(допълнена и преработена редакция на едноименната статия от сборник "Правото – изкуство за доброто и справедливото", издаден по повод 20 години от създаването на ЮФ на ПУ, отг. ред. Д. Зиновиева, Университетско издателство "Паисий Хилендарски" 2013 г.)
Българският законодател урежда неоснователното обогатяване като един от основните източници на облигационни задължения. Неоправданото разместването на имуществени блага от патримониума на един гражданскоправен субект в този на друг, поражда правоотношение помежду им, по силата на което неоснователно обогатилият се следва да отстрани станалото разместване като върне полученото, съответно равностойността му, или заплати обезщетение на обеднилия се1.
Приема се, че под обогатяване следва да се разбира, както получаването на някаква имуществена облага, тоест увеличаването на актива на имуществото на правния субект, така и спестяването на определен разход, при което се намалява пасива на имуществото на обогатилия се за сметка на друго лице2. Законодателят обявява за правно недопустимо обаче не всяко получаване, придобиване или спестяване на имуществени блага за чужда сметка, а само това, което е лишено от правно основание3. Отсъствието на правно основание за разместване на имуществени блага е неизменен елемент на всички фактически състави на неоснователно обогатява.
По въпроса, в какво се изразява основанието при неоснователното обогатяване в правната ни доктрина не съществува единомислие. Преобладаващи се оказват две тези. Според първата, получаването на насрещната престация представлява правното основание на задължението4. По същество тази теза приравнява основанието като елемент от каузалните сделки с основанието при неоснователното обогатяване. Ако се ръководим от изложеното виждане би следвало да приемем, че неоснователно обогатяване ще е налице само в хипотезата на нищожни поради липса на основание каузални правни сделки, поради което то не може да бъде споделено. Според втората теза, застъпвана и в настоящото съчинение, основанието при неоснователното обогатяване представлява валидното правоотношение между лицето, което се е обогатило и това, което се е обеднило, от което правоотношение произтича правото да се получи определена имуществена облага и задължението за нейното предоставяне5. Не съществува ли такова правоотношение между обогатилия се и обеднилия се, разместването на имуществени блага се явява без основание6. Правоотношението може да има договорен или извъндоговорен характер, да е възникнало по силата на административен акт или на закона7. Източникът е ирелевантен. Важно е неговото съдържание, което се определя от субективното право и съответстващото му правно задължение. Само за дължимо престираното, съответно полученото, няма да възникне задължение за реституция или обезщетение.
Като цяло съдебната практика се придържа към втората теза. Съществуват обаче и решения, които свързват основанието при неоснователното обогатяване с насрещната престация8.
Воден от разбирането, че основанието при неоснователното обогатяване е валидното правоотношение между лицето, което се е обогатило и това, което се е обеднило, в настоящата работа ще разгледам неоснователното обогатяване между съпрузи и по-специално ролята на брачното правоотношение като специфично основание за разместване на имуществени блага помежду им, във връзка с което ще направя и преглед на съдебната практика по въпроса. Ще бъде разгледана и възможността съпрузите да „договорят основание” за своето обогатяване един спрямо друг в брачния договор или в друго споразумение помежду си.
1. Брачното правоотношение като основание за разместване на имуществени блага между съпрузите
1.1. Поставяне на въпроса
Сключването на брак представлява правопораждащ юридически факт, от който възниква брачното правоотношение между съпрузите. Неговото съдържание са множество и сложни взаимни субективни права и правни задължения- имуществени и неимуществени.
Едно от основните задължения, произтичащи от брака, е задължението за грижа и подкрепа между съпрузите. Взаимната грижа, моралната подкрепа и материалното подпомагане на нуждаещите се членове на семейството са основно начало в уредбата на семейните отношения9. Израз на това принципно положение е и задължението на съпрузите да търпят обикновените небрежности и опущения помежду си10. Неимуществените взаимни права и задължения на съпрузите водят до т. н. юридическа дисквалификация на някои техни отношения, поради което към последните не могат да се пренасят автоматично институтите на вещното и облигационното право11.
Воден от горните съображения с Решение № 643 от 14.03.1973 г. по гр. д. № 2533/72 г., I г. о., Върховният съд (ВС) приема, че наследникът не отговаря според припадащата му се част от наследството пред преживелия съпруг за грижите, които последният е полагал приживе за наследодателя. Брачната връзка, моралните и законните взаимни задължения, присъщи за съпружеските отношения, се казва още в цитираното решение, изключват основателността на претенцията за неоснователно обогатяване. Този извод, не следва да се абсолютизира.
Наистина, първоначално съдебната практика приема, че между бивши съпрузи са недопустими исковете по чл. 55 и по чл. 59 ЗЗД за уреждане на техните имуществени отношения, възникнали преди прекратяването на брака. Така например, в Решение № 3319 от 06.01.1977 г. по гр. д. № 2380/ 76 г., II г. о., ВС застъпва тезата, че претенциите за неоснователно обогатяване между съпрузи е недопустимо да се осъществят вън от условията и хипотезите на чл. 14, ал. 4 и 5 СК от 1968 г. (сега чл. 29 и чл. 30 СК). Впоследствие тази практика е преодоляна като прави впечатление, че това става още през времето на социализма, макар обществено-икономическите условия през този период да не поставят въпроса за необходимостта от допускане на исковете за неоснователно обогатяване между съпрузи с цялата му острота, предвид ограниченията на частната собственост. Съгласно Решение № 1291 от 17.06.1981 г. по гр. д. № 793/ 81 г., II гр. о. на ВС, искът по чл. 59 ЗЗД е допустим, когато през време на брака е увеличено имуществото на единия от двамата съпрузи с труд или средства и когато този съпруг не е имал друг правен способ за реализиране на онова, с което ответникът се е обогатил. С Решение по уеднаквяване на съдебната практика № 59 от 22.04.2010 г. по гр. д. № 387/ 2009 г., г. к., IV гр. о. на ВКС, приема, че искове с правно основание чл. 55 и чл. 59 ЗЗД между съпрузи или бивши съпрузи са допустими за икономическо изравняване на придобитото през време на брака имущество.
Следва да се отбележи още, че исковете по чл. 29, ал. 3 СК, чл. 30 СК, и чл. 33, ал. 2 СК, представляват специални хипотези, материализиращи принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване в българското право12.
1.2. Законовото задължение за взаимопомощ и подкрепа между съпрузите
Съгласно разпоредбата на чл. 14 СК отношенията между съпрузите се изграждат на основата на взаимно уважение, общи грижи за семейството и разбирателство. В чл. 17 СК, законодателят доразвива тази идея, като предвижда, че съпрузите са длъжни чрез взаимно разбирателство и общи усилия да осигуряват благополучието на семейството и да се грижат за отглеждането, възпитанието, образованието и издръжката на децата. Всички прояви на нормално очакваната в отношенията между съпрузите грижа и взаимопомощ изключват претенциите им за неоснователно обогатяване един спрямо друг13. Така например съпругът „предоставил” за съвместно ползване жилището си- индивидуална собственост няма право на обезщетение за неоснователно обогатяване по отношение на другия съпруг. Основанието за ползване се явява брачното правоотношение. В този смисъл и Решение № 1227 от 09.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5313/ 2007 г., II г. о., ГК, според което, когато семейното жилище е собственост само на единия съпруг, основанието за ползването му от другия отпада с прекратяването на брака.
Ще приведа и друг пример от съдебната практика. Съгласно Решение № 571 от 10.01.1989 г. по гр. д. № 507/ 89 г., I г. о. на ВС по силата на чл. 18 от СК от 1985 г. (сега чл. 17 СК) всеки от съпрузите може да иска от другия да участва съобразно възможностите си в общите усилия за благополучието на семейството, издръжката и възпитанието на децата. По силата на закона правата и задълженията на брачните партньори, са съсредоточени към осигуряване на семейното благополучие, поради което ВС заключава, че съпрузите нямат един спрямо друг иск за средствата, изразходвани по време на брака за непосредствени нужди на семейството, при това независимо от основанието за тяхното получаване- заем, наследство и пр.
Брачното правоотношение обаче не би могло да бъде основание за разместване на блага между съпрузите, когато единият е допринесъл за увеличаване на имуществото на другия, по начин, който надхвърля пределите на дължима съпружеска взаимопомощ. Законовото задължение за взаимопомощ и подкрепа не би могло да оправдае обогатяване, изразяващо се в реализиране на лични капиталовложения, извършване на скъпоструващи подобрения в имот, индивидуална собственост на другия съпруг, покриване на крупни негови задължения и прочее.
Във връзка с изложеното интерес представляват някои от предпоставките за упражняване на исковете по 29, ал. 3 СК и чл. 30 СК, които, както вече отбелязах, представляват особени фактически състави на неоснователно обогатяване. За да бъде уважен искът по чл. 30 СК е необходимо вещите за упражняване на професия или на занаят, вземанията на другия съпруг, съответно вещните права, придобити от съпруг – едноличен търговец за упражняване на търговската му дейност и включени в неговото предприятие, да са на значителна стойност14. Практически само придобиването на лично имущество на значителна стойност предполага принос, който по своите мащаби или естество да не може да се квалифицира като дължима съпружеска взаимопомощ. Макар и изрично да не е отбелязано, това е така и при иска по чл. 33, ал. 2 СК, т. н. коректив на разделността, защото задължението за сътрудничество обвързва съпрузите, независимо от избрания режим и всяко имуществено разместване, основано на това задължение, няма да е недължимо. Именно поради необходимостта да се отчете задължението на съпрузите за взаимопомощ и сътрудничество, съгласно чл. 29, ал. 3 СК, съдът може да определи по-голям дял от общото имущество на съпруга ищец, само ако неговият принос значително надхвърля приноса на другия съпруг15. Съгласно Решение № 237 от 27.06.2011 г. по гр. д. № 931/ 2010 г., г. к., I г. о. на ВКС, значителността на приноса, която е основание за определяне на по-голям дял, се отнася до всичките му проявни форми и означава отклонение от обичайното, което да сочи на изключителност.
Задължението да осигуряват благополучието на семейството, да се грижат за отглеждането, възпитанието, образованието и издръжката на децата, съпрузите следва да изпълняват с общи усилия и съобразно своите възможности, имущество и доходи. Според Постановление № 5 от 31.10.1972 г. по гр. д. № 4/72 г. на Пленума, когато двамата съпрузи, чрез взаимно разбирателство, общи усилия и съобразно своите възможности имущество и доходи са осигурявали благополучието на семейството няма да е налице основание за изменение равенството на дяловете от прекратената СИО. Това постановление дава основание в някои съдебни решения16 да се обобщава, че не може да е налице неоснователно обогатяване, когато съпругът е осигурявал благополучието на семейството съобразно своите възможности, имущество и доходи. Този извод се нуждае от прецизиране. Наистина законът не изисква, нито това е практически възможно, приносът на съпрузите за благополучието на семейството да бъде равен. Както беше изяснено, всеки от съпрузите е длъжен да допринася, доколкото позволяват неговите възможности, имущество и доходи. Когато съпругът не се отклонява от това си задължение, макар другият съпруг да има по-големи възможности и съответно да допринася повече, в полза на последния няма да възникне претенция за неоснователно обогатяване, стига обаче по-големият му принос да е резултат от нормално очакваната грижа и взаимопомощ. Обратно, въпреки че съпругът добросъвестно изпълнява задължението си да осигурява благополучието на семейството и да се грижи за отглеждането, възпитанието, образованието и издръжката на децата, съобразно своите възможности, имущество и доходи, за всичко с което се е обогатил за сметка на другия съпруг, което не може да се квалифицира като проява на дължимата по закон грижа и липсва друго основание за разместване на имуществените блага, обезщетение се дължи. В този смисъл е и Решение № 432 от 14.07.2004 г. по гр. д. № 714/ 2003 г., II г. о. на ВКС, според което на този от съпрузите, чийто принос надхвърля значително приноса на другия, съдът може да определи по голям- дял от общото имущество, въпреки че другият съпруг е изпълнявал задълженията си да осигурява благополучието на семейството, съобразно своите възможности, имущество и доходи.
1.3. Упражняване на исковата претенция за неоснователно обогатяване между съпрузи при прекратяване на брака и общността
В Решение № 1650 от 27.06.1969 г. по гр. д. № 1109/ 69 г., II г.о., ВС приема, че ако единият от съпрузите направи подобрения в имуществената общност, докато бракът и общността не са прекратени, той изпълнява своето задължение да осигурява благополучието на семейството и затова не може да търси стойността на тези подобрение нито по реда на чл. 59 ЗЗД, нито по реда на чл. 72 ЗС. Това той можел да стори едва след прекратяване на общността. Така направените изводи на ВС не могат да бъдат споделени.
Ако приемем, че подобренията в общия имот са извършени в изпълнение на законовото задължение за грижа и взаимопомощ, то за тях съпрузите няма да имат иск за неоснователно обогатяване и след прекратяване на брака. С прекратяването на брака, задължението на съпрузите чрез взаимно разбирателство и общи усилия, съобразно своите възможности, имущество и доходи, да осигуряват благополучието на семейството, престава да ги обвърза само занапред- еx nunc. Изрично ще отбележа, че това е така, както когато бракът е прекратен поради смърт на някой от съпрузите или с развод, така и при унищожаването му. Следователно и в трите хипотези на прекратяване та брака обогатяването остава „основателно” и право на обезщетение в полза на реализиралия подобренията съпруг няма да възникне. Не е налице основание за разместването на имуществени блага между правните субекти, само когато то е сторено при първоначална или впоследствие настъпила с обратна сила липса на валидно правоотношение помежду им17. Едва когато подобренията по своето естество и стойност не могат да бъдат определени като проява на обикновена грижа и взаимопомощ, полагана в изпълнение на задължението на съпрузите да осигуряват благополучието на семейството, и в конкретната хипотеза отношенията помежду им не следва да се уредят съобразно чл. 71 и 72 от ЗС, съответно от правилата за водене на чужда работа без пълномощие18, съпрузите ще могат да търсят обезщетение за неоснователно обогатяване по реда на чл. 59 от ЗЗД.
В последния случай правото на иск за неоснователно обогатяване може да се упражни едва след прекратяването на брака, но не защото основанието за имущественото разместване следва да се счита за отпаднало19. Причината е несъвместимостта на претенцията за реституция, съответно за обезщетение, между съпрузи през време на брака, с правилата на морала, които са в крайна сметка граница за упражняване на субективните права20.
Воден от съображения за по- голяма справедливост обаче законодателят е предвидил възможност в някои специални хипотези на неоснователно обогатяване, искът да може да бъде предявен и през време на брака между съпрузите. Така искът по чл. 29, ал. 3 СК за определяне на по-голям дял от общото имущество, поради значително по-голям принос за неговото придобиване, може да се предяви и когато съпружеската имуществена общност е прекратена по време на брака при условията на чл. 27, ал. 2 СК. Искът по чл. 30 СК за получаване на част от стойността на личното имущество може да бъде предявен и преди развода, съответно унищожаването на брака, ако поведението на съпруга, който е придобил имуществото, поставя в опасност интересите на другия съпруг или на децата.
В други случаи, отново от съображения за по-голяма справедливост, съдебната практика допуска предявяването на някои искове за неоснователно обогатяване и по време на брака. Тук следва да бъде споменато Решение № 99 от 05.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 533/2009 г., III г. о., ГК, съгласно което при фактическа раздяла съпругът, който е лишен от ползването на имот- съпружеска имуществена общност, може да иска на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС21 да бъде обезщетен от другия съпруг за ползите от които е лишен.
1.4. Съзнателното изпълнение на нравствен дълг с оглед неоснователното обогатяване между съпрузи
В заключение следва да се отбележи още, че неоснователно обогатяване няма да е налице и тогава, когато единият съпруг е изпълнил съзнателно свой нравствен дълг по отношение на другия съпруг (арг. от чл. 55, ал. 2 ЗЗД), макар получената имуществена облага да не може да бъде оправдана със законовото задължение за грижа и взаимопомощ помежду им. Съгласно Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр. д. № 1/ 79 г. на Пленума на ВС съзнателното изпълнение на нравствения дълг, представлява в случая основание за разместване на имуществените блага. Затова всякога, когато се поддържа, че нещо е дадено без основание, съдилищата следва да изяснят дали извършилият престацията е съзнавал изпълнението на моралното си задължение, в който случай даденото не следва да се присъжда обратно. Това е особено важно, когато се претендира неоснователно обогатяване между съпрузи, предвид специфичния характер на семейните отношения, които не винаги могат да бъдат определени като правни. В тази връзка следва да се има предвид, че понякога в литературата и в съдебната практика неимуществените права и задължения на съпрузите един спрямо друг се разглеждат като нравствено- етични правила за поведение22.
2. Договорните правоотношения между съпрузите като основание за разместване на имуществени блага помежду им
2.1. Допустимост на договорите между съпрузи
Съпрузите влизат в различни правоотношения помежду си, посредством които задоволяват в по-пълна степен своите потребности от имуществен и неимуществен характер. Те могат да са страни по договор за продажба, замяна, дарение, гледане и издръжка23, заем, наем и др. Според разясненията дадени от Пленума на ВС с Постановление № 5 от 31.10.1972 г. по гр. д. № 4/1972 г., недействителни са само договорите между съпрузите, докато трае бракът, чрез който се намаляват имуществените права на единия съпруг или се увреждат интересите на децата от брака, като се заменя общата собственост върху вещите и правата върху вещи, предмет на такива сделки, с индивидуална собственост на единия съпруг спрямо тях. Обичайните дарения, които съпрузите си правят през време на брака, както и всички позволени от закона сделки между тях, с които не се накърнява съпружеската имуществена общност, са действителни.
Във връзка с горното се налагат някои уточнения. Следва да се отбележи, че цитираното постановление има предвид уредбата на съпружеските имуществени отношения при действието на СК от 1968 г., уреждащ режима на съпружеската имуществена общност като единствено възможен и независим от волята на съпрузите. Разбирането е, че имуществените отношения, породени от брака, са въпрос на публична политика, където не намира приложение принципът на договорната свобода. С новия Семеен кодекс (СК) в сила от 01 октомври 2009 г., законодателят възприема една принципно нова концепция за уредба на имуществените отношения съобразно потребностите и волята на съпрузите24. Следователно от цитираното постановление не може да се извличат, каквито и да е било аргументи против изрично признатата възможност съпрузите да уредят имуществените си отношения посредством брачен договор, съответно против правото им да изберат законов режим на разделност.
Цитираното постановление обаче не е загубило актуалност по отношение на основния извод на Пленума на ВС за принципната допустимост на договорите между съпрузи. Нещо повече, съпрузите ще следва да съблюдават дадените с постановлението указания, всякога когато отношенията им се регламентират от законовия режим на общност. Да допуснем, посредством облигационен договор, съпрузите да дерогират бездяловото имуществено съпритежание помежду си би обезсмислило института на брачния договор, съответно би компрометирало идеята на законодателя в някои хипотези имуществените им отношения да бъдат уреждани изключително от режима на общност25. На следващо място, коментирана възможност би застрашила правната сигурност, поради което следва да бъде отречена.
2.2. Неоснователно обогатяване при начална липса, при неосъществено или отпаднало договорно основание
Договорните правоотношения между съпрузите представляват самостоятелно основание за разместване на имуществени блага помежду им. Съгласно Решение № 246 от 27.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1265/2010 г., IV г. о., ГК, наличието на договорна обвързаност между страните изключва приложението на института на неоснователното обогатяване. Следователно за даденото по силата на договор няма да възникне задължение за реституция.
Договорът следва да е сключен при съблюдаване на изискванията за действителност на правните сделки. Нищожните договори не пораждат правоотношение между страните по тях и следователно не могат да съставляват основание, за каквото и да е разместване на имуществени блага помежду им. Всичко престирано подлежи на връщане още от момента на получаване на престацията. Нищожните правни сделки са типичен пример за дадено при начална липса на основание.
При унищожаемите договори основанието е налице към момента на извършване на престацията, поради което тя не може да се иска обратно, докато договорът не бъде унищожен по надлежния ред. Едва тогава ще възникне вземане за неоснователно обогатяване и престираното ще следва да се върне, поради отпаднало с обратна сила основание. По същия начин стоят нещата и в случай, че договорът бъде развален или прекратителното условие, под което е сключен се сбъдне.
Когато нещо е дадено по договор с отлагателно условие, и в някои други хипотези, престацията се извършва с оглед на едно бъдещо основание. Не се ли сбъдване отлагателното условие, сделката няма да породи правните си последици и всичко престираното по нея следва да бъде върнато. В тези случаи вземането става изискуемо от деня, в който настъпи невъзможността да се осъществи основанието.
Съпругът получил нещо на несъществуващо, отпаднало или неосъществено договорно основание следва да го върне. За така полученото, независимо от неговата стойност и естество, брачното правоотношение не може да се счита за основание. Другият съпругът е престирал в изпълнение на свое договорно задължение, а не в изпълнение на законовото си задължението за грижа и взаимопомощ, основаващо се на брачната връзка. Считаме че тук следва да се отдаде значение на т. н. amimus solvendi или иначе казано на намерението да се изпълни. В подкрепа на застъпената теза, ще спомена Решение № 1183 от 04.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4557/2007 г., I г. о., ГК, в което се изтъква, че основанието на извършеното плащане е от съществено значение в отношенията между платеца и получилото плащането лице, като меродавна за това е волята на платеца.
2.3. Проблемът за основанието при неоснователното обогатяване в контекста на новия институт на брачния договор
Няма пречка коментираните в т. 2.1. облигационни договори- за продажба, замяна, дарение, гледане и издръжка и др., да бъдат инкорпорирани в брачния договор на съпрузите26. Аргументи в подкрепа на тази допустимост се черпят от разпоредбата на чл. 39, ал. 2 СК, която урежда местната компетентност на нотариуса, който следва да завери брачния договор, в случай че с него се прехвърлят вещни права върху недвижим имот. Третата алинея на чл. 39 СК, предвиждаща, че в тези случаи брачният договор има прехвърлително действие и подлежи на вписване в имотния регистър, също свидетелства за разискваната възможност.
В брачния договор съпрузите могат да включат още и клауза, на която да се основават множество или цяла категория размествания на имуществени блага помежду им. Например съпрузите могат да предвидят, че подобренията извършени от единия съпруг в имот на другия, погасяването с общи средства на лични задължения на някой от тях и др., ще се счита за проява на съпружеска взаимопомощ, поради което обезщетение няма да се дължи. Считам, че подобни уговорки са допустими. Те са в съгласие с принципа за грижа и подкрепа между членовете на семейството, прогласен в т. 7 на чл. 2 СК и нямат характера на отказ от бъдещи претенции за неоснователно обогатяване27. Посредством тях, съпрузите договарят „основание” за имуществените трансфери помежду си, които не биха могли да се оправдаят с общото им задължение да допринасят за благополучието на семейството. Последното, както вече беше отбелязано, е уредено в разпоредбата на чл. 17 от СК, поместена в Глава трета на СК- „Лични отношения между съпрузите”. В тази връзка възниква въпросът, не влизат ли обсъжданите клаузи в противоречие с правилото на чл. 38, ал. 1 СК, според което брачният договор съдържа уговорки само относно имуществени отношения между съпрузите. Намирам, че на така поставения въпрос следва да се отговори отрицателно. Уговорките, предвиждащи, че определени имуществени размествания ще се считат „основателни”, макар да не могат да се квалифицират като дължима грижа и взаимопомощ по смисъла на чл. 17 СК, нямат за цел да регламентират вида, съдържанието и начина на упражняване на неимуществените права между съпрузите. Тяхната цел е единствено да създадат правоотношение, на което тези имуществени размествания да се основават. Уговорки от такова естество остават изцяло на плоскостта на имуществените отношения между съпрузите. При преценка на въпроси от друг характер, например налице ли е дълбоко и непоправимо разстройство на брака, всякога ще се изхожда от обема на дължимата грижа и взаимопомощ по чл. 17 от СК28.
Практическата полза от признаване действителността на коментираните клаузи е голяма. През съвместното си съжителство съпрузите си правят ежедневно по-големи и по-малки услуги, които не винаги могат да се оправдаят със законовото задължение за грижа и взаимопомощ. И в последния случай, в голяма степен обогатяванията и обедняванията между съпрузите се компенсират помежду си29. Стриктно погледнато обаче обогатяване ще е налице, понеже то се изследва с оглед на конкретно правоотношение. Освен това, често дори по-мащабни имуществени размествания между съпрузите се правят без воля за правно обвързване и на практика се явяват неоснователни. Поради това наличието на една обща уговорка в брачния договор, на която да се основават множество или определена категория размествания на имуществени блага между съпрузите ще ограничи бъдещите им искови претенции за неоснователно обогатяване един спрямо друг, което би внесло сигурност и предвидимост в техните отношения.
Бележки под линия:
1 Вж. Кожухаров, Ал. Облигационно право- общо учение за облигационното отношение, кн. 1, нова редакция Огнян Герджиков, Софи- Р, 1992 г., с. 33.
2 Вж. Големинов, Ч. Гражданскоправни източници на задължения, второ преработено и допълнено издание, Фенея, 2011 г., с. 139-140.
3 Вж. Големинов, Ч. пак там. В цит. Съч. академик Големинов достига до следния извод: „Още самото наименование на институцията (става въпрос за неоснователното обогатяване- бележка Д. Т.) показва, че законодателят не е против получаването, придобиването и спестяването на имущество от правните субекти (дори и в случаи, когато това става за сметка на други лица), стига да е налице обаче необходимото правно основание. Той обявява за правно недопустимо само лишеното от основание получаване, придобиване или спестяване на имущество за чужда сметка.”
4 Вж. Кожухаров, Ал. Основи на държавата и правото на Народна Република България, част II, С., 1955 г., с. 414- 415.
5 Вж. Василев Л. Облигационно право- Отделни видове облигационни отношения, част втора, Държавно издателство „Наука и изкуство”, С. 1958 г., с. 577-578; Вж. Сукарева, Зл. Облигационно право- Извъндоговорни облигационни отношения, Университетско издателство „Стопанство”, 1998г., с. 74-75; Вж. Голева, П. Облигационно право, Четвърто допълнено и преработено издание, Фенея, 2008г., с. 289.
6 Вж. Сукарева, Зл. Цит. съч. пак там.
7 Вж. Решение № 115 от 04.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5922/ 2007 г. III г.о., ГК.
8 Така например в Решение № 889 от 27.10.2008 г. по гр. д. № 3994/ 2007 г., I г.о. на ВКС приема следното: „Типичната правна цел на една парична престация се основава или на очакване за получаване на насрещна престация, в който случай би могло да се претендира връщане на даденото по причина неосъществено или отпаднало основание, или на липса на подобно очакване, което пък обуславя или хипотеза на престиране при начална липса на основание или пък хипотеза на даване с цел получателят на сумата да бъде надарен”.
9 Вж. Цанкова, Ц., Марков, М., Станева, А., Тодорова, В., Коментар на новия семеен кодекс, ИК „Труд и право”, София, 2009 г., с. 27.
10 Вж. Ненова, Л. Семейно право на Република България, Софи-Р, 1994 г., с. 154-155.
11 Вж. Ненова, Л. Цит. съч. пак там.
12 Вж. Цанкова, Ц., Марков, М., Станева, А., Тодорова, В., Цит. съч. с. 97, с. 217; Вж. Ненова, Л. Цит. съч., с. 220; Вж. Розанис, С. Цит. съч. с. 80-81; Вж. Сукарева, Зл. Цит. съч., с. 53-54; Вж. Решение № 249 от 16.07.2010 г. по гр. д. № 268/2009г., г. к., II г. о. ВКС.
13 Вж. Розанис, С. Преглед на практиката на върховния съд по някои въпроси на неоснователното обогатяване, сп. Социалистическо право, кн. 4, 1976 г., с. 78.
14 Кога стойността на придобитото е значителна се преценява от съда във всеки конкретен случай като се вземе предвид и жизненият стандарт на семейството. Вж. Матеева, Е. Семейно право на Република България, ВСУ „Черноризец Храбър” 2010 г., с. 296-297.
15 Разбира се изискването за значително по-голям принос, намира оправдание и в невъзможността косвеният принос да бъде точно оценен. Вж. Цанкова, Ц., Марков, М., Станева, А., Тодорова, В., Цит. съч. с. 205.
16 Вж. например Решение № 330 от 29.04.1987 г. по гр. д. № 477/ 86 г., II г. о., ВС.
17 Вж. Василев, Л. Цит. съч., с. 578.
18 Въпросът по какъв ред в отделните хипотези ще се уредят отношенията между съпрузите, възникнали във връзка подобрения, извършени от някой от тях в общия им имот или в имот лична собственост на другия съпруг, не е предмет на настоящото изследване. Съгласно Тълкувателно решение № 85 от 02.12.1968 г. по гр. д. № 149/68 г. на ОСГК, държателят на недвижим имот, който е извършил подобрения в него, не може да се ползва от разпоредбите на на чл. 71 и 72 ЗС. Неговите отношения със собственика за извършените подобрения се уреждат в съответствие с договор между тях, а при липса на договор съгласно правилата за водене на чужда работа без пълномощие и неоснователното обогатяване.
19 Както вече беше изяснено, с прекратяването на брака взаимните права и задължения на съпрузите, в това число и тези по чл. 14 и чл. 17 СК, престават да ги обвързват само за напред и ако брачното правоотношение е основанието за определено имуществено разместване, то право на обезщетение за неоснователно обогатяване няма да възникне.
20 Вж. Ненова, Л. Цит. съч. 155.
21 Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС е специална хипотеза на института на неоснователното обогатяване.
22 Вж. Цанкова, Ц., Марков, М., Станева, А., Тодорова, В., Цит. съч., с. 49. Доц. Станева стига до извода, че регламентираните в Глава трета на Семейния кодекс норми, уреждащи личните отношения между съпрузите, цитирам: „…имат преди всичко нравствен характер и само в отделни ситуации се проявяват като правни норми в същинския смисъл на думата, т. е. те стоят на границата между правото и морала”; Вж. Решение № 51 от 16.10.1974 г. по н. д. № 43/1974 г., ОСНК на ВС.
23 Що се отнася до договора за гледане и издръжка, първоначално съдебната практика приема (вж. Решение № 2221 от 05.09.1974 г. по гр. д. № 1650/ 74 г., I г. о. на ВС), че създаването на семейна среда оказването на внимание и грижи, взаимното гледане и предоставяне на издръжка, като произтичащи от брака задължения не могат да бъдат предмет на договор между съпрузите. Поддържа се, че срещу тези задължения не може да се уговаря нито насрещна парично възнаграждение, нито да се отстъпва друго имущество, поради което договор между бъдещи или настоящи съпрузи за прехвърляне на имот от единия срещу поето от страна на другия задължение за гледане и издръжка е недействителен. Тази практика е преодоляна. С Постановление № 4 от 03.08.1983 г. по гр. д. № 3/ 1983 г., Пленумът на ВС приема, че договорите, сключени между съпрузи за прехвърляне на имущество индивидуална собственост, срещу задължение за издръжка и гледане са допустими, като няма основание от отделни конкретни случаи на противоречие с морала да се приеме, че договорите между съпрузи за издръжка и гледане са недействителни.
24 Вж. Цанкова, Ц., Новият семеен кодекс. Преглед на най-важните промени, Собственост и право, 2009 г., бр. 7, с. 34-36.
25 Например, когато съпрузите са непълнолетни или ограничено запретени.
26 Вж. Станева, А. Брачният договор, Второ допълнено и преработено издание, Сиела, София, 2009г., с. 55-56.
27 Отказ от бъдещи претенции за неоснователно обогатяване е недопустим. Уговорка в брачния договор или в друго споразумение между съпрузите, с която те правят отказ от бъдещи претенции за неоснователно обогатяване помежду си, би била нищожна. Съгласно чл. 9 от ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. С Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр. д. № 1/ 79 г., Пленумът на ВС приема, че недопустимостта на неоснователното обогатяване е не само източник на задължения, но и принцип на гражданското право. Негов конкретен израз са редица норми на действащото ни законодателство (чл. 55-59 ЗЗД, чл. 70, ал. 3, чл. 72 и чл. 74 ЗС, чл. 12, ал. 2 ЗН, чл. 29, ал. 3, чл. 30 и чл. 33, ал. 2 СК и др.), които поначало имат императивен характер. Освен това, формулирайки съдържанието на нормативната уредба на неоснователното обогатяване, законодателят се е ръководил и от отрицателната оценка на това явление, съгласно изискванията на справедливостта и добрите нрави /Вж. Големинов, Ч. Неоснователно обогатяване, гражданскоправни аспекти, трето преработено и допълнено издание, Фенея, 2011 г., с. 7./.
28 Вж. Цанкова, Ц., Марков, М., Станева, А., Тодорова, В., Цит. съч., с. 52.
29 Вж. Меворах, Н. Семейно право, трето основно преработено издание, „Наука и изкуство”, София- 1962 г., с. 107-108.
