(статията е публикувана за пръв път в "Право и права. Сборник в памет на проф. д-р Росен Ташев" Съставител: Симеон Гройсман. С., 2016, с. 142-170)

 

Теорията на интереса и теорията на волята обикновено се противопоставят при търсенето на обяснение, от една страна, на правосубектността1 (кои следва да бъдат субектите на правото) и от друга страна, при дефинирането на субективните права (кое превръща една възможност в субективно право)2. По-долу ще се опитам да представя и докажа тезата, че двете теории имат различно значение в контекста на разделението между правоспособност (дефинирана като способност да бъдеш носител на права и задължения) и дееспособност (дефинирана като способност лично да упражняваш права и задължения) като формално обособими компоненти на правосубектността. Пътят на планираното “доказване” на посочената теза преимуществено ще преминава през практическите въпроси относно правните последици на запрещението и относно правния статус на поставените под запрещение лица.

 

1. Интерес, воля и памет

Теорията на интереса има определящо значение при очертаването на границите на правоспособността (при посочване на носителите на права), където определящо е осигуряването на определено благосъстояние (минимумът на което е задължението да не се вреди, а максимумът – задължението да се осъществи потенциала на едно същество). Теорията на интереса може да бъде използвана3 при обосноваването на широк кръг от правни субекти, сред които: малолетните, изпадналите в безсъзнание, заченатите, мъртвите човешки същества, а също и животните и живите същества. Теорията на интереса в някои случаи се използва, за да се ограничи волята на човека, каквито са различните форми на законов патернализъм – императивни забрани, които не позволяват на лицата да се съгласяват или да искат действия, които увреждат техните интереси. Такива са например отнемането на правното действие на съгласието на едно лице да претърпи тежка или средна телесна повреда, както и на съгласието му да бъде умъртвено от друго лице. Изразеното в тези случаи съгласие не се отразява върху съставомерността на извършеното престъпление: тежка телесна повреда, средна телесна повреда и убийство. Като случай, в който теорията на интереса “побеждава” своя опонент – теорията на волята, може да се разглежда “патерналистичното” запрещение, чиято основна, а понякога – дори и единствена, цел е да защити интересите на лицето (например при запрещение поради разточителство). С теорията на интереса е свързана идеята за закрилата.

Теория на волята има определящо значение при признаването на дееспособност (при разпознаването на носителя на права като агент на права), където определящо е съобразяването на изразената от лицето автономна воля (минимумът на която съществува като желание или намерение, а максимумът – като свобода на лицето). Засегната косвено е и лична правоспособност, както и личната (професионална) компетентност, отнасяща се до правата, които могат да се упражняват само лично (при тях недееспособността на практика означава и неправоспособност). Теорията на волята се противопоставя на признаването на дееспособност в полза на лица, които са все още не са развили или са изгубили способността си да формират и изразяват воля (малолетни, лица в безсъзнание, лица с психични заболявания), а също и на признаването на правосубектност при липсата (поне на потенциал за) воля (заченати, мъртви човешки същества, животни, други живи същества). Теорията на волята в някои случаи се използва, за да се допусне възможността правния субект сам да дефинира или предефинира своите интереси. Така либерализмът признава правно действие на съгласието на едно лице да понасяне на вреда, което съгласие прави позволени и правомерни различните форми на съдействия при самоувреждане. Именно през теорията на волята може да се потърси легитимация не само действията на един субект, насочени против неговия интерес (съгласия за самоувреждане), но и тези, насочени против неговата воля (т. нар. одисееви споразумения4). С теорията на волята е свързана идеята за свободата.

Струва ми се, че освен интереса и волята, за правосубектността от значение е и още един трети фактор, за който може да се каже, че в някаква степен “събира” интереса и волята в едно сравнително кохерентно единство, което може да бъде обозначено като “носител” (при правоспособността) и като “агент” (при дееспособността). Този фактор е паметта. Значението на паметта би могло, според мен, да бъде демонстрирано с един конкретен пример. Едно лице прави завещание в полза на свой роднина. Впоследствие завещателят се разболява от Алцхаймер и прави второ завещателно разпореждане със същия актив от своето имущество (недвижим имот), но в полза на друго лице, забравяйки, че вече е направил завещание и забравяйки, че съществува човека, в полза на когото е направил първото завещание. Тук оставяме на страна въпросите, дали заветникът има някакво особено “право да не бъде забравен” от своя завещател, както и дали заветникът има право да иска поставяне под запрещение на своя завещател в качеството си на евентуален негов кредитор в случай на смърт. Болестта Алцхаймер е прогресивно заболяване, което става все по-масово в застаряваща Европа и засяга основно паметта. Ето защо въпросът за значението на паметта за правосубектността (най-вече – за дееспособността) е от изключителна важност. Според мен, в представената хипотеза, следва да се различат два вида памет, в зависимост от нейния предмет: паметта за (съществуването на) някой друг – памет, която касае мотивите на завещанието и не би следвало да се отразява върху действителността на завещанието, ако лицето е способно да разбира свойството и значението на извършвания от него акт5, и паметта за себе си – памет, която прави възможно удържането на изразената воля като волеизявление и която е от съществено значение за правната релевантност на извършения акт.

През паметта за себе си бихме могли да разграничим “субект-деец(агент)” и “субект-носител”.

Правната конструкция “субект-деец(агент)” включва единство от воля и памет за себе си. Волята е правно релевантна само ако е автобиографична. Без автобиография волята е и безсубектна. Направеното от едно лице волеизявление, при което това лице не знае кой е, е правно ирелевантно и не следва да бъде зачитано, освен ако не касае удовлетворяването на непосредствени телесни нужди (предотвратяването на болка, задоволяването на жажда и глад и други подобни). Изискването, обявено като субективно право, всяко лице да има име може да бъде видяно като изискване, свързано с паметта за себе си. Човек трябва да се легитимира преди да изрази своята воля. Само воля, свързана с определено име (и индивидуализиращи белези на физическото лице), може да бъде субект-деец(агент). Абонимната воля е юридически невъзможна. Тя не може да бъде преписана на някой, за да бъде свързана с настъпване на определени правни последици за него. Волята е правно релевантна когато е воля с име, воля от нечие име. Паметта на другите би могла да удържи правоспособността на едно лице, “забравило себе си”, но не и неговата дееспособност (поставянето на болния от Алцхаймер под запрещение, разглеждане на животните като “пасивни субекти”).

Правната конструкция “субект-носител(понасящ, пациент)” е значително по-скромна в своите изисквания и се нуждае единствено от разпознаването на значим интерес. Кой обаче определя дали съществува определен интерес и какъв е конкретния интерес на един правен субект? Ако се перифразира една известна максима, бихме могли да кажем, че “интересът е в очите на гледащия”. Интересът е вторично връщане към субекта, обикновено – когато самият субект не може да се “върне” към себе си, не може да осъществи саморефлексия. В този смисъл интересът е по правило конструиран и спекулативен в рамките на крайните граници, според който (само)съхраняването се приема, че е в интерес на лицето, а (само)унищожаването – не. Въпреки тази своя аморфност в много случаи интересът би могъл да бъде достатъчна легитимация за признаването на правосубектност (малолетните, лицата в безсъзнание, поставените под запрещение) или правна защита (заченатите, мъртвите лица, животните).

 

2. “Изчезване” на волята при юридическите лица

Едни от множеството проявления на противопоставянето между теорията на интереса и теорията на волята могат да бъдат открити при разглеждането на правната същност на юридическите лица, както и при разглеждането на правния статус на поставените под запрещение физически лица. По-долу ще бъде направен опит това противопоставяне да бъде разкрито като възможно взаимодействие и допълване между двете теории с оглед постигането на оптималното им зачитане. Акцентът ще е върху поставените под запрещение лица, но преди това съвсем накратко за юридическите лица.

Съществуват множество теории за правната същност на юридическите лица.

Теориите, които залагат на интереса, откриват в юридическите лица самостоятелни и напълно независими субекти на права. Юридическите лица имат интереси, които са различни от интересите на учредилите ги или управляващи ги физически лица. Този извод може да бъде изведен от разглеждането на юридическото лице като своеобразен организъм (органични теории) или като имущество, подчинено на определен интерес (безсубектни теории). Ярка илюстрация за “собствените” интереси на юридическите лица са фондациите, които са юридически лица без членове (те нямат персонален субстрат), и собствените акции при акционерните дружества (случай, при който акционерното дружество притежава акции от собствения си капитал). Юридическите лица в някои случаи се обозначават като “нежив организъм”, имащ своя индивидуалност и лично достойнство, което не й позволява да се превърне в “кукла на конци”. Недействителността на споразумение, по силата на което едно юридическо лице се съгласява да бъде управлявано безусловно по инструкциите на друго юридическо лице, се обосновава с недопустимостта на робството – както между физически, така и между юридически лица.

