Отговорността на наследника по закон или по завещание за плащане на заветите

Отговорността на наследника по закон или по завещание за плащане на заветите

проф. Йосиф Фаденхехт

сп. „Правна мисъл“, г. V (1939), № 3

1. По въпроса, поставен в горното заглавие, нашето наследствено право, основано върху италианското, се различава от френското наследствено право. Във Франция текстовете на гражданския законник не дават безсъмнен отговор на въпроса дали наследникът, който не е приел наследството по опис, а го е приел направо, изрично или мълчаливо, отговаря за плащането на заветите, които имат за предмет количество заместими вещи или парична сума, а не една известна и определена вещ или право, неограничено и извън размера на наследения актив, значи и евентуално и със своите лични имоти, или тая отговорност, в различие от отговорността за дълговете на наследодателя, е винаги ограничена, значи, независимо от това, дали наследството е било прието по опис, само до размера на наследения актив? Отговорът на този въпрос се дири в следните текстове на Френския граждански кодекс: чл. чл. 802, 724, 873, 1006, 1009, 1012, 1017. Не е моя задача в настоящите редове да се спирам върху съображенията в полза на едното или другото схващане. Ще изтъкна само, че както в доктрината, така и в юриспруденцията (доколкото въпросът е бил подлаган на разрешаване от съдилищата във Франция – има много малко решения) въпросът е спорен. Докато за неограничената отговорност (ultra vires) са авторите: Demolombes, t. 14, № 522, Aubry et Rau, Cours, § 617, Laurant, t. 14, № 108, Josserand, III, № 926, 927, 1484, за ограничената отговорност са: Zachariae-Crome, § 627, бел. 4, Планиол, Елементарно ръководство по гражданско право, Дарения и завещания № 2791, Planiol-Ripert, Traite pratique, V, № 671.

Прави се при това разлика между наследници по закона, които имат „сезина“, т.е. в лицето на които по право се продължава владението на наследствените имоти, и такива, които нямат сезина (нередовни наследници: преживелият съпруг и държавата). Само наследниците по закона от първата категория, които са повечето, отговарят както за дълговете, така и за заветите неограничено, ако не са приели наследството по опис. Колен и Капитан, Елементарен курс на френско гражданско право, т. III, с. 589. Що се отнася до наследника по завещание (във Франция универсален заветник), приема се, че той отговаря неограничено за заветите само когато има сезината, когато, сиреч, с него не конкурират наследници по закона, които имат право на резерва (законна част). Чл. 1009. Решение на Френския касационен съд от 1.VIII.1904 г. Но ако наследникът по завещание е избегнал смесването на своите лични имоти с тия на наследството, чрез съставяне на опис на последните, без да е нужно да е приел наследството по опис, неговата отговорност за заветите се ограничава до размера на наследените от завещателя имоти. Решение на Френския касационен съд от 29 май 1894 г. Dalloz, P. 94. 1.545.

Ако обаче той има сезината, отговаря за заветите ограничено само ако е извършил и формалностите за приемане наследството по опис и не е изгубил поради някои свои опущения или действия изгодите от това приемане. Когато универсалният заветник конкурира с наследник по закона, който има право на резерва (законна част), само той е длъжен да плаща заветите (но само до размера на наследения актив). В и в тежест на разполагаемата част, която той получава, като законната част остава за законния наследник. Но ако универсалният заветник (по френското право) е наследил по завещание цялото имущество и е претърпял намаление на наследеното в полза на резерватерите, това намаление трябва да бъде пропорционално понесено и от частните заветници (чл. 926). Така напр., ако универсалният заветник конкурира с възходящ на завещателя, чиято резерва е равна на 1/4, той ще плати на частните заветници с намаление на 1/4, т.е. ще заплати само 3/4 от всеки завет. Колен и Капитан, т. III, с. 889.

