Правен и философски поглед върху процеса срещу Иисус Христос

 

I. Значението на Христовото учение за развитието на правото

По своята същност учението на Иисус Христос, станало основа на християнската религия, има много дълбоко не само религиозно, но и историческо, политическо и социално отражение върху всички следващи столетия. Християнските ценности оформят редица институти и изпълват с нов смисъл понятия във всички сфери на обществения живот. Трудно биха могли да се намерят правилните думи, които да обхванат значението на Иисус от Назарет, но много точни в това отношение е написаното от отец Павел Събев:

„Образите на човека Иисус – тогава и сега – са толкова различни, колкото различни са търсещите Сина Человечески, Божият Син, Божието Слово, чрез което е създаден светът, Пасхалната жертва за хората, страдащият Раб Господен, който взема върху Себе си греховете на света, или – през последните два века – Иисус, социалният реформатор и бунтар, освободителят на потиснатите… Всеки човек и поколение вижда в Иисус отражение на себе си.“¹

Не по-малко значимо е мястото на християнството и формирания чрез него ценностен консенсус в развитието на правото. Християнската философия и теология оказват пряко въздействие на формирането на представата за понятията за справедливост (“Нека тече като вода правосъдието, и правдата, като силен поток!”, Книга на пророк Амоса 5:24²), истина (“и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни”, от Йоана Свето Евангелие, 8:32³) , свобода (“И тъй, стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува, и не се подлагайте пак под робско иго.”, Послание на Свети апостол Павла до галатяни, 5:1⁴), които в своя смисъл са не само морални категории и конкретни духовни ценности, но и метафизични правни основания. По този начин християнската идея за морал се превръща в ключов правообразуващ фактор. Процесът по разпространение на християнската религия и нейното превръщане в основна обществена тъкан заема огромен географски и темпорален хоризонт – от късната Античност до нашето съвремие. Така например във Вестготската правда, основен законник на вестготите, издадена през 654 г. от крал Рекесвинт е посочено следното понятие за закон:

„Законът е равностоен на Божественото; пророк на религията; източник на указания; създател на правдата; пазител и поощрител на добрите нрави; кормило на държавата; вестоносец на справедливостта; господар на живота; душата на народното тяло. ⁵“

Сходна реторика може да бъде открита и в творчеството на Свети Тома Аквински:

„И така (рационалните същества) имат известен дял в самия Божествен разум, откъдето добиват естествена склонност към подобаващи действия и цели. (Псалмописецът казва) „Светлината на Твоя образ, о, Господи, е изписана върху нас“: сякаш светлината на естествения разум, чрез който различаваме доброто и злото и който е естественият закон, не е нищо друго освен оттенък на Божествената светлината в нас. Така че, ясно е, че естественият закон не е нищо друго освен участието на вечния закон в рационалните същества.⁶“

При Свети Тома Аквински цялостно присъства един момент, който, образно казано, обосновава една взаимосвързана и системна „триада“, свързваща в себе си Божественото, естественото и позитивното начало в правото. В основата стои едно Божествено и свръхестествено по своята природа откровение (lex Divina), чиито основания се превръщат пряко (цялостно или частично) в обща позитивна норма за поведение чрез естественото право (lex naturalis), което се разпознава като такова от рационалната човешка природа⁷. Друг много конкретен пример в тази насока е Декларацията за независимостта от 1776 г., в която Томас Джеферсън пише, че „…всички хора са създадени равни, че те са надарени от своя Създател с определени неотчуждаеми права, че сред тях са животът, свободата и стремежът към щастие“⁸. Обвързването на съществуването на основните права с волята на „Създател“ и прогласяването, че те са неотчуждаеми, тоест не представляват нещо, което може да бъде предмет на политическо решение, съдържат в себе си християнската идея за универсалността на човешкото достойнство. Тези примери са малка част от всички онези, които могат да бъдат представени в посока на значимото и незаобиколимо влияние на християнското учение върху развитие на правото в рамките на Западната цивилизация – от формирането на понятията за основание на правото в категории като справедливост, свобода и истина до създаването на конкретни позитивноправни норми.

 

II. Исторически контекст на процеса срещу Иисус Христос

Във формирането на християнския мироглед през текстовете на Светото писание особено място заема житейският път на Иисус Христос, като значимо внимание е отделено на неговите последни земни дни. Те са свързани с може би един от най-известните исторически съдебни процеси, състоящи се в Неговото осъждане от юдейския Синедрион и от управителя на Юдея Понтий Пилат. Процесът срещу Иисус има много дълбока и поучителна историческа, философска и морална стойност. В този процес са вплетени и две правни системи – еврейската и римската – като всяка от тях има своите специфични проявления. Следва да се посочи, че процесът срещу Иисус Христос се развива в една конкретна историческа обстановка за еврейския народ⁹, който е загубил своята политическа независимост, а цяла Палестина е част от Римската империя (по това време управляващ е император Тиберий от Юлиево-Клавдиевата династия). Еврейското национално самосъзнание, съществуващо под чуждо господство, е възприело като много значим момент очакваната поява на обещания Избавител (Месия), който трябва да представлява мощен земен владетел и освободител.

В същото време личността и учението на Иисус Христос се оказват диаметрално противоположни на тези юдейски нагласи, особено сред трите водещи обществени „партии“ по това време – фарисеите, саукеите и есеите. За тях евангелската проповед била чужда, а призивът на Иисуса Христа към покаяние те приемали като оскърбление спрямо тяхната праведност¹⁰. Религиозните разбирания на садукеите не били съвместими с учението на Христос за духовната природа на човека и възкресението на мъртвите (Матей 22:23-33)¹¹. Есеите от своя страна не възприемат заповедта за служение на ближните и необходимостта от проповед към всички народи (Матей 25:35-45)¹². В особено голяма степен не се възприема от обществените еврейски партии, че Иисус Христос е Син Божи заради тяхното превратно разбиране на старозаветните пророци. Във времето, когато Христос поставя основите на християнството, еврейското обществено първенство продължава да пази древните традиции, но в коренно различен дух – появява се бездушен религиозен формализъм, който е прието да бъде наричан „законничество“¹³. Догматичният възглед на юдейското лидерство формира две основания, за които те търсят да погубят Иисус – богохулство и нарушение на съботния ден. В силно религиозното еврейско общество престъпленията против религията заемат особено място и влекат след себе си смъртно наказание. Обвинението в богохулство се заражда с изцелението на един разслабен според Евангелието от Марк (Марк 2:3-7), комуто Иисус Христос казва „Чедо, прощават ти се греховете“. На това книжниците отговарят „Какво тъй богохулствува Тоя? Кой може да прощава грехове, освен един Бог?“. Към него следва да се добави и това, че Иисус Христос бива наричан „Син Давидов“, което той не отрича¹⁴. Думите „Син Давидов“ имат особено значение за юдейското самосъзнание, тъй като според старозаветните пророци Месията ще дойде от „рода Давидов“, каквото обещание Бог дал на цар Давид, както пише Свети Йоан Златоуст в „Родословието на Иисус Христос“¹⁵. Обвинението в нарушение на съботния ден идва от това, че Иисус Христос по време на съботата извършил много изцеления и че по този начин нарушавал установеното в Моисеевия закон правило (Изход 31:12-17). Един от ключовите моменти, който подтиква окончателно юдейските първенци в решението им да погубят Иисус Христос, става изгонването на търговците от храма, описано в Светото писание – „15. Дойдоха в Иерусалим. Иисус, като влезе в храма, почна да пъди продавачите и купувачите в храма; и прекатури масите на менячите и пейките на гълъбопродавците; 16. и не позволяваше да пренесе някой през храма какъвто и да е съд“¹⁶. Поученията на Иисус „не е ли писано: „домът Ми ще се нарече дом молитвен за всички народи”? А вие го направихте разбойнишки вертеп“¹⁷, които Той дава след изгонването на търговците от храма, се възприемат със страх от книжниците заради влиянието, което те оказват върху народа, а от друга са в противовес с техните религиозни разбирания (Иисус нарича храма „домът Ми“) – „Чуха това книжниците и първосвещениците и гледаха, как да Го погубят, понеже се бояха от Него, тъй като цял народ се чудеше на учението Му“¹⁸.

Непрекъснато растящата популярност на Христовото учение, както и отрицателното отношение на юдейския елит спрямо него води до това, че те решават да го убият. В Глава 26 от Свето Евангелие от Матея се посочва следното: „…първосвещениците и книжниците и стареите се събраха в двора на първосвещеника, на име Каиафа; и решиха да уловят Иисуса с измама и убият.“¹⁹. За това свидетелстват и в други Евангелия – „и първосвещениците и книжниците гледаха как да Го уловят с измама и убият“ (Марк 14:1)²⁰, „а първосвещениците и книжниците диреха, като как да го погубят, защото се бояха от народа“ (Лука 22:2)²¹.

Самата фактическа обстановка около процеса срещу Иисус Христос присъства и в четирите Евангелия от Свещеното писание – Марк, Лука, Матей и Йоан. Според Walter M. Chandler целият процес може образно да бъде подразделен на две части, съответно юдейски процес (Hebrew trial) и римски процес (Roman trial). Еврейският процес се характеризира с довеждането пред Ана, процесиите пред нощната сесия на Синедриона, сутрешната сесия пред същата юрисдикция. Римският процес обхваща процесията на Иисус Христос пред Пилат, обвинението пред Ирод Антипа и повторното довеждане пред Пилат²².

 

III. Юдейският процес срещу Иисус Христос

Като отправна точка на процеса срещу Иисус може да се възприеме неговото задържане след молитвата в Гетсиманската градина, което е представено в Светите Евангелия. В Глава 14 от Евангелието от Марк се казва „и тозчас, докле Той говореше, Иуда, един от дванайсетте, дохожда и с него множество народ с ножове и колове, от страна на първосвещениците, книжниците и фарисеите“²³, което продължава с Неговото задържане и отвеждане – „а те сложиха ръцете си върху Му и Го хванаха“²⁴ и „доведоха Иисуса при първосвещеника, при когото се събраха всички първосвещеници, стареи и книжници“²⁵.