Теориите, които залагат на волята, разглеждат юридическите лица като производен и зависим субект на права. Именно особените механизми на формиране на волята на юридическите лица правят неприложимо спрямо тях разделението между правоспособност и дееспособност. Юридическите лица не могат “лично”, “чрез свои собствени действия” да упражняват правата и задълженията си. Тяхната воля се изразява от други лица – представители, чийто функции са подобни на родителите и настойника при малолетните и пълно запретените физически лица. Ако настояваме да приложим разделението “правоспособност-дееспособност” и при юридическите лица, би трябвало да посочим, че те са недееспособни. Едновременно с това обаче зад всяко юридическо лице се крие реална икономическа (при юридическите лица със стопанска цел) или дарителска (при юридическите лица с нестопанска цел) воля, която е определяща за съществуването им. В този смисъл юридическите лица следва да се разглеждат като правна конструкция (фикционни теории), създаваща вторична правосубектност, която често (например за данъчни цели) играе ролята на “димна завеса”, “було”, което прикрива действителните носители на волята. Правото обаче предвижда редица случаи, в които е необходимо вдигане на завесата на “прикриващата правосубектност”: при разкриването на данъчни измами, при извършването на преценка за свързани лица в търговското право, при лишаване от определени права след претърпяна несъстоятелност и др. Във всички тези случаи е от значение разкриването на реалните икономически субекти, чиято воля е определяща за “поведението” на съответното юридическо лице.

Значението на паметта може да бъде открита и при юридическите лица. Тяхната монолитност (юридическа идентичност) се осигурява, веднъж, въз основа на индивидуализиращи белези, които са различни от (но едновременно с това и подобни на) тези на физическите лица: фирма (наименование) вместо име, дата на регистрация вместо дата на раждане, седалише вместо адрес, вид вместо пол и пр., и втори път от историята на вписванията в специално създаден за целта публичен регистър, изпълняващ ролята на своеобразна автобиография на юридическите лица: тази памет е в “външна” и публична, за разлика от паметта при физическите лица, която е подчертано субективна и лична.

 

3. “Изчезвания” на волята при физическите лица

Когато изследваме значението на интереса и волята при упражняването на правата на правните субекти, бихме могли да посочим, че волята има приоритет пред интереса, но интересът може да преживее волята. В повечето случаи в гражданското право волята на субекта, а не неговият интерес, определя съдържанието на предизвиканите от поведението му правните последици. Това е причинатакоито най-разпространените юридически факти в гражданското право да са правните сделки. Правните сделки са триумф на волята на правните субекти. Интересът на съконтрахентите присъства единствено като “откритие” на тяхната воля. Едновреенно с това обаче са напълно възможни случаи, при които определен интерес преживява способността да се формира и изразява воля. Определен интерес (ведно с памет за лицето в съзнанието на другите) може да задържи (макар и да трансформира) правосубектността (от праводееспособност в правоспособност без дееспособност). Един от примерите за интерес, който преживява волята (и дееспособността), е поставянето на едно физическо лица под пълно запрещение. Пълно запретеният е субект без собствена воля, но с права-интереси. Волята му е “понижена” до “желания”, които биха могли да бъдат позитивни – за извършване на нещо: съгласия, предложения, и негативни – за въздържане от нещо: противопоставяния, откази. Волята на дееспособните лица е юридически овластено желание. За разлика от волята, правните последици на желанията се “филтрират” през интереса: те се зачитат, ако в конкретния случай отговарят на интереса на лицето (преценка доколко изразените желания ползват или вредят на запретения) и на отразена в съзнанието на другите памет за запретения (преценка доколко изразените желания отговарят на предполагаемата воля на запретения). Първата преценка – доколко изразените желания ползват или вредят на запретения, и по сега действащото българско законодателство се осъществява при всяко заместване на волята на запретения от неговия настойник или от съда. Втората преценка – доколко изразените желания отговарят на предполагаемата воля на запретения, не се отчита принципно при сега действащото българско законодателство (освен в посочения по-долу случай по чл. 96, ал. 4 ЗЛПХМ) – за разлика от предвиденото в чл. 15, ал. 1 от Закона за закрила на детото задължение за изслушване на навършилото 10 години дете във всяко административно и съдебно производство, засягащо правата му. Възможността за изслушване е предоставена именно с оглед установяването на желанията на лицето (детето), т. е. на неговата предполагаема воля.

Следва да се посочи, че в Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина е предвидено задължение за зачитане на нежеланието на запретения да участва в клинично изпитване за лекарствени продукти. Съгласно чл. 96, ал. 4 ЗЛПХМ, информирано съгласие за участие в клинично изпитване за недееспособно пълнолетно лице се дава от законния му представител, като съгласието на законния представител трябва да представлява предполагаемата воля на участника. Същото изискване е предвидено и при законовото представителство на малолетните лица – за участието им в клинични изпитвания за лекарствени продукти (чл. 97, ал. 2 ЗЛПХМ) и за медицински изделия (чл. 38, ал. 4 ЗМИ), както и при донорство на хемопоетични стволови клетки и костен мозък (чл. 27а, ал. 2 ЗТОТК). В Закона за медицинските изделия обаче не е предвидено изискване законовия представител на поставения под пълно запрещение да изразява неговата предполагаема воля (чл. 37, ал. 5 ЗМИ), както това е направено при малолетните лица (чл. 38, ал. 4 ЗМИ). Не виждам причина за провеждането на подобно разграничение, поради което отдавам липсата на такова правило при пълно запретените на законодателен пропуск или на недотам прецизна зюридическа техника. В чл. 27а, ал. 2 ЗТОТК не е предвидена изрична възможност за донорство на хемопоетични стволови клетки и костен мозък от поставени под запрещение лица, поради което за тях остава да важи общата забрана за извършване на донорство, съдържаща се в чл. 24, ал. 6 ЗТОТК. ЗТОТК урежда ще един случай, в който режимът за малолетните лица (за донорство на хемопоетични стволови клетки и костен мозък по чл. 27а, ал. 2-6 ЗТОТК) не се прилага по отношение на поставените под запрещение – забраната запретените да бъдат донори се разглежда като част от тяхната защита срещу евентуални злоупотреби, опасността от каквито е преценена от законодателя като по-голяма в сравнение с риска от злоупотреби при малолетните деца. Следва да се отбележи, че препращането по чл. 5, ал. 3 ЗЛС е само към принципния начин на ограничаване/отнемане на дееспособността на поставените под запрещение лица (видно и от самия текст – препращането у към чл. 3, ал. 2 и чл. 4, ал. 2 ЗЛС), а не към цялостния режим, на който са подчинени малолетните и непълнолетните.

Друг случай на интерес, преживяващ волята (и правосубектността) е правото на авторство след смъртта на автора, разглеждано и като задължението на всички да зачитат (помнят) авторството върху определено произведение, възникнало за лицето, което го е създало. Определяно като “вечно и безсубектно право”6, авторството след смъртта на автора е типичен случай на зачетен (без да е превърнат в правен субект) интерес. Интерес, запазен като право без субект. Право без воля, но като “отразена” в съзнанието на другите памет за автора.

Във взаимодействието между интереса и волята при извайването на различните регулации на правосубектността могат да бъдат посочени и други случаи, при които интересът изпреварва волята (като дееспособност), какъвто е случаят със закрилата на децата (изразяваща се в множество мерки, обособени в Закон за закрила на детето). Като случаи, в които интересът изпреварва волята (като правоспособност), може да бъдат посочени защитата на заченатия (изразяваща се във въвеждането на ограничения на възможността за извършване на аборт по желание на бременната жена) и на гръбначните животните. В основата на защитатата на животните стои принципната забрана на жестокото отношение към животните с оглед на разпознавания “техен” интерес от постигането на определено физическо и психическо благосъстояние. Дори и да не могат да изразят волята си, те следва да бъдат защитени – ако не като правни субекти, то поне като обект на закрила. Особеност на тази защита е, че тя се дава именно на животните, а не на техните собственици. Водещи са интересите на конкретното животно, а не на неговия собственик. Това е причината последният да не може да се откаже от прилагането на посочената защита, а тя да се явява своеобразно законо ограничение на неговото право на собственост върху животното (правото на собственост на човека се разпростира до там, от където започва защитата на животното). Волята на животното при обективирането (заявяването) на “неговите” интереси е заместена от императивното изискване на закона, но без интензитета на това признаване да е достатъчен, за да се превърне във фикция за правосубектност. Това обаче е едно възможно приложение на фикционната теория, този път не спрямо юридическите лица, а спрямо биологичните тела на животните.

 

4. Юридически факти “без” воля

Въпреки условността на всяка класификация, юридческите факти – фактите, с осъществяването на които правна норма свързва настъпването на определени юридически последици, могат да бъдат обособени в две големи групи: правомерни (такива, които са съобразени с изискванията на закона) и неправомерни (такива, които не са съобразени с изискванията на закона). Ако неправомерните юридически факти са винаги волеви действия – в съдържанието си включват и формирането на вина (психично отношение на дееца, което включва интелектуален и волеви елемент), то правомерните юридически факти могат да бъдат както “волеви” (правните сделки и юридическите постъпки), така и юридически факти “без воля” (резултативни актове и юридически събития).7 Изхождайки от направената класификация на юридическите факти, в зависимост от това дали включват в себе си човешка воля, би следвало да се очаква, че дееспособността ще е от значение при осъществяването на тези юридически факти, които не съдържат в себе си изискване за формирането и изразяването на воля.

Значението на дееспособността при неправомерните юридически факти (правонарушенията) е довело да обособяването на трето понятие – деликтоспособност, при установяването на която се изследва именно съществуването на съзнание и воля във всеки конкретен случай. В този смисъл деликтоспособността (понятие на гражданското право) се доближава до за вменяемостта (понятие на наказателното право). Традиционно и в гражданското, и в наказателното право, се приема, че малолетните и поставените под пълно запрещение (лицата без способност за юридически валидна воля) са неделиктоспособни и невменяеми, без това да се преценява във всеки конкретен случай. Въпросът за тяхната “съдържателна” делитоспособност/вменяемост по време на “формалната” им недееспособност, обаче, може сериозно да бъде проблематизиран – особено при поставените под запрещение лица, в чието заболяване са възможни “светли периоди”, даващи им възможност да преценят същността и правните последици на извършваните в тези периоди актове.

