Дължима ли е държавна такса за разглеждане на възраженията по чл. 66, ал. 6 ЗБН?

Настоящото кратко изложение се съсредоточава върху следния конкретен въпрос, поставян от практиката на съдилищата след последните изменения в Закона за банковата несъстоятелност (ЗБН):

“Дължи ли се заплащане на държавна такса от вложител за разглеждане на направено от него възражение по чл. 66, ал. 6 ЗБН след измененията и допълненията в ЗБН от ДВ бр. 33 от 26.04.2016 г., в сила от 26.04.2016 г.?”

Съгласно чл. 66, ал. 6 ЗБН всеки вложител, който вече е направил възражение по чл. 66, ал. 1 ЗБН пред синдика срещу неприето от последния вземане, може да направи второ възражение по чл. 66, ал. 6 ЗБН – вече пред съда по несъстоятелността, срещу решението на синдика за изключването на вземането в списъка на приетите от него вземания. (подаването на възражението става чрез синдика). Така възразяването срещу списъка на неприетите вземания протича на два етапа (фази): пред самия синдик (чл. 66, ал. 1 ЗБН) и пред съда по несъстоятелността (чл. 66, ал. 6 ЗБН).

С последните изменения в ЗБН (ДВ бр. 33 от 26.04.2016 г., в сила от 26.04.2016 г.) беше променен и чл. 68, ал. 1 ЗБН. Новата редакция на посочената разпоредба предвижда възраженията по чл. 66, ал. 6 ЗБН да бъдат разглеждани в отделни производства: “съдът по несъстоятелността разглежда направените по чл. 66, ал. 6 [ЗБН] възражения срещу всяко прието и неприето вземане в отделно производство, в открито заседание с участие на синдика, кредитора с оспорено вземане и направилия възражение кредитор, като се произнася с решение”. Съображенията за посочената промяна имат преимуществено организационен характер и са свързани с огромния брой възражения по чл. 66, ал. 6 ЗБН (предвид актуалния случай с несъстоятелността на КТБ). Самостоятелното разглеждане на всяко възражение по чл. 66, ал. 6 ЗБН в отделно съдебно производство е процесуална гаранция за постановяването на законосъобразно и справедливо съдебно решение, което се осигурява чрез фокусирането на вниманието на съда и на страните върху специалните обстоятелства, релевантни по конкретното възражение.

Промяната в начина на разглеждане на възраженията по чл. 66, ал. 6 ЗБН се използва като аргумент за отстояване на тезата, че за разглеждането на възраженията по чл. 66, ал. 6 ЗБН се дължи заплащането на държавна такса в размер на 4 % от размера на оспореното вземане. След промените в чл. 68, ал. 1 ЗБН множество състави на Софийски градски съд възприеха практика, съгласно която за разглеждането на възраженията по чл. 66, ал. 6 ЗБН следва да бъде платена държавна такса в размер на 4 % от размера на оспореното вземане. Неплащането на така изчислената държавна такса води до нередовност на възражението по чл. 66, ал. 6 ЗБН е и основание за оставянето му без разглеждане.

Дали обаче това възприето в практиката на СГС разрешение отговаря на смисъла на направените изменения в ЗБН?

Направените по-долу разсъждения изхождат от една от възможните хипотези на чл. 66, ал. 6 ЗБН: възражение от страна на вложител в банката срещу решението на синдика за изключване на неговото вземане към банката от списъка на приетите вземания (така е формулиран и поставения в началото на изложението въпрос). При възприемането на необходимостта от заплащане на държавна такса, за да бъде разгледано направеното от вложителя възражение, ще е необходимо последният да заплати държавна такса като за предявяване на иск за установяване на неговото вземане – 4 % от размера на съответното вземане. Възражението по чл. 66, ал. 6 ЗБН се третира като установителен иск. Подобна аналогия, може да бъде открита и в мотивите към Проекта за закон за изменение и допълнение на Закона за банковата несъстоятелност (654-01-23/24.02.2016г.):

“в банковата несъстоятелност процедурата по предявяване на вземанията и оспорване на първоначалните съставени от синдика списъци и разглеждането на възраженията срещу тях се развива вместо пред съда, както е в общото производство по несъстоятелност, пред синдика – предвиден е срок за предявяване на вземанията пред синдика, за съставяне на първоначален списък на приетите вземания за подаване на възражения срещу приетите/неприетите вземания и по тези възражения се произнася синдикът с решение по чл. 66, ал. 4 ЗБН. Разглеждането на възражения от съда по несъстоятелността в производството по банкова несъстоятелност е по същество аналог на производството по установителните искове по чл. 694 от Търговския закон в общото производство по несъстоятелност, като единствената разлика е, че сезирането на съда се извършва с възражение, което се подава чрез синдика, вместо с искова молба до съда – делото се разглежда в открито заседание, по възраженията срещу всяко прието/неприето вземане съдът се произнася с отделно решение, което подлежи на обжалване по общия ред на ГПК, съответно има установително действие за банката и всички кредитори в несъстоятелността. За разглеждането на възраженията е определен едномесечен срок, независимо от броя им, който брой при всички случаи е значителен с оглед характера и обема на банковата дейност и легитимацията на страните, които имат право да подават възражения.”

