1. Уводни бележки
Настоящият доклад, който няма претенции за изчерпателност или за окончателност, а само цели да постави началото на една дискусия, е посветен на института на сумарното съдебно решение („summary judgment“), познат на англо-американското право1 и възможностите за рецепцията му у нас.
2. Институтът на сумарното решение
От чисто езикова гледна точка, сумарно е това решение, разрешаващо спор, без провеждане на пълно съдебно разглеждане.
Каква е същината на института?
Същият може да се разглежда като диференцирана съдебна процедура, при което се постановява съдебно решение, разрешаващо по окончателен начин, т.е. със сила на пресъдено нещо, материалноправен спор, без да се провежда исков процес по общия ред.
Касае се именно за диференцирана съдебна процедура, приложима поначало при всички искови производства, но не и за особено исково производство за разглеждане на определена категория материалноправни спорове.
Сумарното решение като вид акт, с който първоинстанционният съд може да приключи процеса, има всички характеристики на едно съдебно решение по съществото на спора, веднъж влязло в сила.
Постановява се в случаите, при които между страните не съществува спор относно съществените за материалноправните им отношения факти, а спорът зависи единствено от приложението на закона и едната от страните (ищецът или ответникът) има право на постановяване на решение с определен резултат въз основа на приложимата материалноправна норма.
Например, дори и всички факти, изтъкнати от ищеца в исковата молба, да бъдат доказани или макар и преди това същите да се признават от ответника, искът не може да бъде уважен, защото твърдяното субективно право, предмет на делото, не е признато от правния ред или е прекратено, погасени и пр. не е възникнало. В такъв случай е безсмислено провеждането на съдебно дирене, събиране на доказателства и пр. Такъв е и случаят, при който между страните няма спор по фактите, а само по правото, а по спорния правен въпрос има задължителна съдебна практика (прецедент, създаден от Върховния съд, пряко относим към спора).
Друг пример, който е особено актуален у нас, ответникът признава обстоятелствата, изтъкнати в исковата молба, признава и, че ищецът е имал вземане срещу него. Заявява обаче възражение на погасяване на ищцовото вземане по давност, което, видно от самите данни в исковата молба, е очевидно основателно. При преобладаващата понастоящем у нас концепция за възражението за давност като материалноправно перемпторно възражение, в такъв случай съдът ще следва да проведе исков процес, да събира доказателства и след като признае, че ищцовото вземане съществува, да приеме, че същото е погасено по давност и на това основание да отхвърли иска. Което е безсмислено от гледна точка на време и ресурси.
Институтът на сумарното съдебно решение има особено значение за англо-американското право и е възникнал от необходимостта да не се провежда пълен съдебен процес (”trial”) с участие на съдебно жури в случаите на очевидна неоснователност на ищцовата претенция или обратно – очевидна нейна основателност с оглед неоспорваните факти и от гледна точка на приложимата материалноправна норма.
Макар същият да се е зародил в правото на Англия, именно рецепцията му в правото на отделните американски щати и федералното законодателство на САЩ е това, което му е дало живот и развитие. И това не е случайно. Известно е, че английското право в голяма степен се е отказало от ползването на съдебно жури по граждански дела. Но американското не се е отказало и няма как и да се откаже, доколкото Конституцията на САЩ и конституциите на почти всички отделни щати гарантират конституционното право на процес със съдебни заседатели по почти всички граждански дела за разглеждане на искови съдебни производства. Известни са, също така, особеностите на процеса със съдебни заседатели по американското право и непредсказуемостта на същия, както и широко признаваната възможност за присъждане на наказателни обезщетения. По тази причина най-вече ответникът, срещу когото е заведен иск, който би могъл да му струва значителни средства и усилия, има интерес от прекратяването му преди процеса със съдебни заседатели и то окончателно – с постановяване на сумарно решение. Известна е и особеността на американската процедура по обезпечаване на доказателствата (”discovery”)2, която също поставя страните пред редица предизвикателства.