Неспособността на формално недееспособните лица да изразяват правно валидна воля ги “понижава” от субект на престъплението (деец, агент) до елемент от неговата обективна страна (среда, фон). Така тяхното “присъствие” (а не “участие”) в престъпния състав би могло да премине през фигурата на т. нар. посредственото извършителство – едно дееспособно и деликтоспособно лице извършва престъплението не лично, а “през” (чрез) недееспособно лице.8 Последното се превръща в средство за осъществяване на изпълнителното деяние на престъплението, в проводник на чужда воля – волята на действителния (“юридическия”) извършител. Посредственото извършителство в наказателното право е сравнимо с пратеничеството (а не толкова с представителството) в гражданското право. И двете правни фигури десезират едно фактическо (често напълно реално) агентство – това на пратеника при пратеничеството и на формално недееспособния при посрественото извършителство, като обезсилват изискването на наличието на собствена правно релевантна (валидна) воля и превръщат действието на посочените лица в “чисто” пренасяне на чужда воля. В наказателното право посоченото отношение (тяхното обезличаване, “затъмняване”) към “светлите периоди” може да бъде аргументирано с “възпитателните” цели на наказанието: малолетните деца не следва да бъдат превъзпитавани от пенитенциарните институции, тъй като те тепърва подлежат на възпитание от техните родители, докато запретените се нуждаят от лечение, а не от превъзпитаване. Така наказателната отговорност, която е винаги (само) лична, въобще отпада. В гражданското право обаче целите са “обезщетителни”: възстановяване на причинените вреди, и могат да бъдат “разпределени” не само в тежест на “фактическия” извършител, но и в тежест на друго лице, което законът посочва като носещо отговорност (отговорност за вреди, причинени от трети лица). Непризнаването на деликтоспособност за едно лице означава, че обезщетяването (отговорността) се поема от друго лице – от неговия законен представител, надзорник и пр. Това решение не би било оправдано, ако непосредственият (фактическият) извършител е имал способността да прецени свойството и значението на своите постъпки и да ръководи поведението си. Неотчитането на това конкретно състояние на “фактическия” извършител би означавало не просто той да се възползва от собствената си способност за извършване на неправомерно поведение (което само по себе си би могло да бъде аргумент за релевиране на “светлите периоди”), но и едно друго лице да бъде натоварено с чужда “тежест” (което поставя и въпросът за справедливостта на подобно разпределение).

Способността да се формира и изразява воля има различно значение при различните видове правомерни юридически факти.

Като типични правомерни юридически факти, чийто правни последици се определят в голяма степен от изразената от правните субекти воля, са правните сделки. Именно поради посоченото значение на волята при тези юридически факти, те могат да бъдат извършвани само от физически лица, които са дееспособни.

Други правомерни юридически факти, при които от значение е волята на извършващите ги лица, са юридическите постъпки – макар и волята на лицата да не определя съдържанието на правни последици на юридическите постъпки, нейното наличие е определящо за настъпването на предвидените в закона правни последици. Като примери за такива юридически постъпки се посочват: воденето на чужда работа без натоварване, признаването на дълг (при погасителната давност) или на съществуването на вещно право (при придобивната давност), връщане на разписка. Предвидените от закона правни последици са свързани с изявлението на лицето, независимо от това каква е била действителната му воля. Връщането на разписката за дълга води до презумпцията, че последният е погасен, независимо от причината за това връщане (чл. 109 ЗЗД9). Като юридическа постъпка се причислява и намирането на съкровище.10 Макар и да не се изследва действителната воля, определящо за свързването на действието на лицето с предвидените от закона правни последици е съществуването на способност това лице да формира и изразява правно валидна воля. Прави впечатление, че повечето от юридическите постъпки са свързани с настъпването на неблагоприятни за извършилото ги лице правни последици, касаещи съществуващи относителни субективни права (вземания).

Трета група правомерни юридически факти се обозначават като резултативни актове, които макар и да съдържат човешко поведение, то е изцяло лишено (с оглед на неговата релевантност като юридически факт) както от съдържащата се в него воля, така и от изискването за наличието на способност за формиране и изразяване на воля.11 За разлика от правните сделки и юридическите постъпки, които са волеви актове, резултативните актове са свързвани с настъпването на определени от закона правни последици, независимо от съществуването на каквато и да е било воля при тяхното осъществяване. Като примери за такива резултативни актове се посочват12 преработването13, смесването и присъединяването на вещ, както и създаването на произведение на науката, литературата или изкуството. Тези юридически факти произвеждат своите правни последици, независимо от волята на лицето, както и независимо от неговата недееспособност. Ако юридическите постъпки, дефинирани по посочения по-горе начин, могат да бъдат “задействани” единствено от поведението на едно дееспособно физическо лице, резултативните актове могат да произведат своите правни последици и когато са осъществени от едно недееспособно лице. Прави впечатление, че повечето резултативни актове са свързани с настъпването на благоприятни за извършилото ги лице правни последици, касаещи абсолютни субективни права (вещни и авторски права).

Изискването за дееспособност при осъществяването на юридическите постъпки, както и липсата на изискване за дееспособност при осъществяването на резултативните актове, биха могли да се разглеждат като режими, осигуряващи защита на интересите на недееспособните лица, в това число и на поставените под пълно запрещение лица. Комбинацията от тези две категории юридически факти: юридически постъпки и резултативни актове, предпазва недееспособните лица в отношенията им с другите правни субекти при възникването, упражняването и погасяването на относителните субективни права и едновременно с това ги защитава, когато става въпрос за техните абсолютни права. В този смисъл, разграничението между юридически постъпки и резултативни актове може да бъде видяно и като последица от провеждана от законодателя политика по закрила на недееспособните лица.14

Предвид направеното по-горе разграничение на правомерните юридически факти, би следвало да посочим, че поставените под пълно запрещение могат да извършват валидно, т. е. с предвидените от закона правни последици, единствено резултативни актове, но не и юридически постъпки. Те могат да извършват правни сделки, но последните ще бъдат унищожаеми на основание чл. 27, предл. 1 ЗЗД.

Пълно запретените лица не биха могли да формират и юридически факти от душевния живот, като например намерение за своене и знание на определени факти.15 Част от конкретните примери за правните последици на подобни юридически факти от душевния живот на човека при пълно запретените лица са следните:

– пълно запретеният не може да осъществява владение, тъй като последното включва и субективен (съзнателен) компонент – анимус, намерение за владение.16 Пълно запретеният обаче би могъл да отнеме чуждо владение или държане и в този случай ще бъде ответник по владелчески иск, по който ще бъде представляван от своя законов представител. Това разрешение отговаря на естеството на защитата, която исковете по чл. 75 и чл. 76 ЗС предоставят – тя не зависи от възможността на нарушителя да формира и изразява валидна правна воля. Въпреки формалната си недееспособност пълно запретеният може да упражни насилие или скрити действия по смисъла на чл. 76 ЗС.

Поради изцяло фактическия характер на фактическото съпружеско съжителстване обаче следва да се приеме, че такова може да се установи и по отношение на пълно запретено лице. Пълно запретеният може да съжителства фактически на съпружески начала с друго лице (още повече, че сключеният от него брак би бил унищожаем, а не нищожен). Ето защо спрямо него следва да бъдат зачетени правните последици, които законът свързва с фактическото съпружеско съжителстване. Разбира се, когато освен осъществяването на фактическо съпружеско съжителстване, законът изисква и дееспособност за настъпването на специфичните правни последици, липсата на такава у пълно запретения ще възпрепятства осъществяването на тези правни последици. Така например възможността, предвидена в чл. 26, ал. 2, т. 1 ЗТОТК, за извършване на донорство в полза на лице, с което съжителства на съпружески начала е изключена при запретените лиза от императивната разпоредба на чл. 24, ал. 4 ЗТОТК, според която не допуска вземането на органи, тъкани и клетки за трансплантация от поставено под запрещение лице.

