(Георг Шиков, Тюркер Моллахасан)
Въведение
Къде от любопитство, къде поради честолюбие, сред юристите нерядко се спори кой е най-прилаганият правен институт. Ние, (авторите, бел. Г. Ш. и Т. М.), опазил ни Господ, не се наемаме нито да повдигнем този въпрос, нито да му дадем разрешение, но бихме желали да насочим вниманието на читателя към потребителската продажба, тъй като, както ние, така и скъпият читател също е потребител, и то наравно с президента на Република България, американския му колега, римския папа и всяко друго дееспособно физическо лице на Земята. Изобщо никой няма да сгреши, ако подобно на Цицерон възкликне „Аз съм потребител“[1].
Казусът
Написването на настоящата хрумка е провокирано от книгата на адв. Валентин Брайков „Договорът за продажба – спътник на цивилизацията“, и по-точно глава 12 „Потребителска продажба“[2]. В нея авторът обсъжда правоплета[3] на сключване на потребителска продажба в супермаркет, като разисква проблеми, които могат да бъдат синтезирани в следното: 1) с излагането на стоката на рафта в супермаркет търговецът отправя ли оферта за сключване на договор за продажба до потребителите; 2) с вземането на стоката от рафта и поставянето ? в кошницата/количката потребителят приема ли офертата и индивидуализира ли вещта; откъдето да следва, че 3) собствеността преминава върху потребителя; 4) а с преминаването на собствеността преминава и рискът от погиване; 5) като в случай, че потребителят напусне търговския обект, без да заплати цената, това ще бъде не кражба, а неизпълнение по договора за продажба. Поставените въпроси провокират вниманието на читателите на гореспоменатия труд, сред които сме и ние, като в резултат на завиден брой спорове, разисквания и тълкувания между нас, решихме да представим пред читателите на настоящото словоизлияние следното разрешение, което смятаме да бъде родената в нашия спор истина.
Нормата
Нормата, която следва да бъде обсъдена, е чл. 14, ал. 1 ЗЗД. Съгласно нея „[Д]oговорът се смята сключен в момента, в който приемането пристигне у предложителя“. Това правило е постулат на класическото римско право[4] и намира израз в множество чужди правни системи и международни кодификации[5]. По наше мнение приложението му е ключът към разплитане на сплетнята от проблеми, които потребителската продажба в супермаркет поражда.
Аргументите
С вземането на стоката от рафта и поставянето ? в кошницата/количката няма сключен договор между страните. Това е така именно поради факта, че приемането на офертата не е достигнало до предложителя. Ето защо, логичният въпрос, който следва, е „ами тогава кога приемането ще достигне до предложителя“? Преди да се премине към отговора на този въпрос, следва да бъде отчетено, че както офертата на търговеца, така и акцептът на потребителя се правят с конклудентни действия. По поведението и на двамата субекти става ясно тяхното субективно намерение да се обвържат чрез договор за продажба. Точно поради тази причина е необходимо до знанието на търговеца да достигне и субективното намерение на потребителя за обвързване с първия, прекроено в обективната действителност посредством осъществените от потребителя действия. Според нас моментът на достигане на приемането до предложителя е времето, в което потребителят отнася стоката до касата с цел да заплати цената. Едва в този момент търговецът ще узнае за намерението на потребителя да се обвърже правно посредством субективното възприятие по отношение на намерението на потребителя, прекроено в съзнанието на търговския помощник на касата (арг. от чл. 30 ТЗ във връзка с чл. 14, ал. 1 ЗЗД).
Контрааргументи
· Възможно е и различно тълкуване на поредицата от действия, извършвани по повод на закупуване на потребителски стоки в супермаркет. Възможен път на правно възприятие е да се твърди, че излагането на стоката на рафта и посочването на цената за единица бройка, респективно количество, представлява не оферта за сключване на договор, а публична покана по смисъла на чл. 290 ТЗ[6]. В тази хипотеза описаните действия ще бъдат квалифицирани като „[п]окана да се направи предложение до търговеца“. Затова офертата ще бъде изместена напред във времето до момента, в който потребителят достига касата и заяви на касиера, че желае да закупи конкретната вещ. Приемането, от своя страна, ще бъде направено от касиера (представляващ „търговски помощник“, както бе отбелязано по-горе, бел. авторите) чрез конкретни действия, като например поискването на цената за вещта. Макар и на пръв поглед рационално, това разрешение не съответства на смисъла на закона. Излагането на конкретните стоки на рафта и посочването на цена за единица бройка, респективно количество, представляват оферта за сключване на договор. Извършването на тези действия покрива същественото съдържание на договора за продажба, необходимо за квалификацията последните като оферта, от една страна, като, също така, изразява и сериозното желание на търговеца да сключи договор за продажба с потребителя, от друга.
· Друго възможно тълкуване на описания правоплет е отношенията да се уредят на основата на търговския обичай. Подобна теза стъпва върху твърдението, че излагането на конкретната стока на рафта и поставянето й в кошницата от страна на потребителя са олицетворение на конкретния начин, по който се осъществява търговията в супермаркетите, което, само по себе си, представлява търговски обичай. Поради тази причина би могло да се заключи, че офертатата и акцептът се осъществяват едва на касата, когато потребителят манифестира желанието си да закупи конкретната стока, а търговецът приеме същото чрез волеизявлението на касиера. Подобна теза би могла да се аргументира с чл. 46, ал. 2, изр. 2 ЗНА[7] във връзка с чл. 5 ГПК[8]. Все пак тя не може да бъде споделена именно защото според нас не е налице празнота, тъй като нормата на чл. 14, ал. 1 ЗЗД следва да бъде приложена.
Заключение
В обобщение на „нашата истина“ бихме желали да изведем следното:
Ø Офертата за сключване на договор за потребителска продажба се отправя чрез поставянето на стоката на рафта и посочването на цената за единица бройка, респективно друго количество.
Ø Приемането на офертата става чрез вземането на съответната стока от рафта и поставянето й в кошницата/количката на потребителя.
Ø Моментът на сключване на договора за потребителска продажба в супермаркет е моментът на достигане на приемането в съзнанието на търговеца, което става чрез отнасянето на стоката до касата с цел същата да бъде заплатена и осъзнаването на тези действия от страна на касиера, представляващ търговеца продавач.
Ø Собствеността и рискът преминават върху потребителя от момента на сключване на договора за продажба в супермаркет.
Ø Ако взетата от рафта стока погине случайно, рискът е за сметка на търговеца, тъй като собствеността върху стоката е негова.
Ø Ако взетата от рафта стока бъде умишлено унищожена от потребителя, той следва да понесе деликтна отговорност.
Ø Ако взетата от рафта стока бъде потребена от потребителя, търговецът може да претендира цената на същата по реда на неоснователното обогатяване.
Ø Потребителят може да оттегли приемането на офертата до момента на манифестирането на неговото съгласие с направената от търговеца оферта, което да е достигнало до знанието на търговеца.
Настоящото писание нито претендира за изчерпателност, нито за юридическа правилност. Дълговременно водените от авторите спорове са доказателство за нееднозначността на въпроса. Независимо от това, целта на настоящата щура хрумка е да провокира читателите, въз основа на което „нашата истина“ да бъде дискутирана и допълнена.
Бележки под линия:
[1] Шеговита препратка към крилатата фраза „civisromanus sum”, използвана многократно от Цицерон в речите му по време на обвинението срещу Гай Вер през 73–71 г. пр.н.е.
[2] Брайков, В. Договорът за продажба – спътник на цивилизацията. С.: Сиби, 2014, 136–139.
[3] Правоплет (същ.) – заплетен правен казус, hard case. Вж. Ставру, С. Кратък речник на несъществуващите (все още) правни оказиона(к)лизми. – Професионален сайт „Предизвикай правото!“, ISSN: 1314–7854, 18 септември 2016 г. (https://www.challengingthelaw.com/veshtno-pravo/kratak-rechnik-okazionalizmi/).
[4] Zimmermann, R. The Law of Obligations. Roman Foundation of the Civilian Tradition, 1992, p. 546 et seq.
[5] Вж. чл. 18, ал. 2 от Виенската конвенция за международна продажба на стоки (CISG); чл. 2:205, ал. 2 от Принципите на европейското договорно право (PECL); чл. 2.1.6., ал. 2 от Принципите на международните търговски договори (PICC); чл. 1121 от френския Граждански кодекс (Code Civil de France); чл. 1326 от италианския Граждански кодекс (Codice Civile Italiano).
[6] Близко до това становище се застъпва от Стойчев, К. Преговори за сключване на договор и преддоговорна отговорност. С.: Сиби, 2007, 59–60.
[7] Обн., ДВ, бр. 27 от 3 април 1973 г., многократно изменян и допълван.
[8] Обн., ДВ, бр. 27 от 3 април 1973 г., многократно изменян и допълван.
Здравейте, г-н Шиков и г-н Моллахасан,
Поздравления за хубавата статия-хрумка, която се надявам да продължи интересната дискусия, от която е провокирана.
Докато четох статията си спомних, че в близкия супермаркет на няколко места е залепено зловещо съобщение (цитирам по памет, може би не съвсем точно) – ако някой открадне стока от супермаркета той заплаща стойността й в троен размер и му се налага глоба от 100 лв. Според вас какво точно представлява тази “уговорка”, как бихте я квалифицирали (напр. като неустойка?), изобщо тя поражда ли някакви правни последици или е само едно сплашване на лицата, които обмислят да извършат подобно действие?
Поздрави,
Добри Тенев 🙂
Привет, интересно е да чуем мнението на двамата автори. Аз даже мисля са си лепна такава табелка на вратата и на раницата – който открадне, значи, и го хвана, дължи стойността в петорен размер 🙂 Да са уведомени хората:)
Здравейте, благодаря и на двама Ви за повдигане на тази интересна тема, която също сме дискутирали с Георг, когато мислихме за хрумката.
Според мен краткият отговор би бил “метод за сплашване на хората”. Такава е и икономическата функция със сигурност. Едва ли има съдебна практика по подобен казус. Неустойка за извършено престъпление не би била действителна, доколкото възможността за извършване на кражба в нашия случай изключва наличието на договорно правоотношение, част от което би могло да бъде и клауза за неустойка в други хипотези.
Но ако се замислим, в определени хипотези подобно волеизявление може да квалифицира и като неустойка. Ако волеизявлението е формулирано като “който напусне обекта без да заплати цената на стоката (изпълни договорното си задължение), то той дължи сумата х”, то това със сигурност е клауза за неустойка за неизпълнение, или за забава, доколкото престацията е изплащане на парична сума. Тук по-интересният въпрос според мен е дали тази клауза е част от договора за продажба. Би следвало да се отговори на въпроса дали купувачът е знаел или не е могъл да не знае за този “застрашителен надпис” – аргумент по аналогия от чл.8 CISG. Наличието на надпис на входната врата не е самодостатъчно. Продавачът трябва да докаже положителния факт.
А чак след като квалифицираме волеизявлението като (1)клауза за неустойка, която (2) е част от договора за продажба, който са сключили по описания в статията начин, можем да се питаме дали (3)неустойката е прекомерна по смисъла на ЗЗД, или (4)недействителна поради забраните по ЗЗП. Защото при покупка на определени стоки, както знаем, ЗЗП урежда за потребителя субективно преобразуващо право за едностранно прекратяване на договора за продажба в определен срок и уговорки, които накърнят това право, са нищожни.
Като цяло темата е много обширна и заслужено може да бъде обект на друга щура-хрумка 🙂
Сега се сетих и за нещо друго. Ако клаузата за неустойка е обективирана на входната врата, то това означава, че тя се прилага едновременно за всички стотици договори, които се сключват вътре – за различни стоки, които имат различни количество, качество и цена. Следователно това условие може да се квалифицира и като “общо” по смисъла на чл.16 ЗЗД и за нейната действителност ще има нужда от писмено потвърждение от купувача.
Въпросът за задължителността на подобна “уговорка” е доста спорен. Ако приемем, че е част от общите условия, стои въпросът за писменото съгласие с нея. От друга страна, дори и да приемем, че Е налице съгласие (каквото всъщност НЕ е налице 🙂 ), то тогава “уговорката” следва да се квалифицира като неравноправна клауза (арг. от 143, т. 5 ЗЗП).
Привет, младежи!
При едно екстензивно тълкуване на чл. 318, ал. 2 ТЗ излиза, че потребителската продажба не е търговска сделка и тогава анализът на ТЗ и споровете за търговски обичаи отпадат.
На мен ми е по-любопитно друго – правото на потребителя да се разколебае в последния момент и да върне стоката (случи ми се и на мен днес, когато върнах втория шоколад :-)). Това би трябвало да е възможно до момента, в който касиерът не натисне копчето на касовия апарат за издаване на бележката? Вероятно отговорът е нейне в Наредба № Н-18 от 13 декември 2006 г. за реистриране и отчитане на продажби в търговските обекти чрез фискални устройства, но ме мързи да чета 🙂
Поздрави,
В.
Привет 🙂
Според мен дори сделката да не е търговска, няма пречка да се приложат нормите, извлечени от разпоредбите на Търговския закон, в т.ч. и тези, уреждащи публичната покана или приложното поле на търговския обичай. Последното би следвало да има значение и въз основа на ЗНА и ГПК (при липса на уредба и в гражданския закон). По същия начин се прилага и институтът на “пишманлъка” в гражданските сделки.
Що се отнася до цитираната Наредба, честно казано, не съм запознат с нея, но едва ли урежда валидно право на връщане на закупена стока. Последното за някои стоки се урежда от ЗПП. За потребими вещи може да се уреди с нов договор между купувача и касиера (търговеца) – за връщане на закупеното. Въпросът как тези сделки се осчетоводяват вече сигурно се отговаря от цитираната Наредба.
Ако клиентът върне стоката след като вече дал парите и след като касиерът ги е приел, и след като е издадена бележка – “сторно операция”, чл. 31 от наредбата. 🙂
Здравейте и от мен,
След беглия поглед върху наредбата ми се струва, че тя има предимно административноправен характер. Урежда задължения за регистриране и отчитане на продажбите чрез фискални устройства, дистанционната връзка с НАП, издаване на касови бележки и т.н. Договорът е сключен от момента, в който касиерът узнае за акцептирането от страна на купувача. Ако купувачът се разколебае и реши да върне стоката след този момент, това би трябвало да се квалифицира като предложение за измение/прекратвяне на договора. Ако касиерът приеме, налице е изменение/прекратяване. 🙂 Друг е въпросът за правата на потребителя във връзка с несъответствие и т.н. А пък Наредбата дава отговор на въпроса как следва да постъпи касиерът, а именно да сторнира покупката, но това има основно административноправни последици.
Радвам се, че се осъществява целта ни да се получи дискусия!
Поздрави,
Привет, радостно е, че се получава дискусията.
Ако изтеглим момента на сключване на договора от подаването на пари на касиера към момента, в който касиерът види купувача на опашката, то излиза, че след този момент купувачът може да офейка покрай касиера, без да плати, и това няма да е кражба, защото стоката вече ще бъде собственост на купувача.
Привет отново :),
Интересно ми е какво мислите – ако купувачът е много гладен и изяде “втория шоколад” преди да го изплати, какво ще е налице – увреждане на чужда движима вещ и деликт, или просто задължение за изплащане на цената? Според мен е второто именно поради тази причина, че сделката се сключва на по-ранен етап.
Ако сделката се сключваше с плащането, то това би означавало, че продажбата в тази хипотеза е реален, едностранен и възмезден договор :- )
Напълно съм съгласен. Вашият извод кореспондира с юриспруденцията по отношение на консенсуалните договори. (Все пак иде реч за възникване на правоотношение от момента на постигане на съгласие; от момента в който насрещните воли / еизявления съвпаднат). Така разсъждаваше и моят преподавател по наказателно право (съдия в наказателно отделение) навремето, когаро бях трети курс по отношение на изпълнителното деяние на престъпление по чл. 194 от НК. Също така ми се струва, че търговецът може да узнае/ узнава за акцепта на етап “вземане на стоката от рафта” – било чрез системи за видео наблюдение (в по-нови времена); било чрез другите си търговски помощници – (консултанти, тайни клиенти, охрана и пр.). Поради туй не ми се връзва изводс под точка 3. Иначе всичко написано ми харесва много