1. Процесуалните разпоредби и различното им тълкуване

Съгласно чл. 17, ал. 1 ГПК гражданският съд взема становище по всички въпроси, които имат значение за решаването на делото, освен по въпроса дали е извършено престъпление. Гражданското дело подлежи на спиране съгласно чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, когато при разглеждането му се разкрият престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор. Влязлата в сила присъда на наказателния съд, сезиран с обвинението за престъплението, съгласно чл. 300 ГПК е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.

Цитираните разпоредби (и някои допълнителни, които ще спомена по-късно) в своята съвкупност уреждат по действащото право съотношението между гражданския и наказателния процес. Несъмнено е, че законът в определени случаи постановява спиране разглеждането на гражданското дело във връзка с престъпно деяние, което трябва да бъде установено по наказателнопроцесуален ред. Кои са тези случаи?

Според едното становище, което бива окачествено като традиционно[1], всякога, когато спорното материално право е обусловено от факт, който според наказателния закон е престъпление, гражданският съд е длъжен да спре делото[2]. Няма значение дали относно този факт вече е образувано наказателно дело, или не е. Ако още не е образувано наказателно дело, то ще се образува, вкл. и по повод сигнал на гражданския съд до прокурора. Спирането на гражданското дело е средство да се обезпечи зачитането на очакваната присъда на наказателния съд. Причината за това спиране е, че гражданският съд не може инцидентно да се произнася по това дали е извършено престъпление по реда на ГПК. Само ако наказателният процес е недопустим по причини, предвидени в НПК, или завърши без постановяване на присъда, то тогава гражданският съд инцидентно разглежда факта на престъплението с оглед неговите гражданскоправни последици (Тълкувателно решение № 11 от 03.11.1967 г., ОСГК). Когато установяването на престъпното обстоятелство е от значение за едно гражданско правоотношение или за отмяна на влязло в сила решение, то се допуска предявяването и на особения установителен иск по чл. 124, ал. 5 ГПК. Той е допустим, когато наказателно преследване не може да бъде възбудено или е прекратено на някое от основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2-5 НПК или е спряно на някое от основанията по чл. 25, ал. 1, т. 2 или чл. 26 от НПК, и в случаите, когато извършителят на деянието е останал неоткрит.

Според второто становище, което можем да наречем ново, тъй като чисто времево то действително е по-скорошно, спиране по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК следва да се допусне само в случаите, когато изводът на наказателния съд е от значение за изхода на гражданското дело като юридически факт на материалното гражданско право, т.е. когато гражданскоправната материална норма, която е правно основание на иска, изрично включва във фактическия си състав осъществяването на конкретен престъпен състав по НК – напр. чл. 3, б. „а“ и б. „б“ ЗН, чл. 227, б. „а“ и б. „б“ ЗЗД, чл. 203, ал. 2, пр. 2 КТ и др.[3] Приема се, че единствено в тези изчерпателно изброени в закона случаи може да се говори за обвързаност от присъдата съгласно чл. 300 ГПК, защото само тогава гражданският закон изрично препраща към установяването на престъпление с влязла в сила присъда, което е именно и целта на чл. 300 ГПК.

Разликата в становищата е съществена. При първото становище гражданското дело се спира всякога, когато конкретното субективно право, предмет на делото, се окаже обусловено от факт, който може да се окачестви като престъпление по НК. Според второто стоновище основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК е приложимо в изчерпателно предвидени в закона случаи – само когато гражданският закон изрично предвижда като правопораждащ юридически факт осъществяването на престъпление по НК.

Кое ли становище е правилното – de lege lata и de lege ferenda?

 

2. Разходка в правната ни история

2.1. Другаде съм изложил свое виждане за тълкувателните методи, които трябва да бъдат приложени при тълкуването на неясни разпоредби в т.нар. кодификационни закони[4]. Приемам, че първо трябва да се почне с текста на закона и той да се анализира сериозно. Този подход аз смятам, че трябва да бъде налице по отношение на всеки нормативен акт, но в частност особено по отношение на всички приети в периода 1944-1952 г. кодификационни нормативни актове на частното право на страната – ЗН, ЗЛС, ЗЗД, ЗС, ГПК (отм.). Погрешно е да се смята, че те са редактирани небрежно от повърхностни юристи и че употребените в тях термини са случайни или неразбираеми, както и че могат да се подменят с други изрази, които според тълкуващите имат по-добър смисъл с оглед развитието на обществените отношения. Всеки, който е запознат с историята на българското законотворчество в този период, знае, че тези нормативни актове са съставяни с участието на редица именити български юристи от теорията и практиката, като особено ЗЗД и ЗН се смятат с основание за върхови постижения на българската цивилистика на съответния етап на развитието на страната ни. А освен горните съображения, валидно е правилото, че законът (текстът му) е закон, а не доказателство за закон, не просто аргумент за това, каква трябва да е уредбата с оглед на днешните обществени отношения.

Целта на закона обяснява закона и помага за тълкуването му, когато той е неясен, но не може да подмени текста на закона, освен в хипотезата на стестително или разширително тълкуване, което се налага и при сравнение с мотивите на законодателя. Именно те – мотивите на законодателя, според мен, са вторият най-важен тълкувателен способ, до който може да прибегнат съдилищата, и то в хипотезата на кодификационните закони. Мотивите на законодателя, стига да не противоречат на непосредствения смисъл на разпоредбата, стига да се вместват в логическия обем на разпоредбата, обясняват неясния закон, придобиват смисъла (значението) на самия закон, придобиват силата на закон, стават закон, са закон[5].

На трето място са подходите на тълкуване, изводими от целта на тълкуваната разпоредба (доколкото тя не е изяснена от текста и от мотивите на законодателя) и от сходимостта на тълкувателния резултат с обществените отношения и с интересите на засегнатите правни субекти. Веднъж установено, правилното значение на разпоредбата, то не може да се променя от съдебната практика съобразно развитието на обществените отношения, защото това би довело до подмяна на волята на законодателя.

По отношение на езиковото тълкуване на текстовете на чл. 17, ал. 1 ГПК, чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК и чл. 300 ГПК ще взема становище по-нататък в статията.

В случая на нас ни липсват публикувани подготвителни работи или обяснителни бележки по проекта на действащия ГПК и на отменения ГПК, а дебатите в пленарна зала не разкриват конкретно обсъждане на основанието за спиране, което ни интересува.

При това положение за отговора на въпроса за приложното поле на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК ни остава да се заинтересуваме от съдебната практика, отмененото законодателство и доктрината по въпроса. Съдебната практика е имала да разсъждава за отделни случаи, в които едно гражданско дело е спряно, респ. не е спряно на визираното основание, но не и принципно за хипотезите, в които основанието е приложимо[6]. Рядко изключение е напр. Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д. № 1/2001 г. ОСГК, с т. 8 от която ВКС приема, че касационната нистанция не може да постанови спиране на производството по чл. 182, б. „б“, „г“ и „д“ ГПК (1952). ВКС приема, че „когато посочените основания за спиране на производството са се осъществили пред въззивния съд, но той е постановил решението си, без да спре производството, при обжалване пред ВКС съдебният му акт подлежи на обезсилване като недопустим[7], като делото би се върнало за ново разглеждане с оглед спирането му до отпадане процесуалната пречка за упражняване правото на иск – влизане в сила на решението или на присъдата по обуславящото дело. Практически в хипотезата на чл. 182, б. „д“ ГПК (1952) (чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК), ВКС ще действа по посочения начин във всички случаи, без да спира производството пред себе си, тъй като престъпното обстоятелство е съществувало като факт, съдържащ се в доказателствения материал [почерненото тук и навсякъде мое, В. П.], но не е бил съобразен от въззивния съд като основание за спиране.“

С други думи, ВКС приема, че основанието за спиране поради откриване на престъпно обстоятелство се реализира от конкретните факти, установени по делото. Това решение не подкрепя с нищо тезата за изброително приложение на основанието за спиране в изрично установени от специални граждански закони случаи. Изобщо, не ми е известно становището, отбелязано като ново, да е застъпвано изрично в който и да било акт на ВКС[8]. В по-старата съдебна практика по ЗГС от 1891 г.[9] и по ЗГС от 1930 г.[10] то също не се среща.

2.2. Преди да се обърнем към доктрината, е любопитно да погледнем и на старото процесуално законодателство. Кодификационните актове на гражданската процедура (Закон за гражданското съдопроизводство – ЗГС), наказателната процедура (Закон за наказателното съдопроизводство – ЗНС) и на административното правосъдие (Закон за административното правосъдие – ЗАП) уреждат по доста сходен начин съотношението между „своя“ и „чуждия“ процес.

Така напр., съгласно чл. 7 ЗГС, когато при разглеждането на едно гражданско дело се разкрие от обстоятелствата му престъпно деяние, което изисква наказателно преследване, съдът съобщава за това на съответния прокурор и според чл. 8 ЗГС гражданският съд спира производството по делото, когато в него се срещат такива обстоятелства, които трябва да се разгледат от духовен или наказателен съд, без решението на който по тези обстоятелства не може да се постанови решение по предявения в гражданския съд иск[11].

По същия начин, съгласно чл. 40, ал. 1 ЗАП, когато при разглеждането на едно дело се разкрие от обстоятелствата му престъпно деяние или се възбуди въпрос от частноправно естество и от разрешението на тези въпроси зависи решаването на делото, ВАС спира производството и в първия случай съобщава служебно на надлежния прокурор, а във втория определя на участвуващите в делото лица срок, за да се отнесат до надлежния съд.

Съгласно ал. 2 на същия член на спряното производство се дава по-нататък ход:

1) служебно, ако делото в гражданския съд не бъде почнато в дадения срок или наченатото бъде прекратено по оттегляне на предявения иск и

2) по молба на заинтересуваните, когато делото в гражданския и углавния съд се реши с влязло в законна сила решение или присъда, или почнатото углавно преследване се прекрати по някоя законна причина.

По подобен начин е уредено и съотношението между гражданския и наказателния процес. Съгласно чл. 20 ЗНС, ред. от 6 ноември 1934 г., наказателният съд разрешава възникналите по наказателните дела въпроси за граждански права съобразно гражданските закони. Но ако признае, че определението на престъпността на едно деяние зависи от определяването на правото на собственост върху недвижими имоти, действителността на брака или гражданското състояние на лицето, то наказателното преследване не се възбужда, а възбуденото се спира, додето се разреши спорният въпрос от надлежния съд. Според ал. 2 на същия член наказателният съд дава 1-месечен срок на заинтересованите да се обърнат към гражданския или духовния съд[12] с иск за установяване на посочените три обстоятелства, както и предписва, че наказателното дело се възобновява, ако делото пред надлежния друг съд се прекрати.

Вижда се, че уредбата е доста сходна. Правилото е, че нито един процес не следва поначало инцидентно да разглежда и да се произнася по въпроси, които са главен предмет на другия[13]. Следствие от това правило е друго правило – при нужда от такова инцидентно произнасяне – съдът спира производството пред себе си и 1. или сезира направо органа, който може да инициира процес пред другия съдебен орган, 2. или дава срок на заинтересованите лица да направят това сезиране. Най-слабо обвързан е наказателният съд – само по три въпроса (право на собственост върху недвижими имоти, брак и гражданско състояние), като при това там срокът, в който заинтересованите лица трябва да сезират гражданския или духовния съд, е определен в закона и е кратък. Обвързаността на гражданския съд и административния съд от наказателния е най-силна – тя е при констатирано каквото и да е престъпление (от общ характер). Гражданският съд не е обвързан да сезира административния съд, когато има да преценява действителността на административен акт от значение за спорното гражданско право[14], но ако вече е налице дело пред административния съд по оспорване на административния акт, то е налице друго основание за спиране (чл. 366, т. 3 ЗГС=чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК)[15], а не това по чл. 8 ЗГС. И в трите случая важи правилото, че когато производството пред другия съд, който разглежда „обуславящия“ спор, бъде прекратено или изначално има пречка да бъде образувано, то производството пред „обусловения“ съд се възобновява или изобщо не се спира.

Разумът зад тези правила за взаимно зачитане е следният: правораздавателната власт на българските съдилища не е единна, няма едно-единно правораздаване, една-единна съдебна подведомственост. Гражданското правораздаване, дисциплинарното правораздаване, духовното правораздаване, административното правораздаване и наказателното правораздаване са различни видове правораздавателна дейност, различна компетентност/подведомственост, които поначало не трябва да се смесват и да изземват един-други разглеждането на въпроси от „чуждата“ компетентност. Съотношението между тези правораздавателни органи и тяхната дейност не е въпрос на подсъдност, а на юрисдикция/подведомственост[16].

Сега тази концепция в значителна степен е изоставена (и забравена) от законодателя. Още с възстановяването на обжалването на административни актове по общата клауза със ЗАП (1970) и до ден-днешен важи правилото, че административният съд се произнася по съществуването на всички относими факти на материалното право, вкл. тези, които съставляват права или волеизявления от частноправен характер. Основание за спиране, аналогично на чл. 40 ЗАП (1934) при констатиран въпрос от частноправно естество, няма.

С НПК (1975) и с НПК (2006) е изоставена окончателно обвързаността на наказателния съд от гражданския по въпросите на правото на собственост и гражданското състояние, която последно се е уреждала от чл. 5 НПК (1952). По тази причина наказателният съд нито е обвързан от силата на пресъдено нещо на решенията на гражданския съд[17], нито спира наказателното дело, за да чака произнасяне по преюдициални граждански дела[18].

Като цяло, становището на двете върховни съдилища е, че между правораздавателната власт на българските съдилища съотношението може да бъде само на подсъдност, но не и на подведомственост. Така например с Тълкувателно постановление № 1 от 29.09.2016 г. по тълк.д. № 1/2015 г., на ОСГТК и ОСС ВАС, е прието, че „съдебен акт, постановен от съд, който не е компетентен по правилата на подведомствеността, разпределящи делата между гражданските и административните съдилища, е недопустим“[19] (а не нищожен, бел. моя, В. П.).

Спирането по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК обаче е преживелица от старото схващане за различната, изключителна и надмощна юрисдикция на наказателния спрямо гражданския съд, както и на схващането, че присъдата на наказателния съд има действие erga omnes, като обвързва всички (чл. 300 ГПК и чл. 413 НПК).

Тези схващания подкрепят традиционното становище, изложено в статията.

2.3. Старата доктрина има доста широко разбиране на предметния обхват на спирането по чл. 8 ЗГС.

Приема се от проф. Абрашев[20], че самите обстоятелства на делото понякога налагат спирането, за да може да се обезпечи правилното решение на спора. Такова е спирането, когато в делото се открият обстоятелства, които трябва да се разгледат предварително от един углавен или духовен съд.

Проф. Силяновски поддържа[21], че гражданското дело се спира във всички случаи, в които бъдещата присъда на наказателния съд ще бъде задължителна за гражданския. Примерите, които дава проф. Силяновски, са за престъпни деяния, чието установяване е относимо не само за доказване на спорното субективно право, както го е предявил ищецът, но и по отношение на проверката за престъпление при извършването на изявления и действия на участници в процеса – страни, пълномощници, свидетели, вещи лица и т.н.[22]

Тези схващания са против новото становище за приложното поле на спирането, коментирано в т. 1 от настоящата статия.

 

3. Моето становище и конкретни хипотези

3.1. Застъпвам т.нар. традиционно становище по следните съображения.

На първо място, то съответства повече на езиковото тълкуване на нормите[23]. Гражданското дело подлежи на спиране, казва чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, когато при разглеждането му се разкрият престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор. Ясно разпоредбата сочи, че е възможно престъпните обстоятелства да се разкрият (1. откривам нещо скрито или покрито. 2. правя да стане известно или достъпно нещо, което е било тайно, скрито[24]) при (дума предлог със значение… 6. наличие на нещо или някого, обстоятелства, които съпътстват осъществяването на нещо[25]) самото разглеждане на делото, т.е. по време на делото. С други думи, законът допуска да има случаи на спиране на гражданското дело, когато престъпното обстоятелство не е заявено изобщо или е заявено, но не експлицитно, в исковата молба, но е станало известно или открито по време на и в хода на гражданското дело. Несъмнено е, че това изключва новото виждане.

На второ място, логическото и систематическото тълкуване действително водят до извода на пряка връзка между нормите на чл. 17, ал. 1 ГПК и чл. 300 ГПК. „Гражданските последици“ на престъпното деяние по чл. 300 ГПК са именно „въпросите от значение за решаване на делото“ по см. на чл. 17, ал. 1 ГПК. Нищо от логиката на текстовете и систематиката им обаче не налага да се приеме, че това се отнася само до тези изчерпателно изброени в специалните закони случаи, в които нормата признава гражданскоправна релеватност на извършването на престъпление по НК. Напротив, основанието за спиране може да се реализира при всяко гражданско субективно право. И нещо повече, спирането може да е относимо не само ако престъплението е част от фактическия състав на ищцовата претенция, но и когато тя е напр. част от защитата по същество на ответника. Почти очевиден пример: ищецът претендира осъждане на ответника да му плати сума, дължима по договор за заем. Ответникът се защитава с възражението, че е сключил договора за заем поради заплашване, при измама, при крайна нужда и явно неизгодни условия, или дори при насилие (vis absoluta). Ако гражданският съд събере доказателства, сочещи на осъществяването на престъпление от ищеца, то той следва да спре делото. Престъплението, твърдяно от ответника, не е част от ищцовото субективно право, но е „от значение за решаване на делото“ по см. на чл. 17, ал. 1 ГПК и от него „зависи изходът на гражданския спор“ по см. на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК.

На трето място, съдебната практика и доктрината не е благосклонна към новото, по-ограничено становище. До появата си в доктрината (за първи път 2010 г.), а и до момента, то не е застъпено изрично в пълния си вид в нито един акт на ВКС. Съдебната практика може да бъде ползвана като ориентир в случая, за да изключи становище, което никога не е намирало подкрепа.

3.2. Горното съвсем не означава, че съдебната практика винаги е на правилното становище в отделните случаи, в които е постановявано спиране.

Вярна и справедлива е например критиката на такива съдебни актове, които постановяват спиране на гражданско дело във връзка с ползване или представяне на неистински документи по гражданско дело[26]. Уреденото в чл.чл. 193-194 ГПК производство по оспорване и проверка на истинността на документ е създадено именно за да преодолее надмощното положение на наказателната над гражданската юрисдикция по тези въпроси. Този извод не почива само на езиковото, логическото и систематическото тълкуване на разпоредбите, но и на волята на законодателя, изразена в подготвителните работи и обсъжданията в пленарна зала при приемането през 1922 г. за първи път на уредбата на проверката на документи „за подлог“ в рамките на гражданския процес.[27].

При деликтите съгласно т. 9 от ППВС № 17 от 18.11.1963 г., когато гражданските съдилища разглеждат дела за непозволено увреждане и констатират идвършено престъпление, то те трябва да спрат делото по чл. 182, ал. 1, б. „д“ ГПК (1952)=чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК и да го изпратят за разследване на съответната прокуратура. Това становище не се нуждае според мен от преосмисляне. Действително, вярно е, че материалното право ясно разграничава предпоставките за възникване, съдържанието и реализирането на гражданската отговорност за вреди, от една страна, и наказателната отговорност за престъплението, от друга[28]. Процесуално обаче наказателната юрисдикция има надмощно, привилегировано положение пред гражданската. Дори в страната, от която сме взели уредбата на това надмощно положение на наказателната над гражданската процедура (Франция), скорошните реформи на спирането на делата изрично изключват деликтите, свързани с престъпни деяния, от възможността да бъдат разгледани от гражданския съд преди произнасяне от наказателния съд. Когато е предявен иск за обезщетение за вреди от деяние, което е нарушение, престъпление или злодеяние по см. на френския Наказателен кодекс, гражданският съд е безусловно длъжен да спре делото и да чака изхода на наказателната процедура. В останалите граждански дела спирането не е безусловно задължително и гражданският съд има право на преценка[29].

При трудовите дела важи същото относно обсъжданото основание за спиране. Това означава напр., че при предявени искове за отмяна на дисциплинарно уволнение, възстановяване на работа и заплащане на обезщетение, когато дисциплинарното провинение, за което е наложено уволнение, осъществява състав на НК, гражданският съд, който разглежда делото, ще трябва да приложи основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. Вярно е, че дисциплинарната отговорност за нарушение на трудовата дисциплина по КТ и наказателната отговорност за престъпление по НК са различни видове юридическа отговорност[30]. Вярно е, също така, че трудовите дела изискват особена бързина, а всяко спиране неимоверно забавя разрешаването на гражданскоправния (и трудовия) спор[31]. Чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК обаче е неумолим. Неговото действие може да бъде ограничено в случая само от друга норма, каквато в миналото напр. е съществувала[32].

4. De lege ferenda

При преценката дали съществуващата уредба на спирането на гражданските дела поради откриване на престъпно обстоятелство е целесъобразно да остане същата, или да бъде променена, трябва да видим актуалното състояние на уредбата на същия въпрос в модерните граждански процедури на големите европейски държави, от които неминуемо е реципирано бездруго и нашето законодателство.

И в Германия[33], и във Франция[34] правилото за безусловното задължение на гражданския съд да спре делото е вече изоставено. Това според мен е сериозен аргумент за изоставянето на това безусловно задължение и у нас.

Като се има предвид обстоятелството, че исторически спирането на гражданското дело при престъпно обстоятелство и задължителната сила на присъдата за гражданския съд у нас са реципирани косвено от френската гражданска процедура чрез рецепция, вкл. прост превод, на стария руски Устав на гражданското съдопроизводство[35], както и фактът, че и сега френското процесуално право държи на задължителната сила на присъдата на наказателния съд erga omnes[36], мисля, че е разумно да приемем реформа във френски дух и при съобразяване на нашия опит по трудови дела в следния смисъл:

– запазване на задължението за спиране на гражданското дело при искове за обезщетение на вреди, когато претенцията се основава на деяние, което разкрива признаците на престъпление от общ характер по НК;

– допускане на факултативно спиране при преценка на гражданския съд при останалите граждански дела;

– изрична забрана за спиране на трудово дело, освен при вече внесен обвинителен акт в съда.

 

Бележки под линия:

[36] Решение № 263 от 10 октомври 2008 г. на Смесен състав на френския КС, коментирано у Tellier, V. Op. cit., p. 814.