Независимо от горните особености на института, целта на настоящия доклад е да покаже, че същият, съответно модифициран, може да намери полезно приложение и у нас.
3. Предварителни бележки към въпроса за рецепцията му у нас
3.1. Нашето процесуално право, такова каквото беше до приемането на новия ГПК, и плод на една продължителна законодателна традиция, установена с приемането на ГПК от 1952 г., възприемаше принципа на диренето на обективната истина и на засиленото служебно начало3.
Съдебните постановления, които съдът в исковия процес постановява за приключване на производството, бяха решения и определения. С определения съдът слагаше край на исковия процес, при наличието на процесуални пречки или липсата на процесуални предпоставки за разглеждането на делото. Във всички останали случаи съдът беше длъжен да проведе пълно съдебно разглеждане на спора, дори и например да е напълно очевидно, че ответникът признава иска, показва пълна пасивност в процеса4. Посочената особеност на нашето право, плод на идеологическото и доктринерно увлечение по концепцията за обективната истина и засиленото служебно начало, беше премахната с приемането или по-скоро възстановяването, в новия ГПК на отдавна познатите по света и на нашата до1944 г. традиция институти на решението при признанието на иска и неприсъственото решение, чиято особеност се състои в това, че са диференцирани съдебни процедури, приложими поначало при всички искове, и при които се постановява акт по съществото на спора, със сила на пресъдено нещо, но без да се провежда пълно съдебно производство или без съдът да мотивира акта си по съществото на метериалноправните отношения.
3.2. На следващо място, съдът беше длъжен да проведе пълноценно съдебно производство, включително да допусне и събере всички допустими и относими поначало към спора доказателства, макар ищцовата претенция да е очевидно неоснователна. Т.е. макар от изложеното в самата искова молба да е видно, че дори и фактите, описани в нея, да са осъществили, искът ще бъде неоснователен поради действието на материалноправната норма5. Наопаки, ако искът беше очевидно основателен, например защото ответникът признава фактите, изложени в исковата молба, но противопоставя очевидно несъстоятелни от правна гледна точка възражения, съдът също не можеше направо да постанови решение, а следваше да проведе пълен исков процес.
На следващо място, дори при конститутивните искове в теорията, ако не и в практиката, господстваше становището, че съдът не може да се произнесе с определение, ако смята, че претендираното постестативно право не съществува или не подлежи на задължително упражняване по съдебен ред. Дори и това да е очевидно от правна гледна точка, приемаше се, че въпросът е по същество, доколкото страните може да спорят именно по въпроса дали положителното право предвижда потестативни права от този род да съществуват изобщо или да се упражняват по съдебен ред. Последното становище е пренесено и в новата доктрина по новия ГПК6. И тук е проблемът. Известна е особеността на нашето право, че прекратителните определения поначало не се ползват със сила на пресъдено нещо7. Следователно и не би съществувала пречка ищецът да поднови безсмисления си, обречен и губещ времето на съда и насрещната страна, спор.
Именно тук е има място за приложението на института на сумарното съдебно решение.
3.3. Наченки на сумарно произнасяне.
Полезността от сумарното произнасяне на съда по основателността на претенцията законодателят осъзна и уреди в института на заповедното производството.
Така чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК предвижда, че за да се издаде заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, отрицателна предпоставка на основателността на искането е противоречието на вземането със закона или с добрите нрави. Заповедният съд с отказа си да издаде заповед по чл. 410 ГПК в полза на кредитора, ще направи излишен и по-нататъшния ход на заповедното производство, както и възможността да се води безсмислен и обречен установителен исков процес по реда на чл. 415 ГПК8.
Ако обаче ищецът направо предяви осъдителен иск, вместо преди това да предяви вземането си по облекчения ред по чл. 410 ГПК, съдът ще бъде принуден да проведе пълен съдебен процес, за да отхвърли накрая иска на формално основание – че въпреки че същият е доказан като факти, от правна страна исковата претенция следва да се отхвърли поради противоречието й със закона или добрите нрави. Очевидно става дума за безсмислено прахосване на процесуално време и усилия на съда и страните. Случаите са абсолютно аналогични и би трябвало да получат еднакво разрешение9.