Ако е вярно твърдението, че единствената разлика между производството по възражението по чл. 66, ал. 6 ЗБН и производството по установителния иск по чл. 694, ал. 1 ТЗ е във формата на защита – чрез възражение (в специалното производство по банкова несъстоятелност) и чрез иск (в общото производство по търговска несъстоятелност), то двете производства следва да се подчиняват на едни и същи правила и що се отнася до дължимата такса за разглеждане на делото. В чл. 694, ал. 2 ТЗ е посочено, че при предявяването на установителен иск по чл. 694, ал. 1 ТЗ не се внася предварително държавна такса, като разноските са за сметка на ищеца, само ако искът бъде отхвърлен. Това правило обаче не е възпроизведено в текста на чл. 68 ЗБН. Мотивите на промените в ЗБН обаче свидетелстват, че идеята е възраженията по чл. 66, ал. 6 ЗБН да бъдат подчинени на същите съдопроизводствени правила, като тези прилагани по отношение на установителните искове по чл. 694, ал. 2 ТЗ.

Нека преди да продължим, да посочим съвсем накратко няколко терминологични въпроса, свързани с разграничаването на “възражението” от “иска” като понятия на гражданскопроцесуалното право. Между иска и възражението като средства за защита на едно и също право съществуват няколко важни разлики.

Първата и основна разлика е свързана с положението на защитаващата се страната в процеса: ако искът е атакуващо средство за защита – средство, превръщащо използващата го страна в ищец, то възражението е отбранително средство за защита – средство, предоставено на разположение на ответника.

Втората разлика, имаща важно практическо значение, е свързана с необходимостта от заплащане на държавна такса: ако искът следва да бъде разгледан от съда само след заплащането на определена държавна такса, то по възражението съдът дължи произнасяне, без да е необходимо заплащането на някаква такса от длъжника.

Логиката зад втората разлика може да бъде обобщена по следния начин:

– предявилото иска лице (ищецът) е лицето, което е повдигнало спора пред съда, и именно то лице следва да финансира разглеждането на спора;

– лицето, срещу което е предявен искът (ответникът) е лицето, което е принудено да се защитава в повдигнатия от ищеца спор пред съда и то не следва да бъде натоварвано с разходите по този спор, освен ако не го загуби или ако направи доказателствени искания, които са свързани с извършването на определени разходи.

Възражението има “привилегирован” финансов режим, тъй като е предоставено като средство за защита в полза на лице, заставено да води съдебен спор в резултат от действията на ищеца. Платената от ищеца държавна такса включва и процесуалното усилие на съда по разглеждането на направените от ответника възражения.

Този извод е валиден и за възражения, чрез които ответникът предявява свои права срещу ищеца, каквито са например потестативните права за унищожаване на правна сделка (чл. 32, ал. 3 ЗЗД), за разваляне на двустранен договор (чл. 87, ал. 3 ЗЗД), за намаляване на цената на продадена вещ с недостатъци (чл. 195, ал. 1 ЗЗД), за прихващане (чл. 104 ЗЗД), за упражняване на право на задържане (чл. 91 ЗЗД) и пр. За да се предявят посочените насрещни права с възражение (а не с насрещен иск), необходимо и достатъчно условие е уважаването на иска да зависи от претендираните от ответника права. Предявяването на някои от някои от посочените възражения разширяват предмета на делото. Така например, съгласно чл. 298, ал. 4 ГПК решението влиза в сила и по отношение на разрешените с него искания и възражения за право на задържане и прихващане. В контекста на чл. 298, ал. 4 ГПК може да бъде прочетена и разпоредбата на чл. 69, ал. 2 ЗБН, съгласно която влезлите в сила решения по възражения по чл. 66, ал. 6  имат установително действие за банката и за всички кредитори на несъстоятелността.

По своята правна същност възражението по чл. 66, ал. 6 ЗБН се различава от възраженията, които ответникът прави срещу подаден от него иск в производство по ГПК. Възражението по чл. 66, ал. 6 ЗБН разкрива по-скоро характеристиките на акт на оспорване (обжалване) на решението на синдика относно включването на едно вземане в списъка на приетите вземания. Оспорването става чрез пренасяне на спора пред съда, който следва да прецени дали решението на синдика е законосъобразно и правилно.

Фокусът на производството по чл. 68 ЗБН е върху проверката на решението на синдика, която проверка се извършва чрез изследване на правата на вложителя. Този специфичен фокус на възражението по чл. 66, ал. 6 ЗБН го отдалечава от установителния иск за установяване на вземането на вложителя, който има характер на самостоятелно заявена претенция за установяване на определено право, твърдяно от ищеца. Именно специфичните цел и предназначение на възражението по чл. 66, ал. 6 ЗБН (което също може да бъде разглеждано като средство за защита) го приближават много повече до правната същност на възражението по ГПК, отколкото до тази на иска. Това е и причината то да се обозначава от ЗБН като “възражение”, а не като “иск” (какъвто е терминът, използван в чл. 694 ТЗ).