Известни колебания може да създаде възможността по чл. 130 ЗЗ пълно запретеният да участва в процедура по асистирана репродукция заедно с лицето, с което съжителства на съпружески начала. В чл. 130, ал. 1 ЗЗ няма изрично изискване относно дееспособността на лицата, желаещи да създадат потомство. Изискването за получаването на информирано съгласие в качеството им на пациенти (чл. 87, ал. 4 ЗЗ), обаче, предполага наличието на съгласие от настойника на запретеното лице. Чл. 130, ал. 5, т. 1 ЗЗ посочва, че вземането на яйцеклетка от една жена (донор) и нейното поставяне в тялото на друга жена (реципиент) може да се извърши, ако донорът е пълнолетен и не е поставен под запрещение. По аргумент от противното, може да се направи изводът, че вземането на яйцеклетка от една жена и нейното поставяне в тялото на същата жена може да се извърши, независимо от дееспособността на тази жена. Този извод обаче остава твърде спорен, тъй като е насочен към създаването на дете и поставя въпросът доколко пълно запретеният е способен да бъде родител. За разлика от поставянето на този въпрос в контекста на осиновяването, в хипотезата на чл. 130 ЗЗ липсва родено дете (като самостоятелен правен субект), чийто правен интерес да бъде преценяван и противопоставян на “правото” на пълно запретения да стане родител. Желанието да се създаде потомство с друго лице и особено споделянето на това желание е юридически факт от душевния живот на човека, който предполага наличието на дееспособност. В същото време това желание е твърде лично и интимно, за да може да се формира и изразява от законовия представител на пълно запретения. Това са и двете основания, поради които при действащото законодателство на пълно запретения ще бъде отказана възможността да ползва методите на асистираната репродукция;

– пълно запретеният не може да води чужда работа без натоварване (юридическа постъпка), тъй като не може да отговори на изискването на чл. 60, ал. 1 ЗЗД да знае, че работата, която предприема е чужда, каквото е изискването на закона. Съгласно чл. 60, ал. 1 ЗЗД, който предприеме управлението на работа, за която знае, че е чужда, без да е натоварен, е длъжен да се грижи за нея, докато заинтересуваният може да я поеме. Допълнителен аргумент срещу допустимостта пълно запретен да води чужда работа без натоварване е и неспособността му да изпълнява лично задълженията, които са поети или са възникнали за него;

– именно защото не може да изпълнява лично своите задължения, направеното от пълно запретен изпълнение няма да има правни последици в случаите на чл. 118 ЗЗД. Съгласно чл. 118 ЗЗД, ако длъжникът изпълни задължението си след изтичането на погасителната давност, той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла. Въпреки ирелевантността на такова знание, каквото пълно запретеният не би могъл и да формира – знание, че изпълнява задължение, което е погасено по давност, изпълнението от пълно запретеният няма да е валидно. Изпълнението на погасено по давност задължение следва да бъде разглеждано, по представената по-горе терминология, като резултативен акт, а не като относително юридическо събитие. За настъпване на правните последици на чл. 118 ЗЗД от значение е кой извършва плащането и неговата способност да формира воля. В конкретния случай тази воля може да не е насочена към погасяването на едно естествено задължение, но въпреки това изпълнението ще бъде дължимо – ще погасява съществуващо задължение. Законодателят ирелевира единствено евентуална грешка на длъжника относно изтичането на погасителната давност за вземането, което изпълнява. Това обаче не означава, че законодателят ирелевира способноста на длъжника въобще да формира воля. Изпълнението на едно задължение е съзнателен акт и той трябва да бъде такъв особено в хипотезата на чл. 118 ЗЗД. Когато обаче в резултат на изпълнението кредиторът е получил нещо, се поставя въпросът, дали то е неоснователно получено? Доколкото в случая на чл. 118 ЗЗД става въпрос за юридическа постъпка, която изисква наличието на воля (макар и тази воля да не определя съдържанието на свързаните с постъпката правни последици), неспособността за фориране на такава, би следвало да отнема ефекта на изпълнение на даденото от пълно запретения – то ще е даване без основание, а не изпълнение на естествено задължение. Даденото от пълно запретения в изпълнение на негово задължение, което е погасено по давност, ще е без правно основание и ще подлежи на връщане.17 Този извод се подкрепя и от една от функциите на погасителната давност – да се даде възможност на страните (кредиторът като не търси изпълнение в рамките на давностния срок, а длъжникът – като изпълни след изтичането на давностния срок) да съобразят етичните и други неюридически аспекти в своите отношения. Това съобразяване е възможно единствено при притежаването на способност за формиране на воля. От друга страна, изпълнението на естествен дълг съдържа в себе си конклудентен отказ от изтекла в полза на длъжника погасителна давност, какъвто отказ би следвало да се причислява към разпоредителните действия, за извършването на които от недееспособни лица следва да се прилага рестриктивен или специален режим;

– невалидно е и изпълнението на нравствен дълг от пълно запретено лице. Съгласно чл. 55, а. 2 ЗЗД, не може да иска връщане онзи, който съзнателно е изпълнил един свой нравствен дълг. Изискването за съзнателност на изпълнението не би могло да се приложи спрямо пълно запретено лице;

– пълно запретеният не може да потвърджава унищожаема сделка с изпълнението на своите задължения по нея. Съгласно чл. 35, ал. 2 ЗЗД унищожаемата сделка са счита за потвърдена, ако лицето, чиято воля е опорочена, изпълни доброволно изцяло или частично, като знае основанието за унищожаемостта му. Подобно знание у пълно запретения е правно ирелевантно;

– пълно запретеният не може да формира знание по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, че със сключваната сделка уврежда свой кредитор. Въпросът за наличието на такова знание следва да се преценява спрямо законовия представител. Спрямо пълно запретените обаче ще се прилага презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД – за сключените от техния законов представител правни сделки;

– пълно запретеният не може да върне “доброволно” по смисъла на чл. 109 ЗЗД частния документ за дълга на своя длъжник. Тъй като пълно запретеният не може да действа “доброволно” по смисъла на чл. 109 ЗЗД, спрямо него не следва да намират приложение презумпцията, че дългът е погасен, ако частният документ за него е върнат на длъжника от запретения кредитор; от друга страна, правният ефект от връщането на този документ на длъжника от законовия представител на запретения кредитор следва да съобразява нищожността на отказа от права, предвидена в чл. 130, ал.4 СК);

– пълно запретеният не може да формира знание по чл. 78, ал. 1 ЗС, че праводателят му не е собственик. Така при прилагането на чл. 78, ал. 1 ЗС знанието ще се преценява само спрямо неговия законов представител;

– пълно запретеният не може да формира знание по чл. 94, ал. 1 ЗС, че преработеният материал принадлежи на друг. Тъй като преработването е юридическа постъпка и не е свързано с участието на законов представител на запретения, то незнанието ще отпада като предпоставка за прилагане на вещнопридобивния способ по чл. 94, ал. 1 ЗС: пълно запретеният, който е направил нова вещ от чужди материали, ще става собственик на вещта, ако стойността на изработването надминава стойността на материала.

На пръв поглед изглежда, че е юридическа постъпка, а не резултативен акт, и юридическият факт, описан в хипотезата на чл. 41, ал. 2 ЗН. Съгласно посочената разпоредба, извършеното завещание се смята за отменено, ако завещателят преработи или промени завещаната вещ така, че тя изгуби предишната си форма и предназначение. Като че ли става въпрос за действие, в което законодателят открива (и изисква) наличието на воля, макар и не тя да определя настъпващите правни последици (юридическа постъпка). Поради това лице, което няма способността да формира такава воля, не може да осъществи посочения юридически факт. Когато разгледаме по-задълбочено хипотезата на чл. 41, ал. 2 ЗН, обаче, откриваме, че става въпрос за въздействие върху обекта на вещното право, с което се разпорежда завещателя. Подобно на унищожаването на вещта, нейното преработване по чл. 41, ал. 2 ЗН заличава обекта на завещаното вещно право, поради което заветът остава с невъзможен предмет. Този ефект настъпва като обективен резултат, чиито последици не зависят от наличието на воля при унищожаването, преработването на завещаната вещ. Ето защо юридическият факт по чл. 41, ал. 2 ЗН следва да се разглежда като резултативен акт, а не като юридическа постъпка. Той ще води до предвидените в чл. 41, ал. 2 ЗН последици и в случаите, когато унищожаването, преработването е извършено от пълно запретен завещател. В полза на заветника не следва да се признава възможността да иска връщане на първоначалния вид (форма и предназначение) на завещаната вещ – нито преди, нито след откриване на наследството;

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗН заветът на една определена вещ е недействителен, ако завещателят не е собственик на тази вещ при откриване на наследството. Причината завещателят да не е собственик на завещаната вещ може да бъде както унищожаването на вещта (включително при нейното използване – ако вещта е потребима), така и прехвърлянето й в полза на трето лице. Видяхме, че унищожаването на завещаната вещ (чл. 19, ал. 1 ЗН), подобно на нейното преработване (чл. 41, ал. 2 ЗН) води до невъзможност заветът да породи своето правно действие (резултативни актове). Прехвърлянето на завещаната вещ (чл. 41, ал. 1 ЗН) предполага извършването на правна сделка, която освен целените от страните по нея правни последици, предизвиква и допълнителни такива – тези по чл. 41, ал. 1 ЗН (така, в този случай правната сделка е едновременно с това и юридическа постъпка: за да настъпи недействителността на завета поради разпореждане с завещаното вещно право, е необходимо разпоредителното действие да съдържа волята на завещателя). Съгласно чл. 41, ал. 1 ЗН, отчуждението изцяло или отчасти на една завещана вещ отменя завета относно това, което е отчуждено, дори и когато вещта бъде отново придобита от завещателя или когато отчуждението бъде унищожено по други причини, а не поради порок в съгласието. Унищожаването на извършеното от пълно запретения разпоредително действие на основание чл. 27, предл. 1 ЗЗД – тъй като е направено лично от недееспособния (пълно запретен) завещател18, ще води до отпадане на отменителния ефект на чл. 41, ал. 1 ЗН.

– пълно запретеният не може да извърши акт, който да го направи недостоен за наследяване по чл. 3 ЗН, тъй като описаните там действия предполагат да бъдат умишели или съзнателни.

Що се касае до поставените под ограничено запрещение лица, посочените факти от душевния живот (намерение, знание и пр.) следва да се преценяват лично спрямо тях. За настъпването на правните им последици във всеки конкретен случай няма да е нужно “попечителско съдействие” от страна на техния попечител – тези правни последици ще настъпват и когато намерението/знанието на ограничено запретения не се споделя от неговия попечител. От друга страна, предвид естеството на попечителското съдействие – то не определя съдържанието на волеизявлението на ограничено запретения, а единствено го валидира, знанието на определено обтоятелство от страна на попечителя, когато това знание не е споделено с ограничено запретения, не следва да води до извода, че ограничено запретеният е недобросъвестен.