4. Въпросът за рецепцията на сумарното решение в първоинстанционното исково производство по новия Граждански процесуален кодекс
В действителност „сумарно” съдебно производство и по новия ГПК би могло да се получи. Имам предвид хипотезите, при които първоинстанционният съд отхвърли всички доказателствени искания на страните или такива просто няма, защото между страните не съществува спор по фактите, респ. по реда на чл. 146 ГПК съдът обяви всички факти за безспорни и ненуждаещи се от доказване. В такъв случай спорът между страните е само по приложението на материалното право. Съдът ще даде ход на устните състезания в първото и единствено съдебно заседание и ще го обяви за решаване. А ако правният въпрос е абсолютно безспорен, не съществува пречка съдът да постанови решение дори в съдебно заседание.
Не това обаче е приложното поле на института.
Същият би могъл да се приспособи, като се предвиди, че било ищецът с исковата молба, било ответникът с отговора на исковата молба могат да поискат постановяване на сумарно решение в своя полза. По допустимостта на същото съдът би могъл да се произнесе с постановяването на определението и проектодоклада по чл. 140 ГПК, като ако не намери основания за постановяването му, то с определение, което е необжалваемо, следва да откаже да го постанови и да определи продължаване на съдопроизводствените действия. Възможно е също така съдът да отложи произнасянето за съдебно заседание, в което да постанови както определението за решаване на делото с постановяване на сумарно решение, така и самото сумарно решение.
Предпоставките за постановяване на такова решение биха могли да бъдат заети пряко от чл. 56 от федералните процесуални правила на САЩ: съдът постановява сумарно съдебно решение, ако страната, която е подала искането за такова решение, установи, че не съществува спор по никой съществен за спора факт и че исканията на страната (иска на ищеца или материалноправните възражения на ответника) по силата на приложимата материалноправна норма се явяват основателни.
Така постановеното сумарно решение следва да се връчи на страните и подлежи на обжалване по общия ред пред въззивната инстанция и при наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, на касационно обжалване.
5. Сумарно решение извън исковия процес
Би било разумно и институтът да се приспособи и извън исковия процес, например при охранителните производства. Известно е, че отказът да се удовлетвори молба за издаване на охранителен акт не се ползва със сила на пресъдено нещо. Молителят може да подновява до безкрай исканията си и то не само при променена фактическа обстановка. При това отказът може да е постановен поради обстоятелството, че искането е недопустимо, т.е. с прекратително определение, поради обстоятелството, че законът не предвижда издаването на охранителен акт, какъвто молителят иска или за случаите, в които го иска.
Именно за тази хипотеза би могло да се предвиди възможност за издаване на сумарно съдебно решение, което да се ползва със сила на пресъдено нещо по спорния процесуален въпрос.
6. Сумарното решение и въззивното производство
6.1. Сумарно съдебно решение може да се помисли да се въведе и във въззивното производство. Ето предпоставките за това:
Известно е, че новият ГПК силно ограничи възможностите за доказателствени искания във въззивната инстанция. От друга страна, пределите на въззивната проверка са ограничени – чл. 269 ГПК. На практика възможно е, ако нито въззивникът, нито въззиваемата страна оспорват фактическите констатации на първата инстанция, спорът да е чисто правен. В такъв случай и особено ако по спорният въпрос има задължителна практика, провеждането на открито съдебно заседание по делото би било напълно безсмислено и загуба на време и усилия за съда и страните. Оттук и полезността на въвеждане на възможност за сумарно въззивно съдебно решение при нарочно искане от някоя от страните или по инициатива на съда след размяната на съдебните книжа по жалбата. Такова сумарно (въззивно) решение би могло да се постанови по реда на чл. 267 ГПК10.
