(Дебат 18 "Трансформираното тяло" – 2 юли 2014 г.)
Макар че стават все по-масово явление, вместо да придобиват по-голяма видимост телесните модификации все по-често стават повод за отвръщане на погледа. Отричането на социалния феномен на телесните модификации е свързано с предлаганите за тях обяснения: проява на негативната свобода, изразяваща протест срещу еднаквостта и ограниченията на телесната конституция; невъзможност на човека да се справи с проблема „тяло“ (психотропни дисоциации) и използване на телесните модификации като средство за регулиране на отношението към тялото; опит да се привлече и осребри внимание в едно пренатоварено с информация общество; израз на настъпилия морален упадък, заличил „всичко свято“ в тялото, което някога е било храм на душата; мода по следване на телесни икони, превръщащи определена телесна модификация в телесна униформа, и пр. и пр.
Акцент в настоящия коментар са не толкова социално приемливите и „интимни“ телесни модификации – в смисъл на телесни модификации, които не са създадени за видимост (можем да ги наречем „леки“ телесни модификации, по аналогия с леките телесни повреди), а имат по-скоро сантиментално и сравнително слабо въздействие върху тялото, а инвазивните и екстремни телесни модификации, които провокират социалните норми за телесна видимост и морфология („тежки“ телесни модификации). Именно при тях могат да бъдат откроени две специфични явления, които според мен имат важно значение за биоетиката и биоправото: псевдомедикализацията на телесните модификации и тялото-камикадзе.
Псевдомедикализация на телесните модификации
С нарастването на инвазивния характер на „тежките“ телесни модификации, намесата в тялото става все по-специализирана, изисква експертни познания (поставяне на гръдни импланти, извършване на смяна на пола). Интересна демонстрация за това е случаят на трансплантационна модификация, описан от Шамон Ларат през 1999 г. Става въпрос за специфична, бих я нарекъл „социална“ и „интерперсонална“ телесна модификация, в която участват двамата братя еднояйчни (а след модификацията – и псевдосраснали) близнаци Риан и Дейв от Феникс, Аризона. В резултат на извършената от тях модификация Дейв (парамедик) остава с една ръка (ампутирана от рамото), а Риан (пиърсинг майстор) след модификацията е с три ръце (ампутираната от брат му ръка му е присадена). Интервенциите се извършват извън лечебно заведение с участието на четири студента от медицинското училище на Дейв, подписали споразумение за конфиденциалност и разделени в две двойки.
Първата двойка повдига дясната ръка (и двамата братя са левичари) на Дейв и с помощта на превръзки я обезкръвява, инжектира лидокаин и с помощта на хирургически нож и трион за кости отрязва мускулите и костта на ръката. Раната се обработва, а кръвотечението се лигира.
Втората двойка подготвя гърдите на Риан като отварят вените и артериите, за да могат да захранват присадената трета ръка. Изрязва се част от кожата и подкожните тъкани, за да може да се прикрепи ръката по-стабилно. Присадената ръка успява да се възстанови за около месец, предвид идентичния геном на двамата еднояйчни близнаци. В интервюто си пред Ларат, Риан споделя, че е било като зарастване на една сериозна рана.
С това обаче планираната телесна модификация не е завършена. От своя страна, Риан дава последната фаланга на безимения си пръст на лявата ръка на Дейв за удължаване на неговия безименен пръст на лявата ръка. Изгражда се допълнителна, четвърта става на безименния пръст на Дейв, който става видимо по-голям от останалите четири пръста на лявата му (единствена след ампутацията) ръка. Пръстът на Райън заздравява и има чувствителност. И двамата братя отричат модификацията да е проява на телесен фетишизъм. Определят се като (телесни) артисти. Дейв заявява, че чувства ръката на брат си все още своя, като обяснява това свое усещане с особената връзка, съществуваща между еднояйчните близнаци.
Макар и описаният случай да е публикуван от Ларат като първоаприлска шега, той представя едно специфично развитие в „идеологията“ (по-скоро тенденцията в множеството микро-идеологии) на телесните модификации. Телесната модификация на Риан и Дейв не е едноличен акт, а взаимна обмяна на телесни части, форма на естетическа трансплантация, донорство при телесна модификация. Това поставя въпросът за взаимността в телесните модификации, които се превръщат в инструмент за споделяне на тела. Подобен интерперсонален аспект на телесните модификации надхвърля не просто лечебните цели в класическата медицина (които при телесните модификации са заменени от естетическите), но експлоатира по един провокиращ и неочакван начин и постиженията на трансплантационната медицина. Телесната модификация се превръща в сложна медицинска операция (поредица от взаимно свързани и обусловени медицински интервенции), която изисква специална подготовка и професионална компетентност.
