публикувана за пръв път в сп. „Търговско и облигационно право“, бр. № 11/2019 г.)

 

Правилата за връчване на съобщения и призовки имат важно значение за законосъобразното протичане на съдебния процес. Този факт обуславя интереса към тяхното задълбочено разглеждане в правната литература. Обект на изследване тук са единствено правилата за връчване на търговци и юридически лица (ЮЛ), уредени в чл. 50 ГПК. Нуждата от анализ на посочената разпоредба се простира в няколко линии. Нормата урежда специален начин за връчване на съдебни книжа. От една страна, тя обезпечава правото на защита на търговците и ЮЛ и поставя началото на процесуалните срокове. От друга страна, създава една особена пасивна представителна власт на определени лица, които са овластени да получават съобщения и призовки, адресат на които не са те самите. От написването на първия анализ[1], посветен на разглежданата норма, до днес е изминал дълъг период, през който се натрупа голям обем съдебна практика. Това е и мотив последната да бъде синтезирана в рамките на една статия, която, също така, да включва и теоретично изложение.

 

Общи положения

Сравнена с правилата на отменения ГПК, действащата уредба на връчване на съдебни книжа на търговци и ЮЛ е сходна в една част и изменена в друга[2]. На първо място, сходство се разкрива в уредбата на адреса на връчване – срв. чл. 50, ал. 1 ГПК и чл. 51, ал. 4, изр. първо на ГПК (отм.). Уредената в чл. 51, ал. 4, изр. 2 на ГПК (отм.) фикция за връчване също е предвидена и в действащия ГПК – чл. 50, ал. 2. За разлика от алинеи 1 и 2 на чл. 50 ГПК, при които има идентитет със съответните им текстове в отменения ГПК, положението е малко по-различно с ал. 3 на същия член, който урежда мястото и начина на връчване. Сравнен с разпоредбата на чл. 48, изр. първо от ГПК (отм.), текстът на чл. 50, ал. 3 ГПК търпи развитие. С действащия ГПК, за да се обезпечи в по-пълен план правото на защита, е внесена промяна в начина на връчване на ЮЛ. От една страна, към този режим са включени всички търговци, а от друга, са изменени последиците при отказ на легитимираните лица да получат съдебните книжа. Тези последици понастоящем се регулират от нормата на чл. 50, ал. 4 ГПК, която няма аналог в отменения процесуален закон. Визираните дотук обстоятелства ще бъдат разгледани подробно.

 

Персонален обхват на нормата

Текстът на чл. 50, ал. 1 ГПК е недвусмислен: мястото на връчване на търговец и на юридическо лице, което е вписано в съответния регистър, е последният посочен в регистъра адрес“. Чрез специалната разпоредба на чл. 52 ГПК[3], ЮЛ на публичното право (учреждения, общини) са изключени от обхвата на нормата, респ. спрямо тях чл. 50 ГПК се прилага субсидиарно. Не са предвидени изключения при търговците. За всички тях съобщенията и призовките се връчват по този ред, а той се отнася с еднаква сила както спрямо търговските дружества, така и спрямо кооперациите и едноличните търговци (ЕТ).

В литературата се среща становището, че „спрямо физическото лице – едноличен търговец, връчването излиза от обхвата на нормата и респективно за него важат и общите правила за връчване“[4]. Становището се основава на това, че с регистрирането на физическото лице (ФЛ) като търговец не възниква нов правен субект. Макар поддържаната теза да не е без основание, стриктното тълкуване на закона я опровергава. Вярно е, че ET е самото ФЛ, регистрирало се като търговец, без от това да възниква нов и самостоен правен субект. Наред с това не може да се игнорира фактът, че от момента на търговската си регистрация ФЛ интегрира в себе си търговско качество. Последното се характеризира със свои собствени индивидуализиращи белези, които го отличават от тези на ФЛ като субект на гражданското право[5]. Едни от тези белези са седалището и адресът на управление, които се вписват в Търговския регистър по партида на ET. Съдът е длъжен да връчи книжата на този адрес, а не на друг. Имайки предвид, че търговските дружества и кооперациите са изрично прогласени за ЮЛ (съгл. чл. 63, ал. 3 ТЗ, съответно чл. 1 ЗК), чл. 50, ал. 1 ГПК, употребявайки думата „търговец“, визира именно ФЛ, регистрирани като ET. По този начин с действащия ГПК може да се каже, че режимът на връчвания на ЮЛ и търговци е унифициран. Няма пречка съдебните книжа да бъдат връчени лично на ЕТ и на друго място, различно от посоченото в чл. 50 ГПК (напр. домашният му адрес), защото той е техен адресат. Що се касае до третите лица, чрез които могат да се връчат съобщения (и призовки), приложима е единствено ал. 3 на чл. 50 ГПК. Обратното становище, макар да има своето логично основание, доколкото ЕТ е самото ФЛ, в същото време създава неяснота относно приложимия за него ред на връчване и противоречи на стриктното тълкуване на нормата.

В своята практика ВКС се е произнасял неведнъж по въпроса за реда на връчване на ЕТ. Може да се каже, че преобладава виждането, споделено в Решение № 79/08.07.2014 г. по дело № 182/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о.[6]. В него се разглежда дело за отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 5, предл. първо ГПК. Образувано е по молба на ЕТ, който се позовава на нередовно призоваване в хода на съдебното производство, тъй като призовката, придружена от исковата молба, е била изпратена на адрес по седалището на търговеца. Твърди, че неправилно книжата не му били изпратени лично адресирани до него в качеството му на ФЛ. С цитираното решение ВКС е оставил молбата без уважение с аргумент, че съдът, чието влязло в сила решение се атакува с молба за отмяна, законосъобразно е приложил специалната разпоредба на чл. 50, ал. 2 спрямо ЕТ. В същия смисъл вж. и Решение 186/13.04.2010 г. по гр. дело № 1734/2009 г. на ВКС, ГК, III г. о.

