1. Искът по чл. 56 ЗН и неговата цена
Чл. 56, ал. 1 от Закона за наследството дава право на кредиторите на отказалия се от наследството наследник да искат унищожението на отказа в своя полза, доколкото не могат да се удовлетворят от имуществата на наследника. Законът не предписва изрични последици от уважаването на иск по чл. 56 ЗН. Безспорно е в теорията и съдебната практика, че унищожаването на отказа не води до приемане на наследството от кредитора вместо отреклия се длъжник. Също така е безспорно, че уваженият иск по чл. 56 ЗН открива път на кредитора към изпълнение върху активите в наследствената маса, макар те да не принадлежат на неговия длъжник. Нито една от тези последици обаче не е формулирана недвусмислено в законова разпоредба, което поражда редица проблеми в съдебната практика.
Практически проблем, който стои пред кредиторите, които биха прибегнали към този иск, за да получат удовлетворение, са съдебните такси. Каква е държавната такса по иск по чл. 56 ЗН? Искът по чл. 56 ЗН не е неоценяем, защото правото по чл. 56 ЗН не е неимуществено. Но как да оценим парично това субективно право? С иска по чл. 56, ал. 1 ЗН се атакува отказ от наследство. Отказът от наследство по чл. 52 ЗН не представлява отказ от субективно право, а упражняване на право, като този извод следва от особената структура на непритезателното субективно право, което се поражда в полза на наследника при смъртта на наследодателя – правото на наследяване. Съдържанието на това субективно право се състои в гарантираната от закона възможност титулярят му да изяви в предписаните от закона форми воля да приеме или да се откаже от наследството. Макар отказът от наследство да не е разпоредителна сделка със самата съвкупност от наследство, несъмнено е, че тази съвкупност – наследствената маса – и в частност активът й, има определена парична равностойност, на която личните кредитори разчитат за своето удовлетворение. На пръв поглед, паричната оценка на актива на наследството е именно цената на иска – арг. чл. 68 ГПК. Правото ни действително познава случаи и производства, при които се прави оценка на наследствената маса и на тази основа се изчислява държавна такса за определено действие. Мисля, че обаче в производство по предявен иск по чл. 56 ЗН съдът на основание чл. 69, ал. 2 ГПК следва да определи първоначална цена на иска, която след това в хода на производството може да бъде променена. Първоначалната цена на иска ще бъде паричната оценка на актива на наследството, ако такава е правена в някакво друго производство – напр. в производство по приемане на наследството по опис от друг наследник, в хода на изпълнително производство, инициирано от личния кредитор ищец по иска, или просто оценка на активите, описани от самия ищец като приложение към исковата молба. При липса на такава оценка съдът според мен е свободен да определи първоначалната цена на иска в размер на неудовлетворената част от твърдяното от ищеца в исковата молба вземане. Правя аналогия с правилото на чл. 208, п. 3 ЗГС (1892 г.), според което цената на искове за обезпечаване на едно вземане или за едно заложно право, а това са спорове, предмет на които е въпросът дали известно имущество служи за обезпечение на вземането – в тези случаи, ако стойността на предмета, служещ за обезпечение на вземането или на предмета, върху който се иска признаването на заложно право, е по-малка от самото вземане, цената на иска е по-малката сума – или вземането винаги е горна граница на цената на иска. Аналогично е положението и при иска по чл. 56 ЗН, защото неудовлетворената част от вземането на кредитора е всякога горен предел на отговорността на длъжника наследник – ако имуществата на длъжника наследник не са достатъчни, за да погасят задълженията му, отказът от наследство ще бъде унищожен.
