Sutor, ne supra crepidam! (Обущарю, не по-високо от обувките)[1]
Отговор на публикация от 12.09.2019г. със заглавие „Разочароващ научен труд по наследствено право (Малчев, М. Искът за наследство като средство за защита на правото на наследяване. С., Сиела, 2019. 266 с.)
(отговорът, получен на 23 октомври 2019 г. на официалния електронен адрес на редакцията, се публикува без редакционна намеса – бел. отг. ред.)
Поради твърдените неистини и отправените безпочвени нападки в публикацията от 12.09.2019г. по отношение на книгата „Искът за наследство като средство за защита на правото на наследяване“, на която съм автор, съм принуден да се възползвам от правото си на отговор. От съдържанието на самата публикация става ясно, че нейният автор Васил Петров – доктор по административно право и един от редакторите на електронното издание, в която тя е публикувана, я определя като отзив (рецензия).[2] Не ми е известно д-р Васил Петров да има нормативно основание да пише рецензии на научни трудове, което изисква поне заемането на съответна академична длъжност. Също така не ми е известно в електронното издание да има рубрика, в която да се представят под формата на рецензии научни трудове, които не са свързани с отворена общност „Предизвикай правото!“.[3] Тези обстоятелства ме карат да чувствам моята творба като специална за д-р Васил Петров.[4]
На първо място с оглед на съдържанието на публикацията от 12.092.2019г. намирам, че нейното заглавие е неподходящо. Предлагам съответно на съдържанието на публикацията заглавие – „Безпочвен опит за злепоставяне на книгата на Михаил Малчев“. Аргументите ми да предложа това заглавие ще бъдат и отговор на критиките, нападките и заяжданията на д-р Васил Петров, обективирани в неговата „рецензия“. Те по хронологичния ред, използван от д-р Васил Петров, са следните:
Първата безпочвена критика се отнася до подбраното заглавие на книгата ми, което напълно отговаря на съдържанието и на застъпената от мен теза в хода на цялото изложение. В самия увод, а и на доста места в следващите го глави и заключението, явно съм подчертал, че искът за наследство е предмет на изследване в материалноправния смисъл на това явление, като своеобразна претенция за наследяване. Обсъжданите процесуални въпроси имат второстепенно значение и придават пълнота и завършеност на изследването. Напълно логично е основна част на труда да е посветена на правото на наследяване, което се анализира в динамичен план през различните етапи на неговото съществуване – от неговото възникване до упражняването. В тази насока са представени от автора в хронологическа последователност спорове, които е възможно да възникнат и универсалното средство за тяхното разрешаване – искът за наследство. Последният е възможно да бъде предявен пред съда в зависимост от конкретното нарушение на правото на наследяване под няколко процесуални форми – положителен установителен иск, отрицателен установителен иск и осъдителен. Критикуван съм, че съм отделил специално внимание например на понятието „наследство“, което е напълно нормално, най-малкото поради самото начало на заглавието на монографията ми.[5] По-нататък съм критикуван, че в книгата ми липсва изразена собствена позиция на автора и се изброяват „избрани“ части от съдържанието, като се твърди неоснователно, че нямат връзка с предмета на изследването. Заявявам, че навсякъде в изложението по спорни въпроси в теорията или съдебната практика съм изразявал собствена позиция, която е била аргументирана. В тази насока д-р Васил Петров си противоречи, първо ме критикува, че не застъпвам на много места собствено мнение, а в последствие заявява, че застъпените от мен становища са неаргументирани. Действително аз не съм поставял под съмнения безспорните разрешения на доктрината и практиката по обсъжданите наследственоправни институти, защото липсват основания за това. Ако д-р Васил Петров счита, че такива основания има, то това не е недостатък на моя труд. Колкото до оценката на степента на обоснованост на застъпените от мен тези, намирам същата за напълно субективна и препращам към съдържанието на книгата. Всеки читател може да направи своя самостоятелен извод за себе си относно това дали становищата ми са обосновани.
За написването на труда аз действително съм ползвал чужди трудове, посочени са подробно в списъка на използваната литература ( с. 259- 266), като съм ги посочвал и в съответни бележки по линия, къде какви чужди трудове съм ползвал. На доста места съм ползвал и труда на гл. ас. д-р Венцислав Петров, а именно – Петров, Венцислав. Отмяна на отказа от наследство от кредиторите на наследника. С., 2016, като там къде съм го ползвал е отбелязано в съответната бележка под линия. За първите три страници от историческото въведение в труда (с. 15-18) съм ползвал следните чужди трудове – Жирар, П. Ф. История и система на римското право. Част III. С., 1915; Базанов, Ив. Курс по римско право. С., 1940; Тасев, Хр. Българско наследствено право, второ преработено издание. С., 1956; Венедиков, П. Записки по римско право. С., 1994; Андреев, М. Римско частно право. С., 1992 и Чолов, Р. Римското частно право. С., 2000. Според моя научен критик съм преписал (с. 15-18) от труда на гл. ас. д-р Венцислав Петров, което е невярно и нелогично. Истината е, че двамата с гл. ас. д-р Венцислав Петров сме ползвали едни и същи източници, които бяха посочени по-горе и затова е нормално в това отношение изследванията ни да съвпадат. Коментираната част от труда ми (с. 15-18) е началото на историческото въведение и няма изначално за цел да има „пряко отношение към има за наследство по действащото у нас позитивно право днес“.
Критикуван съм, че книгата ми „е обременена с ненужни исторически и сравнителноправни препратки към системите за придобиване на наследство“. В монографията си подробно агрументирам становището си[6], че характерът на правото на наследяване, а от там и на средството за неговата защита, зависи най-вече от действащия в съответната държава механизъм (система) за придобиване на наследството. Различно ще бъде неговото съдържание и средството за неговата защита в страните, в които действа т. н. механизъм на автоматичното (по силата на закона) придобиване на наследството, от тези (включително и нашата), в които се изисква нарочно волеизявление на правоимащите лица, за да настъпи наследствено правоприемство. За дефинираните на съдържанието на правото на наследяване и неговата защита определящо е действащото наследственоправно законодателство, касаещо механизма на придобиване на наследство. Във връзка с това становище съм намерил за необходимо да представя накратко съществуващите в сравнителноправно отношение системи за преминаване на наследството към призованите наследници.
По-нататък съм критикуван, че си позволявам неакадемични квалификации по отношение на чужди становище. В тази връзка се дава за пример несподеляно от мен становище на самия д-р Васил Петров, което съм определил като „твърде революционно“. Представям като бележка под линия пълният текст на абзаца, в който съм употребил тази „неакадемична квалификация“.[7] Ясно съм заявил, че не съм споделил тезата на моя „научен“ критик д-р Петров, тъй като смятам, че тя не намира законова опора в действащия ЗН. Посоченият от д-р Васил Петров пример е показателен за цялостния му похват за изготвянето на неговата „отрицателна рецензия“ – изважда думи или изречение от съдържанието на книгата ми, без въобще да ги съобразява със съответния контекст и ги представя напълно превратно. В тази насока е й манипулативното твърдение на д-р Васил Петров, че съм критикувал схващане на проф. Петко Венедиков на с. 34.[8] В случая не става въпрос за критика, а за мнение, че този възглед на проф. Венедиков не може да бъде механично пренесен, доколкото не е съобразен с действащото законодателство.
Единствената обективна критика в цялата „отрицателна рецензия“ се отнася за пропуска ми да анализирам в изследването си публикациите на Соломон Розанис (Иск за наследство. // Собственост и право, 1998, № 2) и на доц. д-р Стоян Ставру (Искът за наследство. – Във: Въпроси на българското вещно право. С., Фенея, 2008, с. 1001-1021). Намирам този пропуск за не толкова съществен, а също така и за отстраним. При подготовката на второ издание на монографията ми на тези два труда ще бъде отделено необходимото внимание.
Следващата необективна критика отправена към моя труд е, че „невинаги обаче коректно се предава значението и съдържанието на съдебната практика, която е била предмет на посочения Анализ“[9]. Моят научен критик явно въобще не си е направил труда да се запознае със съдържанието на коментирания Анализ на съдебна практика. От съдържанието му може категорично да се установи, че определение № 663 от 17.11.2011 г. по ч.гр.д. № 485/2011 г., IV г.о., цитирано от мен на с. 63 в бел. №122, никога не е било предмет на този анализ, дори и не е цитирано в него. Заявявам, че голяма част от анализираната и цитираната от мен съдебна практика в монографията не е обсъждана изобщо в този Анализ. Освен това последният не е имал въобще за цел да изследва съдебна практика, посветена на иска за наследство и правото на наследяване, поради което и такава липсва в него. Дали в мотивите на определение № 663 от 17.11.2011 г. по ч.гр.д. № 485/2011 г., IV г.о.[10] се дава правна квалификация на споровете, касаещи наследствени правоотношения – чл.124, ал.3 ГПК или не, оставям на всеки читател да прецени.
Следващ напълно безпочвен и абсурден извод на д-р Васил Петров е, че в книгата ми липсва критически разбор на констатираните противоречия на съдебната практика по съответните въпроси. Не само, че навсякъде, където е било удачно, съм включвал критичен разбор и анализ на съдебната практика, но в монографията изобилстват мои предложения за усъвършенстване на законодателството de lege ferenda. Последното обстоятелство е умело спестено от моя научен критик. В изследването си ясно съм заявил изводите си, че значителна част от формираната противоречива съдебна практика се дължи на остарялото ни наследствено законодателство. Съдебната практика е противоречива, защото има законодателни празноти. В тази насока за превенция на бъдеща противоречива практика съм формулирал редица предложения de lege ferenda.[11] Като пример д-р Васил Петров сочи, че „посочват се (с. 188-189) повече от 12 проблемни въпроса при приложението на правилото на чл. 51, ал. 1 ЗН, без Авт да вземе становище по нито едно от тях.“ Това е поредната неистина, която се твърди. Моето становище по спорните въпроси е застъпено на следващите три страници – с. 190-192. От представените спорни въпроси заключавам, че уредбата на чл.51, ал.1, ал.2 и ал.3 ЗН е твърде лаконична и не дава ясно разрешение на възникващите в хода на прилагането й проблеми. Без да претендирам за изчерпателност по-надолу формулирам няколко насоки за възможни законодателни изменения и допълнения на обсъжданите разпоредби.[12]
Тъй като има опасност да отегча читателя, ще преустановя конкретните отговори на безпочвените критики и ще изтъкна няколко обобщения относно научната етика, добросъвестността и педантичността на „отрицателната рецензия“ на д-р Васил Петров. На определени места в нея той си позволява да спекулира в различен контекст с имената на доказани специалисти в своята област като гл. ас. д-р Венцислав Петров, доц. д-р Анна Станева, проф. дюн Иван Русчев. Този подход не му прави чест, най-малкото защото не е упълномощен от тези колеги да ги включва в своята „отрицателна рецензия“. В хода на изложението се констатират редица вътрешни противоречия между отправените критики към труда ми. В началото и в края се твърди, че в монографията липсва собствено мнение на автора и критика на цитираната съдебна практика.[13] Впоследствие се дават примери, според които застъпените от мен тези са необосновани, което е показателно, че на редица места съм застъпвал собствени възгледи. Моят научен критик изтъква, че целта на рецензията му е да осведоми читателят, че трудът ми е безполезен. Научната етика и добросъвестността налагат когато някой не разбира, не иска да разбере или пък не споделя авторски възгледи, отразени в изследване, да не ги обявява за безполезни, а да ги критикува с научно издържани аргументи. Читателите, които намират критикуващият за безспорен авторитет ще му се доверят, а други може да се усъмнят и да проверят достоверността и обосноваността на критиките.
Отговорът ми е посветен най-вече на читателите, които поради липсата на време, желание или други съображения, няма да прочетат книгата ми, а ще се запознаят единствено с „рецензията“ на д-р Васил Петров. Читателите, които се запознаят със съдържанието на монографията ни, смятам че имат достатъчно капацитет да могат да формират собствено мнение и помощта на д-р Васил Петров ще им бъде излишно натрапена.
[1] Твърди се, че в древна Атина имало обичай художниците да излагат новите си произведения на градския площад. Така великият Апелес, за когото легендата говори, че дори птиците кацали да кълват изрисуваните от него гроздове, показал последната си картина, но се скрил отзад, за да чуе какво си говорят хората. Минал и градският обущар, който открил грешка в сандалите и коментирал на висок глас с останалите. През нощта Апелес поправил това и отново застанал зад картината. Обущарят дошъл отново и, възгордян, обсъдил цялата фигура. Тогава Апелес излязъл наяве и произнесъл: “Обущарю, не по-високо от обувките!”. Така г-н Васил Петров, титулуващ се като „доктор по административно право“ с публикацията си видимо надхвърля нивото на признатата му компетентност и ми дава основание да отговоря на т. нар. негова „рецензия“.
[2] Цитат от съдържанието на публикацията: „Не е целта на един отзив (рецензия) коментиращият да спори по същество с обоснованите тези на автора на разглеждания труд. Целта на отзива (рецензията) е само да осведоми читателя за новия труд и да посочи дали трудът е ценен за читателя и с какво, или обратно, дали той е безполезен или вреден за читателя и защо……“.
[3] Аз никога не съм бил част от тази общност.
[4] Възможно е тя да е станала повод за ново амплоа на д-р Васил Петров.
[5] Критиките, че съм обсъждал в труда си понятията за „наследство“, ‚иск“ и т. н., които д-р Васил Петров счита че не касаят темата, искрено ме разсмяха. В тази насока началото на самото заглавие на книгата е показателно дали тези въпроси са относими или не.
[6] Вж. с.40 и сл. от монографията.
[7] Пълният текст на с. 39, бел. № 64: „В подкрепа на този възглед вж. Хинов, М. Приемане и отказ при наследяването. С., 1977, с. 33; Гоцева, А. Срокът за приемане на наследство. сп. Социалистическо право, 1986, № 12, с. 20-25; Станева, А. Право на наследяване……… с. 24-25; Цонов, Ал. Коментар по Закона за наследството. С., 1993, с. 136 и Петров, В. Правото на наследяване……….., с. 43-46. Последният автор приема дори, че непризованият към наследяване наследник може както да приеме, така и да се откаже от наследството и без да чака призованият към наследяване наследник да направи волеизявление за упражняване на правото му на наследяване. Това негово становище ми се струва твърде революционно предвид съдържанието на чл.54, ал.1 ЗН и доколкото правото на наследяване от непризования наследник може да се упражнява едва след настъпване на условието за неговото придобиване – отказ на призования наследник.“.
[8] Ето конкретна извадка на това, което се определя като критика: „Според автора (проф. Венедиков) искът за наследство ще бъде насочен срещу добросъвестен владелец, когато последният владее въз основа на призоваване към наследяване по завещание или закон, което би могло да го направи действителен наследник, но което в дадения случай поради определени обстоятелства се е оказало недействително, без той да знае за тази недействителност. Това схващане е доста спорно дали отговаря на понятието правно основание, предвидено в чл.70, ал.1 ЗС, което действително се отнася до сделки между живи. По мое мнение в случая се касае за законодателна празнота, като правоприлагането по аналогия няма да може да я преодолее.“……..
[9] Става въпрос за „Анализ на съдебната практика по някои производства по Закона за наследството”, чиито пълен текст е достъпен в рубриката „Виртуална читалня” на портала за електронно обучение на Националния институт на правосъдието за всички регистрирани потребители.
[10] Цитат от мотивите на това определение: „Исковото производство по чл. 124, ал. 3 ГПК за установяване на оспорено наследствено правоотношение е допустимо, доколкото има правен интерес от предявяването му.“…..
[11] Препращам към с. 255 -257, където са посочени по съществените предложения de lege ferenda, които съм формулирал.
[12] Вж. с. 190, където предлагам следното:“ По отношение на съдържанието на ал.1 на чл.51 ЗН е коректно второто изречение да отпадне, като бъде заместено с изречение, което дава насоки за срока, който съдът следва да определи. Срокът може да бъде примерно от един до три месеца, определен конкретно от съда в зависимост от обема и характера на откритото наследство. Освен това целесъобразно е да бъде допусната възможност срокът да бъде удължаван по искане на наследника при наличието на уважителни причини за това. Във връзка с правния интерес на сезиращото съда лице е логично в искането да се обосновава не само неговото качество – наследник от следващ наследствен ред, кредитор и т.н., а и данни за съдържанието на наследствената маса. Такива данни биха ориентирали съда за продължителността на срока, който да определи. Ако законодателят счита, че в хода на висящо исково производство може да бъде определян срок на наследника, то следва в отделна алинея да предвиди такава възможност. В този случай следва да бъде ясно посочено дали това става служебно от съда или по искане на заинтересованата страна. Също така дали заявлението, респективно мълчанието на наследника, ще подлежи на вписване в особената книга по чл.49, ал.1 ЗН или ще има значение единствено за разрешаването на конкретния исков процес. Съдържанието на чл.51, ал.2 ЗН, предвид проблемите на действащата в момента система на приемане на наследството, регламентирана в чл.48 и сл. ЗН, е целесъобразно да придобие следната редакция: „Ако в дадения му срок наследникът не отговори, се приема, че той е приел наследството.“. Към съдържанието на чл.51, ал.3 ЗН следва да бъде изрично добавено, че на вписване в особената книга по чл.49, ал.1 ЗН подлежи, не само изявлението на наследника, но и загубването на възможността за приемане на наследството по реда на чл.51, ал.2 ЗН. Освен това е коректно да бъде посочено дали крайният съдебен акт (например решението), с който приключва производство, принципно подлежи на обжалване или само когато искането е оставено без уважение, или производството е прекратено.“.
[13] Критика на съответната съдебна практика съм извършил на доста места, там където съм счел за целесъобразно. Самият д-р Васил Петров цитира такъв случай, но в друг контекст– с. 63 в бел. №122. Ето пример дори за критика на разрешение на ТР – вж. на с. 212 критика на т. 1А от ТР по тълк. д. №4 от 2014 г., ОСГК на ВКС.