На следващо място, трябва да се разгледа връчването на съдебни книжа на търговеца чрез търговския му клон. С разпоредбата на чл. 20 ТЗ е създадена възможност при спорове, произтичащи от преки отношения с клон, исковете да се предявяват и по седалището на клона. По изрично разпореждане на закона и в сочената хипотеза исковете се предявят от и срещу самия търговец, респ. адресат на книжата е той, а не клонът. Последният не може да бъде страна в процеса, тъй като не притежава процесуална правоспособност за това[7]. Щом ищецът се е възползвал от възможността да предяви своя иск по седалището на клона, съобщенията и призовките по делото се връчват в канцеларията на последно регистрирания адрес на търговския клон – Решение № 36/6.02.2012 г. по т. д. № 946/2011 г. на Апелативен съд – гр. Пловдив, III т. с-в; Решение № 477/15.10.2013 г. по т. д. № 730/2013 г. на Апелативен съд – гр. Пловдив, II т. с-в. Резюмето на горните обстоятелства не е самоцелно, а цели акцентиране на следното: не може да се релевира възражение за нередовно връчване, извършено на адреса на клона, с аргумент, че книжата е следвало да бъдат връчени на адреса на главното управление. Член 50, ал. 1 ГПК не дава основание за това, тъй като текстът говори за вписан в регистъра адрес – независимо дали това е адресът на главното управление (който може да е само един) или на клона. Адресът на клона е и адресът на търговеца – на негова териториално обособена част. Ако при връчване на съдебните книжа се установи, че съответният адрес на клона е напуснат и в регистъра не е вписан друг, за съда не съществува задължение да разпореди второ връчване, което да бъде извършено на адреса на главното управление.

Интересен феномен в практиката по граждански и търговски дела на някои съдебни състави е прилагането на чл. 50 ГПК по отношение на неперсонифицираните граждански дружества, създадени по реда на чл. 357 и сл. от ЗЗД и регистрирани в регистър БУЛСТАТ. Така, наред с връчването на съдебните книжа на отделните съдружници в дружеството, някои съдилища разпореждат съобщения/призовки да бъдат връчени и на самото дружеството по ЗЗД в качеството му на такова. Тази практика е неправилна. Самото дружество като неправосубектна правна общност не може да участва самостоятелно в процеса (Определение № 206/7.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 2301/2013 г.). По смисъла на чл. 37 ГПК адресати на съобщенията и призовките са отделните съдружници. За това по дела от или срещу тях връчването на съобщения и призовки следва да се извършва само на съдружниците. Вярно е, че съгл. чл. 3, ал. 1, т. 6 на Закона за регистър Булстат (ЗРБулстат) неперсонифицираните дружества по ЗЗД се вписват в регистъра (отделен е въпросът, че той не е регистър по смисъла на чл. 50, ал. 1 ГПК). Това дружество обаче не е нито търговец, нито ЮЛ. Независимо че в регистър БУЛСТАТ се вписва още управител и/или представляващ, това не значи, че той може да осъществява процесуално представителство на съдружниците в дружеството. Представителството по пълномощие в гражданския процес е особено и представители могат да бъдат само лицата по чл. 32 ГПК. За управителя/представляващия на дружество по ЗЗД такава възможност не е предвидена. Друг е въпросът, когато по силата на законова фикция неперсонифицираните дружества са приравнени на ЮЛ. Такава например е нормата на чл. 9, ал. 2 ДОПК. Важно да се допълни е, че в тези случаи специалният закон предвижда и специални правила за връчване.

 

Адрес на връчване

Говорейки за „мястото на връчване“, ал. 1 на чл. 50 ГПК не бива да подвежда. Текстът посочва не мястото, а адреса, на който следва да се осъществи връчването на вписани в „съответния регистър“ търговци и ЮЛ. „Съответният регистър“ не е дефинирано от закона понятие. Под него следва да се разбира първичен съдебен или друг регистър, чрез вписване в който възниква правният субект и в който подлежат на вписване предвидените със закон обстоятелства, като за последните законът съдържа фикция, че са истинни, след като са вписани – арг. от Определение № 309/24.04.2014 г. по ч. гр. д. № 1596/2014 г. на ВКС, IV г. о. Например за търговските дружества и ЕТ, както и кооперациите по ЗК, съответният регистър е Търговският регистър; за ЮЛ с нестопанска цел това е регистърът на ЮЛ с нестопанска цел. За политическите партии съответният регистър е публичният регистър на политическите партии, воден при Софийския градски съд (СГС); за вероизповеданията също се води публичен регистър при СГС и т.н. ЮЛ, които не са търговци и не са ЮЛ с нестопанска цел по смисъла на ЗЮЛНЦ, се вписват в регистър БУЛСТАТ. Въпреки новия чл. 8а на ЗРБулстат[8], който придава обвързваща доказателствена сила на вписаните в регистъра обстоятелства, същият не е регистър по смисъла на чл. 50, ал. 1 ГПК. Регистър БУЛСТАТ е вторичен регистър, вписването в него няма конститутивно действие, а ЗРБулстат не се съдържа фикция, подобна на тази в чл. 10 ЗТРРЮЛНЦ.

Относно връчването на ЮЛ, за които не се води публичен регистър, ВКС в цит. по-горе Определение № 309/24.04.2014 г. по ч. гр. д. № 1596/2014 г. на ВКС, IV г. о., посочва: „За ЮЛ (държавни и общински предприятия, правосубектни фондове и др.), за които не се води публичен регистър с фикция за знание на вписаните обстоятелства от всички трети лица (напр. регистър БУЛСТАТ, регистър при Б. и др.), връчването се извършва на адрес, посочен от административния орган, който осъществява надзор върху дейността им“.

Адресите на страните са реквизит на исковата молба (ИМ) съгласно чл. 127, ал. 1, т. 2 ГПК. В общия случай съобщенията и призовките се връчват на тези адреси (чл. 38 ГПК). Не е изключено същите да са били неправилно посочени от ищеца. Причината за това е без значение[9]. Съдът не може да приложи чл. 50, ал. 2 или ал. 4 ГПК поради неоткриването на ответника на този адрес. В такава хипотеза трябва да се установи дали посоченият в ИМ адрес е този по чл. 50, ал. 1 ГПК. Съдът следва да извърши това служебно (чл. 7 ГПК). Това е така, тъй като връчването на търговеца става на посочения в закона, а не в исковата молба адрес. „Задължение на съда е да призове търговеца от вписаните актуални седалище и адрес на управление съгласно чл. 50, ал. 1 ГПКРешение № 46/20.03.2012 г. по т. д. № 889/2011 г. на ВКС, II т. o. Посочването на единния идентификационен код (ЕИК) в ИМ спестява времето по установяване на адреса за връчване. Ето защо de lege ferenda може да се предложи разпоредбата на чл. 127 ГПК да „нормира“ установеното в практиката положение в случай на предявен от/срещу търговец или ЮЛ иск в ИМ да се вписва и ЕИК на страните. Понастоящем ЕИК не е реквизит на ИМ, но в практиката за яснота се посочва или се прилага извлечение от съответния регистър. Непосочването му не е порок – „доводът за нередовност на исковата молба поради непосочен ЕИК на юридическото лице – търговец, подало същата, е несъстоятелен и нелогичен, доколкото такъв реквизит чл. 127, ал. 1 ГПК не предвижда – Определение № 736/12.10.2015 г. по дело № 265/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о. Вярно е, че същата справка може да се извърши и по наименование на страната (търговец/ЮЛ), но проверката чрез ЕИК е по-ефективна, доколкото същият веднъж определен, остава непроменен до заличаването на търговеца (чл. 23, ал. 4 ЗТРРЮЛНЦ).

 

Място на връчване

При определяне на мястото на връчване следва да се разграничат хипотезите дали процесуалното действие по връчване се извършва на самия адресат или не. Адресат на съдебните книжа, както бе посочено, е търговецът (или ЮЛ). Последният обективира своите действия чрез управителния (представителния) си орган[10] (вкл. прокурист) или лично като ЕТ, а в определени случаи и чрез лице, на което по закон е предвидено да изпълнява тези функции (ликвидатор или синдик). Съдебните книжа могат да бъдат връчени на всички тях и на място, различно от посоченото в чл. 50 ГПК, тъй като при личното връчване ограничения не се предвиждат. Мястото на връчване, както сочи чл. 49 ГПК, е всяко място (…), на което адресатът може да бъде намерен. Различно е, когато законът урежда възможността връчването на книжата да стане чрез трети лица. В този случай, с цел обезпечаване правата и интересите на адресата, подходът е друг. ГПК изрично посочва не само лицата, чрез които може да се осъществи връчването, но и мястото, където трябва да стане това. За търговците и ЮЛ – това е тяхната канцелария по смисъла на чл. 50, ал. 3 ГПК. Понятието „канцелария“ не е дефинирано в закона. Дефиниция не е дала и съдебната практика. Касационни жалби с искане за тълкуване на това понятие не са допускани до производство по същество – вж. например Определение № 382/24.07.2017 г. по ч. т. д. № 1529/2017 г. на ВКС, I т. о., и Определение № 508/20.09.2018 г. по ч. т. д. № 1855/2018 г. на ВКС, II т. о. Аргументите, изложени в първото определение, са: „атакуваните решения са постановени при спазване на задължителната практика на ВКС – Решение № 56/17.06.2014 г. по т. д. № 2705/2013 г. на ВКС, I т. о., и Определение № 22/17.01.2012 г. по ч. т. д. № 886/2011 г. на ВКС, I т. о., и не са налице промени в законодателството или обществените отношения, налагащи промяна на тълкуването на разпоредбата на чл. 50, ал. 3 ГПК“. В цитираните съдебни решения обаче също липсва дефиниция на понятието. Независимо от това, анализът на съдебната практика разкрива следната характеристика на понятието „канцелария“:

тя се намира на последно вписвания в регистъра адрес на управлениеРешение № 291/07.04.2010 г. по гр. д. № 1214/2009 г. на ВКС, III г. о.;

– предполага наличие на офис и служители от кръга по чл. 50, ал. 3 ГПКРешение № 178/15.12.2011 г. по т. д. № 835/2011 г. на ВКС; Решение № 119/29.07.2016 г. по т. д. № 840/2016 г. на ВКС, II т. о.;

– осигурява възможност за осъществяване на контакти и връчване на книжа Решение № 96/15.07.2016 г. по т. д. № 587/2016 г. на ВКС, I т. о.;

простото наличие на пощенска кутия не е достатъчноРешение № 148/30.05.2017 г. по т. д. № 422/2016 г. на Апелативен съд – Пловдив.

Анализът на понятието „канцелария“ е значим, тъй като на нея е отредена важна роля в процеса. Когато на последно вписания в регистъра адрес търговецът (или ЮЛ) поддържа своя канцелария, законът предвижда особена пасивна представителна власт на намиращите се в нея негови работници или служители. Тази власт се изчерпва с правото им да приемат адресираните до техния работодател съобщения (призовки), с което се извършва валидното им връчване. След като тази представителна власт произтича от закона, специално упълномощаване за това не е необходимо – така и Определение № 311/14.05.2012 г. по ч. пр. д. № 265/2012 г. на ВКС; Решение № 114/21.07.2015 г. по т. д. № 162/2015 г. на ВКС, I т. о. Липсата на канцелария на регистрирания адрес, от своя страна, се санкционира тежко от разпоредбата на чл. 50, ал. 2 ГПК. Тя ще бъде разгледана по-долу. Преди това внимание ще се отдели на предвидения начин на връчване.

 

Начин на връчване

А. Връчване на адресата

В общия случай съобщенията и призовките се връчват на адресата. Беше уточнено, че последният – чрез представителния си орган (или лично като ЕТ) – може да получи книжата и на място, различно от посоченото в чл. 50 ГПК. „Разпоредбата на чл. 50 ГПК не отрича възможността за връчване съобщения на търговец при условията на чл. 49 от ГПК, ако адресатът (търговецът или овластен негов представител) бъде намерен от длъжностното лице по призоваването на друго място от кръга на посочените в чл. 49 от ГПК“ – Решение № 114/21.07.2015 г. по т. д. № 162/2015 г. на ВКС, I т. о. Наред с това коментар заслужават някои особени хипотези. В практиката е безспорно, че когато дружеството се представлява заедно и поотделно от двама управители, достатъчно е книжата да се връчат на единия от тях, за да се счита дружеството редовно уведомено – Решение № 114/21.07.2015 г. по т. д. № 162/2015 г. ВКС, I т. о. Доколкото ограничението за съвместно представителство касае само пасивната представителна власт, считам, че връчване само на един от управителите е редовно и в хипотезата на съвместно представителство. В случай че управителят е бил десезиран след назначаване на ликвидатор или синдик, могат да му бъдат валидно връчени съдебни книжа, но при спазване на чл. 50, ал. 3 ГПК, доколкото той продължава да бъде служител на търговеца – вж. Определение № 600/25.07.2014 г. по ч. пр. д. № 4007/2014 г. на ВКС, III г. о.

Едноличният собственик на капитала (ЕСК), ако не е едновременно с това служител или представляващ дружеството, не е легитимиран да получава призовки и съобщения. Внимание заслужават мотивите в Определение № 3439/14.10.2016 г. по т. д. № 3450/2016 г. на САС, т. о., 13 с-в: „… Съобразявайки изложеното и като взе предвид, че обжалваното решение е връчено на ЕСК на [фирма] и въззивната жалба е подадена от същото лице, въззивният съд намира, че производството следва да се прекрати и делото се върне на СГС с указания за връчване на постановения краен акт на надлежния представител на ответника – последния му ликвидатор…“. ЕСК не е легитимиран и в случаите, когато в регистъра няма вписан органен представител. Вярно е, че съгл. чл. 147, ал. 1 ТЗ ЕСК представлява дружеството лично или чрез определен от него управител, но за да управлява лично, необходимо е той да е взел съответното решение, обективирано в протокол и да е вписано в регистъра. Ако това не е изпълнено, всички процесуални действия, извършени от ЕСК, са без представителна власт. В тази хипотеза на дружеството не може да се назначи особен представител, а съдът трябва да спре/отложи делото, докато се назначи органен представител – вж. Решение № 171/27.12.2018 г. по гр. д. № 3015/2018 г. на ВКС, I г. о. В последното решение се разглежда случай, при който връчването на съдебните книжа е извършено лично на ЕСК поради липса на назначен управител. ЕСК, от своя страна, е упълномощил адвокат, който да представлява дружеството във въззивното производство. В цитираното решение ВКС посочва: „СГС е следвало, вместо да назначава особен представител по реда на чл. 16, ал. 6 ГПК (отм.), да отложи или да спре делото до вписването на ликвидатор на търговското дружество, което към момента на назначаването на адв. Н.-Й. е било в процедура по ликвидация“. Предвид това съдът „ОТМЕНЯ и ВРЪЩА делото на СГС за ново разглеждане от друг състав от етапа на проверка на редовността на подадената въззивна жалба“.

За пълнота трябва да се каже, че обстоятелствата, посочени за ЕСК, се отнасят и за съдружника в дружеството, доколкото той не е овластен с представителни функции и не е служител на търговеца.

 

Б. Връчване чрез трети лица

Освен лично, адресираните до търговеца (и ЮЛ) книжа могат да му се връчат и чрез трети лица. За да бъде връчването редовно, то трябва да се извърши само на лицата, посочени в чл. 50, ал. 3 ГПК. Това са работниците и служителите, съгласни да приемат книжата. Макар текстът да изглежда повече от ясен, в практиката често създава усложнения. Причините за това са няколко. Най-напред трябва да се изтъкне, че нормата урежда изключение от правилото за лично връчване. Специфично за нормите, уреждащи изключения, е, че се тълкуват стриктно (stricto sensu). В практиката обаче понятието „работник или служител“ се тълкува разширително. Това, както ще се види по-долу, е обосновано и всъщност е доказателство за непрецизната формулировка на текста.

Поради липса на допълнителна разпоредба, понятието „работник или служител“ би следвало да се разбира в общия трудовоправен смисъл. Става дума за трудово дееспособно ФЛ, което отдава за временно ползване работната си сила на друго лице – работодател, срещу трудово възнаграждение[11]. Стриктното тълкуване на текста навежда на мисълта, че управителят, респ. изпълнителният член на управителния орган[12], вкл. другите членове на управителния и/или надзорния орган, не могат да получават съдебните книжа по реда на разглежданата алинея, тъй като договорът, въз основа на който изпълняват функциите си, не е трудов. Противно на това, съдебната практика приема, че управителят, респ. изпълнителният член на управителния орган на дружеството (в практиката назоваван като изпълнителен директор), несъмнено има качеството „служител“ – вж. напр. цит. по-горе Определение № 600/25.07.2014 г. по ч. пр. д. № 4007/2014 г. на ВКС – Управителят на дружеството обаче не е загубил качеството си служител на търговското дружество [след назначаването на синдик – бел. моя], а с оглед нормата на чл. 50, ал. 3 ГПК съдебните книжа могат да се връчат на всеки служител или работник, който е съгласен да ги приеме. Така и Решение № 1076/7.06.2017 г. по т. д. № 615/2017 г. на СГС, в което се посочва „несъмнено изпълнителният директор има това качество [на служител при търговец – бел. моя]. Тази практика е обоснована, тъй като стриктното тълкуване на понятието „служител“ създава парадоксален формализъм. Останалите членове на управителния и надзорния съвет (респ. съвета на директорите) на търговеца, независимо че изпълняват функциите си по нетрудов договор, също следва да бъдат обхванати от понятието „служител“ по чл. 50, ал. 3 ГПК. Обратното означава законът да овластява всеки служител на адресата, но не и членовете на управленското му тяло и като такива участващи в неговото волеобразуване. Това няма логично обяснение, още повече че самоличността им е известна, след като са вписани в Търговския регистър. Разбира се, кръгът на лицата по чл. 50, ал. 3 ГПК не може да бъде по-широк. Никой друг освен служителите, намиращи се в канцеларията на търговеца (ЮЛ), както и членовете на неговите управителни и надзорни органи, не е легитимиран да получи съдебните книжа. Връчването чрез другиго е нередовно.

