За образуването на маса по чл. 31 ЗН

1. Правото по чл. 29, ал. 1 ЗН и масата по чл. 31 ЗН

Положителното ни право се основава на принципа на свободата на правните субекти за разпореждане с техните субективни права. Ето защо и всяко лице може да се разпореди с притежаваното от него имущество приживе и чрез дарения. Проявление на принципа на свободата на разпореждане на правните субекти с техните имуществени блага в наследственото право е принципът на завещателната свобода¹ – чл. 14, ал. 1 ЗН предвижда, че всеки може да се разпореди чрез завещание с цялото си имущество. Този принцип обаче търпи едно много важно ограничение. Съгласно чл. 14, ал. 2 ЗН завещателните разпореждания (също и даренията) не могат за накърняват запазената част на определени необходими наследници. Това са лица, които се намират в такава близка според законодателя връзка с наследодателя, че същият е намерил за уместно да не му позволи да облагодетелства неограничено други, по-далечни лица, за сметка на това, което тези необходими наследници биха получили от наследството. На тези лица законът създава една запазена част – срещу волята на наследодателя да облагодетелства други лица – от наследството².

Правото на необходимите наследници да получат запазената си част от наследството се упражнява посредством потестативно субективно право за намаляване на извършени от наследодателя завещания и дарения. Законът не обявява тези правни сделки за нищожни – могат само след упражняване на субективното преобразуващо право на необходимия наследник да бъдат намалени или отменени.

При това „наследство“ тук не означава нито чистия актив на наследствената масата на наследодателя в момента на откриване на наследството, нито самата маса. И това е разбираемо, доколкото законът иска да ограничи наследодателя и в негови inter vivos сделки – даренията. И тъй като към момента на откриване на наследството дарените имущества не са част от имуществото на наследодателя, респ. от наследствената маса, то базата, върху която следва да се изчисли запазената част от наследството, очевидно следва да бъде друга – следва да включва и дарените имущества.

Изхождайки от това положение, законът определя базата, масата, върху която се изчислява запазената част, в чл. 31 ЗН като една маса от всички имоти, които са принадлежали на наследодателя в момента на смъртта му, като се приспаднат задълженията и увеличението на наследството по чл. 12, ал. 2 ЗН и като се прибавят към нея даренията с изключение на обичайните такива според тяхното положение по време на подаряването и според стойността им по време на откриването на наследството за недвижимите имоти и по време на подаряване – за движимите.

Вижда се, че масата по чл. 31 ЗН не представлява наследствената маса, а представлява числена стойност, резултат от определени изчисления, които предполагат и съответна оценка на отделни елементи от масата. Достигането до тях е известно като образуване на маса по чл. 31 ЗН, което както в теорията, така и в съдебната практика, се приема, че следва да стане в определени хипотези на накърняване на запазената част, но не във всички.

 

2. Същност на масата по чл. 31 ЗН

Общоприетото мнение е, че се касае за една „фиктивна маса“³, проста стъпка за в алгоритъма за изчисление⁴ дали е накърнена запазената част от наследството на необходимия наследник. Струва ми се обаче, че това обяснение няма да е пълно, без да бъде обяснен произходът на института и историческото му развитие.

Институтът на наследниците със запазена част е римскоправен, но окончателното оформяне на идеята за формиране на отделна „фиктивна“ маса е продукт на дореволюционното (феодално) френско право и на авторите на Наполеоновия кодекс.