Що се отнася до въпроса как отговаря наследник с право на законна част за заветите, с които е натоварен, във Франция се приема, че такъв наследник има едно самостойно лично право върху законната си част, което завещателят не може по никакъв начин да накърни. Искът за намаление на заветите, които накърняват законната част (превишават разполагаемата част), е по схващането на френското право едно лично право на наследника със законна част. Та и да не е приел наследството по опис, той не е длъжен да изпълни заветите, доколкото накърняват неговата законна част. Aubry et Rau (t. XI, § 682, бележка 8 и текстът, с. 32, 5-о изд). Истинският състав на наследството наследникът резерватер може да доказва с всички доказателствени средства, не е нужно да е бил по надлежния ред на гражданската процедура съставен опис на наследството. Значи, по френското право, и когато наследникът резерватер не е приел наследството по опис и не е съставил опис, има право да иска намаление на даренията и заветите, които и да са надарените лица или заветници (било че са негови сънаследници или чужди на наследството лица). Aubry et Rau, които сочат за противното мнение във Франция само Maleville, Ком. върху чл. 802, Delvincourt, II, с. 100, дават в посочената бел. 8 следния довод: „Наследникът, който е приел наследството направо, наистина е длъжен да плаща заветите, направени от починалия, само доколкото те законно обременяват наследството по отношение на него. Наследодателят, който е оставил наследници с право на законна част, не е могъл да обремени законно своето наследство, освен до размера на разполагаемата част. Резерватерите, чиято резерва се оказва накърнена, са в своите отношения към надарените и заветниците на починалия по-скоро трети лица, които упражняват едно свое собствено право, отколкото представители на починалия“. Вижте за Франция по този въпрос още Planiol-Ripert, Trait? pratique, V, № 24, 100. На това място у Планиол-Рипер е казано: „Искът за намаление е едно право, което принадлежи на резерватерите, които са приели наследството, било че са го приели направо или с изгодите на описа“.

2. По всички тия въпроси положението на наследниците с право на законна част се различава съществено по нашето наследствено право от положението по френското право. А именно:

А. Нашето наследствено право не различава наследници със сезина и без такава. Всички наследници у нас, сир. всички общи правоприемници по случай на смърт на един починал, били те по закона такива или по неговата последна воля, изразена в едно редовно завещание, продължават, както се казва, имотно-правната личност на наследодателя. Съгласно чл. 184 ЗНасл. „владението имуществата на умрелия преминава по право върху наследника и затова не се изисква въвеждане на владение“. Значи всички наследници у нас (по закон или по завещание) имат това, което французите наричат „сезина“. Вижте и чл. 309, ал. 1 ЗИСС: „Владението се продължава по право в лицето на общия наследник“. А общ наследник у нас има или по закон, или по завещание (чл. 1, ал. 1 ЗНасл.). У нас не може да се прави разлика между универсален заветник (legataire universel), заветник на общо основание (legataire a titre universel) и частен заветник (на частно основание), legataire particulier. Тия термини неуместно се споменават в чл. чл. 954, т. 4 и 950 ЗГС. „Универсалните заветници“ са у нас наследници по завещание; ние нямаме заветници освен на частно основание, сиреч облагодетелстваният в едно завещание е или наследник, или заветник. Френските заветници на общо основание са у нас или наследници или заветници, „частни“ заветници. Така: комуто е завещана една трета част от цялото имущество, е у нас наследник; по френското право това е legataire a titre universel. Комуто е завещано всичкото „недвижимото имущество“ или „цялото движимо имущество“, е у нас заветник, а не „заветник на общо основание“, както във Франция. Чл. 45 ЗНасл. „Завещателните разпореждания за цялото имущество или за определена част (например половина, една трета, 1/5 и т.н.) от цялото имущество на завещателя се наричат универсални или общи. Те придават на получаващия наследството или част от него качеството на наследник… – Всички други завещателни разпореждания се наричат частни и придават на получаващия част от имуществото (не определена квота, а определени имоти, било индивидуализирани, било групирани така или инак) качество на заветник“.

Б. Относно отговорността за дълговете и заветите (или тежестите, в които се включват и заветите) следните правила у нас.