Оттам насетне започва същинската част на процеса, проведен в рамките на съществуващия еврейски институционален механизъм – пред Синедриона. Тя е описана по сходен начин от всички евангелисти, но при определени допълващи се подробности, които помагат да се изгради цялостната картина. Бихме могли да отличим три етапа на съдебния процес срещу Иисус Христос пред юдейските духовни власти – пред първосвещеника Ана, пред първосвещеника Каиафа и пред целия Синедрион. Процесът пред първосвещеника Ана е описан в Евангелието от Йоан – „и отведоха Го първом при Ана; защото той беше тъст на Каиафа, който през нея година беше първосвещеник“ (18:13)²⁶. Ана Го разпитва „за учениците му и за учението му“ (18:19)²⁷. Оттам насетне в Евангелието пише:

„20. Иисус му отговори: Аз открито говорих на света; Аз винаги съм поучавал в синагогите и в храма, дето отвред се събират иудеите, и скришом нищо не съм говорил.

21. Защо питаш Мене? Питай ония, които са слушали, що съм им говорил; ето, те знаят, що съм говорил.

22. Когато Той каза това, един от слугите, който стоеше наблизо, удари плесница на Иисуса и рече: тъй ли отговаряш на първосвещеника?

23. Иисус му отвърна ако говорих зле, докажи злото; ако ли – добре, защо Ме биеш?²⁸“

След това Иисус бива отведен при Каиафа (Матей 26:57²⁹, Марк 14:53³⁰, Лука 22:54³¹, Йоан 18:24³²), тъй като Ана нямал право да води съдебен процес, независимо от високия му ранг (изпращането на Спасителя при него вероятно се дължи на това, че Каиафа искал да направи чест на високия си роднина), и разпитът на Иисус пред него нямал характер на следствено действие³³. Пристъпва се към свидетелствата – „защото мнозина лъжесвидетелствуваха против Него, ала тия свидетелства не бяха еднакви.“ (Марк 14:56)³⁴. Особено важен момент е посочването, че свидетелствата не съответстват едно на друго:

„57. И някои станаха и лъжесвидетелствуваха против Него, като казваха:

58. чухме, че Той говореше: ще разруша тоя ръкотворен храм, и след три дни ще съзидам друг неръкотворен.

59. Но и това тяхно свидетелство не беше еднакво.³⁵“

Невъзможността да се постигне идентичност в разказите на свидетелите води до прякото ангажиране на първосвещеника Каиафа с цел Иисус Христос да бъде уличен в престъпление. Първоначално той пита Иисуса „Нищо ли не отговаряш? Какво свидетелствуват тия против Тебе?“ (Матей 26:62³⁶, Марк 14:60³⁷), на което Иисус не отговаря („Той мълчеше и нищо не отговаряше“, Марк 14:61). Първосвещеникът тогава казва „заклевам Те в Живия Бог, да ни кажеш, Ти ли си Христос, Син Божий?“ (Матей 26:63³⁸), присъстващо и като „Ти ли си Христос, Синът на Благословения?“ (Марк 14:61³⁹). Думата „Христос“ е употребена от Каиафа в смисъл на Помазаник Божи, Месия, с което Каиафа иска от Иисуса потвърждение на Неговото месианско достойнство. Същото се отнася и за нюансираното между Марка и Матея понятие „Синът на Благословения“ и „Син Божий“, което в юдейската терминология еднозначно установява пряка връзка с Бога. Въпросът е така зададен, че да предположи извършването на престъплението „богохулство“ при положителен отговор, а при отрицателен – Иисус да бъде обвинен, че е лъжемесия, който мамел народа. И при двата случая наказанието било смърт.

Отговорът на Иисус („ти рече; казвам ви обаче: отсега ще видите Сина Човечески, седнал отдясно на Силата и идещ на небесните облаци.“, според Евангелието от Матея и „Аз съм; и ще видите Сина Човечески да седи отдясно на Силата и да иде на небесните облаци.“, според Евангелието от Марка), води и до произнасянето на присъдата:

„65. Тогава първосвещеникът раздра дрехите си и рече: Той богохулствува! Каква нужда имаме вече от свидетели? На, сега чухте богохулството Му!

66. Как ви се струва? А те отговориха и рекоха: заслужава смърт.“ (Евангелие от Матея)⁴⁰

63. Тогава първосвещеникът, като раздра дрехите си, каза: каква нужда имаме вече от свидетели?

64. Чухте богохулството; как ви се струва? И те всички признаха, че заслужава смърт. (Евангелие от Марка)⁴¹“

Окончателната присъда срещу Иисус Христос в рамките на еврейската част от процеса е издадена от целия Синедрион, което е описано най-подробно в Евангелието от Лука (22:66-71):

„66. А щом се съмна, събраха се стареите народни, първосвещениците и книжниците, и Го въведоха в синедриона си;

67. и казваха: ако си Ти Христос, кажи ни! Той им отговори: ако ви кажа, няма да повярвате;

68. ако ви пък и попитам, няма да Ми отговорите, нито да Ме пуснете;

69. отсега Син Човеческий ще седне отдясно на Божията сила.

70. И всички рекоха: и тъй, Ти ли си Син Божий? Той им отговори: вие казвате, че съм Аз.