Ако медицината, макар и рискова, е общественополезна дейност – води до възстановяване на здравето на физическите лица, то телесните модификации запазват единствено риска, без да носят специфичната полза на лечението. Те коригират телесни дадености, които се нежелани от съответния човек, но не в качеството му на страдащ (пациент), а в качеството му на искащ (клиент). „Нуждата от помощ“ в медицината се замества от „грижата за свободата“ при телесни модификации. Променената парадигма на тялото води до появата на нови телесни техники, освободени от „лечебната цел“ (идеологията за оказване на помощ) и колебаещи се между хирургическите операции (естетическа медицина, атакуваща „болното“ грозно тяло) и биохакинга (ъндерграунд медицината, пропагандираща: направи си сам-тялото). Тялото не се лекува, то се моделира. Определящо за интервенцията не е болестта като нужда, а искането като желание.
Действащата по своя инициатива („служебна“) медицина, която помага независимо от всичко, защото вижда породената от болестта нужда, се заменя от една сезирана (поръчкова, персонална) медицина, в която пациентът вече е клиент. Какво ще се прави в тялото зависи от „петитума“ (искането) на клиента. Утвърждава се диспозитивното начало в медицината, свобода на договаряне между лекар (консултант, изпълнител) и пациент (клиент, възложител). Няма диагноза, има поръчка. Няма професионална помощ, има изпълнение на указания. Лекарят не е мъдрец, а подизпълнител. Телесната модификация е особеното пречупване на патриархалния модел „лекар-пациент“ в контекста на едно общество, демитологизирало биологичното тяло до подлежащ на коригиране (препоръчително!) материал за външна репрезентация на личността.
Именно тази нарастваща в своята интензивност претенция за модификация без лечебна цел и свързаните с нея процеси на трансформация в отношението „лекар-пациент“, налагат правна регулация на телесните модификации. Липсата на такава позволява обратен пренос на променените отношения от телесните модификации към нека я наречем „класическата“ медицина. Тези, които са били клиенти като потребители на услугата „телесна модификация“, в много по-голяма степен очакват, ако не същото, то поне аналогично „обслужване“ и когато са болни.
Тяло-камикадзе
Телесните модификации, за които става въпрос тук, не са свързани с прилагането на социално обусловена телесна конструкция, каквито са например практиките по обрязване, удължаване на шията и пр. Те демонстрират през тялото принадлежност към определена общност. Не става въпрос и за онези телесни модификации, които показват способността на едно момче да търпи болка и осъществяването им се явява форма на инициация. Не става въпрос и за телесните белези, които се поставят върху социално дамгосани членове на общността – при практикуването на телесни наказания, телесно „маркиране“ на затворници. Във всички тези случаи телесната модификация култивира, усмирява, категоризира тялото като го поставя в определен социален контекст. Телесните модификации, които са обект на настоящия коментар, имат различна генеалогия и мотивация. Те демонстрират нежеланието на човека да се съобразява със социално въведената „телесна униформа“, със съществуващата телесна бюрокрация, изразяваща се в необходимостта от спазване на регулирани процедури и техники, за да промениш тялото си и то отново в рамките на социално приемливи и допустими цели (каквато е например лечебната цел). Те не искат да бъдат тела, като всички останали. Те търсят различието в своето тяло и то различие, което „да бие на очи“. Какво обаче ги кара да търсят подобно различие и защо искат да „бият“ очите на другите?
В различното и демонстриращото това свое различие тяло може да бъде открита една защитна стратегия – стратегия, която защитава стойността на човека, като го прикрива с неговото тяло. Телесната модификация създава бутафорна видимост, едновременно тяло-атракция и тяло-черупка, зад която Аз-ът се отдръпва „назад и навътре“. Седалището на Аз-а се премества зад тялото, Аз-ът се отскубва от тялото и го взема като заложник: заложник, използван като щит срещу погледа на Другите. Всички опити за виждане на Аз-а се „разбиват“ в необичайната външност и в скандализиращата морфология на тялото. Чрез очевидността на тялото, Аз-ът търси своята невидимост. Тялото защитава един безтелесен и абстрактен Аз-собственик. Обективизирането на тялото върви ръка за ръка с абсрактизирането на Аз-а. Аз-ът се превръща в телесна сублимация, в неуловима невронна буря, съществуваща отвъд тялото, макар и свързана с него чрез връзка на прикритие. Тялото се предлага за видимост, която се осребрява като невидимост, а от там и като защита, на Аз-а. Тялото-емигрант, различното до чудовищно тяло, е камуфлаж, едновременно привличащ към едно и отклоняващ от друго. То дава заслон на Аз-а, осигурява му почивка от взискащия поглед на другите.
Тялото-маска отнема дълбочината на погледа на другите – той остава пленен (и в някаква степен отразен) от модифицираното тяло, разсеян и отклонен от възможното проникване в душата на това модифицирано тяло. Видимостта на телесната модификация оплоскостява дълбочината на тялото, превръщайки го в очевидна и самоизчерпваща се повърхнина, по която погледът се плъзга. Човекът, модифицирал тялото си, се опитва да скрие една своя вътрешна несигурност (липса: най-вече липса на разбиране от страна на другите) чрез разпад на личността до външно тяло-щит, което предпазва, като обира погледите на другите, и вътрешен аз-абстракция, който получава скривалище зад тялото. Тялото се предлага като атрактивно имущество, жертвано на арената на обществената видимост. Преминавайки границата на обществено допустима себеизява, екстремната телесна модификация превръща инструмента на тази себеизява – тялото, в граница между Другите и Аз-а. Предизвиканият с телесната модификация дискомфорт у другите, опасността, която те виждат в подивялото (модифицираното) тяло, ги държи на разстояние от абстрактния индивид, еманципиралата се от своето тяло-собственост. Сдобил се с едно тяло-смущение, абстрактният, девъплътеният субект създава собствената си зона на личен комфорт в разстоянието между видимото му тяло и невидимия Аз. Предлагайки тяло за отрицанието на другите, Аз-ът се връща във фугите на задтелесната идентичност.
Оповърхностяването на тялото за Другите е съпроводено със създаването на невидима дълбочина за Аз-а. Докато Другите разкъсват видимото тяло, Аз-ът остава заслонен от остротата на техния поглед. Чрез екстремната телесна модификация тялото се жертва наранява, осакатява, обезценява и дори осуетява, подобно на камикадзе, за да осигури защита на Аз-а, потънал в невидимата за Другите дълбочина, отворила се зад телесната модификация. Тялото се хвърля в огъня на осъждащия поглед на общността, за да предизвиква отвръщане (отвращение) и протест у Другите. Провокацията на телесната модификация задържа погледа и отнема силата му, тя се трансформира в на свой ред видима реакция на отхвърляне на човека с телесната модификация. Конфликтът се поляризира, но остава на повърхността на кожата. Тялото се редуцира до було на Аз-а, в изписан с провокации воал, който спира погледа и цинично дегенерира невидимостта до неразбиране.
Оптичният парадокс на телесната модификация се изразява в това, че бутафорно създадената видимост едновременно привлича и отблъсква погледа на другите, едновременно прикрива и иска да покаже образа/търсенията/идентичностите на Аз-а, едновременно оповърхностява (в погледа на Другия) и задълбочава (в бягството на Аз-а) тялото. Тялото-щит скрива това, което Аз-ът иска да се покаже, но знае, че няма да бъде видяно. Аз-ът иска да бъде не просто видян, а разбран, но тъй като се съмнява в способността на Другите да го разберат, избира разбирането да бъде компенсирано с виждане, и то виждане на тялото за сметка на Аз-а (в това скриване чрез показване се съдържа и доза наказание: веднъж, самонаказване на Аз-а за неговата неспособност за себеизява, и втори път, наказание на другите за тяхната неспособност и нежелание да видят).
„Ето това е моето тяло!“ – казва Аз-а, отдръпвайки се от това, което бутафорно представя за себе си. В този акт на отстъпление се съдържа и известно изоставяне на тялото – то се превръща в залог на обществената игра на регулирани видимости. Модифицираното тяло съсредоточава уязвимости, които по този начин биват отклонени от скрития „отзад“ Аз. Телесните модификации, като тук имам предвид именно екстремните и провокиращи телесни модификации, са локални видимости на битки за идентичност, които са се затворили зад и отвъд тялото, но използват неговия параван, за да се организират. На обществената експлозия на демонстративни телесни модификации, случваща се на повърхността, отговаря вътрешна имплозия на търсещи себе си идентичности.
Отговорността на всеки разбиращ друг е да прехвърли с поглед границата на тялото и продължавайки отвъд тази граница да преобърне погледа си в разбиране. Търсенето на Аз-а на другия не може да бъде успешно, ако се провежда като издирване на заподозрян. За да се интегрира обратно Аз-а с (в) тялото, е необходим разговор за идентичности. Без значение, дали той ще е пред, около или зад тялото. Уютната невидимост зад тялото, заслепяващо осъждащия поглед, е среда, в която бихме могли да инициираме идентичности. Телесната модификация е не признак на девиация, а симптом за прекъснат разговор, знак за загуба едновременно и на Другия, и на Аз-а. Вместо повърхностната реакция на отхвърляне на Другия, потенциалът на модифицираното тяло би могъл да бъде разгърнат чрез търсене зад тялото – там, където човекът се е скрил в търсене на себе си. Само тогава той би могъл да се върне обратно към тялото си и в този „регрес“ да открие консолидиращи го идентичности.