 

5. Изводи относно съотношението “воля-интерес”

От представените по-горе разсъждения могат да бъдат направени следните обобщаващи изводи.

Теорията на интереса в много по-голяма степен се и би могла да бъде използвана за аргументиране на правоспособност. Интересът, при т. нар. физически лица, е органично свързан с тяхната телесност, даваща им “способността” да изпитват болка и страдание. Именно болката е архи-вредата, пра-вредата, вредата, с оглед на която се фопмира понятието за интерес – базисният интерес на всяко живо същество е да не изпитва болка (да се запази неговото благоденствие). В този смисъл теорията на интереса и правоспособността биха могли да бъдат свързани с тялото, с телесността на човека и с неговата живороденост.

Теорията на волята в много по-голяма степен се и би могла да бъде използвана за аргуентиране на дееспособност. Волята, при т. нар. физически лица, е функционално свързана с тяхната “лицевост”, със съществуването им като (физически) “лица”, а не просто като (биологични) “тела”. Лицето прави ликвидни (разкодируеми, изпълняеми и изискуеми) интересите на тялото. (Физическото) лице е юридически ликвидно (живо биологично) тяло. Потребностите на правосубектните тела се превръщат в юридически жестове чрез мимиките на лицето. Мимиките на лицето обаче са и мимикрия на телесността, в която особеностите на тялото се обезразличават чрез подреждането им в познати на правото класификации (индивидуализиращи белези на физическите лица – пол, възраст, здравословно състояние и пр.). В правото съществуват специални производства по ликвидация на лицето. Такова “лице в ликвидация” произвежда медицинската процедура по установяване на мозъчна смърт. Процедурата по установяване на мозъчна смърт води до “прекратяване” на (физическото) лице, въпреки фактичността на живото му (биологично) тяло – лицето, за което е установена мозъчна смърт, е юридически мъртво (“прекратено”, “ликвидирано”), макар че тялото му е биологично (физиологично) живо. След установяването на мозъчната смърт телесността вече не е цел сама за себе си, а е инструмент, “склад” за органи, нужни за целите на послесмъртното донорство и трансплантацията). “Лице в несъстоятелност” е и новороденият, под определен грамаж и гестационна възраст, в медицинската процедура по установяване на неговата жизнеспособността. Ако новородено под изискуемите параметри не преживее повече от 3 дененощия след раждането си, то е смята за абортиран плод – т. е. тестът за неговата “лицевост” е провален и то отново се свежда до “чиста” телесност (на юридически език – до “биологичен отпадък”). През време на бременността (когато заченатият живее с “тяло на кредит” – храни се не само биологично, но и юридически от тялото на бременната жена) контурите на лицето на заченатия се различават съвсем деликатно (през различните законови ограничения на аборта), без да се признават за правосубектност (макар и да “сочат” към нея – например с оглед способността на заченатия да наследява). След раждането те се проверяват (измерват) и ако не отговарят на определени физически (!) параметри – тегло и възраст, се заличават окончателно в експертната процедура по проверка на жизнеспособността. Оказва се, че (биологичното) тяло трябва да може да живее самостоятелно по определени медицински параметри, за да се признае за (физическо) лице. Тази негова способност да живее самостоятелно може да бъде разглеждана и като физиологична основа на волята, която изисква автономност на субекта. Така теорията на волята и дееспособността биха могли да бъдат свързани с лицето, с лицевостта на човека и с неговата жизнеспособност.

В контекста на това разграничение поставянето под запрещение е ситуация на инфлация на лицето – спад на “покупателната способност” на лицето (като воля) за сметка на интереса (разпознат през телесността). Определящо при вземането на решенията от (името на) поставения под запрещение е именно интересът, “способността” за който е в основата на неговата правоспособност и който е тясно свързан с телесността на субекта. Част от телесността (в смисъла, в който я използвам тук) е и имуществото на лицето: както имуществото е опредметена телесност, така телесността е трансцедираща предметност. И двете са вид фактичност, около която може да се “групира” интерес, който впоследствие да се конституира като субект. В този смисъл имущественият интерес е “продължение” на идеята за личния интерес – неприкосновеността на собствеността и “предната стража” на неприкосновеността на личността. Имуществото, превърнато в юридическо лице, има същия идеологически корен като личността, юридически “въдворена” като физическо лице. Поставеният под пълно запрещение е сведен в немалка степен до своята телесност=интереси (с непозволени, но натрапващи се конотации към предметност). Неговото лице “не струва”. Макар и да е разпознавано от правото – той остава субект на права, лицето му е сковано до статична маска, очертана от интерпретациите на неговите интереси. Движенията на волята, проявяващи се като мимики на лицето, са натурализирани и девалвирани до желания и предпочитания. Според мен отчитането на тези мимики и на невъобразимото богатство на лицето като юридическата репрезентация на субективността изисква съобразяване на тези “движения на волята” чрез предвиждането на конкретни юридически правила и механизми за тяхното установяване и съобразяване. И става въпрос най-вече за лицата, поставени под пълно запрещение. Това “зачитане” може да се изразява във въвеждането и уреждането на задължително право на мнение на поставения под пълно запрещение в засягащите интересите му съдебни, административни и медицински производства и процедури; в зачитането на волята, изразена в “светлите периоди” на заболяването, като се даде възможност на лицето да се “позове” на приоритета на волята си през различните “натрапени” му интерпретации на неговите интереси; чрез релевиране на волята, когато такава съществува, както при неправомерните, така и при правомерните юридически факти, елемент от които е поведението на поставения под запрещение. Поставеният под запрещение е именно “лице под запрещение” – лице, което макар и да е признато за съществуващо, е забранено, запретено. Този запрет обаче е легитимен дотолкова, доколкото липсва воля – основната съставка на дееспособността. Никакви юридически “удобства”, за каквито се считат отпадането на доказателствената тежест (щом едно лице е поставено под запрещение, то не може да изразява правно валидна воля) и правната сигурност на гражданския оборот (във всички случаи договарящият с поставения под запрещение трябва да знае, че сделката е недействителна), не могат да “калцират” волята на едно лице до негов интерес, да отнемат дееспособността му, като я “понижат” в правоспособност. При възприемането на обратното инфлацията на лицето ще доведе до дефлация на правата и ще превърне запрещението в инструмент за деконструиране на субекти, вместо в мярка за тяхната закрила.

 

6. Четири предложения-тези

Предвид изложеното, могат да бъдат формулирани четири тези за промяна в действащото българско законодателство, прилагането на които би съобразило съотношението между теорията на интереса и теорията на волята в правния режим на поставените под запрещение лица:

– деликтоспособността в гражданското право и вменяемостта в наказателното право следва да бъдат дефинирани и прилагани като конкретни, а не формални състояния. Те следва да бъдат възможни и при наличието съдебно (формално) постановена гражданска недееспособност поради поставяне на лицето под пълно запрещение. Трайният характер на режима на запрещението не трябва да заличава “светлите моменти”, в които лицето може да извърши противоправни поведения.

Поставеният под пълно запрещение ще носи деликтна отговорност за съзнателно причинените от него вреди. Прави впечатление, че чл. 47 ЗЗД използва терминът “неспособен”, а не “недееспособен”: “Неспособният да разбира или да ръководи постъпките си не отговаря за вредите, които е причинил в това състояние, освен ако неспособността е причинена виновно от самия него. За вредите, причинени от неспособен, отговаря лицето, което е задължено да упражнява надзор над него, освен ако то не е било в състояние да предотврати настъпването им” Разликата в употребата на двете думи не е случайна – терминът “недееспособен” се използва в ЗЗД (в смисъла на траен режим на дееспособността на лицето, т. е. съгласно терминологията на ЗЛС, вж. например чл. 27 ЗЗД, чл. 58 ЗЗД, чл. 75, ал. 2, изр. 3 ЗЗД) и ясно се различава от “неспособен” (дума, използвана в смисъла на конкретна неспособност, вж. чл. 269 ЗЗД19). Напълно възможно е едно поставено под пълно запрещение (недееспособно) лице в един конкретен момент да е способно да разбира и да ръководи действията си – именно това са т. нар. светли периоди в някои психични разстройства, които биха могли да бъдат основание за поставянето на едно лице под запрещение. Дори да приемем, че подобни заболявания би трябвало да водят до поставяне на лицето под ограничено запрещение, това не изключва възможността те да са довели до постановяването на пълно запрещение – хипотезата, която разглеждаме тук. В този случай поставеният под пълно запрещение не трябва да бъде освобождаван от деликтна отговорност под предлога, че е “необоримо” немеликтоспособен. Неговата неделиктоспособност се “презюмира” от режима на пълно запрещение, но последният не изключва изцяло и албсолютно способността на лицето да разбира и да ръководи действията си. Възприемането на обратното, би довело до възникването на отговорност за лицето, което осъществява надзор върху пълно запретения (по правило – неговия настойник), освен ако не се приеме, че съзнателността на действията на запретения не представлява случай, в който настойникът не е бил в състояние да предотврати настъпването им. В тежест на настойника не следва да се предвижда задължение да контролира поведението на пълно запретения през неговите “светли периоди” (това би било сериозно посегателство срещу свободата на последния), каквото задължение би могло да бъде открито при настойничеството при малолетните деца, където законовото представителство на настойника е комбинирано със задължение за въпритание. Именно задължението за възпитаване е и причината за разликатамежду отговорността по чл. 47, ал. 2 ЗЗД (за вреди, причинени от неспособен) и отговорността на настойника по чл. 48, ал. 2 ЗЗД (за вреди, причинени от малолетен) – последната ще се реализира и в случаите, при които малолетното дете е било способно да разбира и да ръководи действията си.

Съзнателните противоправни поведения на поставените под пълно запрещение лица не следва да остават ненаказани. Пълното запрещение не следва да бъде абсолютно основание за освобождаване от наказателна отговорност. Способността на лицето да разбира свойството и значението на постъпките си и да ръководи поведението си (вменяемост) се преценява във всеки конкретен случай, като въвежданата от режима на пълното запрещение “презумпция” за невменяемост (както и принципната презумпция за невиновност в наказателното право) не следва да бъде необорима. Друг е въпросът относно това дали и как биха могли да бъдат постигнати целите на наказанието спрямо едно поставено под пълно запрещение лице, но това е въпрос относно наказателната политика на държавата (системата на назаказанията и начините на тяхното налагане), а не относно тяхната вменяемост;

– недобросъвестността (знанието) на пълно запретения в “светлите периоди” трябва да имат значение при квалификацията на извършените от настойника му правни действия. Това е безспорно така при ограниченото запрещение (както вече би посочено знанието на попечителя не е от значение, ако не е споделено, тъй като за разлика от представителя, той не формира съдържанието на волята). Причина да се иска съобразяване на посочената недобросъвестност на пълно запретения е правният принцип, според който никой не може да извлича благоприятни правни последици от собственото си неморално/недобросъвестно поведение. Разбира се, (не)добросъвестността сследва да се преценява към момента на настъпване на съответния юридически факт, към който момент следва да е налице и “светъл период” в заболяването на пълно запретения. Релевирането на незнанието на определени обстоятелства е направено от закона, за да се защити гражданския оборот (например чл. 78, ал. 1 ЗС) или за да се подкрепи правната сугирност (например чл. 70 ЗС). Релевирането на знанието на определени обстоятелства обаче има за цел да не се позволи настъпването на определен нежелан резултат – облагодетелстване на едно лице за сметка на друго (например чл. 135, ал. 1 ЗЗД). Недобросъвестността е инструмент за отчитане на етичните изисквания при осъществяването на гражданския оборот и въобще на правните отношения между субектите, поради което тя следва да бъде съобразявана и в случаите на недееспособност. Недееспособността не следва да означава необорима добросъвестност;

– сключените от пълно запретени правни сделки следва да бъдат унищожаеми по чл. 27, пр. 1 ЗЗД, а не нищожни по чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Разпоредбата на чл. 27, предл. 1 ЗЗД следва да има предимство пред тази на чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД в случая, когато сделката е извършена лично от пълно запретено лице.20 Обратната теза21, според която сделките, извършени от малолетно дете или от поставен под пълно запрещение са нищожни поради липса на волеизявление или съгласие, е преобладаващата днес теза. Аргументите в полза на липсата на воля по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД са свързани най-често с ниската възраст на детето, което участва в извършването на сделката.22 Подобна теза обаче не отчита възможността за наличието на съзнателно формирана и изразена воля от недееспособен в така наречените „светлите периоди“ от неговото състояние. Запретените лица не са малолетни (незрели и неопитни), напротив – те най-често са достигнали пълнолетие, притежават определен опит и в много случаи състоянието им е динамично и в определени периоди позволява формирането и изразяването на съзнателна воля. Прилагането на чл. 27, предл. 1 ЗЗД (вместо чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД) би могло да позволи съобразяване на „светлите периоди“ в състоянието на ограничено запретените лица, като запази действието на сключените от тях сделки. Те няма да бъдат нищожни по чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД, а само унищожаеми по чл. 27, предл. 1 ЗЗД. Тези сделки ще могат да бъдат унищожени от настойника, от наследниците или от самия запретен (в случай, че запрещението му бъде отменено), но това ще зависи от волята и преценката на тези лица.

Сделките, сключени от пълно запретения, са били унищожаеми, съгласно изричния текст на чл. 205 от отменения ЗЗД.23 Именно това законодателно разрешение е отразено в чл. 27, предл. 1 на сега действащия ЗЗД. Разпоредбата на чл. 27, предл. 1 ЗЗД е приета едновременно с чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД, от което следва, че законодателят е съобразил двете разпоредби, като е предвидил по-леката форма на недействителност в случаите, когато сделките са сключени от недееспособно лице. ЗЗД е приет (ДВ, бр. 275 от 22.11.1950 г., в сила от 1.01.1951 г.), след като вече е влязъл в сила ЗЛС (ДВ, бр. 182 от 9.08.1949 г., в сила от 10.09.1949 г.), предвиждащ действащите и към настоящия момент два режима на запрещение – пълно и ограничено.24 Това показва, че разпоредбата на чл. 27, предл. 1 ЗЗД е специална по отношение на чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД и е израз на желанието на законодателя да запази действието на извършваните волеизявления от пълно запретени лица, като предвиди възможност евентуално допуснатият порок в тяхната воля да бъде релевиран чрез предявяването на иск за унищожаване на сделката. Това желание на законодателя може да бъде открито в чл. 21, т. 3 във връзка с чл. 20 от Наредба-закона за брака от 1945 г. (отм.), чл. 17, ал. 1, т. 1 във връзка с ал. 2 СК от 1968 г. (отм.), чл. 96, ал. 1, т. 1 СК от 1985 г. (отм.), както и в сега действащия чл. 46, ал. 1, т. 1 СК, предвиждащи унищожаемост, а не нищожност на гражданския брак, сключен от лице, поставено под пълно запрещение.25 По същия начин до унищожаване (чл. 43, ал. 1, б. а ЗН), а не до нищожност на завещанието, води нарушаването на изискването на чл. 13 ЗН лицето, което завещава, да не е поставено под пълно запрещение. До унищожаване (чл. 67, предл. 3 СК), а не до нищожност на припознаването, води и обстоятелството, че припознаващият е бил недееспособен. До унищожаване (чл. 106, ал. 1, т. 1, предл. 2 СК във връзка с чл. 78 СК), а не до нищожност на осиновяването води обстоятелството, че осиновяващият не е дееспособен. При сега действащата правна уредба, фактическата неспособност на едно лице да формира и изразява воля – обстоятелството, което се предполага при наличието на формално постановено запрещение, също е основание за унищожаемост (чл. 31, ал. 1 ЗЗД), а не за нищожност на сделката. След като съдържателната причина: липсата на способност лицето да разбира свойството и значението на извършвания от него акт и да контролира поведението си, е предвидена от законодателя като основание за унищожаемост на извършената от него правна сделка, то следва да се очаква, че законодателят ще предвиди същата правна последица и когато тази неспособност на лицето е формално установена чрез поставянето му под запрещение. Точно на това очакване отговаря разпоредбата на чл. 27, предл. 1 ЗЗД. Така, не чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД ограничава приложното поле на чл. 27, предл. 1 ЗЗД, а обратно – чл. 27, предл. 1 ЗЗД ще “отнема” от приложното поле на чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД.;

– волеизявленията на пълно запретените през светлите периоди следва да са действителни, ако не във всички случаи, то поне при сделките, които могат да се извършват само лично. De lege ferenda сключването на сделката през “светъл период” може да се релевира и от насрещната страна чрез възражение срещу иска за унищожаване, като доказателствената тежест ще е за този, който твърди “светлия период”. За тази цел той може да си е осигурил “медицинско освидетелстване” на запретения към момента на сключването на договора.

Възприемането на подобен диференциран режим на дееспособността би довело до “дееспособност със светлосенки” – диференциране на (не)дееспособността в зависимост от предмета на решенията и в зависимост от конкретната способност на лицето при осъществяването на неговите действия. При формална дееспособност на лицето приоритет има неговата воля (свобода) и едва на втори план е неговият интерес (благоденствие). При формална недееспособност определящ ще е интересът на лицето, но в евентуалните проблясъци на волята (“светлите периоди” в състоянието на лицата с психични разстройства), тя следва да бъде зачитана. Българското законодателство следва да предвиди юридически механизми именно за зачитане на волята на лицето, когато тя е десезирана или се конкурира с режим за съблюдаване на неговите интереси. Пълното запрещение е режим, при който волята на лицето е почти напълно без юридическо значение. Формалната недееспособност не следва да заличава без остатък фактически съществуващата воля на лицето. Принципът “Първо зачети волята!” може да бъде подкрепен чрез въвеждане на своеобразен “медицински нотариус” – специализиран “заклет” лекар (свидетел, освидетелстващ) с изрична квалификация за удостоверяване на светлите моменти; може да се изисква и предварителна консултация с личния лекар; да се увеличи наказателноправната санкция при злоупотреба с доверие (чл. 217 НК).

 

7. Спезиализирани пълномощни: запазващи, отложени и одисееви (ексклузивни) пълномощни

Може да се мисли и за въвеждането на специализирани пълномощни, каквито са например:

– т. нар. “издържащи”, “запазващи се” пълномощни (endure power of attorney, EPAs). Става въпрос най-вече за медицински пълномощни. Тяхната особеност е, че влизат в сила веднага, но “преживяват” неспособността (недееспособността) на упълномощителя. При въвеждането на подобни пълномощни, с цел постигането на по-голяма гаранция на интересите на упълномощителя, може да бъде предвидена по-тежка форма за действителност (винаги нотариална заверка на подписа и съдържанието); вписване в специален регистър (включително регистър, до който лечебните заведения имат достъп); както и възможност за оттегляне на пълномощното по съдебен ред по искане на всеки заинтересован при установяване, че представителят действа в противоречие с инструкциите (волята) и интересите на представлявания;

– т. нар. “отложени”, “оставащи” пълномощни (lasting power of attorney, LPAs). Отново напрактика става въпрос най-вече за медицински пълномощни. Тяхната особеност е, че влизат в сила едва след настъпване на определена неспособност на упълномощителя. Освен посочените по-горе възможни законодателни предвиждания, може да бъде уредена и изрична (съдебна) процедура за констатиране на предвидената конкретна неспособност на упълномощителя, както да се предвиди и възможност за отправяне на възражения от страна на заинтересованите лица, включително, че с оглед настъпилите изменения в периода между извършването на пълномощното и настъпването на неспособността на упълномощителя пълномощникът вече не е подходящ, пълномощното не е адекватно на актуалното състояние на нещата и пр.

– т. нар. одисееви (ексклузивни) пълномощни. Това са едни от най-спорните по своя възможен правен ефект пълномощни. Характерно за тях е, че отнемат (при настъпването на отлагателното условие – изпадане на упълномощителя в конкретна физическа или психическа неспособност) способността на упълномощителя да действа лично в обема на предоставената на пълномощниа (изключителна) представителна власт. Целта на подобно пълномощно е упълномощителят сам да се предпази от “слабостта на своята воля” и да делегира нейното “упражняване” в полза на лице (пълномощник), на което има доверие26. За да постигне този ефект упълномощителят желае да изключи правната релевантност на собствената си воля, независимо от своята формална дееспособност или конкретна способност след настъпването на предвиденото в пълномощното отлагателно условие. Упълномощителят не се отказва от правото си да оттегли пълномощното (и да остане зависимо изцяло от волята на самоназначения си “настойник”), но целта му е да въведе някакви пречки, забавящи това: чрез въвеждане на специален начин за оттегляне на пълномощното, включително чрез провеждането на специално охранително съдебно производство (по подобие на отнемането на представителната власт на настойник) или чрез свободно оттегляне от упълномощителя, но с възможност пълномощникът са оспори оттеглянето поради желаната от упълномощителя ексклузивност на представителната му власт. Възможно е за периода, в който трае оспорването на представителната власт на пълномощника да се назначава временен попечител. Гаранции срещу евентуалната злоупотреба с волята на упълномощителя могат да бъдат императивните изисквания одисеевите пълномощни да са винаги срочни, да се извършват в квалифицирана форма за действителност и да подлежат на вписване в специален регистър.

Одисеевите (ексклузивни) пълномощни са пример за механизъм за разрешаване на евентуална “конкуренция на воли” при осъществяването на правните действия на един правен субект. Лицето желае (изразява воля) в един последващ (бъдещ) момент (конкретизиран) волята му да няма правно значение. Това негово желание (“самоназначаване” на настойник, “доброволен настойник”) не го лишава от воля, а е израз на една воля от втора степен, метаволя, относно значението на неговата воля в определена ситуация и в определен период от време.

Субектът може да “играе кос” срещу самия себе си по два начина:

– като обосновава правото си да действа против собствените си интереси: всеки може да взема решения, които го увреждат, стига да е способен да формира и да изразява воля и в конкретния случай да е реализирал свободно тази си способност, и

– като обосновава правото си да действа против собствената си воля: тук е мястото на предварителните указания за лечение, при които минала воля (стига да не е “бивша”, т. е. да не е вече неактуална и неадекватна) надделява над бъдещата воля (изразена към момента на възникване на необходимостта от лечение), както и на одисеевите пълномощни, при които миналата воля (изразена в пълномощното като “десезираща воля”) обезсилва правната релевантност на бъдеща воля (изразена след настъпването на посоченото в пълномощното отлагателно условие).

Част от аргументацията на “правото да се действа против собствената воля” преминава през идеята за самоуправлението и самоограничаването. При последната азът се разглежда като най-малкото двукомпонентен и се противопоставят “дългосрочния” (long-run, рационален, ориентиран към правилата) Аз и “краткосрочния” (short-run, импулсивен) Аз.27 “Изпращането” на юридически валидна и задължителна (в определена степен – например с оглед поставянето на определени отлагащи релевирането на волята механизми) воля от миналото (формулирана от “дългосрочния” аз) към бъдещето (предназначена за евентуален “краткосрочен” аз) чрез посредничеството на друго лице (пълномощник, съконтрахент) би могло да се разглежда като форма на автопатернализъм, при който лицето желае да запази определена идентичност и в периоди, в които е под влияние на определено (психическо) заболяване.28 Като възможни юридически инструменти за постигането на подобна личностна хомогенност (чрез постигане на желан наратив за себе си), освен “одисеевите” (ексклузивните) пълномощни, могат да бъдат посочени и вече споменатите предварителни указания за лечение, включващи и инструкции за прекратяване на лечението или дори за осъществяването на активна евтаназия при настъпването на определени условия.

 

Направените по-горе разсъждения показват, че съществуват множество възможности за съотнасяне между волята (волите) и интереса (интересите) на правните субекти, които българското законодателство не съобразява в достатъчна степен. Макар и да работи в полза на гражданската сигурност (бих я нарекъл дори “еднозначност”) подобен законодателен подход напрактика ограничава свободата и уврежда интересите на правните субекти. Нарастването на ролята на свободата на човека и признаването на различието на Другия са променили точката на най-добър баланс между стабилността (еднозначността) и свободата (комплексността). Това “изместване” следва да бъде съобразено и от българското законодателство.

 

Бележки под линия:

1 Според волевите теории правен субект е всеки носител на психологическа воля, а според теориите на интереса – всикчки носители на правно значим интерес. Към тези теории за правния субект могат да бъдат добавени и още три: дуалистични, релационни и отрицателни. Вж. Ганев, В. Учебник по обща теория на правото. том II, част първа: Правни субекти. С., 1945. с. 37-54, както и Ташев, Р. Обща теория на правото. Основни правни понятия. С., 2004, с. 277.

2 Според волевите теории субективното право е израз на воля, а според тоириите на интереса – правно защитен интерес. Към тези теории за субективните права могат да бъдат добавени и още няколко: естественоправни, субективното право като свобода, субективното право като отношение и отрицателни теории. Вж. Ташев, Р. Обща теория на правото. Основни правни понятия. С., 2004, с. 219.

3 За разглеждането на правосубектността като “чисто творение на правото” (mere creature of law), което притежава само онези качества, които създалото го право му е приписало, вж. What We Talk About When We Talk About Persons: the Language of Legal Fiction. – Harvard Law Review, 2001, 114, р. 1753. С това се обяснява не просто “липсата на кохерентна теория” за правните субекти (лицата), но и “фундаменталната дезорганизация” в доктрината за правосубектността (р. 1759).

4 Ще бъдат разгледани по-долу.

5 Разбира се, от значение е и каква е причината да се забравя: нормална или патологична. Когато лицето забравя значително повече отколкото е нормално за човек на неговата възраст, това би могло да се релевира като грешка, която би могла да има значението на аснование за унищожаемост на съответното волеизявление. Преценката обаче трябва да бъде извършена във всеки конкретен случай. Когато обаче паметта е нарушена до степен, при която лицето забравя себе си – собствената си идентичност, това следва да се отразява върху неговата дееспособност.

6 Вж. Марков, Е. Юридическите постъпки – нарастващи съмнения след реформата. – В: БСУ, ЮФ, Юридически сборник, 1995, Година III, Том III, с. 47, 50 където това “право” се обяснява като “вечно задължение”, “поето от всички правни субекти – съществуващи и бъдещи. Затова то продължава да съществува, но не като корелат на едно субективно право, а вече само като правно задължение. Дали това задължение е същото, както преди смъртта на автора и дали е с частноправен характер, е отделен въпрос.”

7 Представената по-долу класифисация на юридическите факти се базира (с някои модификации в терминологията) на предложената от Алексиев, С. Обща теория на правото. Курс в два тома. Том II. С., 1985, с. 147-154, анализирана и у Марков, Е. Юридическите постъпки – нарастващи съмнения след реформата. – В: БСУ, ЮФ, Юридически сборник, 1995, Година III, Том III, с. 33-43.

8 За посредственото извършитество вж. подробно Жабински, Н. Посредственото извършителство. Част I. Посредственият извършител. – ГСУЮФ, т. ХХХIII, 9, 1937-1938, с. 1-162. Сред “средствата, които, турени в движение от престъпния субект, произвеждат външната законоочертана съставна част на престъплението: са посочени “тялото на човек, различен от престъпния субект, което, понеже свободата на формиращата се у него воля е безусловно изключена, бива движено от волята на престъпния субект”, както и “одушавена вещ, която понеже е надарена с воля и понеже тази воля е свободна се движи съобразно със собствената си воля, но след като последната е съобразена с волята на престъпния субект” (с. 65).

9 Съгласно чл. 109 ЗЗД задължението се смята погасено, ако частният документ за него се намира у длъжника, освен ако се докаже, че не му е върнат доброволно. Въпросът тук е дали запретеният може да върне частният документ за дълга “доброволно” по смисъла на чл. 109 ЗЗД?

10 За тезата, че съкровището може да бъде намерено само от дееспособно лице, вж. Барбарь, Л. Римско-правната основа на владението и на някои вещни права и недостатъците й у нас. С., 1913, с. 19: “намирането на съкровище изисква съществуването на воля да владеем съкровището (animus possidendi).

11 По това резултативните актове се доближават в значителна степен до т. нар. относителни юридически събития (волята е ирелевантна за настъпващите правни последици, макар и да я има). Вж. Марков, Е. Юридическите постъпки – нарастващи съмнения след реформата. – В: БСУ, ЮФ, Юридически сборник, 1995, Година III, Том III, с. 38. Но: убийството от недееспособно лице открива наследството на починалия, тъй като тази правна последица настъпва при неговата смърт, без значение каква е причината й, т. е. без значение кой я е причинил. Правните последици не засягат по правило “извършителя” на относителното юридическо събитие. Това не е така при резултативните актове, тъй като там правните последици са свързани със самото действие – те определят кой става собственик на преработената вещ, на смесените вещи, кой става автор на произведението. И това касае лицето, което осъществява резултативния акт. Трайното прикрепване към недвижим имот е относително юридическо събитие, а не резултативен акт, тъй като прави прикрепеното собственост на собственика на земята, независимо от това кой е извършил прикрепването. Така като възможен критерий за разграничаването на резултативните актове от относителните юридически събития би могло да бъде посочено значението на авторството: когато това, кое лице е извършило действието, има значение, ще е налице резултативен акт, в противен случай – относително юридическо събитие.

12 Вж. Марков, Е. Юридическите постъпки – нарастващи съмнения след реформата. – В: БСУ, ЮФ, Юридически сборник, 1995, Година III, Том III, с. 37.

13 За да настъпи вещнопридобивният ефект на чл. 94, ал. 1 ЗС в полза на лицето, извършило преработването, е необходимо това лице “да не е знаело, че материалът принадлежи на друг”. За възникването на авторското право е без значение добросъвестността (и дееспособността) на автора, но за да придобие и вещното право на собственост върху вещта, в която е обективирано съответното произведение (да речем на изобразителното изкуство), авторът трябва да бъде и добросъвестен т. е. да не знае, че използваните от него материали принадлежат на друго/други лица. Би могло да се приеме, че незнание по чл. 94, ал. 1 ЗС ще е налице във всички случаи, когато преработващият е недееспособен. Знанието на преработващия ще е релевантно по чл. 94, ал. 1 ЗС само когато той е способен да осъзнава значението на собствеността върху материалите и на обстоятелството, че в конкретния случай тя се притежава от трето лице. Може обаче да се възприеме и друга теза – за необходимостта от конкретна преценка във всеки отделен случай, направена към момента на извършване на преработването независимо от формалната недееспособност на преработващия (случай на негативно зачитане на т. нар. светли периоди от болестта). Вж. по-долу.

14 За разглеждането като възможен критерий за разграничение между юридически постъпки и резултативни актове начина на формиране на волята: при юридическите постъпки – е необходима способност за воля, тъй като те изискват (предполагат) осъществяване на съзнателна (макар и право ирелевантна) преценка на възможните правни последици, при резултативните актове – не е необходима способност за воля, тъй като те се осъществяват автоматично, дори механично (при преработването, смесването, откриването на съкровище), или пък независимо от всякаква разумна преценка (произведенията на науката, литературата и изкуството), вж. Марков, Е. Юридическите постъпки – нарастващи съмнения след реформата. – В: БСУ, ЮФ, Юридически сборник, 1995, Година III, Том III, с. 39.

15 Вече беше посочено при намирането на съкровище (същите съображения са приложими и при завладяването) и при преработването по чл. 94, ал. 1 ЗС.

16 Владението обаче може да се упражнява от законовия представител (настойника) на поставения под пълно запрещение. Вж. в този смисъл Определение № 338 от 06.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4133/2008 г., IV г. о., където е посочено, че намерението за своене се преценява с оглед на законния представител. Законовият представител извършва и позоваване на придобивната давност. Вж. Петкова, Цв. Придобиване по давност на недвижими имоти. С., 2016, с. 296.

17 За обратния случай – когато недееспособният е получил нещо без основание, чл. 58 ЗЗД посочва, че се дължи връщане само на това, което е отишло в полза на недееспособния. Съгласно чл. 75, ал. 2, изр. 3 ЗЗД изпълнението към недееспособен кредитор освобождава длъжника, ако то е отишло в полза на кредитора.

18 В настоящото изложение се застъпва тезата, че чл. 27, предл. 1 ЗЗД е специален спрямо чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД.

19 “Ако изпълнителят (по договор за изработка – бел. СС) умре или стане неспособен да извърши работата, договорът се прекратява, освен ако не е бил сключен с оглед личността на изпълнителя и ако наследниците му се съгласят да продължат изпълнението.” Конкретната неспособност на едно лице да разбира и да ръководи действията си е релевантна и с оглед унищожаемостта по чл. 31 ЗЗД.

20 Тази теза към настоящия момент се подкрепя единствено от Рачев, Ф. Гражданско право според новите закони за гражданската регистрация, юридическите лица с нестопанска цел, политическите партии и религиозните общности. С., 2003, с. 220. За възприемането, но и критика на това разрешение, при действието на ЗЗД (отм.) вж. Диков, Л. Курс по българско гражданско право. Том I. Обща част. С., 1936, с. 164. Критиката е била предизвикана от това, че при действието на чл. 10 ЗЗД (отм.), ако едно формално дееспособно лице извърши сделка в състояние на лудост, тя ще бъде “абсолютно нищожна”. Извършените от формално недееспособното лице обаче сделки винаги, “без оглед дали са извършени в светъл момент или не, са унищожаеми”.

21 Вж. Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял II. С., 2001, с. 525-526, Павлова, М. Гражданско право – обща част. С., 2002, с. 537, Стефанов, Г. Гражданско право. Обща част. Юридически лица, сделки, представителство, погасителна давност. С., 1995, с. 135, Джеров, Ал. Гражданско право. Обща част. С., 2012, с. 479.

22 Това е особено видимо в примера, който се дава при Василев, Л. Гражданско право. Обща част. С., 2000, с. 306 – сделка, сключена от 8-годишно дете.

23 Вж. Меворах, Н., Д. Лиджи, Л. Фахри Коментар на Закона за задълженията и договорите. Чл. чл. 1 – 333. С., 1924, с. 414, където се посочва, че унищожаеми ще бъдат и “решенията по дела, в които неспособният е действал сам. Тия решения подлежат на унищожаване по чл. 205, тъй като решенията не са нищо друго освен съдебни договори”.

24 И преди ЗЗД (ДВ, бр. 275 от 22.11.1950 г., в сила от 1.01.1951 г.) и ЗЛС (ДВ, бр. 182 от 9.08.1949 г., в сила от 10.09.1949 г.) сключените от пълно запретения сделки са били считани за унищожаеми. Вж. например Апостолов, Ив. Основни начала на гражданското право. Лекции на проф. Ив. Апостолов. С., 1946, с. 46.

25 За тезата, според която сключеният от пълно запретен брак е унищожаем, но само “ако лицето е разбирало свойството и значението на акта”, вж. Цанкова, Ц. Въпроси на дееспособността. – В: Юбилеен сборник, посветен на 80-годишнината на проф. д.ю.н. Васил Мръчков. С., 2014, с. 214. Посочено е обаче, че “в противен случай (т. е. – ако пълно запретеният не е разбирал свойството и значението на сключения от него брак – бел. СС), въпреки че няма изрична уредба, бракът би бил нищожен”. Ако обаче поставеният под пълно запрещение е разбирал свойството и значението на извършвания от него брак, то какво е основанието за неговата унищожаемост? Ако притесненията са свързани с неговата способност да реализира потенциала на брачното правоотношение, това би могло да се съобрази през друго основание за прекратяването на брака – развод поради дълбоко и непоправимо разстройство на брака. Преценката за наличието на подобно разстройство на брака, обаче, следва да бъде една различна и винаги конкретна преценка.

26 Когато за целта се сключи договор с упълномощения, който поема задължение да осъществи определени действия от името на пълномощника, без да съобразява неговата воля, изразена след настъпването на посоченото отлагателно условие, този договор се обозначава като “одисеево споразумение”.

27 Вж. например Cowen, T. Self-Constraint versus Self-Liberation. – Ethics Journal, 1991, 101, p. 360. Като примери за подобно самоограничаване се дават патернализмът и различните мерки за постигане на финансова дисциплина (р. 361). Авторът изрично посочва, че “двуазовия” модел и свръхопростяване (р. 362), но той отговаря добре на възможните юридически усложнения, когато е налице противоречие във волята на едно лице в два различни времеви момента. Правото по правило стимулира “ориентирания към правилата аз”, вж. Elster, J. Weakness of Will and the Free-Rider Problem. – Economics and Phylosophy, 1985, 1, p. 234-235.

28 Отметнината е уговорка, която може да бъде включена в един договор именно с оглед евентуалното противопоставяне на “дългосрочния” аз спрямо воля, изразена от “краткосрочния” – той може да се откаже (“отметне”) от договора, но за това ще заплати уговорената отметнина (сума пари или вещ).

Свързани статииОще от същия автор

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.