71. А те рекоха: какво свидетелство ни трябва още? ние сами чухме от устата Му⁴².“

 

IV. Римският процес срещу Иисус Христос

Втората част от процеса срещу Иисус Христос, отново присъстваща и в четирите Евангелия, е пред римския управител на Юдея Понтий Пилат, в рамките на който Синедрионът трябва да издейства потвърждение на смъртното наказание. Иисус бива отведен при Пилат – „и като Го вързаха, отведоха Го и предадоха на управителя Понтия Пилата“ (Матей 27:1⁴³), „…отведоха и Го предадоха на Пилата“ (Марк 15:1⁴⁴), „и дигна се цялото множество, и Го поведоха към Пилата“ (Лука 23:1⁴⁵), „Поведоха Иисуса от Каиафа в преторията…“ (Йоан 18:28⁴⁶). Така Иисус бива изправен пред Пилат, с което започва втората фаза на процеса. Първоначално Пилат отказва да се занимава със случая и приканва юдеите да го съдят по техния закон, тъй като богохулството не е престъпление по римските закони – „Пилат им рече: вземете Го вие и Го съдете по вашия закон“ (Йоан 18:31⁴⁷). Продължава обвинението от страна на представителите на Синедриона спрямо Иисус, за което в Евангелието от Марк се посочва: „и първосвещениците Го обвиняваха в много неща“. Особено място заема въпросът на Пилат към Иисус „Ти ли си Царят на иудеите?“ (Матей 27:11⁴⁸, Лука 23:3⁴⁹, Йоан 18:33⁵⁰), което може да послужи като основание да се формулира обвинение за действия срещу римската държава. Подобен момент отсъства в рамките на процеса пред Синедриона, който търси да уличи Иисус в богохулство – „Ти ли си Син Божий?“, което подчертава разликата между двете правни системи, римската и юдейската, и възприятието им за какво би представлявало престъпление. Диалогът между Иисус и Пилат е може би един от най-забележителните разговори в световната литература, в който изкристализират фундаментални философски въпроси като например думите на Пилат „Що е истина?“ (Йоан 18:38⁵¹), познати като част от историята най-вече чрез гръцкия си превод „Ti estin aletheia?”. Римският управител е наясно с мотивите за предаването на Иисус от страна на Синедриона – „защото знаеше, че първосвещениците Го бяха предали от завист“ (Марк 15:10⁵²). Самият той не може да намери вина в него за отправеното обвинение от страна на първосвещениците в бунт по римския закон, за което в Евангелието от Йоан (18:38⁵³) се казва „и като каза това, пак излезе при иудеите и им рече: аз не намирам никаква вина у Него“, а в Евангелието от Лука „каза им (на първосвещениците – бел. авт): доведохте ми Тоя Човек като развратител на народа; а ето, аз изследвах пред вас, и не намерих у Тогози Човека никаква вина от онова, в каквото Го обвинявате“ (23:14⁵⁴), епизод, който се повтаря два пъти в рамките на същото Евангелие, описващо и изпращането на Иисуса при Ирод Антипа, управител на Галилея („Пилат, като чу за Галилея, попита: нима Човекът е галилеец? И като узна, че Той е подвластен на Ирода, изпрати Го при Ирода, който през тия дни беше тъй също в Иерусалим.“, Лука 23:6-7). Видно е желанието на самия Пилат да помилва Иисус („Пилат отново издигна глас, като желаеше да пусне Иисуса“, Лука 23:20⁵⁵), противно на желанието да бъде разпнат Иисус и да бъде освободен Варава, известен бунтовник, както е искането на първосвещениците и на тълпата. Обвинението, което бива отправено от първосвещениците, продължава, независимо от опитите на Пилат, описани от евангелистите – „от това време Пилат търсеше случай да Го пусне. Иудеите обаче викаха и казваха: ако пуснеш Тогова, не си приятел на кесаря. Всякой, който прави себе си цар, е противник на кесаря“ (Йоан 19:12⁵⁶). Исторически момент, превърнал се в метафора през вековете, описван в Евангелието от Матей (27:24⁵⁷) с измиването на ръце, предхождащо предаването на разпятие на Иисус, „Пилат, като видя, че нищо не помага, а се усилва смутнята, взе вода, та уми ръце пред народа и рече: невинен съм за кръвта на Тоя Праведник; вие му мислете“. Римският процес завършва с бичуването на Иисус и предаването му на разпятие от страна на Пилат – „И тогава им Го предаде, за да бъде разпнат. И взеха Иисуса и Го поведоха“ (Йоан 19:16⁵⁸).

 

V. Съпоставка между юдейския и римския процес срещу Иисус Христос

Представянето на двете части на процеса – еврейската и римската – трябва да бъде съпроводено с определени юридически уточнения относно компетентността на отделните органи, начина на вземането на решения и приложимото право. На първо място следва да се уточни, че по това време съществува определена „двойственост“, тъй като в разглеждания исторически период действат едновременно две правни системи. Римската власт налага законите на империята, но същевременно се запазват традиционните учреждения на еврейското общество. Всички извъниталийски територии на римската държава се уреждат на принципа на провинциите или т.нар. „завоювани територии“ (“pro” – по причина, „vincere” – побеждавам), начело на които стои прокуратор или управител. Понтий Пилат е пети прокуратор на Юдея и Самария, който в своите пълномощия управлява войските, събира данъците и може да издава смъртна присъда от името на императора за някои престъпления. Римският магистрат взема решенията по правото на своята държава, което съществено се отличава от юдейското. Докато юдейското право се основава изцяло на едно Божествено откровение, римското право е много по-прагматично в своята природа, въпреки че в него са установени всички най-съществени морални категории като справедливост, истина и други.

Основният орган на запазилата се еврейска структура на властта, който има отношение към процеса срещу Иисус Христос, е Синедрионът (от гръцки – “synedrion”, “syn” – заедно и „hedra” – седалище). Той има дълбоки исторически корени и неговият първообраз присъства чрез съвета на старейшините от Мойсеевия закон, в който се казва „И рече Господ на Моисея: събери Ми седемдесет мъже измежду старейшините Израилеви, за които знаеш, че те са негови стареи и надзиратели, и доведи ги при скинията на събранието, за да застанат там заедно с тебе⁵⁹“. Синедрионът е едновременно религиозен, политически и съдебен орган, който изпълнява колективно правоприлагащи и правораздавателни функции. В своята структура включва три камари от по 23 души като заеманата в него длъжност има пожизнен характер⁶⁰. В него, според библейските текстове, участват свещениците, старейшините и книжниците, представители на основните обществени партии в юдейското общество.

В качеството на съдебен орган Синедрионът се произнася по наказателни дела като съставите от неговата компетентност са регламентирани в един от т.нар. „седери“, които са шест раздела, заедно образуващи „Мишна“, древноеврейският религиозно-юридически сборник⁶¹. В Мишна се съдържат общо 63 трактата. В седер „Незикин“ („Вреди“) се съдържат разпоредби от гражданското и наказателно юдейско право като е регулиран състава на престъплението „богохулство“ и приложимото спрямо него наказание. Същото може да бъде открито и в Левит, Третата книга Мойсеева: „на синовете Израилеви кажи: който хули своя Бог, ще понесе греха си; който хули името Господне, трябва да умре, с камъни да го убие цялото общество: бил пришълец, или туземец, ако почне да хули името (Господне), да бъде умъртвен“ (Левит 24:15-16⁶²). Съгласно въведения от римляните порядък обаче издадените от Синедриона смъртни присъди трябвало да бъдат утвърдени от римския управител на Юдея, което създава своеобразна колизия между две действащи наказателноправни системи – престъпление по юдейското право може да не се третира като престъпление от страна на римското право. В такъв момент римският прокуратор е изправен в ситуация, в която извън чисто юридическите аргументи трябва да се съобразява с една политическа реалност, отчитаща съществуващите порядки сред покорените народи.

От процесуална гледна точка еврейското право към онзи момент не предполага функция на Синедриона обвинителна роля, а само отсъждаща в конкретното производство. Процесуалната фигура на свидетелите е обединена с тази от обвинителите, които предявяват обвинението срещу конкретно лице. Не се предполага специален ред за защита на обвиняемия, който съгласно вписаната в Мишна форма на презумпция за невиновност се счита за невинен до предявяване на обвинението⁶³. Между обвиненията на свидетелите следва да се постигне пълна идентичност (нещо, което не се случва в процеса срещу Иисус Христос и е изключително важна подробност, отбелязана от евангелистите) и двама свидетели трябва да имат пълно съгласие по предявените обвинения. Такава норма съществува и във Второзаконие, Пета книга Моисеева – „не е достатъчно един свидетел против някого в някоя вина, и в какво да е престъпление или в някой грях, с който той съгреши: при думите на двама свидетели, или при думите на трима свидетели става (всяко) дело“ и „по думите на двама или трима свидетели осъденият на смърт трябва да умре: не бива да се погубва по думите само на един свидетел“⁶⁴. Разрешена е само форма на устни доказателствени средства, които могат да бъдат охарактеризирани като „свидетелски показания“ и „обяснения на страните“ в техния съвременен контекст. Присъдата се гласува с мнозинство и обвиняемият или се освобождава веднага, или процесът продължава на следващия ден до постигане на осъдителна или оправдателна присъда. Самият Синедрион не може да заседава по време на пости и на Пасха, както и се забранява процес или задържане на лице през нощта. Процес, проведен в съботния ден, също ще бъде незаконен.

Съществуващата правна рамка спрямо действащото към онзи момент еврейско право разкрива редица тежки нарушения, които биват извършени в процеса срещу Иисус Христос. На първо място Иуда Искариот е подкупен от първосвещениците от Синедриона, за да предаде Иисус. Подкупването на Иуда е описано в подробности в три от Евангелията (Матей, Марк и Лука):

„4. И той отиде и се наговори с първосвещениците и воеводите, как да им Го предаде.

5. Те се зарадваха и се споразумяха да му дадат пари;

6. и той обеща, и търсеше сгодно време да им Го предаде не пред народа.“ (Лука 22⁶⁵)

Следващ момент е задържането на Иисус след като той напуска Гетсиманската градина. В различните Евангелия се посочват различни свидетелства кой участва в него – „тогава Иуда, като взе една чета войници и слуги от първосвещениците и фарисеите, дохожда там с фенери, светила и с оръжия“ (Йоан 18:3⁶⁶), „Иуда, един от дванайсетте, дойде, и с него множество народ с ножове и колове, от страна на първосвещениците и стареите народни“ (Матей 26:47⁶⁷), „и тозчас, докле Той още говореше, Иуда, един от дванайсетте, дохожда, и с него множество народ с ножове и колове, от страна на първосвещениците, книжниците и стареите“ (Марк 14:43⁶⁸), „докле още говореше Той, ето тълпа, а пред нея вървеше един от дванайсетте, наричан Иуда“ (Лука 22:47⁶⁹) – което не може да конкретизира някаква правоприлагаща властова структура; такива не са нито посочената „тълпа“, нито „слуги на първосвещениците и фарисеите“. Самото задържане се случва през нощта, което е отново в противоречие с горепосочените норми на юдейското право. Самият процес е проведен в ден, в който Синедрионът не може да се свика законно. Ясна е и ролята на първосвещениците в лицето на Каиафа при определяне на обвинението срещу Иисус Христос, което отново е несъвместимо с правомощията на Синедриона – липсват свидетели, които да предявят обвинение по идентичен начин. Като много тежко нарушение може да се посочи, че дори порочно формулираното обвинение бива променено в хода на процеса. Синедрионът обвинява Иисус Христос в богохулство, а пред Пилат то вече е представено като подклаждане на бунт и измяна. Лъжесвидетелството в представянето на свидетелските обвинения е друг съществен момент, който е в силно противоречие с нормите на юдейското право, както и ролята на съдиите от Синедриона в подкрепата на недоказаните и неистинните обвинения. Отново във Второзаконие се посочва, че „съдиите са длъжни добре да изследват, и ако оня свидетел е лъжлив свидетел, лъжливо свидетелствува против брата си, направете му това, каквото е бил намислил да направи на брата си: тъй изтребвай злото от средата си“⁷⁰.

Изправянето на Иисус Христос пред Понтий Пилат представлява т.нар „римски процес“, който съгласно установените правила се извършва пред римския прокуратор на съответната област. Присъединяването на юдейските земи към римската държава поставя правната система на еврейския народ в подчинено положение спрямо римска и, за да бъде изпълнено смъртно наказание, което е издал Синедрионът, то трябва да бъде потвърдено от римския прокуратор в отделно производство. Богохулството обаче не е нещо, което представлява престъпление в рамките на римското наказателно право, и слабо вълнува римската администрация за разлика от силните религиозни чувства на еврейските обществени партии. Така и Пилат не иска изобщо да се занимава с процеса, което се посочва в Евангелието от Йоан: „Пилат им рече: вземете Го вие и Го съдете по вашия закон. Иудеите му рекоха: нам не е позволено да убием никого“ (18:31⁷¹). Разбирайки, че Иисус Христос е от Галилея, Пилат го изпраща при Ирод Антипа, управител на тази област, за да разгледа той случая. Ирод Антипа обаче също не намира основание за смъртно наказание и Христос е върнат при Пилат. Първосвещениците, виждайки че няма да постигнат своето, променят характера на обвинението срещу Иисус и вече не го обвиняват в богохулство, за което Синедрионът е обявил смъртно наказание, а го преформулират в такова за престъпление срещу римската държава – „и почнаха да Го обвиняват, говорейки: намерихме Тогова, че развратява народа ни и забранява да се дава кесарю данък, като казва за Себе Си, че бил Христос Цар“ (Лука 23:2⁷²) и „но те настояваха да казват, че Той бунтува народа, като поучава по цяла Иудея, начевайки от Галилея дотук“ (Лука 23:5⁷³). Следва да се отбележи, че противодържавните престъпления заемат особено място в системата на публичните и частните деликти на Древен Рим. Още от царския период деянията perduellio⁷⁴, определяно най-общо като държавно предателство, се считали за особено опасни за обществото. В Дигестите се обособяват т.нар. Libri terribiles, където се третира обида на величието (Ad legem Iuiliam maiestratis)⁷⁵. В Теодосевия кодекс първо място сред подредените по важност престъпления заемали престъпленията против императора и властта⁷⁶. Чрез разпалването на бунт се извършва държавна измяна срещу римския народ, представляван от императора⁷⁷. Това може да се проследи и в написаното от римския юрист Юлий Павел:

„Който предизвиква бунт или брожение, като подстрекава народа, бива, в зависимост от положението му, разпънат на кръст, хвърлен на зверовете или пратен в изгнание на някой остров.“⁷⁸

Пилат извършва съответния разпит, който е представен в Евангелията, което го довежда до заключението, че Иисус Христос не представлява заплаха за императора и римската държава, което разгневява евреите и тълпата. С цел да угоди на Синедриона Пилат наказва Христос с бичуване, без да намира в него вина, което обаче не удовлетворява юдейските първенци и събралата се тълпа. Тогава римският прокуратор предлага решение, което би позволило да се спазят едновременно римските закони, но и да бъде усмирена тълпата – на празника Пасха управителят можел да освобождава по един затворник. Пилат разполага със свободата да определи кой да бъде освободен, но в случая той отново се поддава на исканията на юдеите – в избора между Иисус и Варава, убиец и бунтовник. Римското право познава такава форма като плебисцит (гласуване от страна на плебса, обикновения народ), но не допускала никакви елементи на охлокрация (власт на тълпата)⁷⁹. Един магистрат няма правото да предостави въпроса за издаването на смъртна присъда на една възбудена тълпа. Окончателното решение на Пилат се оказва обаче в полза на исканията на тълпата и еврейските първенци без да бъде съобразено юридическата аргументация в посока невиновност на Иисус Христос. Тук е редно да се отбележи, че римските управители извън чисто административните, военни и съдебни функции, които са им възложени, имат и своята политическа роля в опазването на реда, мира и порядък в поверените им провинции. Свети Йоан Златоуст дава друго обяснение за това стечение на обстоятелствата предвид поведението на Понтий Пилат и юдейските първенци, а именно слабост, казвайки “слабостта беше причината той да отстъпи и, след като Го бичува, да го предаде (на разпятие – бел. авт). Той не е имал мъжество, бил е слаб; архиереите са били злобни и лукави. После това, след като той намира някакъв предлог, а именно законът за празника, който повелява да се отпуска осъден, какво предприемат те? Убеждават народа да изпроси пускането на Варава“⁸⁰.