6.2. Особено полезно би било уреждането на възможност за постановяване на сумарно решение във въззивното производство при недопустимост на първоинстанционното такова в обжалваната му част. Понастоящем произнасянето на въззивният съд по допустимостта на първоинстанционното решение е такова по съществото на въззивната жалба и става с решение след провеждане на открито съдебно заседание11. По отношение вида на акта, с който приключва производството, de lege ferenda не биха могли да се отправят никакви препоръки за промяна. Но по отношение на необходимостта от насрочване на открито съдебно заседание по въззивното дело определено може да се препоръча предоставянето на право на въззивния съд по молба на страна или служебно след размяната на книжата по чл. 263 ГПК и в закрито заседание да може да постанови сумарно въззивно решение, с което, след като обезсили недопустимото първоинстанционно такова, да прекрати производството по делото или да върне същото на първоинстанционния съд.
7. Сумарно решение и касационно производство
Производството по допускане до касация, уредено в чл. 288 ГПК и чл. 280 ГПК, макар и да няма общо исторически и функционално12 с института на сумарното съдебно решение, разкрива близост със сумарната процедура. Съставът на ВКС по допускане на факултативната касация играе ролята на „цедка” за очевидно неоснователните жалби, а мотивите му – често в лаконичен вид – излагат неоснователност на доводите на касатора поради пълното съобразяване на въззивния съд с практиката на върховната инстанция по приложението на материалния и процесуалния закон. Факултативната касация в същото време, освен средство за упражняване от страна на ВКС на конституционната му функция да следи за точното и еднакво приложение на закона от съдилищата, е и средство, облекчаващо върховния съд в неговата правоприлагаща дейност по конкретни дела – спестяващо му необходимостта и усилията да насрочва открити съдебни заседания за разглеждане на явно неоснователни и/или обречени касационни жалби13.
8. Заключение
Настоящият кратък доклад цели единствено да постави началото на дискусия по въпроса за възможността от рецепция на института на сумарното съдебно решение в нашето процесуално законодателство. Ето защо не съм и целял да правя предложения de lege ferenda, нито да правя сравнителноправен преглед на уредбата на института в чуждото право с преценка на нейната приложимост у нас. Целта ми бе да посоча практическите нужди, които съществуват в момента по ускорено разрешаване на определен тип правни спорове, както и съществуването на процесуален институт в чуждото законодателство, отговарят на същите нужди в други правни системи. Мисля, че внимателната рецепция на този правен институт у нас би била полезна14.
Бележки под линия:
1 За сумарното решение вж. Friedenthal, J., M. K. Kane, A. R. Miller. Civil Procedure. 4th ed. West, 2005, 465-480.
3 Сталев, Ж. Принципът за дирене на обективната истина и развитието на правомощията на съда при попълване на делото с факти и доказателства н гражданския процес на НРБ. – Във: Въпроси на народодемократичното право на НРБ през изтеклите 15 години. С., 1959.
4 Сталев, Ж. и др. Българско гражданско процесуално право. 8 изд. С.: Сиела, 2006, 233-238, 448-450.
5 Според Сталев, Ж. и др. Българско гражданско процесуално право. 8 изд., с. 340, основателността или неоснователността на предявения иск може направо да следва от закона при изнесените от страните факти. Ето защо издири ли приложимия закон, съдът трябва с оглед на него да прецени основателността на иска, като изхожда от фактическите твърдения на страните, така както са направени, без да проверява тяхната истинност чрез преценка на доказателствата. Подобен подход, според проф. Сталев, спестява ненужната работа на съда да преценява истинността на фактически твърдения, които са без значение за решаването на делото. Огромният брой дела, според проф. Сталев, предявените права или задължения се основават на закона. Институтът на сумарното решение според мен е именно средство за практическо реализиране на последната констатация на проф. Сталев.