Полемиката около понятието „работник/служител“ не спира дотук. Законът не вменява задължение на връчителя да събира доказателства дали лицето, съгласило се да получи книжата, притежава качеството служител. Тоест съдебният орган се ръководи от твърдение, без да знае дали то отразява действителността. Ако получилият книжата не е бил служител, връчването е нередовно. „За да се обори редовността на връчването на съобщението, молителят следва да установи, че лицето, подписало съобщението, не е негов работник или служител“ – Решение № 356/09.12.2015 г. по гр. д. № 1825/2015 г. ВКС, IV г. о. Възползвайки се от тази законова уредба и трайна съдебна практика, нерядко в канцеларията на търговеца (ЮЛ) определено лице се представя за служител и въвежда в заблуждение връчителя, който му предава книжата. По-късно проявената недобросъвестност се „възнаграждава“. С една официална справка за действащите трудови договори лесно се доказва, че получателят на книжата по делото не е служител при търговеца, респ. делото се връща с указание за редовно връчване. Ако се е стигнало до произнасяне, актът се обезсилва. Резултатът е ясен – губи се време, средства и енергия. Опорочава се една от целите на процеса – бързина и процесуална икономия. С оглед на това, крайно време е текстът на чл. 50, ал. 3 ГПК да се прецизира.

Извън по-горните критични бележки, съдебната практика е непротиворечива в прилагането на разпоредбата. Практиката може да се обобщи по следния начин. Както гласи текстът, съобщението и призовката се връчва на служител, който е съгласен да ги получи. При удостоверяване на връчването връчителят е длъжен да посочи имената и длъжността на служителя. За редовното връчване е достатъчно да са вписани личното и фамилното име на служителя, а длъжността може да бъде посочена и чрез съкращение, стига да е разбираемо и недвусмисленоРешение 56/17.06.2014 г. по т. д. № 2705/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о. Вписването на „упълномощено лице“ вместо длъжността не е достатъчно. За редовността на връчването е без значение дали лицето, получило съобщението, е от кръга на посочените в чл. 32 ГПК – Определение № 259/17.04.2019 г. по ч. т. д. № 501/2019 г. на ВКС, II т. о. По-горе вече беше споменато и това, че специално упълномощаване на работника/служителя не е необходимо.

Макар връчителят да е изпълнил вменените му от чл. 50, ал. 3 ГПК задължения, връчването на книжата ще е нередовно, ако страната е била посочила съдебен адресат по чл. 39, ал. 1 ГПК: „Когато страната е посочила съдебен адресат, съобщенията се връчват задължително на това лице, а не лично на страната. Както е прието в постановеното по реда на чл. 290 и сл. ГПК Решение № 249/24.03.2010 г. по гр. д. № 397/2009 г. на ВКС, ГК, III г. о., когато страната е посочила съдебен адресат, считайки, че процесуалните й права биха били по-добре защитени по този начин, и е уведомила изрично съда за това, последният не може да пренебрегне желанието на страната, гарантирано с нормите на процесуалния закон, изпращайки й съобщенията на друг адрес“ – Решение № 146/18.12.2014 г. по т. д. № 395/2014 г. на ВКС.

С уведомителната цел, която преследва, процесуалното действие по връчване обезпечава правото на защита на адресата. Едновременно с това поставя начало на процесуалните срокове за действие от негова страна. В случай че съдебните книжа са били връчени лично, а не на посочения преди това съдебен адресат по делото, следва да се приеме, че началото на срока започва да тече от датата на връчването на съдебния адресат.

За пълнота трябва да се настои, че независимо от начина, по който е извършено връчването на книжата, ако адресатът не е възразил, считайки същото за редовно, съдът не може служебно да приеме друго: „Ако страната не се позовава на нередовност на връчването, извън правомощията на съда е да изследва този въпрос и да обвързва това процесуално действие с пороци, които страната не твърди“ – вж. цит. по-горе Решение 56/17.06.2014 г. по т. д. № 2705/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о.

 

Връчване чрез залепване на уведомление. Фикция за връчване

Анализът на понятията „канцелария“ и „работник или служител“ е от значение не само защото чрез тях ГПК урежда мястото и начина на връчване на търговец и ЮЛ. Регистрирането на адрес на управление само по себе си не е достатъчно. Лицето трябва реално да използва офиса, в който се намира управлението му, и да осигури възможност за връзка чрез свой представител (вж. Решение № 154/2.12.2009 г. на ВКС по т. д. № 795/2009 г., I т. о.; Решение № 140/3.11.2009 г. на ВКС по т. д. № 632/2009 г., I т. о.). Противно на дължимото, възможно е търговецът (или ЮЛ) да не е изпълнил това си задължение. В тези случаи, за да не се препятства редовното съобщаване (респ. призоваване) на адресата и да се обезпечи правилното развитие на процеса, ГПК е предвидил особените правила на алинея четвърта и втора на чл. 50.

При първата хипотеза връчителят, като констатира, че търговецът (ЮЛ) поддържа своя канцелария на адреса, не намира достъп до нея или лице от кръга на тези по чл. 50, ал. 3 ГПК, съгласно да получи съобщението. При втората хипотеза връчителят установява, че на адреса липсва канцелария, т.е. не съществува и възможност за контакт с адресата. Неизпълнението на задължението за вписване на новия адрес се санкционира от фикцията за връчване по чл. 50, ал. 2 ГПК. Видно от това, ГПК не урежда някаква поредност в прилагането на втора и четвърта алинея на чл. 50 ГПК, тъй като те уреждат различни хипотези. Най-напред ще се разгледа хипотезата на чл. 50, ал. 4 ГПК.