При така констатираната прилика има много повече аргументи възражението по чл. 66, ал. 6 ЗБН да се подчинява на привилегирования “финансов” режим, характерен за възраженията по ГПК, и за разглеждането му не трябва да се заплаща държавна такса.

Дори и да се приеме, че целта на посочената законодателна промяна е била да се приравни режимът на възраженията по чл. 66, ал. 6 ЗБН с този на установителните искове по чл. 694, ал. 1 ТЗ, в мотивите на законопроекта за изменение на ЗБН изрично е посочено, че такова “приравняване” прави разлика единствено в наименованието на предоставеното на вложителя средство за защита, но не прави разлика в администрирането на производството по това средство, нито пък с оглед изискването за заплащане на държавна такса, за да бъде разгледано възражението. В чл. 694, ал. 2 ТЗ е предвидена специална привилегия в полза на кредитор, който предявява установителен иск за правата си срещу длъжника, за който е открито производство по несъстоятелност, изразяваща се в отпадането на необходимостта от предварително заплащане на дължимата държавна такса от 4 %. Не съществуват каквито и да е било съображения, поради които тази привилегия да бъде отказана на вложител в банка, за която е открито производство по несъстоятелност.

Напротив, социалните съображения, свързани с принципното доверие в банковата система, както и особената законова защита на вложителите – физически лица, изисква тези лица да бъдат улеснени при търсенето на правата си в производството по банкова несъстоятелност. Въвеждането на изискване за заплащане на предварителна държавна такса за разглеждането на възраженията по чл. 66, ал. 6 ЗБН е сериозно процесуално затруднение пред осъществяването на защитата на правата на вложителите, която явно противоречи на посочения принцип за защита на вложителите. Макар и връщането на вложенията им да е гарантирано от закона до определен максимален размер – гаранция, която има откровени социални функции, вложителите са принудени да заплатят 4 % от стойността на гарантираните си вложения, за да бъде разгледано направеното от тях възражение (по чл. 66, ал. 6 ЗБН) срещу решението на синдика, с което вземането им е изключено от списъка на приетите вземания. Защитата на вложителите изисква друго разрешение и друго тълкуване. Решението на синдика следва да бъде проверено от съда, без това да води до допълнителни финансови тежести за вложителя (каквито тежести не възникват за вложителя и при първоначалното предявяване на вземането пред синдика). Дори и да се приеме, че разглеждането на възражението по същността си представлява разглеждане на установителен иск за вземането, дължимата държавна такса следва да се заплаща от вложителя само ако решението на синдика бъде потвърдено от съда като законосъобразно и правилно (в какъвто смисъл е и правилото на чл. 694, ал. 2 ТЗ в общото производство на търговската несъстоятелност). 

От представените по-горе съображения могат да бъдат аргументирани два различни отговора на поставения в началото на изложението въпрос:

а) ако се приеме, че възражението по чл. 66, ал. 6 ЗБН всъщност е иск – като този по чл. 694, ал. 1 ТЗ (тук обаче остава въпросът защо тогава то се казва “възражение”, а не “иск”), то приложение следва да намери и разрешението на чл. 694, ал. 2 ТЗ: държавната такса следва да бъде платена едва след произнасянето на съда по направеното възражение по чл. 66, ал. 6 ЗБН и то само ако съдът е потвърдил решението на синдика за изключване на вземането на вложителя от списъка на приетите вземания. Приложимостта на чл. 694, ал. 2 ТЗ би могла да се обоснове с обстоятелството, че тя е разпоредба от общото производство по търговска несъстоятелност и поради това би следвало да може да бъде пренесена и при разрешаването на аналогичния въпрос, възникващ в специалното производство по банкова несъстоятелност;

б) за разглеждане на възражение по чл. 66, ал. 6 ЗБН, дори и след измененията и допълненията в ЗБН от ДВ бр. 33 от 26.04.2016 г., в сила от 26.04.2016 г., въобще не се дължи заплащане на държавна такса, тъй като става въпрос за специална процедура за защита на правата на вложителите в производството по банкова несъстоятелност, която защита изисква вложителите да бъдат улеснявани, а не възпрепятствани при упражняването на правата си. Струва ми се, че именно това второ разрешение отговаря в най-голяма степен на същността и предназначението на възражението по чл. 66, ал. 6 ЗБН в производството по банкова несъстоятелност, в което вложителите се ползват с особена защита. При липсата на изрични правила относно събирането на държавна такса за разглеждане на възраженията по чл. 66, ал. 6 ЗБН, следва да се приеме, че за тези възражения не се дължи заплащането на пропорционална държавна такса и в случаите, когато те се разглеждат в отделни производства (след изменението на чл. 68, ал. 1 ЗБН). Единствената такса, която следва да бъде събирана, е тази по т. 16 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс. Съгласно посочената разпоредба, извън конкретно посочените от тарифата случаи, когато се образува дело от граждански характер, се дължи държавна такса в размер на 25 лева.