2.1. В ранното римско квиритско и преторско право на практика е липсвало ограничение пред завещателната свобода на pater familias-а. Достатъчно е било той изрично⁵ да постанови обезнаследяване на наследниците по закон, за да може да бъде назначен външен наследник. Към края на Републиката, когато се установило, че се налагат по-големи гаранции за интересите на наследниците по закон – в смисъл, че те трябва да получат все пак някаква част от наследството, е била възприета т.нар. жалба за неофициозност (неприличие) на завещанието – querela inofficiosi testamenti⁶, с чиято помощ заобиколените необходими наследници са могли да обезсилят завещанието, като докажат, че макар и формално перфектно от гледна точка на квиритското право, то ще да е било направено от завещателя при несъвсем здрав ум, след като най-близките наследници по закон на завещателя са изключени. За да не бъде завещанието опорочено, на всеки от необходимите наследници е трябвало да бъде оставено не по-малко от 1/4 от това, което би му се паднало при наследяване по закон. Тази част се е наричала запазена част – portio debita – и е могло да бъде оставена не само чрез назначаването за наследник за нея, но и чрез установяване на завет. Не бъде ли дадена запазената част от наследството обаче, завещанието изцяло се обезсилвало и необходимият наследник получавал законната, а не само запазената си част. В следкласическото право било установено, че запазването на най-близките наследници на част от наследството би било ефимерно, ако не се ограничи възможността наследодателят приживе да „изпразни“ имуществото си от ценните му активи, чрез дарения в полза на външни на роднинския кръг лица. Така по времето на императора Александър Север била въведена querela inofficiosi donationis, която ограничавала приживе наследодателя да прави прекомерни дарения⁷. Също в следкласическото право в случаите, в които нямало пълно обезнаследяване на необходимия наследник, нему се давало право не да обезсили изцяло завещанието, а да иска допълване на оставеното му от наследодателя до запазената му част. Тези и други подробности и усложнения в уредбата на необходимото наследяване били кодифицирани и преработени от Юстиниановите кодификатори. В новела 18⁸ същите предвидили, че запазената част могла да бъде дадена на необходимите наследници и приживе – чрез дарение, макар изрично да постановили, че необходимите наследници следвало да бъдат назначени за наследници със завещанието на каквато и да е част от portio debita⁹. Били уредени изчерпателно и основанията за обезнаследяване на необходимите наследници¹⁰.

2.2. Правото на дореволюционна Франция също познавало института на запазената част от наследството¹¹.

В областите, в които е господствало писаното право (южна Франция), важали с незначителни изменения правилата на Юстиниановото право. Наследниците с право на запазена (законна) част са могли: 1. да предявят иск за унищожение на завещанието, ако съвършено са пропуснати; уважаването на иска водело до обезсилване на завещанието и придобиване на качеството наследник за частта, падаща се по интестатното наследяване. 2. да искат допълване на облагодетелстванията им, ако завещанието не ги облагодетелства до запазената им част; уважаването на иска не водело обаче нито до обезсилването на завещанието, нито до придобиване качеството на наследник у ищеца – законната му част е pars bonorum, а не pars hereditatis.

Разумът за съществуването на института е римскоправният – да бъде ограничена завещателната свобода на наследодателя в изпълнение на религиозния, нравствения и социалния дълг на наследодателя към близкия му кръг роднини.

В областите, в които е господствало обичайното право (северна Франция), са съществували паралелно два института – резерва и легитима. Резервата е продукт на германски обичайни схващания. Тя се дава на всички, дори и съребрените, роднини. Закриля ги само против завещателните разпореждания, но не и против даренията. Обръща само les propres¹² – недвижимите имоти, които сам покойният е получил по наследство, но не и върху движимостите и придобитото приживе (les acquêts) от наследодателя. Резервата е част от наследството, а не pars bonorum – за да има право върху нея, лицето трябва да има качеството наследник. Резервата е била в размер на 4/5. Субсидиарна на нея е била легитимата, възприета под влияние на римското право. Същата давала правото на част от роднините – децата и низходящите – да искат по исков ред или по пътя на възражението част от наследството – 1/2 част от частта, падаща им се по интестатното наследяване, когато необходимият наследник е увреден било чрез завещание, било чрез дарения. Ако такъв наследник не сполучи чрез упражняването на резерва върху les propres да получи стойността на запазената му част, то е могъл да иска намаляването на заветите и даренията, които са имали за предмет les acquêts или движимости.

Разумът на уредбата е не толкова да се изпълни дългът на наследодателя към роднините му, колкото да се запази семейното (родовото) имущество от разпиляване¹³.

Съставителите на Наполеоновия кодекс са слели резервата и легитимата и са установили единен наследственоправен режим за цялата територия на страната. Запазената част по кодекса се дава само на низходящите и възходящите на наследодателя; гарантира наследника против даренията, както и против завещателните разпореждания. Премахвайки разликата между les propres и les acquêts, кодексът постановява изчисляване на запазената част върху цялото имущество. За да упражни правото си на запазена част, лицето трябва да е приело наследството – запазената част е pars heteditatis, поради което и необходимият наследник не е могъл едновременно да задържи това, което приживе или по завещание наследодателят му е оставил за неговата запазена и/или разполагаема част, и да се откаже от наследството.

Кодексът, видно е, се е върнал към римскоправната идея за запазената част като средство за изпълнение на бащинския и синовния дълг на наследодателя да остави имущество за близкия си кръг роднини, а едва след това да прави облагодетелствания към външни лица. Същевременно римскоправният индивидуализъм е значително ограничен в посока на идеята както приживните, така и послесмъртните безвъзмездни разпореждания да отстъпят място на интестатните права на наследниците по права линия на наследодателя. Това е християнската и феодална идея за дълга на наследодателя да продължи семейството и да запази собствеността в рода. От друга страна, революционният характер на кодекса с неговата антефеодалност намира проявление в утвърждаването на голям размер на запазената част на наследниците по закон и в невъзможността да се обезнаследяват непървородните деца. В този смисъл, водеща е идеята за раздробяване на имуществата и създаване на равенство между децата на наследодателя¹⁴.

Тази е общо-взето системата на Наполеоновия кодекс. Същата с незначителни изменения е преминала и в стария Италиански граждански кодекс, а оттам е реципирана и в нашето наследствено право.

След този исторически преглед, вече можем да дадем характеристика на масата по чл. 31 ЗН. Тя не представлява просто „фиктивна“ маса, образувана, за целите на пресмятането на запазената част и нейното накърнение. Тя представлява образ на имуществото на наследодателя, което той би имал към момента на смъртта си, ако не беше правил приживе дарения, т.е. ако бе запазил това, което сам той е придобил по наследство (les propres), бе го умножил, чрез възмездни придобивания (les acquêts) през време на живота си, за да остави на наследниците си по закон една значителна¹⁵ част от имуществото си, чрез интестатно наследяване. Точно затова и чл. 31, изр. второ ЗН постановява оценката на дарените имущества да се извършва съобразно състоянието им по време на подаряването, така сякаш не са напускали патримониума на наследодателя.

Имайки предвид това, по-лесно можем да си отговорим кои са случаите, в които се образува маса по чл. 31 ЗН и кои не.

 

3. Образуване на маса по чл. 31 ЗН при накърняване на запазена част с частно завещателно разпореждане или с дарение

Маса по чл. 31 ЗН следва да се образува, когато наследодателят е накърнил запазената част с частно завещателно разпореждане. В такъв случай при съставянето на масата следва да се оцени завещаното по критериите на чл. 31 ЗН, а така също и останалото имущество на наследодателя и да се спаднат задълженията на покойния.

Завещателните разпореждания, които се отнасят до определено имущество, са частни и придават качеството заветник (или кредитор на наследството) на лицето,в полза на което са направени. Това лице по волята на наследодателя има правото да получи посоченото в завещателното разпореждане конкретно имущество и за да бъде редуцирано това негово право по реда на чл. 30 ЗН е необходимо разполагаемата част на наследодателя и запазената част на наследника по чл. 28, ал. 1 ЗН да бъдат определени по предвидения в чл. 31 ЗН ред, т.е. необходимо е да се образува маса от всички имоти, които са принадлежали на наследодателя към момента на смъртта му, да се установят задълженията и увеличението на наследството по чл. 12, ал. 2 ЗН. И ако ползуващото се от частното завещателно разпореждане лице няма качеството наследник по закон по смисъла на чл. 30, ал. 2 ЗН, необходимите наследници следва да приемат наследството по опис, посредством което да установят включените в наследствената маса имущества, права и задължения.

Съпоставяне на стойността на имуществата, които наследодателят е притежавал към момента на смъртта си след приспадане на задълженията и увеличението на наследството по чл. 12, ал. 2 ЗН, следва да бъде извършено и при наличие на извършени от наследодателя дарения на конкретни имущества, както и в хипотеза, при която наследодателят се е разпоредил с имуществото си както чрез частни завещателни разпореждания, така и чрез дарения, тъй като в тези случаи в наследството остават и свободни имущества, от които необходимите наследници могат да получат съответна част, а ако такива свободни имущества не са налице, формирането на маса по чл. 31 ЗН е необходимо и с оглед установените в чл.чл. 32, 33 и 34 ЗН изисквания за поредността на извършване на намалението.

 

4. Образуване на маса по чл. 31 ЗН при накърняване на запазена част с универсално завещание

В съдебната практика¹⁶ и в теорията¹⁷ се приема, че не е необходимо да се образува маса по чл. 31 ЗН, когато запазената част на необходимия наследник е накърнена с универсално завещание. И това е така, защото при липсата на извършени приживе безвъзмездни завещателни разпореждания масата по чл. 31 ЗН се състои от чистия актив на наследството, т.е. съвпада със самото наследство – арг. чл. 31, изр. първо ЗН. Чрез универсално завещание, което придава качеството наследник на лицето,в полза на което е направено, завещателят се разпорежда с цялото или с дробна част от цялото си имущество и при заявено искане за възстановяване на запазена част от наследството не се формира маса по реда на чл. 31 ЗН, тъй като всички имущества, права и задължения на наследодателя, посочени в тази разпоредба се включват в завещателното разпореждане и след смъртта на наследодателя не остават свободни имущества, от които лицата по чл. 28, ал. 1 ЗН биха могли да получат онова, което съставлява тяхната запазена част от наследството. Обстоятелството какви конкретни имущества, права и задължения се включват в наследственото имущество следователно в тази хипотеза е ирелевантно за преценката дали наследодателят е накърнил запазената част от наследството на посочените в чл. 28, ал.1 ЗН лица. Поради това следва да се приеме, че разпоредбата на чл. 30, ал. 2 ЗН намира приложение само в хипотези, при които наследодателят се е разпоредил приживе с конкретни имоти посредством дарение или завет, но не и в хипотеза, при която разпореждането е било извършено с универсално завещание.

 

5. Образуване на маса по чл. 31 ЗН при накърняване на запазена част с универсално завещание и с дарение

В практиката се поставя и въпросът трябва ли да се съставя маса по чл. 31 ЗН, когато наследодателят е оставил универсално завещание в полза на едно лице, но същевременно приживе е извършил и дарение на това лице.

В съдебната практика се среща становище, че това не е необходимо¹⁸.

Аз мисля обаче, че се налага образуване на маса и в този случая – друг извод не може да се направи от тълкуването на закона.

Чл. 28, ал. 1 ЗН разпорежда, че лицето, оставило необходими наследници, не може да накърнява с безвъзмездни имуществени разпоредителни сделки (дарения и завещания) запазената част на последните от наследството. Изразът „наследството“, употребен в разпоредбата, няма предвид чистия актив на наследството към смъртта на лицето, а има предвид масата по чл. 31 ЗН, в която влиза и дареното – „наследството на добрия наследодател“¹⁹, т.е. тук не е налице съвпадение между масата по чл. 31 ЗН и чистия актив на наследството. В подкрепа на този извод е и изложеното по-горе относно историческото развитие на института на запазената част от наследството.

Противното тълкуване води според мен до явно несъответни на духа на закона резултати, като на практика позволява на наследодателя да обезнаследи необходимите наследници като приживе „изпразни“ наследството от имуществото си.

Например едно заможно лице притежава 1000 недвижими имота на значителна стойност и влог на малка сума пари. Приживе лицето дарява всичките 1000 недвижими имота на външни на роднинския кръг лица и оставя универсално завещание в нечия полза. В този случай при откриване на наследството в същото ще е налице на практика единствено влогът на незначителна стойност. Ако се възприеме становището, коего обсъждам тук, третите лица, облагодетелствани приживе, ще запазят дарените им имоти, а наследниците със запазена част ще сполучат единствено да намалят с дробна част завещанието, като на практика ще получат част от незначителна парична сума!

Не такъв е било обаче замисълът на законодателя. Ако същият е искал да позволи на физическите лица безконтролно да се разпореждат приживе с имотите си чрез дарения, „обезнаследявайки” (образно казано) по този начин близките си роднини, щеше да изключи даренията от обхвата на сделките, които накърняват запазената част от наследството. Той обаче не го е сторил, защото иначе правото на запазена част би се превърнало в химера.

Тезата, че винаги когато се атакува универсално завещание не се образува маса по чл. 31 ЗН, макар на ответника (или на други лица) приживе да са правени дарения, води и до други алогични резултати. Посоченото по-горе лице, което приживе е правило много дарения и е „изпразнило“ наследството си, ако не остави универсално завещание в полза на трето лице, ще постави дарените в опасност да бъдат атакувани с иск по чл. 30, ал. 1 ЗН за намаляването им. Но ако лицето е достатъчно „умно“, ще състави завещание в нечия полза – и то не частно, а универсално – в резултат на което съдът ще намали с дроб универсалното завещание (а в наследството не е останало почти нищо!), но няма да посегне на даренията! Излиза, че необходимите наследници ще получат по-малко за запазената си част, макар че наследодателят им е правил повече безвъзмездни имуществени разпореждания, което е алогично.

 

6. Други случаи, в които се образува маста при универсално завещателно разпореждане

Имайки предвид казаното по-горе за естеството на масата по чл. 31 ЗН, не може да има съмнение, че следва да се образува маса по чл. 31 ЗН в следните случаи:

– ако завещателят е посочил в общото завещание имот, върху който да не бъде посегнато при поисканото намаление на универсалното завещание или ако облагодетелстваното от универсалното разпореждане лице направи избор кой имот да не бъде засегнат от редукцията ²⁰;

– ако в полза на самия необходим наследник, който е поискал допълване на запазената му част, е направено дарение или завет или и двете едновременно. Именно тогава намалението ще се съобрази с допълване на завещаното и подареното до съответната запазена част, като дареното или завещаното в полза на необходимия наследник се прихване от запазената му част (чл. 30, ал. 1 ЗН). Всичко това е невъзможно, без да се образува маса по чл. 31 ЗН²¹.

 

7. Образуване на маса по чл. 31 ЗН при накърняване на запазената част при прелегат

Разглеждането на въпросите на намаляването на запазената част няма да е пълно без обсъждането на накърняването на запазената част на необходимите наследници при прелегат.

За прелегат може да става дума в случаите, в които едно и също лице е назначено едновременно за наследник по закон, а също така в негова полза е учреден и завет²². Ако лицето се откаже от наследството, а приеме завета, то сме изправени пред обикновен случай на частно завещателно разпореждане, за което важи всичко казано по-горе в т. 3. Ако обаче облагодетелстваното лице приеме и наследството, и завета, то сме изправени пред института на прелегата. Ако такъв завет и учреден в тежест на всички наследници и в полза само на един от тях, то за дяловете на останалите сънаследници прелегатът има действие на обикновен завет. Така, ако по наследници са А и Б, а освен това наследодателят е учредил завет за 10000 лв. в полза на А, то няма спор, че за дела от завета, който трябва да падне върху дела на Б от наследството – 5000 лв., е налице обикновен завет. От друга страна, делът на прелегата, който трябва да се понесе от самия наследник, в полза на когото е учреден и прелегатът, не поражда действие, защото наследникът не може да бъде обременен сам в своя полза. А това във всички случаи налага образуване на маса по чл. 31 ЗН, когато се атакува прелегата като накърняващ запазената част. Но ако прелегатарят е приел наследството по опис, а се атакуват завещателните разпореждания в негова полза като накърняващи запазената част на необходим наследник, прелегатът произвежда действие и за частта, която пада върху наследника, в чиято полза е учреден²³. В такъв случай прелегатът би получил предимство пред останалите заветници и завещателното разпореждане в негова полза ще бъде намалено не съразмерно по чл. 32 ЗН, а само след като се изчерпят останалите завещателни разпореждания.

 

8. Заключение

В заключение, следва да се отбележи, че въпросът за образуването на маса по чл. 31 ЗН е заслужава по-пълно разглеждане. Статията няма претенцията да обхване всички възможни хипотези, а единствено цели да постави на обсъждане част от дискусионните въпроси в теорията и практиката.

 

Бележки под линия:

1 Цанкова, Ц. Завещанието в българското наследствено право. 2 прераб. и доп. изд. С., Фенея, 1995, с. 49-53.

2 Тасев, Хр. Българско наследствено право. 9 прераб. изд. Нова ред. Г. Петканов, С. Тасев. С., Сиела, 2009, с. 84 и сл.; Цанкова, Ц. Цит. съч., с. 70-77; Венедиков, П. Запазената част в наследството. 4 изд. С., ИК „П. Венедиков“, 2000, passim.

3 Тончев, Д. Коментар на Закона за наследството. Т. III. 2 прераб. и доп. изд. С., печ. „Т. Т. Драгиев и С-ие“, с. 45.

4 Венедиков, П. Запазена част…, с. 9-10.

5 Мълчанието му по отношение на т.нар. sui heredes, е водело (при синовете) до частичната недействителност на завещанието, като наследникът по закон е получава частта, падаща му се по интестатното наследяване. – Андреев, М. Римско частно право. 5 прераб. и доп. изд. С., Наука и изкуство, 1975, с. 437.

6 Кожухаров, Ал. Правилото resoluto jure dantis, resolvitur jus accipientis и искът за намаляване на даренията – Юридическа мисъл, г. I (1945), № 9-10, с. 722-725; Флейшиц, Е. – В: Римско частно право. Прев. от руски. Под ред. И. Новицки, И. Перетерски. С., Наука и изкуство, с. 194-196.

7 Андреев, М. Цит. съч., с. 439.

8 Вж. Андреев, М. Цит. съч., с. 439, Флейшиц, Е. – В: Римско частно право. Цит. съч, с. 196.

9 Което имало за последните редица преимущества в случаите на увеличаването на дяловете по силата на ius accrescandi.

10 Андреев, М. Цит. съч., с. 430.

11 Вж. изобщо Планиол, М. Елементарно ръководство по гражданско право. Дарения и завещания. Прев. Т. Наследников. С., печ. „Херман Поле & С-ие“, 1926, с. 306-308.

12 Това, което ние бихме назовали, „бащиния“.

13 Планиол, М. Цит. съч., с. 302-303.

14 Планиол, М. Цит. съч., с. 303.

15 Размерът на запазената част на наследниците може да достигне общо 5/6.

16 Вж. решение № 82 от 16.03.2011 г. по гр.д. № 221/2010 г., II г.о., решение № 187 от 20.04.2011 г. по гр.д. № 1780/2009 г., I г.о., решение № 56 от 22.02.2012 г. по гр.д. № 701/2011 г., II г.о., решение № 324 от 16.10.2012 г. по гр.д. № 654/2011 г., I г.о. и мн.др.

17 Тасев, Хр. Цит. съч., с. 89; Венедиков, П. Запазената част…, с. 75.

18 Решение от 29.08.2012 г. по гр.д. № 1520/2009 г., по описа на Софийския градски съд, II-В състав.

19 Необходимите наследници имат своеобразно „обезпечение“ върху имуществото на наследодателя им срещу разпиляването му. Лице в семейноправни връзки с лица от кръга по чл. 29 ЗН притежава през цялото време на живота си качеството бъдещ наследодател, а имуществото му – бъдещо наследство, поради което неговата имуществена независимост е засегната. Така и Ненова, Л. Законодателни проблеми в областта на наследственото право. – ГСУЮФ, г. LVIII (1967), с. 183, която окачествява ситуацията като абсурдна, но от гледна точка на социалистическия морал.

20 Така и решение № 752/1994 г., I г.о., ВС, Бюл. № 9/1994 г., № 16, цит. по Розанис, С. Наследяване, завещание, делба. 4 прераб. и доп. изд. С., Фенея, 1996, с. 66, както и самия Розанис. Това според мен е трябва да се признае за правилно, въпреки че ЗН не признава изрично такава възможност за наследодателя. Нормата на чл. 34 ЗН, на която се позовава Розанис, действително касае частни, а не универсални завещателни разпореждания (така и Венедиков, П. Цит. съч., с. 79, който и оспорва защитаваната тук възможност). Но въпреки това съм съгласен с Розанис и с посоченото решение на Върховния съд, че следва да се признае възможност както на наследодателя, така и на наследника по завещание, да посочат имоти, на които да не се посегне при намаляването на завещанието – стига, разбира се, в другите имущества в наследството да са достатъчни, за да покрият запазената част на необходимия наследник, искащ намаляването. Принципът за завещателната свобода според мен налага признаването на тази възможност.

21 Розанис, С. Цит. съч., с. 67.

22 Венедиков, П. Система на българското наследствено право. 2 прераб. изд. С., печ. Книпеграф, 1945, с. 166.

23 Така Венедиков, П. Система…, с. 168, бел. под линия.