Във всички случаи при предявен иск по чл. 56 ЗН кредиторът ще бъде принуден да заплати държавна такса от 4% (чл. 1 ТДТ ГПК) върху една парична сума, чийто размер нерядко няма да е малък. Малко това! Макар нормите на чл. 135 ЗЗД да мълчат, то е безспорно, че решението, с което се уважава Павловият иск, няма изпълнителна сила – само въз основа на него кредиторът не може да се снабди с изпълнителен лист. Прочее, кредиторът ще трябва да води отделен осъдителен процес, за да се снабди с изпълнителен лист спрямо длъжника си, а уваженият Павлов иск само разширява субективните предели на изпълнителната сила и изпълнителния лист и по отношение на имота, предмет на атакуваната разпоредителна сделка с иска по чл. 135 ЗЗД. Ако приемем същото и за иска по чл. 56 ЗН, то кредиторът ще трябва да се снабди с изпълнителен лист срещу длъжника посредством осъдителен иск за вземането си. С други думи, кредиторът ще бъде принуден да плати още една държавна такса в размер на 4% от неудовлетвореното си вземане! С това финансовата тежест за кредитора става направо непоносима, а практическата полза от предявяване на иск по чл. 56 ЗН съмнителна, особено като имаме предвид, че при спечелено дело по чл. 56 ЗН вземането за съдебно-деловодни разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК на кредитора ще трябва да бъде удовлетворявано от имуществото на отреклия се наследник (което се е оказало недостатъчно) и от наследствената маса.
Всичко това навежда на мисълта: не е ли възможно на кредитора да бъде спестена необходимостта да предявява два иска, за да получи възможност за удовлетворение от активите в наследствената маса? На този въпрос отговор давам по-долу.
2. Искът по чл. 56 ЗН като осъдителен иск
Традиционно искът по чл. 56 ЗН се обявява или за разновидност на Павловия иск по чл. 135 ЗЗД, или за иск, с който се предявява сходна на иска по чл. 135 ЗЗД правна последица – относителна недействителност на определена сделка на ответника длъжник единствено по отношение на проявилия активност да предяви иска кредитор. Доколкото с уважаването на иска по чл. 56 ЗН, както и с уважаването на иска по чл. 135 ЗЗД, настъпва определена правна промяна в правната сфера на длъжника, а и на трети лица, традиционно и двата иска се разглеждат като примери за конститутивни искове – такива, с които съгласно чл. 124, ал. 3 ГПК се изменят граждански правоотношения.
Мисля, в порядъка на дискусия, да споделя различна теза относно характера на иска по чл. 56 ЗН. Както целта на Павловия иск е в крайна сметка да позволи на кредитора да изпълнява принудително върху имота, предмет на атакуваната разпоредителна сделка, „да се удовлетвори от сумата, получена от публичната продан“ съгласно чл. 135, ал. 4 ЗЗД, макар този имот формално вече да не принадлежи на длъжника, така и целта на иска по чл. 56 ЗН е да позволи на личния кредитор на отреклия се наследник да изпълнява принудително върху наследствени имоти, макар наследството да не принадлежи след отказа на длъжника (то не принадлежи на длъжника и след унищожаването на отказа). В процесуалната теория отдавна е изяснена правната последица от уважаването на иск по чл. 56 ЗН, а именно: възможността за удовлетворение от включените в наследствената маса имуществени права. Но възможността да се изпълнява върху имуществена маса на длъжника е всъщност последицата на уважен осъдителен иск. Неслучайно осъдителният иск се нарича още и изпълнителен иск (иск за изпълнение). Същевременно уваженият осъдителен иск предполага възможност за насочване на принудително изпълнение върху имуществото на длъжника – арг. чл. 133 ЗЗД, а уважаването на иска по чл. 56 ЗН няма за последица приемане на наследството от името на отреклия се наследник, т.е. открива се възможност за кредитора да изпълнява върху чуждо на длъжника имущество. Последното е привидно аргумент против тезата за осъдителния характер на правото по чл. 56 ЗН, но в подкрепа на възможността за изпълнение въз основа на уважен иск по чл. 56 ЗН е аналогията с ипотечния иск.
Известно е, че ипотекарен или заложен кредитор, който не желае или не може да се възползва от привилегията да иска издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417, т. 6 ГПК и изпълнителен лист въз основа на договор за залог или ипотечен акт по чл. 160 ЗЗД и чл. 173, ал. 3 ЗЗД, може да води иск за защита на заложното или ипотечното право пред съда. Може само да се спори какъв вид иск ще бъде предявен и какъв ще бъде петитумът му: конститутивен иск с искане да бъде допуснато принудително изпълнение върху заложената или ипотекирана вещ; осъдителен иск да се търпи изпълнение върху заложената или ипотекирана вещ, респ. да се плати от публичната продан на вещта, или установителен иск за признаване на право на принудително изпълнение върху заложената или ипотекирана вещ. Лично аз клоня към разбирането, че искът е установителен, но петитумът му е установяването съществуването на материалното право на взискане на кредитора върху заложената или ипотекирана вещ, макар че тезата, че искът е осъдителен и с петитум да се търпи изпълнение върху вещта, предмет на ипотеката или залога, също да е приемлива. Във всеки случай тезата за осъдителен характер на иска с петитум да се търпи изпълнение върху заложената или ипотекирана вещ е напълно приемлива при ипотечния иск. А същото важи ли за Павловия иск и за иска по чл. 56 ЗН?
Макар нормите на чл. 135 ЗЗД да мълчат, то е безспорно, че решението, с което се уважава Павловият иск, няма изпълнителна сила – само въз основа на него кредиторът не може да се снабди с изпълнителен лист и не само защото то няма осъдителен характер, но и защото с него съдът не установява със сила на пресъдено нещо съществуването и изискуемостта на неудовлетворено притезание на кредитора. Чл. 135, ал. 4 ЗЗД само установява предпочтително удовлетворение на кредитора с уважен Павлов иск пред третото лице, с което длъжникът е договарял, от публичната продан на вещта. Чл. 56 ЗН е още по-оскъден откъм правила, които да предписват последиците от уважаването му, но именно това дава по-широко поле за тълкуване. Мисля, че искът по чл. 56 ЗН може да замени и „погълне“ осъдителния иск на личния кредитор за вземането. Преди всичко чл. 56, ал. 1 ЗН говори за унищожаване на отказа от наследство не изобщо, а само „в своя полза“, което като последица позволява на личния кредитор на наследника да изпълнява принудително върху обектите от наследствената маса. Именно този израз ме кара да мисля, че искът по чл. 56 ЗН може да се сведе до претенция за осъждане на наследника да търпи изпълнение върху обектите от наследствената маса, така щото въз основа на уваженото решение по чл. 56 ЗН директно да може да бъде издаден изпълнителен лист – така, както ипотекарният или заложният кредитор могат да искат осъждане на трето лице, дало своя вещ за обезпечение на чуждия дълг да търпи изпълнение върху вещта (а не да плати задължението на основния длъжник). В противен случай би трябвало да приемем, че съдебното решение по чл. 56 ЗН няма собствени преки процесуални последици – няма норма в закона, която да му придава изрично изпълнителна сила, но няма и такава, която да придава последиците на чл. 135, ал. 4 ЗЗД.
3. Възражения срещу тезата
Възражението срещу изложената от мен теза е едно-единствено: традицията. Доколкото ми е известно, никой досега не е поддържал, че искът по чл. 56 ЗН може да се предяви като осъдителен. Това възражение е възможно най-силното, защото и най-смелата и добре обоснована нова доктринална теза, която е против традицията, ще се удари о консерватизма на юристите и в крайна сметка на инерцията на съдилищата. Преодоляването на тази инерция у правоприложителите може да стане само след дълга доктринална дискусия, за която може би няма време. Безспорно ми се струва обаче, че е нецелесъобразно да принуждаваме личния кредитор на отреклия се от наследство длъжник да води два съдебни процеса, респ. да заплаща две отделни съдебни такси, за да може да изпълнява принудително върху активи от наследствената маса. Целесъобразно е текстът на чл. 56, ал. 1 ЗН да бъде преформулиран по такъв начин, че да бъде възможно с уважаването на иск по чл. 56, ал. 1 ЗН да бъде формирана изпълнителна сила от това съдебно решение, респ. да бъде допустимо издаването на изпълнителен лист в полза на кредитора въз основа на уваженото съдебно решение по иска по чл. 56, ал. 1 ЗН. В порядъка на дискусия предлагам следния нов текст на чл. 56, ал. 1 ЗН:
„Кредиторът, който не може да се удовлетвори от имуществата на наследник, отказал се от наследство, открито в полза на длъжника, може да поиска длъжникът да бъде осъден, независимо от отказа, да търпи изпълнение върху имуществата от наследствената маса.“