6 Сталев, Ж. и др. Българско гражданско процесуално право. 9 изд., първо изд. по новия ГПК. С.: Сиела, 2012, с. 196. Според мен неправилно. Чл. 124, ал. 3 ГПК за първи път изрично и по общ начин предвиди (нещо, което и по отменената процесуална уредба бе безспорно), че съдилищата могат да разглеждат конститутивни искове, и то само в случаите, предвидени в закон. Според мен обаче при уредбата на новия ГПК, а и при уредбата на стария, този въпрос принципно признато ли е от правния ни ред твърдяното спорно потестативно материално право – е част от въпроса за подведомствеността на процеса и за правния интерес от предявяването на иска. Следователно, ако от самата искова молба е видно, че се твърди наличието на потестативно право и се иска от съда да постанови промяна на гражданско правоотношение, каквото нашето положително право не познава и не урежда, съдът е длъжен с определение да прекрати производството като недопустимо.
8 Чернев, С. – Във: Иванова, Р., Бл. Пунев, С. Чернев. Коментар на новия Граждански процесулаен кодекс. С.: Труд и право, 2008, с. 629.
9 Excursus: може би именно идеята за нуждата от прекратяването на очевидно безсмислените и обречени процеси е това, което обяснява част от противоречията в практиката досежно разграничаването на материалноправна и процесуална легитимация особено по трудови дела. – вж. т. 2 от Тълкувателно решение от 30.03.2012 г. по т.д. № 1/2010 г., ОСГК, с което е отклонено предложението за постановяване на тълкувателно решение по въпросите за разграничаването на пасивната материална и процесуална легитимация по искове на уволнения работник или служител по чл. 344, ал. 1, т.т. 1-3 КТ в хипотезата на чл. 61, ал. 2 КТ.
10 Пример: с Тълкувателно решение от 18.05.2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г., ОСГТК, бе дадено тълкуване на понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД. С тълкувателното решение (в мотивната му част) на практика бе установено, че давността за вземанията на дружествата за комунални услуги по отношение на потребителите на такива услуги се погасяват с кратката тригодишна давност по чл. 111, б. „в” ЗЗД. В същото време тълкувателното решение завари стотици, ако не и хиляди, дела, образувани по въззивни жалби на такива дружества срещу първоинстанционни съдебни решения в отхвърлителната им част по отношение на главницата, в които жалби единственият довод е, че съдът неправилно е приложил материалния закон като е приел, че е приложима нормата на чл. 111, б. „в” ЗЗД. По тези дела са насрочени открити съдебни заседания или ще бъдат насрочени такива. В същото време с оглед правомощията на въззивната инстанция и постановките на тълкувателното решение провеждането на такива открити заседания се явява безсмислено и губещо време и усилия на въззивния съд, а жалбите на дружествата – обречени. Ако съществуваше процедура за постановяване на сумарно въззивно решение по реда на чл. 267 ГПК в закрито заседание в случая всички тези въззивни производства щяха да приключат без насрочване на съдебно заседание.
12 Брайков, В. Достъп до касация – исторически и съвременни паралели. – Адвокатски преглед, 2009, № 8-9, passim.
13 Когато не е поискано събиране на доказателства в касационното производство (а такива без друго принципно биха били недопустими в огромния брой случаи) или никоя от страните не е заявила изрично, че ще се възползва от възможността да присъства в съдебно заседание, насочването на открито съдебно заседание по делото е безсмислено прахосване на процесуално време и усилия на съда. – вж. Ангелов, Г. – Във: Пенчев, К., Ив. Тодоров, Г. Ангелов, Б. Йорданов. Административнопроцесуален кодекс. Коментар. С., 2006, с. 396.
14 Според данните у Coleman, Br. Summary Judgment: What We Think We Know vs. What We Ought to Know. – Loyola University Chicago Law Journal, vol. 43 (2012), p. 5,8 % от делата в първоинстанционните федерални съдилища на САЩ, участвали в проучването, за 2000 г. са приключили със сумарно съдебно решение.