Като завършек на един напълно незаконен и опорочен процес, Понтий Пилат освобождава Варава по искането на юидеите и предава Иисус Христос на разпятие. Посочената от Свети Йоан Златоуст лукавост на архиереите се изразява в един политически шантаж спрямо представителя на римската власт, посочен в Евангелието от Йоан – „от това време Пилат търсеше случай да Го пусне. Иудеите обаче викаха и казваха: ако пуснеш Тогова, не си приятел на кесаря. Всякой, който прави себе си цар, е противник на кесаря“⁸¹. Политическата целесъобразност взема върховенство пред силата на правото и възможността на римския управител да правораздава, съобразявайки се изключително със законите на империята. В защитата на едно подсъдимо лице по уредбата на древното право съществува и още една възможност, която дори не е упомената в рамките на проведената процедура – „да поиска съд пред кесаря“, както това прави Свети апостол Павел според Деяния на Светите апостоли (Деяния 26:32)⁸², като решението за изпращането на подсъдимия на съд пред императора се взема от римския управител.

Изграждането на обвинението срещу Иисус Христос чрез лъжесвидетелства е предмет на отделна нормативна уредба, която може да бъде намерена сред текстовете на Светото писание в рамките на Моисеевия закон – „лъжесвидетел не ще остане ненаказан, и който говори лъжа, не ще спаси“ (Притчи Соломонови, 19:5⁸³) и „лъжесвидетелят ще загине“ (Притчи Соломонови, 21:28⁸⁴). В коментара на римския юрист Паул към Корнелиевия закон за завещанията (Lex Cornelia testamentaria) се посочва, че „който приема или дава пари за даване на лъжливо показание или за въздържане от истинско показание, или който подкупи или положи усилия да бъде подкупен съдия, за да се произнесе или да не се произнесе по дело, ако е от нископоставените се наказва със смърт, а ако е от високопоставените – с публична продан на имуществото и да се депортира на остров със самия съдия“⁸⁵. На лъжесвидетелстването против ближния (Изход 20:16) съответстват римски титули за “De falso testimonio” (за лъжесвидетелствата) и “De familiaris testimonio non admittendo” (за недопускане на свидетелски показания за близки)⁸⁶. Съгласно което лъжесвидетелството в процеса срещу Иисус Христос извън чисто юридическо и процедурно нарушение е и престъпление както по юдейското, така и по римското право.

От гледна точка на проведения римски процес предвид факта, че богохулството не представлява престъпление по римското право, както и невъзможността да бъде установено обвинение в престъпление срещу римската държава, е нарушен съществен принцип на римското право във връзка с обявената смъртна присъда, „nocens nisi accusatus fuerit, condemnari non potest” – невинният, ако не бъде обвинен, не може да бъде осъден. Обвинение фактически не бива формулирано за конкретно престъпление, но за сметка на това бива наложено смъртно наказание, което от една страна не отговаря на изпълняваните по юдейското право смъртни наказания (пребиване с камъни), а от друга е типично римско наказание (разпъване на кръст). Нещо повече, римското наказание е наложено не само при липса на извършено престъпление от страна на Иисус Христос, но и при липса на такава позитивноправна норма, в нарушение на принципа “nullum crimen, nulla poena sine praevia lege poenali” или че никой не може да бъде наказан за извършване на това, което не е забранено от закона⁸⁷. Римляните са прилагали този принцип и ако извършеното деяние не се е покривало изцяло с посочения в разпоредбите фактически състав, не се е считало, че е налице престъпление⁸⁸.

Сред серията от нарушения на действащото материално и процесуално право, които съпътстват както юдейския, така и римския процес срещу Иисус Христос, остава въпросът за какво е бил осъден той и за какво е получил смъртно наказание от страна на римския управител. Понтий Пилат е имал възможността да оневини Иисус или да потвърди смъртната присъда на Синедриона, след което да го предаде на юдеите за изпълнение на наказанието по тяхното право. Това обаче не се случва, а без да е наличен състав на престъпление по римското право и нарушение на римския закон, Иисус Христос получава римско наказание. Причината за това може да се открие в натиска на тълпата спрямо римския прокуратор и лукавостта на първосвещениците, за която говори Свети Йоан Златоуст – в контекста на извършеното от тях юридическо нарушение чрез промяна на обвинението от богохулство в престъпление срещу римската държава, те шантажират Пилат, че „не е приятел на кесаря“ и по този начин принуждават той да вземе едно изцяло политически мотивирано решение, което не е свързано с нарушаване на закона. И, както беше посочено, докато римското право позволява „плебесцит“, то охлокрацията не съответства на неговите норми и принципи. Всичко останало се крие в невъзможността на Пилат да вземе юридическо издържано решение от името на суверенната власт, която упражнява върху поверената му провинция като представител на императора.

 

VI. По някои философски въпроси от процеса срещу Иисус Христос

В своето творчество Свети Августин споделя, че „за мен съществуват само три кръста – на Христос, на разбойника отдясно и на разбойника отляво“⁸⁹. Разпятието на Иисус Христос между двамата разбойници, присъстващо в Светите Евангелия, поставя един водещ житейски въпрос, а именно от чия страна на Христовия кръст се намира човекът? Единият разбойник, вдясно от Христа, се покайва за греховете си и отива в Рая. В Евангелието от Лука се казва: „а ние сме осъдени справедливо, защото получаваме заслуженото според делата си; но Тоя нищо лошо не е сторил“⁹⁰. Както и посочва Свети Августин, съществуват два пътя – този на покаянието и спасението и този към ада, където отива онзи разбойник, който е похулил Бога и не се е покаял. Покаянието за греховете заема основно място в християнския ценностен космос заедно с прошката, добротата, справедливостта и други. Разпятието на Иисуса Христа между двамата разбойници и тяхното поведение показва, че дори на смъртния одър човек може да се разкае и да получи опрощение на греховете си. Процесът е двустранен – поискай прошка и ще ти бъде простено.

Процесът срещу Иисус Христос повдига множество въпроси, които не са свързани само с правото като конкретен нормативен ред, а имат по-голямо ценностно и морално измерение. Във философията на Имануел Кант е застъпена тезата, че правото е обвързано с морала и юридическото законодателство трябва да съответства на моралното законодателство. Всеобщият човешки морал е база за развитие на позитивното право. Независимо от различните морални системи, които са съпътствали човешкото развитие, би могло да се говори за наличието на един общ и трансцендентен стандарт за справедливост, който въпреки своите нюанси, е бил и е иманентно присъщ на правото. Юдейското право има в своята основа едно Божествено откровение, което дава неговата висша морална санкция. Негов правен източник са текстовете на Стария завет, който впоследствие служи за създаването на редица юдейски нормативни актове като например сборника „Мишна“. За него Михайлина Михайлова посочва, че „събрал в обхвата на религията всеки възможен закон, Старият завет е закон на вяра плюс закон на потребителско битие и ред, чийто фокус е придобиване и притежаване на блага, а от гледна точка на ред и сигурност – приемливо или недопустимо за обществото поведение⁹¹“. Римското право няма в своята основа такова Божествено откровение, но съдържа в своето основание понятията за истина, справедливост, свобода, дълг и др., както и има претенция за универсалност на база легитимността на римската държава като господар на най-голямата голяма част от познатия свят, създател на Pax Romana. В процеса срещу Иисус Христос обаче и двете правни системи биват лишени от своите основания и се превръщат в инструмент на политически цели и лични користни мотиви. „Законът“ се е превърнал в „законничество“ в контекста на юдейската система. Правната норма не само не е приложена в съответствие със своята легитимна цел, тя е лишена от смисъла на своето основание, което има морален характер. Прилага от „силният на деня“ – тълпата, която изисква определено поведение от представителя на публичната власт, който отново в нарушение на установената правна рамка се съобразява с нейните искания.

Всичко това довежда до един друг философски въпрос, който занимава и правото – за правото на силата и силата на правото. Процесът срещу Иисус Христос показва, че когато правото е в ръцете на „силата“, то нито „буквата“, нито „духът“ имат значение, което е проблем в различни исторически епохи. Изкристализирането на понятието за правова държава в исторически контекст променя разбирането за върховенството на правото и неговото прилагане. В древните времена обаче и правното, и моралното основание често пъти са в ръцете на „силния на деня“, който подчинява правораздаването на конюнктурни съображения. По този начин правото не е в състояние да изпълни своята цел, както и да осъществи своето основание – справедливост, истина, дълг и т.н. Лишаването на правото от това го превръща в инструмент на репресия и препятства един ценностен ред, институционализиран чрез правната система, да се осъществи, което придава и на самото право фиктивен и формалистичен характер. По този начин правото се превръща в инструмент на властта, която от своя страна създава инстуционализирано насилие.

Власт, вкарана в ред и служба на правото, е противоположният полюс на насилието, под което разбираме безправна и противоправна власт“, казва Йозеф Ратцингер (папа Бенедикт XVI) в разговор с Юрген Хабермас, състоял се на 19 януари 2004 г. в Мюнхен⁹². Един морално действащ индивид обвързва волята си към идеята за справедливостта, която на свой ред трябва да е въплътена в ясни и справедливи правни норми. В процеса срещу Иисус Христос виждаме не само отказ да бъдат приложени съществуващи правни норми, защото те биха довели до оправдателна присъда, а виждаме злоупотреба, която обосновава беззаконие. Едновременно бива потъпкано и юридическото, и моралното началото в една обществена система, довело до един абсолютно незаконен и в случая политически процес, който не се съобразява с нормите нито на писаното, нито на обичайното право, действащо към онзи момент. Политическата мотивация и натискът на тълпата се оказват по-силни от правото. Но Христовата саможертва дава на човека най-ценния от всички дарове – Чудото на Възкресението, което се превръща в символ на вярата, надеждата и победата на доброто над злото.

 

Бележки под линия: