Бакшишът

Първа част 

проф. дюн дфн Рудолф фон Йеринг

Печат и издателство „Георг Вестерман“, Брауншвайг, 1882

(превод: Маргарита Павлова)

Увод

В тазгодишния априлски брой на списанието на издателство „Вестерман“ публикувах статия за бакшиша, която понастоящем поради големия читателски интерес се отпечатва в отделно издание. В увода обяснявам това, което ме мотивира да работя по тази толкова отдалечена от моята област на изследване тема: не бих го направил, ако не ми беше нужно за взаимовръзката между изследванията върху същността на обичая, върху които работя от години. Моята статия многократно е обсъждана в пресата и даде повод и на хумористичните издания да погледнат обекта от неговата хумористична страна, към което проявявам пълно разбиране. Също така получих всякакви писма, одобрителни и неодобрителни, с известен подател и анонимни, като напр. от „група студенти“, които подкрепят даването на бакшиш, по чиито знания за пунктуациятата и изказ съдя, че не би следвало да са в немски унивеситет. И стихове не липсваха – на тях дължа убеждението, че противоречието между римувания и неримувания текст не е непреодолимо. Дори един търговец на книги възнамерява да ми окаже честта статията ми да бъде публикувана в самостоятелно илюстровано издание – награда, която не съм получавал за нищо, написано от мен досега. Някои хора насочиха вниманието ми към други социални проблеми, които да разгледам по същия начин, както направих с бакшиша.

Накратко, не мога да се оплача от последиците, които има статията за мен. Дали статията ще породи тези последици, които действително съм искал, е друг въпрос. Отзивите в пресата не са окуражаващи – дали след статията ще има наченки на развитие в положителна насока, времето ще покаже. От различни частни лица пристигнаха писма, в които ми споделяха, че в резултат на дадения от мен подтик са престанали да дават бакшиш.

Гьотинген, 30.08.1882

Р.ф. Йеринг

Изследванията, които направих върху понятието за обичая, ме подтикнаха да разгледам и понятието за лошия обичай и за да обясня последното, избрах примери от съвремието ни – бакшишът, редом с дуела и погребалните ритуали. До този момент се бях занимавал само с юридическите аспекти на бакшиша. Служех си с него по време на упражненията, за да получат слушателите ми възможност да разграничат несъществуващото в правната теория поради неговата малка практическа значимост понятие за бакшиша от други сходни (подаръкът, милостинята, възнаграждението) и да се упражнят самостоятелно да формулират понятието; накратко, до този момент бакшишът беше в полезрението ми единствено поради неговата дидактическа стойност.

В изследванията ми разгледах бакшиша от друга гледна точка, запознах се с друга негова страна – социалната. Общо взето вече имах изградено мнение за бакшиша, но до този момент той не беше обект на мое задълбочено изследване. Става дума за това да подложа бакшиша като действително явление в нашия живот на научна критика и при това да приложа този способ за преценка, който науката е призвана по принцип да дава: преценката относно социално значимото и незначимото. Напразно търсих други трудове за бакшиша, които биха ме улеснили, не мога да си спомня някога да съм чел нещо за бакшиша – обект, който очевидно беше твърде комплициран, за да привлече вниманието на науката, и именно на тези обстоятелства се дължи предизвикателството да разгледам тази не особено богата, но напълно неизследвана тема. Това предизвикателство и стремежът да разгледам темата изчерпателно ме отведоха отвъд първоначалните ми планове и когато трудът ми беше готов, прецених, че съм разгледал темата толкова подробно, че не я включих в първоначалните си изследвания, а я отделих, за да я публикувам в друга форма.

Разказвам тази предистория на труда си, за да обясня специфичния му характер и да подготвя читателя какво да очаква. Трудът ми не е говорене без полза. Първоначално провокиран от чисто научен интерес, той желае да привлече вниманието и на науката, имам предвид не само на юриспруденцията, на която мога да предложа твърде малко – формулирането на понятието за бакшиша няма особена практическа стойност, а също и на етиката, както и на икономиката, която при възможност според мен трябва да уреди този междинен обект между възнаграждението и подаръка под формата на заплата или хонорар, върху което и преди съм се опитвал да привлека вниманието. По-нататък настоящото съчинение предлага и поглед върху заплатата и хонорара. С тази научна цел е свързана и практическата: агитация против нарастването на даването на бакшиш, което се е превърнало в истински бич за обществения живот. В последващите страници съчинението се обръща към широката публика, за да я агитира и това е от съществено значение за тона, позицията и възприемането на написания с тази цел материал.

Преди това няколко думи за обичаите и за лошите обичаи в обществото.

I.

Народните навици са общоприетите правила за поведение. Когато придобият задължителна сила, навиците стават обичаи, а с нарастването на задължителната сила – правни обичаи, създава се обичайното право. Навикът се обезпечава от обществото чрез моралната принуда на общественото мнение, докато правният обичай – с външната принудителната сила на държавата.

Обичаят и правото принадлежат към навсякъде повтарящите се форми на обществения ред, тяхното съществуване и право на съществуване е свързано със съществуването на обществото. Това обаче не изключва възможността тяхното съдържание да бъде неприемливо, да не бъде най-доброто за обществото. Обичаят и правото могат изначално да се заблудят или това, което е било подходящо при някогашното състояние на обществото, в настоящето вече да не е актуално. Понятието за лошия обичай се основава именно на противоречието между това какво е и какво не трябва да бъде. И лошият обичай има същата задължителна и принудителна сила като обичая, дори би могъл да има и по-висока (напр. при дуел), но се отличава от него заради неприемливото си съдържание. Съществуването на лошия обичай носи в себе си упрек към обществото за неразбиране на вредата, както и упрек за слабохарактерност, малодушие и липсваща смелост да отхвърли това, което знае, че му вреди. Обществото се примирява с неохота и негодувание и въпреки че осъзнава болезнената си зависимост, няма силата да спре.

II.

Трябва да уточним, че под бакшиш следва да се разбира възнаграждение с малка правна значимост за извършена услуга. Когато това възнаграждение е уговорено или е дължимо без уговорка, не се отнася за бакшиш, а за трудово възнаграждение, въпреки че изразът в нередки случаи се употребява неправилно. Кочияшът, който заедно с цената за пътуването получава и бакшиш, получава от правна гледна точка цялото като възнаграждение – да се назове една малка част от него бакшиш има исторически причини, свързва се с обстоятелството, че в миналото бакшиш се е наричала тази част от трудовото възнаграждение, която се е давала безвъзмездно; юридически има вътрешно противоречие и в съвременната му форма да го обозначаваме като бакшиш.

От правна гледна точка бакшишът е напълно безвъзмездно даване. Същото се отнася и за дарението, от което бакшишът се отличава по своята цел. Дарението цели да се извърши благотворителност чрез имуществена облага, бакшишът – заплащане на определена услуга (merces) – приближава се до трудовото възнаграждение и се получава за същите услуги (operae illiberales – занаятчийски услуги или услуги, извършвани от роби). При един служител с гарантирано възнаграждение не може и дума да става за бакшиш, въпреки че в случая също се отнася за заплащане на определени услуги, тъй като служителят не получава възнаграждение, а заплата, която не може да бъде заместена или допълнена с бакшиш.

III.

Бакшишът се среща в най-разнообразни форми в живота, които мога да сведа до три основни.

Първата е възнаграждение за дребни ежедневни услуги, които се извършват редовно от услужливост (бакшиш при услужливост). В непознат град някой ни показва пътя или донася нещо, което сме забравили и т.н. По своята природа и предназначение тези услуги изключват заплащането на възнаграждение, тъй като са извършени със съзнанието и намерението да се услужи и това трябва да се възприеме така и от другата страна. Фалшива гордост е да не допуснем да ни се услужи или да гледаме на приемането на услугата като на унижение, което можем да избегнем, като си развържем кесията. Такива дребни услуги трябва да си правим и да приемаме един от друг. Поради това предлагането на възнаграждение за тях представлява всъщност принизяване на личността, тъй като е свързано с предположението за липса на принципи и убеждения от нейна страна. Само в два случая e уместно предлагането и приемането на възнаграждение: първо, в случай на бедност на получателя – тогава се разглежда като даване на милостиня по повод на услугата, а също така и в случай, че услугата надхвърля размерите на обичайната услужливост и обстоятелствата сочат, че е била извършена с очакването за възнаграждение; последното представлява по природата си възнаграждение по справедливост.

Този първи вид бакшиш не буди в социално отношение и най-малкото съмнение дори когато прекрачва заложените в него граници – можем да го обозначим като безвреден бакшиш. Честите оплаквания от поразиите от даването на бакшиш не са свързани с него, а със следващите два вида.

IV.

Най-общо казано, този, който извършва услугата (да го наречем В), получава възнаграждение от друг, различен от даващия бакшиша (когото наричаме Б), не за отделната услуга, а за всички услуги като цяло. Освен това бакшиш плаща този, на когото се извършва услугата (да го наречем А). Бакшишът има в случая природата на добавка към другото възнаграждение и В получава двойно заплащане за своята услуга, веднъж от Б, който плаща цялостно възнаграждение за нея, но също и от А, който плаща още допълнително. В не може да има и най-малката претенция към А за плащането на бакшиш нито според правото, нито според справедливостта. В няма правна връзка с А – услугата, която извършва, не се основава на договорно отношение между него и А, а между него и Б. Дори когато последният не плати възнаграждението, не може въз основа на това да се предяви претенция към А. Справедливостта също не може да бъде основание за претенция, тъй като на В се заплаща за услугата от Б, така че случаят е съвсем различен от горепосочения при бакшиша при услужливост.

Въпреки това бакшишът навлиза в живота на обществото в определени случаи не само като навик, а като обичай в горепосочения смисъл, който човек не може да избегне, въпреки че не го одобрява и го смята за вреден. Общественото мнение в повечето случаи единодушно заклеймява този вид бакшиш. Толкова често ставаме свидетели на изразеното негодувание и неодобрение относно неблагоприятните последици от даването на бакшиш в гостилници и ресторанти. Основателно ли е това осъждане на бакшиша? Последващото изложение ще даде отговор на това.

V.

Във връзка с втория случай на бакшиша, представляващ добавка към друго възнаграждение, за разлика от първия, при който бакшишът е заместител на възнаграждението, трябва да се разграничат двете форми въз основа на разликата в отношенията между А и Б. Отношението между А и Б може да бъде два вида: договорно отношение – търговско или фактически съществуващо обществено отношение. Бакшишът, който А дава на В, ще го нарека търговски или клиентски, а вторият – обществен или за прислугата.

Общото в двата случая е това, че А заплаща услуга на В, за която вече му е платено от Б; освен това те значително се различават един от друг и ще ги разграничим при последващото разглеждане.

Търговската форма на бакшиша се среща само при известни условия и случаи, променящи се в зависимост от мястото, които смятам, че не е нужно да изброявам, тъй като всеки от моите читатели е готов да посочи достатъчно такива. Защо само при тях, защо не във всички случаи, при които В участва при извършването на услугата от Б на А? Ако считаме, че е справедливо В да получи за това възнаграждение, то трябва да се плати бакшиш в гостилницата както на келнера, така и на готвача, чиято услуга вероятно би следвало да бъде по-високо оценена от тази на келнера, както е и при кроенето, където шивачът би трябвало да има по-голяма претенция от чирака, който само предава готовата пола.

Вече споменахме първата предпоставка за даването на бакшиш: той се плаща само на тези лица, с които сме в непосредствена връзка в резултат на договорното ни отношение с Б („praesens praesenti dat“ – да приложим този принцип от римското право, отнасящ се до друга сделка), не се взимат предвид останалите, които не са ни известни и остават зад кулисите. А те вероятно биха имали много по-основателна претенция и биха заслужили в по-голяма степен нашата признателност. Словослагателят, който разчита с усилие и старание нечетливия ръкопис на писателя, навярно би получил възнаграждение за усилията си, но писателят няма личен контакт с него. Нашият първи критерий за бакшиша е следният: който иска да получи от нас бакшиш, трябва да ни потърси, ние няма да го търсим – социалният натиск е свързан с личната среща, с непосредствения контакт, в тази ситуация се изисква от нас бакшиш.

Следователно определяща за бакшиша не е стойността на услугата, а чистата случайност на личния контакт, за която в доста случаи не се изисква каквото и да било реално усилие. От обслужващия персонал ратаят, както и келнерът, който ни обслужва на масата или в стаята, правят нещо за нас, за разлика от оберкелнера, на когото плащаме сметката и той просто взима парите също като служителят на касата или касиерът в големите магазини. Ако искаме да сме последователни, на последния също трябва да предложим бакшиш. В ресторантите и кафетата в градовете, в които има отделни келнери, на които само се плаща сметката, като например във Виена, не е прието да се дава бакшиш на обслужващия ни келнер; този, който не е направил нищо за нас, прибира бакшиша в кесията си, вместо бакшишът, ако въобще трябва да се даде, да е за този, който ни обслужва. Последните съображения или по-скоро неоснователният страх да не се окаже даденият бакшиш твърде малък, доведоха до това да се дава двоен бакшиш на тези места, на които има отделни келнери за събиране на сметката.

Така личният контакт с В е необходима предпоставка, за да си развържем кесията. Но дори тогава, когато е налице, ние не правим нищо лошо, ако услугата, за която отказваме бакшиш, е несравнимо по-значителна, от тази, за която даваме. Пощальонът, който в големите градове по цял ден тича неуморно по стълбите, труди се в дъжд и вятър, студ и горещина, не получава нищо за писмото, което предава, най-много новогодишна премия, която, ако трябва да се съобрази размера на бакшиша с положените усилия, е несравнимо по-ниска от получените бакшиши от оберкелнера в големите гостилници.

С това показахме основните черти, които характеризират същността на бакшиша като цяло: непоследователността и произвола. Тук властва чистата случайност; един път бакшишът бива даден, друг път при същите предпоставки, дори при по-значителни, се отказва; човек трябва формално да се информира в зависимост от съответното място дали следва да се даде, за да не предизвика негодувание; каквото тук е обичайно, на друго място не е. В някои области прислужниците в гостилниците получават бакшиш, в други – не, на едно място получава и обслужващият келнер освен келнера, на който се плаща сметката, на друго – не. Спомням си от моето първо посещение в Италия преди много години, че пощенските пътници даваха на пощенските кочияши дребен бакшиш, при следващите ми посещения обичаят беше безследно изчезнал. Няма друго творение в живота ни, което цялостно да е толкова лишено от принципи като това; всеки опит да покажа гледните точки, които трябва да се вземат предвид, се проваля; човек се връща отново към това: обичаят е такъв, повече не може да се каже. Ако чистото доброжелателство е мотив за бакшиша, мисля, че би трябвало да се намерят подходящите личности, които да го заслужат, например келнер или прислужник в гостилница. Водеща ли е мисълта за отплата, именно отплатата трябва да търси човека, който е извършил услугата, а не той нея и трябва да се вземат предвид размера на положените усилия и труд, докато реално бакшишът въобще не се съобразява с тях. Накратко: всеки опит да се свърже бакшишът с даден принцип се проваля; той не се придържа към никакви правила – бакшишът е своенравен.

VI.

Задаваме си въпроса, какви биха могли да са мотивите за даването на бакшиш при отношенията, при които той е станал задължителен. Относно това, разбира се, могат да се изкажат само предположения, тъй като хората, които първи са го въвели, не са оставили информация. На въпроса, какво ги е мотивирало, бихме могли да отговорим само с друг въпрос: какво би могло да ги е мотивирало?