а) Наследниците, които са приели наследството, отговарят за дълговете на наследодателя. Не и заветниците, освен ако са специално обременени в завещанието с тежест върху завета (modus) за плащане някой дълг на завещателя.

б) Отговорността за дълговете и тежестите (включително и заветите) е неограничена и лична, когато наследството е прието направо, било изрично, било мълчаливо. Това следва по безсъмнен аргумент от чл. 222, т. 1 ЗНасл. Една от законните изгоди от приемане наследството по опис е, че „наследникът не е длъжен да плаща дълговете и заветите, освен до размера на стойността на имотите, които е получил“. Значи наследник, който не е приел наследството по опис или който, поради причина, предвидена в закона (чл. чл. 221, 227, 228), е изгубил изгодите от приемане наследството по опис, е длъжен да плаща дълговете и заветите, и извън стойността на имотите, които е получил. Той отговаря за дълговете и заветите и със своите лични имоти.

Щом наследникът е допуснал смесването на наследствено имущество със своето лично имущество (а това смесване по нашето право не може другояче да се избегне, освен като се приеме по надлежния ред наследството по опис, като не е достатъчно да е само съставен по надлежния ред опис на наследственото имущество), той отговаря и със своите лични имоти неограничено както за дълговете, така и за тежестите (разноските за погребение, заветите и др.) на наследството.

в) От това правило за неограничената и лична отговорност на наследника (по закон или по завещание), както за дълговете, така и за заветите, има две изключения.

I. Първото е дадено в чл. 198, ал. 2 ЗНасл. Ако, след като е било прието направо наследството, изрично или мълчаливо, се открие едно завещание, което не е било известно (на наследника), когато се е приемало наследството, наследникът не е длъжен да удовлетворява установените в това завещание завети, които надминават стойността на наследството. Точно краят на ал. 2 от чл. 198 гласи: „стойността на наследството, което остава след като се извади законната му част“. В съответния чл. 942, ал. 2 от италианския първообраз това място гласи буквално така¹ : „Наследникът не е длъжен да удовлетворява заветите, установени (писани) в него извън стойността на наследството, като запази законната част, която би му се дължала“. Нашият текст е съставен чрез превеждане не направо от италианския първообраз, а, както се вижда, от руския частен превод на Италианския граждански законник от Зарудный, Гражданское уложенie италiянскаго королевства и русскie гражд. законы. С.-Петербургъ, 1869, първата част, чл. 942, ал. 2. „Темъ не менее если откроется завещанiе, о коемъ не было известно во время принятiя наследсва, наследникъ не обязанъ удоветворятъ легатовъ, превышающихъ стоимость наследства остающагося за изключенiемъ его законной доли“. Разликата в текста е именно в последното изречение. Но тая разлика не ни дава право да заключаваме, както съвършено погрешно приема Тончев в Коментара си, т. IV, с. 101, че правилото се прилага само когато се касае за наследник, натоварен със завети в едно новооткрито завещание, който има право на законна част. Очевидно смисълът на нормата е, във връзка с правилото в края на първата алинея, според което не се допуща никога² унищожение на приемането на едно наследство поради повреда (допустимо по френското право по чл. 783 от Френския граждански законник), че наследник, който е приел направо наследството, не е длъжен да изпълнява и със свои лични имоти заветите, съдържащи се в едно завещание, което не му е било известно, когато е приемал наследството и което е било открито след това приемане. Напълно справедливо и разумно. Наследникът основателно може да каже, ако ми беше известно това завещание с тия завети, аз, който знам, че законът ме задължава да отговарям и със своите лични имоти за плащане на всички завети, ако не приема наследството по опис, нямаше да приема направо това наследство, а бих изпълнил формалностите, за да огранича своята отговорност до стойността на наследството, което получавам, па можеше и изобщо да не приемам наследството. Няма никакво разумно основание да се ограничава това правило до случая, когато натовареният със заветите е такъв със законна част. Ако няма законна част, ще отговаря за заветите от това завещание само до размера на наследството (цялото наследство), макар и да не е приел наследството по опис. Ако ли е наследник със законна част, тая последната му гарантира, макар и да не е приел наследството по опис, с други думи, той си запазва правото да иска намаление на заветите и вън от правилото, дадено в чл. 226 ЗНасл., което също така рязко отличава нашето (и италианското) наследствено право от френското. А именно:

II. Според чл. 226 ЗНасл. (art. 972 от итал. C. civ.) съответно на който няма разпоредба във Френския граждански законник, „наследникът, на когото се пада законна част, макар и да не е приел наследството по опис, може да иска намаление на даренията и заветите, които са направени на неговите сънаследници“. Значи, ако надарените или заветниците не са негови сънаследници, а чужди липа, той може да иска това намаление само при условие, че е приел наследството по опис.

Тая наредба е влязла в Италианския граждански законник, като е била заета от Пиемонтския граждански законник (Албертинския граждански кодекс, чл. 1026). Там обаче условието, за да може да се иска намаление на дарения и завети, превишаващи разполагаемата част и направени не на сънаследници, е било да е имало съставен надлежен опис от наследника, без обаче да е било нужно да е извършил и другите формалности, за да се смята, че е приел наследството по опис. Защото, смятало се е достатъчно, да е избегнато смесването на личните имоти на наследника резерватер с имотите на наследството, за да бъдат обезпечени надарените и заветниците – че цялото оставено от дарителя или завещателя имущество е налице, за да може правилно да се определи в пари – големината – на законната, респект. на разполагаемата част. Според всички италиански автори не е с нищо оправдано, дето итал. законодателство (според него и нашият) изисква наследникът с право на законна част да е приел наследството по опис, за да може да предяви искане за намаление на дарения и завети, с които неговата законна част е накърнена. Но както и да е, важното е, че според чл. 226 наследникът с право на законна част не може да избегне пълното изплащане на заветите и не може да иска намаление на даренията, когато не е приел наследството по опис, щом като надарените и заветниците не са негови сънаследници. Трябва, за правилното приложение на тая наредба, да се приеме, че и тогава, когато заветникът или надареният, който в момента на откриване на наследството е – по закон или по завещание – сънаследник, се е отказал от наследството и не е вече в момента на предявяване на това искане, фактически сънаследник на резерватера, който иска намалението на дарственото разпореждане, не ще може да се противопостави на този иск под предлог, че ищецът не е приел по опис наследството. Защото съображението, поради което това възражение се отнема на сънаследниците, е, че те, бидейки такива, са били в състояние от самото начало (след откриване наследството) да контролират състава на наследствената маса, защото те са били поначало еднакво близки до нея и са имали по право владението й наред със сънаследника, който се чувства накърнен в своята законна част поради даренията или заветите, направени на тях. От друга страна пък, трябва да се приеме, че наследникът с право на законна част, дори да е приел наследството по опис, не ще може да иска намаление на даренията и заветите, направени на лица, които не са от категорията на неговите сънаследници, ако по някоя от предвидените в закона причини е изгубил изгодите от приемане наследството по опис³.

3. И така в заключение:

Наследникът, който не е приел наследството по опис, отговаря и със своите лични имоти за пълното изплащане на заветите, освен ако се касае за завети, установени в едно завещание, което не е било известно на наследника, когато е приел наследството направо (изрично или мълчаливо). Ако този наследник е такъв с право на законна част, той, макар и да не е приел наследството по опис, си запазва своята законна част и има право да я отдели от наследствената маса, макар и да има установени завети в едно завещание, което е било открито след приемането и не е било известно в този момент на наследника с право на законна част. Такъв наследник не е длъжен да удовлетворява заветите, извън стойността на наследството, което остава след като се отдели от него законната му част. При това няма значение дали заветниците са или не са сънаследници на последния.

Наследникът с право на законна част, който не е приел наследството по опис или е изгубил изгодите от това приемане, няма право да иска намаление на даренията и на заветите, с които се накърнява неговата законна част, освен ако надарените или заветниците са негови сънаследници.

Бележки под линия: