. 288 ТЗ. Разпоредбата на чл. 112а обаче изрично изключва търговското право от приложното си поле. Така в отношенията между търговци и в отношенията между търговци и нетърговци, които са юридически лица, абсолютната давност няма да намери приложение. А може би това е немалък кръг от случаи, които законодателят цели да преуреди. Така например искът по чл. 71 ТЗ, който може да бъде осъдителен (напр. да се изплати определен с решение на общото събрание дивидент)[28], се изсрочва с обикновената петгодишна погасителна давност[29]. Но този иск се предявява срещу дружеството, което по дефиниция е ЮЛ. По отношение на него обаче абсолютна давност не тече. Не би могло да се обясни това нееднакво третиране на субектите.

На следващо място прави впечатление, че в доста разпоредби от ЗЗД общата погасителна давност е по-кратка от 5 години. Така е в чл. 111 например. Но има драстично по-къси срокове. Исковете на купувача по чл. 195 ЗЗД се погасяват с изтичане на една година при продажба на недвижимости и шест месеца при продажба на движими вещи. Така например искът по чл. 195, ал. 2 ЗЗД за обезщетение от претърпени вреди на купувача се подчинява на общите правила и се погасява с петгодишна давност, а искът по чл. 195, ал. 1, предл. първо ЗЗД за връщане на движимата вещ от купувача ще се погаси с шестмесечна давност. И двата иска обаче ще бъдат подчинени на 10-годишна абсолютна давност. Поставя се въпросът, дали е редно в хипотезите, в които законодателят е мотивирал чрез кратък давностен срок кредитора да бъде активен, да бъде подчинен на извънредно и необмислено дългия за такъв случай срок на абсолютната давност.

Тълкуването на чл. 112а във вр. с чл. 113 ЗЗД поставя въпроса, дали може да бъде налице отказ от изтекла абсолютна давност. Това е част от по-големия проблем за служебното или неслужебното приложение на давността, поради което ще го разгледам по-долу.

Най-голямо недоумение буди началото на абсолютния давностен срок. То е в рязко отклонение от разпоредбата на чл. 114 ЗЗД, която впрочем съдържа и особени правила в ал. 3 и 4. Така в хипотезата на непозволено увреждане, вземането става изискуемо веднага, но обикновената давност започва да тече от откриването на дееца. А абсолютната ще започне да тече от годината, следваща извършването на деликта. Възможно е деецът да бъде открит 9 години по-късно. Тогава ще започне да тече обикновената давност, но ако увреденият предяви иска си една година и един ден по-късно, той ще се види в положение, че е загубил правото си на защита поради изтичане на по-дългия срок. Това е един несправедлив резултат. Вземането за лихва и неустойка става изискуемо за всеки ден, за който е начислено. Давността обаче започва да тече от последния ден и е тригодишна. Значи ли това, че от първи януари на следващата година за всяка част от лихвата или неустойката ще започне да тече абсолютен давностен срок?

Тълкуването във вр. с чл. 118 и чл. 119 ЗЗД не създава проблеми. Даденото след изтичане на десет години няма характер на недължимо платено. А настъпването на абсолютния погасителен ефект обхваща и акцесориите на субективното право.

Голям интерес представлява тълкуването във вр. с чл. 120 ЗЗД. Давността съгласно него трябва да се прилага след релевиране на перемпторно възражение от страна на длъжника. Както съдът, така и съдебният изпълнител[30] не прилагат служебно погасителната давност. Идеята на последната е да са налице активни служебни действия. Липсата на норма в обратен смисъл означава, че действието на погасителната давност е обусловено от волята на длъжника, тъй като е наложително систематично тълкуване във вр. с чл. 120 ЗЗД. Считам, че по този начин дълбоко се засяга замисълът на създаването на погасителната давност.

В крайна сметка чл. 112а от систематическа гледна точка би се натрапил на уредбата на погасителната давност в ЗЗД. Той представлява един текст с твърде голяма прилика с чл. 110 и някои нелогични ограничения и отклонения, като единствената му практическа стойност е в заобикалянето на спирането и прекъсването на давността – един несправедлив резултат. От гледна точка на правната систематика също следва да се откаже приемането на този текст.

6.2. Телеологическо тълкуване

Мотивите на законопроекта осъждат „безкрайните” изпълнителни процеси срещу длъжниците, които продължават над десет години. При тях, изтъкват законовносителите, лихвите и разноските многократно надвишават главницата с изтичането на по-дълъг период от време. Чрез въвеждането на режима на абсолютната давност за физическите лица ще се даде шанс за изграждане на чисто на семейната икономика, защото ще се погасява вземането. Тези мотиви налагат извода, че вносителите се стремят към законопроект, уреждащ абсолютната давност в един чист вид, погасяващ самото субективно право. Текстът, който е изготвен, обаче казва друго. Не е статистически верен доводът, че изпълнителните дела продължават над десет години. Процентът на такива дела е пренебрежим[31]. Накрая, делата, които продължават дълго време, обикновено са свързани с липса на длъжниково имущество. В подобни хипотези съдебният изпълнител на основание чл. 433, ал. 1, т. 5 или 8 ГПК прекратява изпълнителното производство.

Предложеният законопроект, по начина, по който е съставен, не може да постигне целите, които преследва. Той е негоден и от телеологическа гледна точка.

7. Заключение

Изводите, които изтъкнах по-горе, формират едно ядро от аргументи против приемането на законопроекта. Неговата сериозност ми позволява да взема категорична позиция против предложената промяна. По мое мнение тя преследва политически, а не юридически цели. Считам, че е несъвместима с актуалната редакция на Закона за задълженията и договорите и би довела до объркване и множество нетипични хипотези, които биха генерирали излишно суетене. Реформирането на един институт с вековна история трябва да се извърши след внимателно осмисляне и влагане на максимални интелектуални усилия в юридическата техника. От друга страна, спорен е въпросът, доколко е въобще уместно да се наложи и абсолютна давност в чист вид в отношенията между частноправните субекти. Това е въпрос, на който трудно би могло да се даде еднозначен отговор и чието решение следва да се търси в духа на дискусията и детайлно разглеждане на предложените мнения[32].

 

Бележки под линия:

[1] Времето като ЮФ намира проявление в института на придобивната давност, на преклузивните срокове, на срока като модалитет на сделката и т.н.

[2] Законопроектът е достъпен на интернет страницата на НС – http://parliament.bg/bills/41/354-01-7.pdf.

[3] Според тълковен речник на българския език.

[4] С изключение на Венедиков, П. Записки по римско право. С.: ИК „Проф. Петко Венедиков”, 1999, с. 126, където се твърди, че във византийското право вземанията се погасяват с 30-годишна давност.

[5] Talamanca, M. Istituzioni di diritto romano. Milano, 1990, p. 421. Вж. и Андреев, М. Римско частно право. С.: Софи-Р, 1975, с. 248.

[6] Ram?rez, F. V. En torno a la prescripci?n extintiva en Revista oficial del poder Judicial de Per?, A?o 3, n. 5. 2009, p. 231.

[7] Ibidem.

[8] Токушев, Д. История на новобългарската държава и право. С.: Сиби, 2004, с. 176.

[9] Обн., ДВ, бр. 23 от 30 Януари 1898 г.

[10] Италия, Франция, Германия, за разлика от Испания.

[11] По-подробно за разликите вж. Павлова, М. Гражданско право. Обща част. С.: Софи-Р, 2002, с. 648.

[12] Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял II. С.: Софи-Р, Немезида, 2001, с. 693.

[13] Аргумент от чл. 1973, уреждащ прекъсването на давността.

[14] Чл. 214, ал. 2 BGB, чл. 2940 CCI.

[15] Василев, Л. Гражданско право на НРБ. Обща част, научна редакция на акад. Ч. Големинов, 1993, с. 418; Таджер, В. Цит. съч., с. 734.

[16] Павлова, М. Цит. съч., с. 645.

[17] Пак там, с. 642.

[18] Пак там, с. 663 и 667.

[19] Костов, Д., Д. Хрусанов. Административен процес на Република България. С.: Сиби, 2011, с. 373.

[20] Стойнов, Ал. Наказателно право. Обща част. С.: Сиела, 2008, с. 466.

[21] Първоначално предвиденият срок е 15 години. Конституционният съд стига до извод за противоречие с принципа на правовата държава, поради което давността е намалена на 10 години.

[22] Велинов, Л. Погасителната давност по българското частно право. С.: Фенея, 2008, с. 28.

[23] Последното се потвърждава и от Процедура С22, серия Ж на НАП за отписване на задълженията, където, макар изричната разпоредба на ДОПК за служебното предприемане на действия, е записано, че публичният изпълнител действа след сезиране от длъжника.

[24] Велинов, Л. Цит. съч., с. 38.

[25] Водеща до загуба на материалното право.

[26] Така Велинов, Л. Цит. съч., с. 156.

[27] Спорно е дали се погасяват по давност потестативните права – вж. Димитров, И. Погасяват ли се по давност потестативите права? Към въпроса за квалификацията на срокове – https://www.challengingthelaw.com/grajdanski-proces/pogasyavat-li-se-potestativnite-prava/, ISSN: 1314-7854 (4 Ноември 2012).

[28] ТР 1–2002–ОСГК на ВКС.

[29] Вж. Герджиков, О., А. Калайджиев, К. Касабова, Т. Бузева, Ал. Кацарски. Коментар на Търговския закон. Книга първа. С.: Софи-Р, 2007, с. 425.

[30] По въпроса дали съдебният изпълнител следва въобще да прилага погасителната давност е образувано тълкувателно дело. Възприемането на положителен отговор би противоречало на правната природа на съдебния изпълнител – последният не е правораздавателен орган.

[31] В кантората на един от частните съдебни изпълнители с район на действие Софийски градски съд и с обем от работа над 30000 активни дела, броят дела, образувани преди 10 години, е нула, а тези отпреди 8 години са по-малко от един процент.

[32] От моята гледна точка в духа на статията категорично бих отхвърлил тази идея. Облекчаването на положението на длъжниците би могло да се реализира в значително по-голяма степен с приемането на Закон за гражданската несъстоятелност по модел на развитите държави, но с отчитане на особеностите на родната действителност.

СПОДЕЛЕТЕ:
Предишна статияПодход за клинична етична консултация при случай на сурогатство в семейството
Следваща статия“Видения в Кутията на Пандора. Биоправо”
В „Пътят“ на Кормак Маккарти мъжът учеше момчето, че ако вървиш достатъчно дълго, ще срещнеш добрите хора. Не зная колко дълго съм вървял, но по Пътя срещнах добрите хора. Хора, които ме изпълват с оптимизъм, ентусиазъм и вдъхновение и сред които мога да бъда това, което искам – освободен от оковите на консервативното, търсещ креативното. Всички тези хора могат да бъдат видяни в този сайт. Завършил съм право в Юридическия факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Интересите ми са в сферата на търговското право. Професионалният ми опит е съсредоточен в материята на търговската несъстоятелност. Понастоящем съм адвокат. Автор съм на няколко статии, които могат да бъдат прочетени в сайта. Асоцииран предизвикател съм в сайта и с удоволствие подпомагам екипа с каквото мога.

2 Коментари

  1. Прекрасен анализ и обзор на темата ! Поздравявам автора и споделям крайната му оценка.

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.