Според мен основната причина е именно егоизмът. Първоначалният мотив за бакшиша е бил не доброжелателността, човеколюбието, справедливостта, а користолюбието – човекът, който е дал първия бакшиш, е искал нещо за себе си. Какво точно? Две отношения трябва да ни дадат отговор на това: бакшишът от пътника за кочияша и от гостите за обслужващия персонал в ресторантите и в гостилниците.

Пътник, за когото е много важно да се придвижи бързо, например навреме да пристигне за влака, взима файтон. Заплати ли само таксата, кочияшът запазва обичайната си скорост и пристига твърде късно. В случая не остава нищо друго на пътника, който желае да постигне целта си, освен да плати на кочияша допълнително към таксата, т.е. да даде бакшиш. Една услуга срещу друга насрещна услуга: обичайна скорост – обичайна такса, по-бързо пътуване – по-висока такса. Допълнението към таксата, както при първия вид бакшиш, има природата на възнаграждение, дава се за нещо, което без заплащането му не би могло да се поиска.

По същия начин си обяснявам и произхода на бакшиша за кочияша при дълги пътувания: дневни или нощни пътувания, каквито се предлагат в цяла Германия. Първоначално бакшишът не се е заплащал за това да се пътува, а да се пътува добре, той е бил допълнително възнаграждение за по-добре свършената работа също както и при прислужника: подобряване на услугата – повишаване на заплащането.

От тази гледна точка заплащане за дребна услуга е и бакшишът, който се дава от пътниците във влака на кондуктора, за да не сядат други в тяхното купе. Той се дава за услуга, която като такава не би могла да се изисква.

Според мен същото е положението и при бакшиша в публичния сектор. Дава се на хора, които предоставят преимущества, на които без заплащането му не може да се разчита: прием преди установения час, любезно отношение, по-внимателно обслужване, запазване на обичайното място или на желаните вестници; или също преимущества от материално естество: по-голяма или по-добра порция от поръчаното ястие, пълна чаша бира и т.н. Той може да се нарече бакшиш на постоянния посетител, който при това точно си е направил сметката кое му е изгодно. За един нередовен посетител, който само временно посещава заведението, това няма смисъл, докато постоянният посетител има сметка от това.

По подобен начин е възникнал бакшишът в гостилниците. Въведен е от хора, които постоянно се връщат, например от пътуващи търговци, които чрез бакшиша желаят да избегнат неуважителното отношение на обслужващия персонал, тъй като ползват намаление на цената в гостилницата; от земевладелци, които при определени обстоятелства – пазари, срещи и т.н., отиват в съседния град. Тези хора има смисъл да плащат бакшиш както заради внимателното отношение на персонала, така и заради добрата стая, която им се предоставя или запазва. Тук също постоянният посетител (гостът, на който съдържателят на гостилницата може да разчита и съставя постоянната му клиентела) въвежда бакшиша. За разлика от постоянния посетител, за случайния посетител, който посещава гостилницата само еднократно, както и за нередовния посетител, бакшишът няма смисъл и преди бакшишът да стане за него обичай, той не го е плащал, тъй като е безпредметен и безполезен. Само в един случай на нередовен гост има изключение: това е знатният господин, който има нужда да покаже високото си социално положение и аристократичен произход чрез акт на благотворителност към всички хора, които са имали честта да го обслужат; неговият бакшиш е по подобие на златните табакери, големите парични подаръци, ордените на знатните личности – светещите стъпки, по които човек разпознава пътя, по който е минало земното величие. И този бакшиш, когото наричам бакшиш на кавалера, също смятам, че се дължи на егоистични мотиви, само че целените от него преимущества, за разлика от тези при редовните гости (чийто бакшиш можем да наречем еснафски), не са в ниската сфера на материалното, а в идеалните измерения на социалното честолюбие.

Така достигаме до резултата: егоизмът е довел до възникването на бакшиша. Хората, които преди бакшишът да стане принудителен, първи са го платили, са знаели какво точно целят с него: искали са да получат нещо за себе си и на практика са го получили – егоизмът се заплаща.

Но при последващото си развитие бакшишът се е насочил към печалбата. Семето, което той е разпръснал, е дало вместо първоначалните си плодове, тръни и бодили.

Развитието лесно може да да се обясни. Тези, които не са се сетили по собствена инициатива да заплатят бакшиш, разбират какво получават другите от това и за да не останат по-назад, не им остава нищо друго освен сами да използват същото средство, което се е оказало при останалите толкова ефективно. Така даването на бакшиш става все по-често, а накрая и навик.

Но навикът все още не е обичай. Докато бакшишът все още е бил в стадия на навика, са можели тези, които не са желаели да се ползват от преимуществата му, да не го платят. Но не и след като е станал обичай.

Какво е довело до тази промяна? Пак егоизмът, само че този път не на даващия, а на получаващия. Даващите бакшиш са си намерили майстора – обслужващите ги така добре са си вършели работата, че са хванали ползващите услугите им здраво на въдицата си. Келнерът, прислужникът, домакинът са разбрали как да се възползват от утвърждаването на бакшиша, който гостите първоначално са давали от егоистични подбуди и здраво са сграбчили протегната към тях ръка, за да не я пуснат никога повече.

Първоначално за утвърждаването му са допринесли келнерите и прислужниците – при липсата на бакшиш те претендирали изплащането на дължимата престация и са се постарали да придадат на претенцията си нужния натиск. Не е нужно да назовавам средствата, с които са си послужили: започващи с безмълвния, но лесноразбираем език на учтивостта и завършващи с открита грубост и нахалство – кой не знае този език на персонала на гостилницата? Така бакшишът става неизбежен в гостилниците за всеки, който не иска да си има неприятности, точно както в Средновековието за търговците – пътните такси, плащани на рицарите грабители и на крадците по пътищата, или някои данъци, които преди това са били доброволно плащане, например данък за гостилниците.

VII.

Бакшишът е голям източник на приходи за обслужващия персонал и довежда изобретателните домакини до идеята и те да извлекат полза от него. Находчивият домакин не се притеснява от използваните средства. Най-близкото до ума се състои в това да задължи своите хора да му предават бакшишите. Но това средство е несигурно, тъй като успехът му зависи от надеждността и честността, които са поставени на тежко изпитание; контролът е труден, в случая хората е трябвало да предадат едно предвидено за тях даване на друг, за когото не е предназначено. И в същото време именно поради тази причина средството предизвиква негодувание – безпристрастното чувство за справедливост на хората е засегнато от отнемането на право, което им принадлежи. Това средство не е правилното – обслужващият персонал може в резултат на недоволството да не положи нужното усърдие, от което в голяма степен е застрашен и интересът на гостите.

Второто се състои в това при назначаването на обслужващия персонал да се приспадне бакшишът като част от прихода и да се удържи от възнаграждението и изцяло да се задържи от персонала. Това средство се е доказало в практиката и се прилага в днешно време на много места, особено на някои морски курорти, на които прислугата през летните месеци печели много от бакшишите. Горепосочените опасения, свързани с първия вид уговорка, в случая не са основателни, тук средството не зависи нито от честността на хората, нито от контрола от страна на желаещите да получат бакшиша, не се предизвиква и негодувание, тъй като бакшишът остава за обслужващия персонал.

Но това средство също не било правилното – домакинът печелел твърде малко! Колко било удържаното от него от заплатата в сравнение с големите суми на бакшишите, които си прибирали неговите хора при определени обстоятелства? За прислужник в много посещавана гостилница, за келнер в реномирано виенско кафе може би бакшишът е двадесет пъти повече от обичайното – заплатеното на тези лица е неоспоримо доказателство за огромното несъответствие между извършените услуги и тяхната действителна икономическа стойност, то не съотвества и на количеството положен труд в сравнение с други лица. Домакините знаели и в този случай какво да направят: от една златна мина, която човек не може да експлоатира сам и се налага да я повери на друг, може най-малкото да се вземе наем – златотърсачът в Калифорния също трябва да плати данък за мястото си. Така са били дадени срещу заплащане на определена сума доходоносните постове в гостилницата: на обслужващия келнер, на келнера, който взема сметката, на прислужниците и така за домакина се е открил източник на доходи с печалба нерядко в хиляди. Въпреки това и другата страна получавала доста големи суми; известни са ми случаи, при които прислужници са закупили най-големите гостилници с предварително намалената по този начин сума от бакшишите.

С това обаче проблемът не е бил напълно решен, имало е още едно средство, което също така обещавало голям успех. Колко е неприятно за пътуващите да трябва всеки път да решават въпроса с бакшиша, казал нашият изобретателен домакин – позволявам си да отбележа, че той не е бил семит, всички наши домакини са от чистата немска раса – аз ще им спестя усилието, като напиша бакшишите в сметката, разбира се в достатъчно голям размер, за да няма гостът претенции, че бакшишът е недостойно малък за неговото благосъстояние. Така бакшишите се вписват в сметката под наименованието „сервиз“. Домакинът е постигнал целта си – прибрал си е бакшишите и може спокойно да следи последващото развитие на нещата.

А гостът и келнерът? Първият привидно понастоящем е освободен от даването на бакшиш, но в действителност неговото положение не е по-различно от това на милосърдния мъж, който купува чифт топли ръкавици на младежа, чийто ръце замръзват, и понеже бащата на младежа ги взема за себе си, е нужно да закупи и нов чифт. Пътуващите, за които плащането на бакшиш създавало значителни затруднения, скоро били приучени да го плащат. Първоначално чрез бележката в гостилницата: „Прислужник и портиер не се включват в гореспомената услуга“. Защо не са включени? Естествено! Иначе изобретателният домакин би трябвало да се откаже от източника на доход от даването на тези постове – една несправедливост, която никой не може да изисква от него! Другият, който поставя изисквания към госта, е обслужващият персонал, чиито предишни претенции за бакшиша са засегнати от тази новост. Подобно на прогонените владетели, те не забравят претенциите си, не се задоволяват с промененото положение на нещата и се грижат да се запази споменът за историческите им претенции. Само че с по-голям успех! Протестът на един претендент за престола не се отразява на грубата действителност, тъй като му липсва властта да упражни натиск, но тази възможност не липсва на претендента за бакшиш срещу новостите. Средствата, чрез които те първоначално са успели да наложат своите претенции за бакшиша, се оказват ефективни и при това посегателство. В края на краищата гостите са били поставени в такова положение, че освен „сервиза“, за който претендирал домакинът, плащали и бакшиш на обслужващия персонал. Следователно цялата промяна се състояла в това, че бакшишът получил една нова издънка, наречена „сервиз“ – нововъведение, което създава друго, същото като него!

Така интересите на домакина и на обслужващия персонал се съчетават по хармоничен начин, няма причини за завист, и двете страни получават това, което искат, помиряват се помежду си. В действителност е за сметка на трети човек, но историята показва, че подобни мирни договори не са рядкост в областта на международното право. Не е точно да се каже: Duobus litigantibus tertius gaudet (Двама се карат, третият се радва). Правилната сентенция в случая е малко по-различна: Duobus litigantibus tertius dolet (Двама се карат, третият плаща сметката, или казано на езика на международното право: доставя помирителния (компенсационен) обект). Интересна е констатацията, че тази сентенция важи и за нещо толкова незначително като бакшиша: разрешаването на спорните въпроси, така че да отговарят на интересите на домакина и на обслужващия персонал, става възможно в исторически план благодарение на госта, който доставя помирителния обект.