Анализът сочи, че предпоставките за връчване чрез залепване на уведомление съдържат едно общо основание, което трябва да е налице кумулативно с едно от предвидените специални основания. Общото основание е търговецът (или ЮЛ) да разполага с канцелария на последно регистрирания си адрес на управление. За да пристъпи към залепване на уведомление, наред с основното, връчителят трябва да констатира и поне едно от специалните основания. Те са дадени алтернативно в чл. 50, ал. 4 ГПК: (а) липса на достъп до канцеларията или (б) липса на служител, съгласен да приеме съобщението (призовката). При тези условия връчителят е длъжен да залепи уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК. Важно да се посочи тук е постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение, с което съдът се е произнесъл по правния въпрос относно предпоставките за приложение на чл. 50, ал. 4 ГПК: Решение № 126/10.11.2015 г. по т. д. № 1825/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. – Тълкуването на посочената норма налага категоричния извод, че призоваването чрез залепване на съобщение се извършва само ако търговецът или ЮЛ се намира на адреса на своето управление, на който е изпратена призовката или съобщението, защото само в тази хипотеза би могло да се очаква, че съществува „канцелария“ със „служители“, и съответно при невъзможност да бъде намерен достъп до канцеларията или при несъгласие на служителите да приемат призовката – би имало смисъл от залепване на уведомление. При условие че търговецът изобщо не се намира на адреса на управление, индиция за което е липсата на обозначение за поддържането на канцелария, очевидно залепването на уведомление е лишено от логика, тъй като е невъзможно да бъде постигната целта му – до търговеца да достигне информацията за изпратената до него призовка или съобщение. В тази хипотеза приложима ще е нормата на чл. 50, ал. 2 ГПК, установяваща фикция за редовно връчване на книжата. В същия смисъл вж. и Решение № 253/13.12.2016 г. по т. д. № 1606/2016 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 54/25.05.2017 г. по т. д. № 1759/2016 г. на ВКС, II т. о. При връчване по този ред второ уведомление не се залепва (чл. 50, ал. 4, изр. второ ГПК). Достатъчно е еднократното посещение на адреса (Решение № 34/15.05.2014 г. на ВКС по т. д. № 4652/2013 г., I т. о.). Връчителят следва да удостовери датата и часа на посещението и да опише фактическата обстановка, обусловила необходимостта връчването да стане по този ред. Така съдът може да провери законосъобразно ли е приложен чл. 50, ал. 4 ГПК.

Установи ли, че в момента на връчването търговецът (ЮЛ) няма своя канцелария на вписания си адрес, уведомлението по чл. 47, ал. 1 ГПК е напълно безсмислено, тъй като адресът е напуснат. Това е обстоятелство, което е трябвало да се впише в регистъра, за да му се даде гласност. Неизпълнението на това задължение се санкционира от фикцията за връчване, уредена в чл. 50, ал. 2 ГПК. Без значение е дали адресатът изобщо някога се е помещавал на този адрес или впоследствие го е напуснал – вж. Решение № 232/03.12.2018 г. по т. д. № 1284/2018 г. на ВКС, I т. о. За да се удостовери обстоятелството, че адресът е напуснат, връчителят следва да извърши проверка дали на адреса има някаква индиция за съществуването на канцелария – „табела с фирма на търговеца, сграда или помещения, в които да пребивават служителите му или други негови представители; да събере сведения от съседи познат ли е търговец с това наименование, пребивавал ли е на този адрес и кога. Тези сведения следва да бъдат отразени от връчителя в съобщението, вкл. и в случаите, когато не могат да се съберат данни дали търговецът е пребивавал на адреса. Констатацията, че на адреса няма представители на адресата, без отразяване кога и как са събрани сведения за това и извършена ли е обстойна проверка дали в сградата няма помещения, обитавани от търговеца, опорочава връчването на съобщението“ – Решение № 546/13.01.2012 г. по гр. д. № 508/2011 г. на ВКС. Констатациите трябва да са еднозначни и несъмнени. Ако съдът, вместо да приложи разпоредбата на чл. 50, ал. 2 ГПК, е постановил залепване на уведомление по 47, ал. 1 ГПК, това не обосновава извод за допуснато от съда нарушение на чл. 50, ал. 2 ГПК – Решение № 16/05.02.2015 г. по т. д. № 3197/2014 г. на ВКС.

В заключение трябва да се посочи, че удостоверената от връчителя липса на канцелария представлява официален свидетелстващ документ. За да се защити страната, засегната от приложената спрямо нея фикция на чл. 50, ал. 2 ГПК, трябва да оспори истинността на удостовереното от връчителя обстоятелство. Успешно е оспорването, чрез което е доказано, че към момента на връчване на книжата оспорващият е поддържал своя канцелария на процесния адрес.

 

Бележки под линия:

[1] Вж. Георгиев, Ив. Връчване на призовки и съобщения на търговци и юридически лица в гражданския процес. // Норма, 2012, № 8. Макар инцидентно, в най-новата литература също се отдава внимание на чл. 50 ГПК – вж. Ганчев, Б. Производство по търговски спорове. С.: Сиби, 2019, 178–182.

[2] В Закона за гражданското съдопроизводство (ЗГС) от 1891 г. връчването на юридически лица и търговци също е регулирано със специална разпоредба – чл. 226 ЗГС. Текстът е идентичен с чл. 126 на ЗГС от 1930 г., който е в сила до приемането на ГПК от 1952 г.

[3] Подробно за нормата на чл. 52 ГПК вж. Георгиев, Ив. Призоваване на държавни учреждения и общини в гражданския процес. // Норма, 2012, № 10.

[4] Така Обретенова, М. – В: Пунев, Бл., Кр. Влахов (и авт. колектив). Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика. Второ преработено и допълнено издание. С.: Труд и право, 2017, с. 102; също и Георгиев, Ив. Връчване на призовки и съобщения на търговци…

[5] По-подробно вж. Сарафов, П. Физическото лице – търговец. С.: Сиби, 2012, с. 146 и сл.

[6] Цитирано от сайта ex-lege.info. В статията, ако друго не е посочено, практиката е цитирана по ПИС „Лакорда“.

[7] Съдебната практика е последователна по отношение на това становище. Само за пример може да се посочи Решение № 119/01.09.2017 г. по дело № 1056/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о. (цит. по сайта ex-lege.info). В мотивите се посочва: „клонът на търговско дружество, независимо от правноорганизационната форма на последното, не може да бъде страна в процеса, тъй като не притежава изискуемата се процесуална легитимация“.

[8] (Нов – ДВ, бр. 8 от 2016 г., в сила от 01.05.2016 г., изм. ДВ, бр. 74 от 2016 г., в сила от 01.01.2018 г.).

[9] Грешката в адреса не е необходимо да се дължи на небрежност при посочването му. Възможнo е например след подаването на ИМ ответната страна да е вписала нов адрес в регистъра. Възможно е също така адресът да е непроменен, но промяна да има във фирмата. Чрез проверката с ЕИК бързо се установява, че промените касаят все един и същ субект.

[10] При персонално търговско дружество под „управителен орган“ следва да се разбират съдружниците с право на управление – Решение № 49/13.04.2009 г. по т. д. № 451/2008 г. на ВКС, II т. о. (цит. по ПИС „Апис“).

[11] Дефиницията е на проф. Васил Мръчков. Вж. в Мръчков, В., К. Средкова, Ат. Василев. Коментар на кодекса на труда. 12. издание. С. Сиби, 2016, с. 19.

[12] Трябва да се държи сметка, че връчването на съдебни книжа по реда на чл. 50, ал. 3 ГПК на визираните лица е изключение. По правило управителят, респ. изпълнителният член на управителния орган, е легитимиран да получи книжата от името на адресата в качеството на негов представляващ.

СПОДЕЛЕТЕ:
Предишна статия„Предизвикай правото!“ на 9 години!
Следваща статияБиблиография на български публикации по несъстоятелност в периода 1990-2019 г.
Здравейте, казвам се Сюлейман Башов. Дипломирах се в специалност „право“ в Юридическия факултет на УНСС. Понастоящем работя като юрисконсулт в холдингово дружество. Интересите ми са предимно в сферата на търговското право (вкл. неговата публичноправна уредба). Интересувам се още от политика и икономика. Старая се, също така, да отделям време за философска и историческа литература, която чета с голямо удоволствие. Имам няколко публикувани статии в сферата на частното право, както и един научен доклад, изнесен на научна конференция, организирана в УНСС през 2017 г. Щастлив съм, че някои от публикациите ми могат да бъдат прочетени и на сайта ChallengingTheLaw, който се превърна в едно от най-значимите средища на съвременната правна мисъл в страната.

3 Коментари

  1. Добра статия, макар личният анализ да е малко пестелив, а има и няколко необсъдени моменти:
    1) Кои от фикциите на чл. 40 и 42 ГПК се прилагат спрямо юридически лица? А спрямо търговци – физически лица? Длъжен ли е търговецът да уведоми съда за промяна в адреса си, оправдано ли е различното третиране от гражданите. Може ли да се връчи на известен по делото адрес, различен от вписания?
    2) Намира ли приложение чл. 54 ГПК в обсъдените в статията нередовности – като при връчване на неслужител?
    3) ДОПК приема за допустимо връчване на „бабата на търговеца“. Удачно ли е да има разлика по ГПК?
    4) Може ли да се връчва на пълномощник извън канцеларията на търговеца? Кой може да е пълномощник и каква трябва да е формата на пълномощното?
    5) Цитира се, че връчването на управител е редовно, дори когато е назначен синдик. Как обаче това се съвместява с правилата на ТЗ, делигитимиращи органите, и с евентуалния конфликт на интереси?
    6) Не е допустимо връчване на ЕСК, но допустимо ли е обаче поставяне на уведомление, когато няма избран управител? Или делото трябва да се отлага безсрочно? Каква е защитата на кредитора? Трябва ли да се изкачва намеса на прокуратурата?
    7) Какво означава мантрата, че „второ уведомление не се залепва“?
    8) Представляване „заедно и поотделно“ трябваше да се посочи най-малкото в кавички, защото теорията не познава такъв вид, а е извращение на регистърната практика. В следващото изречение май по-скоро се касае за активната, а не за пасивната власт. Как се процедира, когато е налице спор между управители?
    9) Неприемлива е тезата, че връчване на адреса по БУЛСТАТ е неправилно. Всъщност то е само недостатъчно. Принципът на ГПК е реалното узнаване – така че всички мерки, които могат да доведат до него, са ОК.
    10) Позоваването на чл. 7 ГПК не е особено ясно, но не може да се подкрепи становище, че съдът служебно проверява адресите на страните във всички случаи. Служебното начало свършва до проверка на доказателствата по делото и даване на указания и съдействие на страните, но не се изразява в събиране на доказателства. Такова правило може да се изведе само в хипотезите по ЗТРРЮЛНЦ и чл. 47 ал. 3 и 230 ал. 1 ГПК. Обратно, в общия случай доказването на правосубектността на страните – ЮЛ е в тежест на ищеца, който представя УАС. Нима съдът следва да извършва проверка в неелектронни или чуждестранни регистри?

    • Здравейте, Филип,
      Благодаря Ви за коментара и вниманието! За съжаление, обсъжданата статия, както всяка друга, не е в състояние да изчерпа разглеждания в нея въпрос. Това е още повече вярно, когато става дума за публикация в списание, което има определен лимит на разработките (10-12 стандартни страници). Извън горните „оправдания“, действително някои от повдигнатите от Вас въпроси не са намерили мястото в статията. Едни от визираните хипотези обаче са подразбиращи се и съзнателно не съм натоварил изложението. Всичката тази информация многократно надхвърля определения в изданието лимит. При все това, въпросите около връчването на съобщения и призовки заслужават цялостно монографично изследване, което да анализира съществуващата законова уредба. Само по този начин може да се получи задоволителен резултат. Тук ще опитам накратко да изкажа мнение по точките от Коментара Ви.
      Съгласен съм с мнението (т. 10) че, в общия случай доказването на правосубектността на страните – ЮЛ, е в тежест на ищеца, който представя УАС. Адресат на член 50 ГПК обаче е съдът. Негово е задължението да призове страната на последния адрес, посочен в „съответния регистър“. Процесуалните действия по връчване на съобщения и призовки се извършват от съда служебно. Позоваването на чл. 7 ГПК е в смисъл, че съдът следва да установи кой е съответният адрес и дали е този, на който е извършено връчването. Преди да се установи това, приложението на чл. 50, ал. 2 или чл. 50, ал. 4 е недопустимо. Не може да се приложи фикцията по ал. 2, например, ако връчването е извършено на посочения в БУЛСТАТ адрес, след като в РЮЛНЦ адресът на ЮЛНЦ е друг.
      Не съм съгласен с понятието „недостатъчно“ връчване (т. 9), извършено на адреса, посочен в БУЛСТАТ. Такова понятие не е познато в литературата и практиката. Всъщност и тук са възможни различни хипотези. Ако вписаният в БУЛСТАТ адрес се различава от адреса, посочен в първичния регистър, релевантен е последният. Той е „съответният адрес“ по смисъла на чл. 50, ал. 1 ГПК. Съгласен съм, че „принципът на ГПК е реалното узнаване“. Такава е и регламентацията в ГПК. Към по-нататъшните Ви думи обаче имам резерви. Поначало връчването на самия адресат е валидно на всяко място, където той може да бъде намерен (чл. 49 ГПК). Това мисля, че категорично е посочено в статията. Когато говорим обаче за възможността редовно да бъдат връчени съобщения и призовки чрез трети лица, ГПК съдържа специална процедура. А всяка процедура по дефиниция е едно ограничение, което следва да бъде съблюдавано. Специални правила за връчване чрез трети лица, както знаете има и за ФЛ, и за ЮЛ. С оглед спазването на тази процедура, не всички мерки по връчване са ОК.
      Много дразнещ пропуск от моя страна (т. 8), е че при финалния прочит не съм забелязал мисловната грешка, която посочвате. Действително става въпрос за активната, а не за пасивната представителна власт. Що се касае за евентуален спор между управителите, същият би бил ирелевантен за процеса. Ако единият от управителите е получил книжата, но си е замълчал за тях, това е факт, ангажиращ личната му отговорност спрямо дружеството.
      „Мантрата“, за която говорите в т. 7 е легална.
      Нещо, което считам за действителен пропуск е, че не съм вмъкнал размишленията си по въпроса, който маркирате в т. 6. А той определено заслужава внимание.
      По точка 5 не мисля, че статията оставя две мнения, доколкото въпросът е разгледан през призмата на съществуващата съдебна практика. Връчването чрез пълномощник (т. 4) е равносилно на лично връчване, респ. тук важи казаното по-горе. Писмена форма (за доказване) е достатъчна.
      По т. 3 само ще изкажа личното си мнение, че поначало законодателят не бива да създава различни процедури за едни и същи явления, доколкото няма обективни предпоставки за това. За самата уредба по ДОПК, в статията е посочено, че няма да бъде разглеждана (сравнявана, съпоставяна и т.н.).
      За сега ще задържа коментара си по т. 1, 2 и 6, които разкриват различни подхипотези и изискват повече аргументи.

      С уважение,
      С. Башов

  2. Здравейте, Филип,
    Благодаря Ви за коментара и вниманието! За съжаление, обсъжданата статия, както всяка друга, не е в състояние да изчерпа разглеждания в нея въпрос. Това е още повече вярно, когато става дума за публикация в списание, което има определен лимит на разработките (10-12 стандартни страници). Извън горните „оправдания“, действително някои от повдигнатите от Вас въпроси не са намерили мястото в статията. Едни от визираните хипотези обаче са подразбиращи се и съзнателно не съм натоварил изложението, а други излизат извън обхвата на разглеждания чл. 50 ГПК (предмет на анализ). При все това, въпросите около връчването на съобщения и призовки заслужават цялостно монографично изследване, което да анализира съществуващата законова уредба. Само по този начин може да се получи задоволителен резултат. Тук ще опитам накратко да изкажа мнение по точките от Коментара Ви.
    Съгласен съм с мнението (т. 10) че, в общия случай доказването на правосубектността на страните – ЮЛ, е в тежест на ищеца, който представя УАС. Адресат на член 50 ГПК обаче е съдът. Негово е задължението да призове страната на последния адрес, посочен в „съответния регистър“. Процесуалните действия по връчване на съобщения и призовки се извършват от съда служебно. Позоваването на чл. 7 ГПК е в смисъл, че съдът следва да установи кой е съответният адрес и дали е този, на който е извършено връчването. Преди да се установи това, приложението на чл. 50, ал. 2 или чл. 50, ал. 4 е недопустимо. Не може да се приложи фикцията по ал. 2, например, ако връчването е извършено на посочения в БУЛСТАТ адрес, след като в РЮЛНЦ адресът на ЮЛНЦ е друг.
    Не съм съгласен с понятието „недостатъчно“ връчване (т. 9), извършено на адреса, посочен в БУЛСТАТ. Такова понятие не е познато в литературата и практиката. Всъщност и тук са възможни различни хипотези. Ако вписаният в БУЛСТАТ адрес се различава от адреса, посочен в първичния регистър, релевантен е последният. Той е „съответният адрес“ по смисъла на чл. 50, ал. 1 ГПК. Съгласен съм, че „принципът на ГПК е реалното узнаване“. Такава е и регламентацията в ГПК. Към по-нататъшните Ви думи обаче имам резерви. Поначало връчването на самия адресат е валидно на всяко място, където той може да бъде намерен (чл. 49 ГПК). Това мисля, че категорично е посочено в статията. Когато говорим обаче за възможността редовно да бъдат връчени съобщения и призовки чрез трети лица, ГПК съдържа специална процедура. А всяка процедура по дефиниция е едно ограничение, което следва да бъде съблюдавано. Специални правила за връчване чрез трети лица, както знаете има и за ФЛ, и за ЮЛ. С оглед спазването на тази процедура, не всички мерки по връчване са ОК.
    Много дразнещ пропуск от моя страна (т. 8), е че при финалния прочит не съм забелязал мисловната грешка, която посочвате. Действително става въпрос за активната, а не за пасивната представителна власт. Що се касае за евентуален спор между управителите, същият би бил ирелевантен за процеса. Ако единият от управителите е получил книжата, но си е замълчал за тях, това е факт, ангажиращ личната му отговорност спрямо дружеството.
    „Мантрата“, за която говорите в т. 7 е легална.
    Нещо, което считам за действителен пропуск е, че не съм вмъкнал размишленията си по въпроса, който маркирате в т. 6. А той определено заслужава внимание.
    По точка 5 не мисля, че статията оставя две мнения, доколкото въпросът е разгледан през призмата на съществуващата съдебна практика. Връчването чрез пълномощник (т. 4) е равносилно на лично връчване, респ. тук важи казаното по-горе. Писмена форма (за доказване) е достатъчна.
    По т. 3 само ще изкажа личното си мнение, че поначало законодателят не бива да създава различни процедури за едни и същи явления, доколкото няма обективни предпоставки за това. За самата уредба по ДОПК, в статията е посочено, че няма да бъде разглеждана (сравнявана, съпоставяна и т.н.).
    За сега ще задържа коментара си по т. 1, 2 и 6, които разкриват различни подхипотези и изискват повече разсъждение.

    С уважение,
    С. Башов

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.