(публ. в сп. „Юридически архив“, г. V (1933/1934), № 1)
доц. Васил Берон
За автора: Васил Богомилов Берон (26.11.1904 г. – 02.11.1935 г.) е роден в гр. София. Завършва СУ, Юридическия факултет, право (1927 г.). Доброволен асистент в ЮФ (1927 г.). Редовен доцент (1933 г.). В краткия си живот успява да даде на българската цивилистика няколко монографични изследвания и учебник: „Съотношение между договорната и деликтната отговорност“. С., Придворна печ., 1929, 150 с.; „Незаконното обогатяване във вреда на другиго“. С., печ. Гутенберг, 1932, 138 с.; „Облигационно право. Отделни договори“. С., литопеч. Николов, 1943, 264 с., както и повече от 10 статии и прегледи на съдебната практика.
За работата: статията анализира проблеми, на които по-рядко се обръща внимание в теорията и които по-рядко се срещат в съдебната практика, въпреки че са значими, а именно: проблемите на отмяната на завещателни разпореждания, на завещанията per relationem и на възобновяването на отменени завещания. Статията е предадена на новия правопис. Изказът в текста е минимално осъвременен.
1. До последния момент на живота си завещателят (естествено имам предвид нормалната хипотеза, когато до този момент завещателят притежава необходимата право- и дееспособност) може да отменя изцяло или отчасти завещателните си разпореждания, тъй като и в съвременното наследствено право важи познатата на римското право максима: „ambulatoria est voluntas defuncti usque ad vitae supremum exitum“ [„Волята на завещателя е променима до последния момент от живота“ – бел. моя – В. Петров].
Завещателят може да постановява на мястото на отменените завещателни разпореждания нови такива. Обаче завещателят може да се ограничи само в отменянето на някои части или на цялото си завещание. При тая хипотеза редът на наследяването на частите от имуществото на завещателя, до които са се отнасяли отменените завещателни разпореждания, ще се установи твърде лесно, ако завещателят не е правил по-рано никакви други завещателни разпореждания относно същите тия части. Изпъкват затруднения, ако по-рано завещателят е бил направил подобни разпореждания, които са били надлежно отменени тъкмо с отменените впоследствие завещателни разпореждания. Същите затруднения се явяват и тогава, когато завещателят отмени отменилия някои негови разпореждания отменителен акт по чл. 176 ЗН. Подобни затруднения настават и когато завещателят отмени по някой от другите неизброени в чл. 176 ЗН способи за отменяне едно направено пак по този начин отменяне на предшестващи негови завещателни разпореждания. При всичките тези фактически състави се поставя винаги един и същи въпрос: възобновяват ли се с факта на отменянето на отмяната първоначалните завещателни разпореждания, или пък тези разпореждания продължават да се третират като отменени, макар че тяхното отменяне е отменено.
Въпросът за възобновяването на отменени завещателни разпореждания се поставя още и при една друга хипотеза, а именно, когато завещателят, отменяйки отменянето, изявява по някакъв начин воля да се възобновяват отменените негови първоначални завещателни разпореждания. При това не трябва да се забравя, че отменянето на отмяната може да бъде както изрично, така и мълчаливо. Подобно мълчаливо отменяне ще има, когато завещателят, без да се спре изрично върху отменянето на отмяната, изявява волята си да се възобновят неговите първоначални, отменени чрез отмяната, завещателни разпореждания. Ето защо бихме могли да разделим втората хипотеза на два фактически състави: а) завещателят отменя изрично отмяната и изявява воля да се възобновят отменените чрез отмяната негови първоначални разпореждания и б) завещателят самоизявява воля да се възобновят отменените чрез отмяната негови първоначални разпореждания.
От казаното дотук е ясно, какво значение има изучаването на правилата, въз основа на които става възобновяването на отменени завещателни разпореждания. И действително, редът на наследяването на части или на цялото имущество на завещателя ще бъде различен в зависимост от това как ще отговорим на въпросите: а) възобновяват ли се отменените първоначални завещателни разпореждания автоматически с отменянето на отмяната; б) необходима ли е за възобновяването на тези разпореждания още и някаква воля на завещателя, насочена към постигането на този резултат; в) достатъчно ли е горната воля да бъде изявена имплицитно; г) в какъв акт трябва да бъде изявена волята за възобновяване; д) какво трябва да бъде минималното съдържание на тази воля, т.е. трябва ли в това волеизявление да бъдат приповторени изцяло тези отменени завещателни разпореждания, чието възобновяване се желае от завещателя, или е достатъчно горното волеизявление да се състои само от една декларация, изразяваща волята за възобновяване на отменените завещателни разпореждания, чието съдържание е изложено в предшестващото завещание.
В следващото изложение ще се постарая да дам едно задоволително разрешение на тези въпроси, които възникват при всеки опит да се изучат правилата за възобновяване отменени завещателни разпореждания.
2. Нашият Закон за наследството съдържа в чл. 178 някои специални постановления относно възобновяването на завещателни разпореждания (не на завещания), отменени по реда на чл. 176, т.е. чрез последващо завещание или чрез предвидения в чл. 176 специален отменителен акт. В закона никъде не се срещат постановления, специално засягащи възобновяването на завещателни разпореждания, отменени по някои от другите познати на нашето наследствено право способи за отменяне, а именно: а) предвиденото в чл. 181 отменяне на тайното завещание[1], б) скъсване, зачертаване на саморъчното завещание[2],[3],[4] в) отменяне на легат поради отчуждаване на дадената в завет вещ или поради предвиденото в чл. 162, ал. 2 преобразуване на същата[5],[6]. Поради това ще се занимая най-напред с възобновяването на завещателни разпореждания, отменени по реда на чл. 176.
3. Съгласно чл. 178 завещателни разпореждания, отменени по реда на чл. 176, могат да се възобновяват само с ново завещание[7]. Първият въпрос, който се поставя при изучаването на правилата за възобновяването на отменени по реда на чл. 176 завещателни разпореждания, е дали чл. 178 се отнася и до отменени мълчаливо чрез последващо завещание завещателни разпореждания. Обстоятелството, че в чл. 179 се урежда действието на мълчаливото отменяне чрез последващо завещание, като че ли дава основание да се приеме, че чл. 178 се отнася само до изричното отменяне чрез последващо завещание[8],[9]. Обаче това становище не е правилно. Мълчаливото отменяне чрез последващо завещание е предвидено още в чл. 176, където не се прави разлика между изрично и мълчаливо отменяне чрез последващо завещание. Също така не се прави такава разлика и в чл. 180, макар че този член очевидно визира както изричното, така и мълчаливото отменяне чрез последващо завещание. Ето защо чл. 179 всъщност се явява само като допълнение и пояснение относно един от предвидените в чл. 176 начини за отмяна на завещателни разпореждания. Най-после, не следва да се приеме, че в закона са дадени специални правила само за възобновяването на изрично отменени чрез последващо завещание завещателни разпореждания още и поради безспорния факт, че както мълчаливото, така и изричното отменяне чрез последващо завещание имат едно и също действие. По тези съображения намирам за напълно правилно възприетото в Италия становище, че art. 919 Итал. гр. закон. (респ. чл. 178 ЗН) се отнася и до отменените мълчаливо чрез последващо завещание завещателни разпореждания[10].
4. Още по-горе имах случай да посоча, че в чл. 178 се говори за възобновяването на завещателни разпореждания, а не на завещания. Ясно е, че съществува известна разлика между чл. 178, в който се говори за възобновяването на отменени завещателни разпореждания, и чл. 176, където се дават постановления относно отменянето изцяло или отчасти на завещания. Всъщност това различие няма практическо значение. Всяко завещание се състои от едно или няколко завещателни разпореждания. Бъде ли отменено изцяло едно завещание, отменят се всичките завещателни разпореждания, съдържащи се в него. Бъдат ли възобновени всичките тези разпореждания, фактически ще бъде възобновено цялото съдържание на отмененото изцяло завещание. Ето защо по никой начин не може да се твърди, че съгласно чл. 178 може да става възобновяване само на отделни завещателни разпореждания, не и на отменени изцяло завещания. Според мен изтъкнатото тук различие във формулировката на чл. 176 и чл. 178 по-скоро трябва да се схваща като обикновено редакционно несъгласуване. Все пак това несъответствие би могло да послужи и като един страничен аргумент в подкрепа на едно от тълкуванията на чл. 178[11]. Следвайки терминологията на закона, навсякъде ще употребявам израза отменени завещателни разпореждания.
5. Според чл. 178 възобновяването на отменените по реда на чл. 176 завещателни разпореждания може да става само с ново завещание. Ето защо няма съмнение, че не е възможно възобновяването на горните завещателни разпореждания да става посредством предвидения в чл. 176 специален отменителен акт пред нотариуса. Поради това не може да настане възобновяване на отменени по реда на чл. 176 завещателни разпореждания чрез отменяне с отменителен акт отменилото ги последващо завещание или отменилия ги отменителен акт[12]. Явно е следователно, че чл. 178 изрично изключва възможността да настава автоматическо възобновяване на визираните от него разпореждания чрез отменянето, посредством отменителен акт, на отмяната[13]. При това, трябва да се подчертае, че възобновяването не ще настане дори и ако бъде изразена в отменящия отмяната отменителен акт било имплицитно, било изрично волята на завещателя за възобновяване на първоначалните разпореждания. И действително, и в този случай волята за възобновяване не ще бъде изразена в едно завещание, както предписва чл. 178, а в един отменителен акт, който не е завещание, а сделка inter vivos.
6. Завещателните разпореждания могат да бъдат отменяни изрично или мълчаливо с последващо завещание. Безспорно е, че от своя страна също така и тези нови завещателни разпореждания могат да бъдат отменени с други (трети по ред) завещателни разпореждания. Явно е, че при тази хипотеза отменянето на отмяната ще стане със завещание. Ето защо се налага да установим какво ще бъде действието на извършеното със завещание отменяне на отмяната. Същият въпрос се поставя и при случаите, когато с едно завещание се отменя отменилия едно първоначално завещание отменителен акт. Явно е, че в тия хипотези отменянето на отмяната ще предизвика възобновяване на отменените с нея завещателни разпореждания само ако приемем, че извършеното със завещание отменяне на отмяната предизвиква автоматически възобновяването на първоначалните разпореждания. Оставям настрана въпроса дали са допустими чисто отменителните завещания. Обаче дори и да бихме приели, че тези завещания не са допустими, все пак може да се представят много случаи, при които ще имаме отменяне чрез завещание отмяната на първоначалните завещателни разпореждания. Тъй напр. напълно възможно е завещателят да направи своето първоначално завещание само относно една част от имуществото си, впоследствие изрично да отмени с последващо завещание първото си такова, като във второто направи разпореждания относно останалата част от имуществото си и най-сетне, с едно трето завещание, да отмени второто в частта му, засягаща отменянето на първото, и да постанови нови нареждания относно съдържащите се във второто завещания разпореждания за останалата част от имуществото си.
7. Считам, че указания за разрешението на интересуващия ни въпрос са дадени най-напред в самия чл. 178. Изтъкнах, че според чл. 178 възобновяването на отменените по ред на чл. 176 завещателни разпореждания може да стане само с ново завещание. Явно е, че съгласно този член възобновяването се поставя в зависимост от новото завещание, че то е обусловено от него. Намирам, че тази зависимост може да се изрази само в това, че в новото завещание, което, като всяко завещание. е израз на последна воля, трябва да бъде изразена волята на завещателя за възобновяване на отменените разпореждания. Ето защо не може да се приеме, че възобновяването настава автоматически с отменянето чрез завещание на отмяната.
8. Възприемането на изложеното по-горе схващане се налага и по силата на по-общи съображения, а именно поради правния характер на отменените завещателни разпореждания, следователно и на отменените по реда на чл. 176 завещателни разпореждания. Завещателните разпореждания имат дотолкова действие, доколкото те са израз на последната воля на завещателя. Щом като тази воля промени своето съдържание, щом завещателят отмени своите завещателни разпореждания, последните стават от този момент несъществуващи завещателни разпореждания[14],[15],[16]. За възобновяването на една несъществуваща правна сделка е нужно ново волеизявление, насочено към постигането на този резултат. Нещо повече, изисква се, според принципите на правото, повторното извършване на несъществуващата правна сделка. Ето защо поначало се налага да се изключи възможността възобновяването на отменени завещателни разпореждания и следователно възобновяването на отменени по реда на чл. 176 такива да става автоматически поради отменяне на отмяната. Въз основа на изложените по-горе общи съображения трябва да признаем, че чл. 178, като изключва автоматическо възобновяване на отменени по реда на чл. 176 завещателни разпореждания, не прокламира някакъв нов, познат само на българското, респ. на италианското наследствено право принцип.
Невъзможността да става автоматически възобновяването на отменени по реда на art. 1035 от френски гр. закон, респ. чл. 176 ЗН, завещателни разпореждания е налице и при режима на френското наследствено право. Не може да се отрече, че общо взето френските автори поддържат общовъзприетия от италианските правници принцип, че отменените по реда на art. 917 С. С. It. завещателни разпореждания не се възобновяват автоматически с отменянето на отмяната[17]. Само някои френски правници[18] като че ли са склонни да приемат, че с отменянето на отмяната се възобновяват автоматически първоначалните завещателни разпореждания.
9. Току-що споменатият извод по всяка вероятност се основава на едно твърде разпространено във Франция и поддържано от някои по-стари италиански автори[19] неправилно схващане за правния характер на отменените по реда на art. 1035 С. С. Fr., респ. art. 917 С. С. It., завещателни разпореждания. Тези правници, следвайки мнението на Auguesseau[20], считат, че отменените (по-новите автори вече добавят: по реда на art. 1035 С. С. Fr., респ. art. 917 С. С. It.) завещателни разпореждания са изгубили своята правна действителност поради една външна и последвала тяхното създаване причина. Поради това според тези автори споменатите разпореждания не са несъществуващи завещателни разпореждания, но действителни от гледна точка на формата такива, чиято ефикасност е един вид парализирана вследствие промяната във волята на завещателя. Ето защо, заключават горните правници, премахне ли се споменатата преди малко външна и последвала причина, отменените завещателни разпореждания се възобновяват. Не ще съмнение, че би могло да се твърди, че за премахването на горната причина е необходима и воля за възобновяване. Всъщност така мислят и повечето френски автори, както и цитираните по-горе италиански такива. Но въз основа на сега изложеното схващане много лесно може да се обоснове становището за автоматическото възобновяване на отменени по реда на art. 1035 С. С. Fr., респ. art. 917 С. С. It., респ. чл. 176 3Н завещателни разпореждания.
Според мен изложеното по-горе схващане за естеството на отменените по реда на чл. 176 завещателни разпореждания не е правилно. Отменените завещателни разпореждания губят своето юридическо действие не поради някоя външна и последвала създаването им причина, но поради изгубването, отпадането, тъкмо на това, което им придава значението на завещателни разпореждания – волята на завещателя. Ясно е, че поддръжниците на това неправилно становище допускат едно неоправдано смесване между материалното съществуване на документа, в който са били изразени отменените завещателни разпореждания, и правното съществуване на същите. Много добре може да се обясни с материалното запазване на документа и привеждания от някои от тези правници безспорно верен факт, че едно отменено по реда на чл. 176 саморъчно завещание се възобновява, когато същото се предаде на нотариуса като тайно завещание, естествено при съблюдаване изискванията на чл. чл. 66 и чл. 67 ЗН[21]. Така съставеното тайно завещание е действително не защото се възобновява отмененото саморъчно, а защото е съставено правилно според изискванията на чл. 66 и чл. 67 3Н. Не е важно дали хартията, на която завещателят е написал собственоръчно съдържанието на тайното си завещание, е била по-рано хартия, върху която е написано едно отменено саморъчно завещание. При съставянето на тайното завещание хартията, на която е било написано отмененото саморъчно завещание и която сега е поставена в плика като хартия, съдържаща разпорежданията на тайното завещание, има само значение на хартия, съдържаща написаните собственоръчно от завещателя разпореждания, които според неговата декларация изразяват последната му воля[22].
10. И така, налага се да приемем, че е необходима – за възобновяването на отменени по реда на чл. 176 завещателни разпореждания – воля на завещателя, насочена към постигането на тоя резултат, и че тая воля трябва да бъде изразена в едно завещание[23]. Съмнения могат да се породят относно въпросите: а) дали тая воля трябва да бъде изявена изрично, или е достатъчно и имплицитното й изявяване и
б) какво трябва да бъде минималното съдържание на тая воля или, с други думи, достатъчно ли е тя да представлява само една декларация, че се желае възобновяването на съдържащи се в едно отменено завещание разпореждания, или пък завещателят трябва да приповтори съдържанието на отменените завещателни разпореждания, чието възобновяване той желае.
11. Съгласно господстващото мнение в доктрината и юриспруденцията във Франция, а така също съгласно някои предимно по-стари италиански автори и особено по-раншната италианска съдебна практика[24], не е необходимо волята на завещателя за възобновяване да бъде изразена изрично. Достатъчно е според схващането на горните правници и имплицитното изразяване на подобна воля. Само че, докато френските юристи, по изтъкнатите подробно в една от предшестващите бележки причини, са на мнение, че имплицитното изязяване на волята може да стане при всеки един от изброените в art. 1035 С. C. Fr. отменителни способи, следователно и при предвидения в тоя член отменителен акт[25], италианските правници приемат, че съгласно art. 919 С. С. It. (наш чл. 178) това изявяване трябва да стане само в едно завещание. Заслужава да се подчертае, че предишната италианска съдебна практика се е показвала твърде много либерална при установяването на имплицитно изявена воля за възобновяване. Така напр. приемало се е, че такава воля е налице, когато се напише или по право добави на отмененото по реда на art. 917 С. С. It. саморъчно завещание едно ново завещателно разпореждане или пък когато се постави на подобно завещание нова дата, по-късна от датата на отмяната[26].
12. Според мен не е правилно да се твърди, че за възобновяването на отменените по реда на art. 917 С. С. It., респ. чл. 176, завещателни разпореждания е достатъчно имплицитното изявяване на волята на завещателя за възобновяване. Не трябва да се забравя, че постановленията на чл. 178, че възобновяването да става с ново завещание, са създадени и с цел да се постигне по-голяма яснота относно волята на завещателя, който веднъж е отменил своите разпореждания. Явно е, че тая яснота не ще е налице, ако възобновяването би наставало поради имплицитно изявената воля на завещателя, насочена към тоя резултат[27]. Освен това налага се волята на завещателя да бъде изявена изрично още и от правния характер на отменените по реда на чл. 176 завещателни разпореждания. И действително, не е допустимо от общите правни принципи една несъществуваща правна сделка, едно несъществуващо завещателно разпореждане (без значение е дали сделката е несъществуваща от самото начало, или пък тя е станала по-късно такава) да се възобнови само с имплицитно изявена воля за възобновяване. Ето защо трябва да признаем, че изискването волята за възобновяване да бъде изявена изрично се основава не само на предписанията на чл. 178 (впрочем в това отношение той не е толкова категорично формулиран), но следва от общи правни принципи[28].
13. Остава да се изясни въпросът какво трябва да бъде необходимото минимално съдържание на изрично изявената в едно ново завещание воля на завещателя за възобновяване на някои отменени по реда на чл. 176 завещателни разпореждания. Според мен тоя въпрос, както и предшестващият, следва да се разреши преди всичко с оглед правния характер на отменените по реда на чл. 176 завещателни разпореждания. Ясно е от казаното по-горе, че така отменените завещателни разпореждания, подобно на всички несъществуващи правни сделки, могат да се възобновят само като се извършат наново[29].
14. Няма спор относно възможността да се извършат наново отменените по реда на чл. 176 завещателни разпореждания посредством приповтарянето им изцяло в новото завещание. Също така е явно, че при тая хипотеза възобновените завещателни разпореждания ще имат датата на новото завещание, чиято част те представляват[30]. По-мъчно е да се отговори на въпроса дали ще се извършат наново горните разпореждания, ако новото завещание съдържа само декларацията за техното възобнозяване. Според мен извършването на ново и следователно възобновяването ще настане само ако така съставеното ново завещание е само по себе си действително и поради това е годно да предизвика повторното извършване на тия разпореждания.
15. Преди всичко трябва да признаем, че съдържащото само декларация за възобновяване ново завещание все пак представлява акт на разпореждане с имуществото на завещателя, което разпореждане е направено в една, бих казал, синтетична форма. Ето защо не ще бъде правилно направо да се отрече въз основа на чл. 44 ЗН действителността на това завещание[31]. Също така трябва да се признае обаче, че сега разглежданото завещание представлява един от видовете на така наречените завещания per relationem, т.е. завещания, при които завещателят, за да посочи наследника или вещта, върху която се разпорежда, или да означи някой друг модалитет, се отнася към един друг акт, предшестващ или последващ завещанието[32]. И действително, при разглежданата сега хипотеза съдържанието на отменените завещателни разпореждания, чието възобновяване се желае от завещателя, не е изразено в новото завещание, но в един друг, предшестващ това завещание акт: отмененото завещание. Както е известно, в доктрината се приема, че при липса на специален текст[33], запретяващ изрично завещанията per relationem, последните са допустими при следните условия: а) не само завещанието, но и актът, към който то препраща, да отговарят на предписаната за завещанията форма, б) тоя акт сам да представлява едно действително завещание[34]. Ясно е, че разглежданото тук завещание не може да бъде действително завещание per relationem, тъй като актът, към който то препраща, не е действително завещание, а несъществуващо завещание. Ето защо трябва да се признае, че от гледна точка на общите принципи възобновяването на отменени по реда на чл. 176 завещателни разпореждания може да става само като същите бъдат приповторени изцяло в новото завещание.
16. Налага се да проверя дали достигнатият от мен извод за начина на възобновяване на споменатите разпореждания не стои в противоречие с някакво специално разпореждане именно в противоречие с постановленията на чл. 178, които са единствените специални разпореждания върху възобновяването. Считам, че тоя извод се съгласува напълно с постановленията на чл. 178, който изисква ново завещание, защото:
а) не е правилно схващането, че изразът в чл. 178 „възобновяват („far rivivere“) означава някакво особено възкръсване на горните разпореждания. И действително, възприемем ли това тълкуване на чл. 178, ще трябва да заключим, че се възобновяват старите разпореждания със старата дата, а новото завещание им дава само никаква одухотворяваща сила[35].
Явно е, че в такъв случай не ще може да се говори за никакво недействително завещание per relationem. Вместо това обаче ще сме изправени или пред две завещания със същото съдържание, но с различна дата (от които едното – старото, бих казал обикновено, а другото – новото, per relationem), като ще бъде меродавна по-старата дата, а този резултат очевидно не може да бъде правилен[36], или пък новото завещание въобще не ще трябва да се третира като завещание – в тоя случай не ще са налице изискванията на чл. 178. По тези съображения считам, че изразът „възобновява“ не следва да се тълкува като означаващ възкръсването на старите разпореждания. Изразът възобновява указва само на обстоятелството, че се придава повторно сила на едни станали несъществуващи завещателни разпореждания.
б) Няма голямо значение и възражението, че при възприемане на застъпеното от мен становище за начина на възобновяване на отменени по реда на чл. 176 завещателни разпореждания чл. 178 става излишен[37]. Според мен действително чл. 178 е отражение на общи принципи. Все пак той не е съвършенно излишен, тъй като се явява едно допълнение на чл. 176 и особено на art. 1035 от френския Граждански кодекс, гдето въобще няма норма относно възобновяването на отменени съгласно тоя текст завещателни разпореждания.
в) Няма значение и съображението, че изразът „ново завещание“ означава, че не трябва да се приповтарят отменените разпореждания[38]. Напротив, считам, че тъкмо тоя израз най-добре изтъква необходимостта от ново, напълно действително завещание, каквото не е завещанието, което съдържа препращане към несъществуващи завещателни разпореждания.
г) Би могло дори да се поддържа, че самата редакция на чл. 178 дава основание да се приеме, че отменените завещателни разпореждания се възобновяват само като станат интегрирвща част на новото завещание. И действително, ако ставаше възобновяването изцяло или отчасти на отмененото завещание, чл. 178 би следвало да гласи, че се възобновяват отменени по ред на чл. 176 завещания[39].
Накрая смятам за уместно да се спра и на други две възражения, които се правят против възприемането на застъпеното от мен становище:
а) Считам, че моето схващане не означава провеждането на един непознат на съвременното италианско, респ. българско наследствено право формализъм[40]. Не може да се отрече, че съвременното наследствено право не придава голямо значение на употребяването на сакраментални изрази, а взема под внимание същинската воля на завещателя. Обаче също така е вярно, че и в съвременното наследствено право същинската, ясно изразената воля на завещателя не може да се вземе под внимание, ако не е изявена в едно действително от гледна точка на формата завещание. Освен това трябва да добавя, че застъпеното от мен становище не се основава само на буквалното тълкуване на един член – чл. 178, респ. art. 919 от С. С. It., но почива на общи принципи.
б) Не са много силни и привежданите в италианската съдебна практика[41] съображения, че винаги требва да се предпочита тълкуването, при което се запазва действието на волята на завещателя, че тая воля е свещена, че ще е странно при наличността на три (първоначално, отменяващо последващо и трето, съдържащо декларация, че се възобновява първото) завещания, всичките действителни от гледна точка на предписаната за завещанията форма, наследството на завещателя да се урежда изцяло или отчасти според правилата за наследяването по закона. Ясно е, че тия съображения имат правно-политически характер и не могат да се противопоставят на едно основано както на общи принципи, така и на специални разпореждания на позитивното право становище.
17. Въз основа на всичко казано дотук приемам, че възобновяването на отменени по реда на чл. 176 завещателни разпореждания може да стане само като тия разпореждания бъдат преповторени изцяло в едно ново, отговарящо на всички изисквания на закона завещание[42].
18. Накрая ще се спра и върху въпроса за начина на възобновяването на отменени по някой от неспоменатите в чл. 176 способи за отмяна завещателни разпореждания. Всъщност тоя въпрос, макар и доколкото ми е известно, да не е бил предмет на никакво специално изучаване, не е много труден. Изясняването на тоя въпрос също така стои в тясна зависимост от правния характер на отменените по сега споменатия начин завещателни разпореждания. Ето защо в следващото изложение ще имам винаги предвид, че отменените по тоя начин разпореждания са, както вече установих, несъществуващи завещателни разпореждания. (И тук повтарям, че няма значение, че тия разпореждания са станали несъществуващи от момент на отмяната).
19. Най-напред ще разгледам въпроса за възобновяването на отменени легати по реда на чл. 162 ЗН. Ясно е, че тия легати не се възобновяват, ако завещателят придобие отново отчуждената вещ. Поради това трябва да се приеме, че не е възможно да настава автоматическо възобновяване на така отменените легати. Според мен не е възможно да става възобновяването и при хипотезата, когато след придобиването на вещта завещателят е направил декларация за възстановяването на завета. Единственият способ за възобновяване, който при това напълно съответства на общите принципи, е повторното извършване на тия легати[43].
20. Явно е, че едно отменено по реда на чл. 181 тайно завещание може да бъде възобновено като тайно само като се извърши наново по предписания от закона (чл. чл. 66 и 67) ред. Същото трябва да се приеме и за отмененото чрез скъсване и зачертаване тайно завещание. Няма спор и относно това, че отмененото по реда на чл. 181 написано собственоръчно тайно завещание ще може да се възобнови като саморъчно (естествено ако са били налице всичките реквизити на саморъчното завещание) само като се извърши наново. Изтъкнах още в началото, че при отменяването на тайното завещание чрез скъсване и зачертаване е възможна т. нар. conversio testamenti. Ето защо, ако при скъсването е било отменено и самото саморъчно завещание, последното ще трябва да се възобнови според правилата за възобновяване на отменени чрез скъсване саморъчни завещания. Ясно е от всичко изложено дотук, че възобновяването на отменени тайни завещания става само с повторното им извършване, следователно става съобразно с общите принципи.
21. По-труден за разрешение е въпросът за възобновяването на отменени чрез скъсване или зачертаване саморъчни завещания. Както посочих още в началото, обикновено се приема, че зачертаването и скъсването е способ за мълчаливо отменение на саморъчните завещания. Всъщност според мен при зачертаването и скъсването имаме материалното унищожение на документа, на който е написано саморъчното завещание[44]. Ето защо, доколкото материалното повреждане на документа нарушава неговата цялост по начин, че той не може да се счита за доказателство за волята на съставителя му, дотолкова въобще не може да се установи съществуването и съдържанието на написаните на тоя документ завещателни разпореждания[45]. Единствено изключение, по силата на което е допустимо да се доказва и с други доказателствени средства съдържанието на един писмен документ, представлява чл. 169, т. 1 ЗГС. Явно е, че чл. 169, т. 1 не ще бъде приложим, когато сам завещателят съзнателно е скъсал документа, на който е било написано неговото саморъчно завещание[46]. От друга страна обаче, считам, че изтъкнатата невъзможност за доказване трябва да е налице при смъртта на завещателя, защото само от тоя момент волята на завещателя е вече окончателно фиксирана. Ето защо, ако при смъртта на завещателя се намери едно саморъчно завещание, което е било скъсано или зачертано, но впоследствие е било наново залепено или изчистено от зачертаванията от самия завещател[47], това завещание не ще следва да се счита за отменено чрез скъсване или зачертаване. То ще бъде действително, като ще запази датата на съставянето си. Ето защо, с оглед на тая дата, ще трябва да се реши въпросът дали то е било отменено чрез някакъв друг способ за отменение. Ако ли пък завещанието е било залепено или изчистено от трето неоторизирано лице, то ще продължава да се третира като скъсано или зачертано. Според мен при сега разгледаната хипотеза не сме изправени пред едно автоматическо възобновяване на отменени завещателни разпореждания или пред едно възобновяване, настанало вследствие мълчаливо или изрично изявена воля за възобновяване. Касае се според мен за особеното действие на отменението чрез скъсване или зачертаване, което не е истински способ за отменяване съдържанието на едно саморъчно завещание.
22. Накрая намирам за уместно да се спра и върху един друг въпрос, който се поставя във връзка с отменяването на саморъчното завещание чрез скъсване или зачертаване, а именно как става възобновяването на завещателни разпореждания, когато отменяващото ги последващо саморъчно завещание бъде скъсано или зачертано. Изхождайки от възприетото от мен схващане за характера на скъсването или зачертаването, считам, че при тая хипотеза първоначалните разпореждания ще следва да бъдат третирани като никога неотменявани. И действително, не ще бъде възможно да се установи съдържанието на това последващо саморъчно завещание, което е отменило първоначалните разпореждания. Струва ми се, че само така може да се обясни безспорно възприетият в доктрината възглед, че със скъсването или зачертаването на отменяващото последващо саморъчно завещание се възобновяват дори автоматически първоначалните завещателни разпореждания[48]. Не може да се отрече, че при сега разглежданата хипотеза сме изправени пред едно според мен привидно изключение от общия принцип, че отменени завещателни разпореждания и особено отменени такива по реда на чл. 176 (а тъкмо подобни имаме в сега разглеждания фактически състав) могат да бъдат възобновени само като бъдат преповторени изцяло в едно ново, отговарящо на всички изисквания на закона завещание. Това изключение е привидно, тъй като сега описаният резултат се дължи на особеното действие на скъсването или зачертаването на саморъчни завещания, което, пак повтарям, не следва да се счита като истински способ за отмяна съдържанието на саморъчните завещания.
23. И така, ясно е от всичко изложено дотук, че всъщност не съществува никаква специална проблема за възобновяване на отменени завещателни разпореждания. Последните, както всяка несъществуваща правна сделка, могат да бъдат възстановени само чрез повторното им извършване. Това повторно извършване е възможно само като бъдат приповторени изцяло в едно ново, отговарящо на всичките изисквания на закона завещание, всичките отменени завещателни разпореждания, чието възобновяване се желае от завещателя. Така възобновените разпореждания получават датата на новото завещание, на което те съставляват част.
Бележки под линия:
[1] Не е правилно да се твърди, че за действителността на тайното завещание е необходимо да бъде предадено то на пазене у нотариуса. Веднъж съставено, тайното завещание може да бъде запазено у завещателя. Поради това оттеглянето на тайното завещание не означава само по себе си мълчаливо отменяне на същото. Тайното завещание ще бъде отменено само ако при оттеглянето завещателят, естествено действайки съобразно чл. 181 ЗН, направи декларация, надлежно отбелязана от нотариуса, че взема обратно завещанието си, защото го отменя. При такова отменяне не се допуска conversio testamenti. В този смисъл у нас Тончев, Коментар на Закона за наследството при чл. 181.
[2] Този способ за отменяне на саморъчните завещания не е предвиден в закона. Въпреки това не се оспорва в доктрината и юриспруденцията възможността да се отменят по този начин саморъчните завещания. Изисква се обаче скъсването или зачертаването да е извършено съзнателно от самия завещател или пък от надлежно упълномощено от него лице. Вж. Ruggiero, Istituzioni t. II. р. 372, Josserand, Cours t. III p. 855, Тончев, op. cit. Тук смятам за излишно да се занимавам с въпросите дали може да има частично отменяне чрез скъсване или зачертаване, какви предположения има за извършителя на тези действия и при кои случаи може да се доказва с други доказателствени средства съдържанието на скъсано или зачертано саморъчно завещание. Трябва да се изтъкне, че Colin et Capitant, Cours t. III. p. 916-17, не са склонни да третират скъсването или зачертаването като способ за мълчаливо отменяне на саморъчните завещания, тъй като такъв способ не е предвиден в закона. Colin et Capitant схващат скъсването или зачертаването като събитие, което причинява несъществуването на едно редовно завещание. Поради това тези автори са на мнение, че няма значение дали скъсването или зачертаването е извършено съзнателно от завещателя. Тези правници считат, че се допуска установяването с други доказателствени средства съдържанието на едно скъсано или зачертано саморъчно завещание само ако тези събития са станали или се предполага да са станали след смъртта на завещателя. По-нататък ще се изкажа върху действието на скъсването или зачертаването на саморъчните завещания.
[3] Възприемем ли веднъж становището, че тайното завещание може да се съхранява и у завещателя, ще трябва да допуснем и възможността за мълчаливо отменяне на съхраняваното по тоя начин тайно завещание чрез скъсване или зачертаване. При тая хипотеза имаме преди всичко отменяне на завещанието като тайно (напр. такова отменяне ще е налице, ако е зачертан надписът на обвивката, ако са счупени печатите). Обаче скъсването или зачертаването може да отменят също така и саморъчното завещание, в каквото евентуално би се конвертирало отмененото като тайно собственоръчно написано от завещателя тайно завещание.
[4] Според мен не може да се приеме, че вземането от нотариуса на предаденото му за пазене саморъчно завещание представлява мълчаливо отменяне на същото. Трудно би могло да се подържа, че отменянето ще настане, ако завещателят направи специална, надлежно отбелязана от нотариуса, декларация, че взема обратно завещанието си, понеже го отменя. В доктрината като че ли са склонни да приемат, че при последната хипотеза имаме мълчаливо отменяне на саморъчното завещание. Вж. Ruggiero, op. cit. р. 972.
[5] Считам за излишно да се спирам на споровете относно въпроса дали е необходимо отчуждаването да е доброволно, или е достатъчно едно каквото и да е било отчуждаване.
[6] Според мен при тълкуването на чл. 158 3Н не е правилно да се говори за някаква мълчалива, почиваща на предполагаемата воля на завещателя отмяна. Считам, че както отмяната по чл. 158 3Н, така и възобновяването по чл. 159 настават непосредствено, по силата на закона, а не се дължат на никаква промяна във волята на завещателя. Трябва да се признае, че в правната литература се приема и при тая хипотеза, че отменянето се дължи на предполагаемата воля на завещателя. Като аргумент в подкрепа на това схващане се посочват разпорежданията на чл. 159, ал. 3, 3Н, респ. art. 888, ал. III от Итал. граждански закон. Вж. Ruggiero, op. cit. р. 973-74.
[7] Чл. 178 представлява доста точен превод на art. 919 Итал. гр. зак. Може би само изразът „възобновяват“ не съответства напълно на картинния израз на art. 919 „far rivivere“. Френският гр. кодекс не съдържа текст, подобен на art. 919 С. С. It. Art. 1035 С. С. Fr. (сходен на чл. 176 ЗН, респ. art. 919 С. С. It.) прогласява само общото правило, че завещанията не могат да бъдат отменявани освен с последващо завещание или с акт пред нотариус, съдържащ изявление за промяната на волята. Отсъствието във френския гр. закон на текст, подобен на art. 919 С. С. It., респ. чл. 178 ЗН, е оказало силно влияние върху френската доктрина и юриспруденция, които, основавайки се на това обстоятелство, а така също и на някои по-общи съображения, са достигнали до едно според мен неиздържано и за системата на френското гражданско право схващане за начина на възобновяване на отменените по реда на art. 1035 С. С. Fr. завещателни разпореждания. Разбира се, за нас представлява по-голям интерес италианската доктрина и юриспруденция. Прибягването към изводите на чуждата правна мисъл се оправдава не само от гледна точка на сравнителния метод. То се явява и като една необходимост, тъй като, доколкото ми е известно, въпросът за възобновяването на отменените по реда на чл. 176 завещателни разпореждания се разглежда, и то накратко, само в Тончев, Коментар, т. III, с. 386.
[8] Подобни съмнения са се явявали в италианската юриспруденция, където art. 920 (сл. последващ на 919) урежда въпроса за действието на мълчаливо отменените чрез последващо завещание разпореждания. Ще посоча цитирания в Citati, La reviviscenza delle disposizioni testamentarie – Riv. dir. civ. 1931, p 221–251, решения на Ар. Firenze 6. II. 1886 и Ар. Palermo 1931.
[9] Тук считам за излишно да се занимавам специално с въпроса за допустимостта на т. нар. чисто отменително завещание, т.е. завещание, което съдържа само разпореждането, че се отменя едно предшестващо го завещание (един предшестващ отменителен акт).
[10] Литература по тоя въпрос е посочена в Citati. op. cit. p. 238.
[11] Същото различие съществува и в итал. Гр. зак. Обикновено авторите не се спират върху него. Основава се на това различие Citati.op. cit. р. 242.
[12] Всъщност възможността да се отменя чрез отменителен акт един предшестващ такъв не представлява никакъв практически интерес. И действително, единственият ефект на отменителния акт е да отмени дадени завещателни разпореждания, като редът на наследяването на визираните от тях части от имуществото на завещателя (било квоти, било конкретно определени вещи) остава да се определя според общите принципи на наследственото право – в повечето случаи съобразно правилата за наследяването по закона. Тъй като отмяната на подобен акт не може да причини в никой случай възобновяването на отменените чрез него първоначални разпореждания, явно е, че редът на наследяването на визираните от тези разпореждания части от имуществото на завещателя (било квоти, било конкретно определени вещи) ще се определя точно по същия начин, по който това е следвало да стане преди отменянето на отменителния акт. Поради това би могло да се приеме, че отменителният акт по чл. 176 служи само за отменяне на завещателни разпореждания.
[13] Обикновено във френската доктрина се изтъква, че отменянето на отмяната може да става по начините за отменянето: било с последващо завещание, било със специален акт пред нотариуса. Направената от мен констатация за липсата на практически интерес от възможността да се отменя с нов отменителен акт един предшестващ такъв ще бъде правилна и за френското право, ако се приеме напълно поддържимото и за системата на С. С. Fr. мое становище за начина на възобновяване на отменените по реда на art. 1035 С. С. Fr., респ. чл. 176 ЗН, завещателни разпореждания.
[14] В доктрината, особено в италианската, често пъти се повдига въпросът какъв ефект ще има отменянето на дадено завещание относно съдържащите се в него волеизявления, които нямат характера на завещателни разпореждания. Според мен не може да се твърди, че с отмяната на завещанието ео ipso се отменят всичките волеизявления, които се съдържат в него, дори и тези, които не са завещателни разпореждания, като напр. признание на дълг и др. п. Въпросът за действителността на тези нямащи характер на завещателни разпореждания волеизявления поначало следва да се разрешава отделно от тези за действителността на завещателните разпореждания. Поради това може да се поддържа, че признанието на дълг, направено в едно завещание, е действително въпреки отмяната на завещанието.
[15] Това схващане за правния характер на отменените по реда на art. 917 С. С. It. завещателни разпореждания се възприема от редица правници в Италия. Ще посоча: Chiron i, Istituzioni, t. 11 p. 4961; Ascoli, Riv. dir. civ. 1932 p. 185-187 (той говори за atto nulo, но очевидно разбира inesistente); Citati, op. cit.p. 229 в Riv. dir. private 1932 II. 175. Напоследък този възглед се възприе и от Ит. КС с решенията му от 4. II. 1927 г. в G. It. 1927 1. 123 и от 28 II. 1932. в Riv. dir. privato 1932. V. 169-181.
[16] Няма съмнение, че и отменянето на последващото отменящо завещание ще направи същото от този момент несъществуващо. Поради това не може да се твърди, че самото отменяне на първото завещание е станало с едно несъществуващо завещание и следователно самото отменяне е несъществуващо. От друга страна, също така е ясно, че както първото, така и второто завещание са несъществуващи завещания в момента на смъртта на завещателя. Безспорно е, че употребяването на термина несъществуващ и за отменени завещателни разпореждания на пръв поглед като че ли може да стане повод за недоразумения. Те ще се избегнат, ако се има предвид, че се касае за последвала инекзистентност, за последвало несъществуване на отменените завещания (завещателни разпореждания), и ако се има предвид характерът на завещанието, което като акт mortis causa произвежда ефект само от момента на смъртта.
[17] По тоя начин италианските правници формулират горния принцип. Не съществува спор относно действието на този принцип в италианското право. (Вместо всички други вж. Ruggiero, op. cit. р. 973). Заслужава да се отбележи, че повечето италиански правници извеждат този принцип само от постановленията на art. 919 С. С. It., респ. наш чл. 178, когато до същия извод би могло да се достигне въз основа на правния характер на отменените завещателни разпореждания.
[18] Така напр. се изказва Планиол, Дарения и завещания, с. 188, обаче при уговорката, че отмененото завещание съществува материално (макар че по-нататък се говори за установяване на намерение за възобновяване). По същия начин се изказват сега Рlaniol et Ripert, Тгаitе ргаtiquе, t. V, p. 759.
[19] По-рано се е поддържало във Франция схващането, че отменените по реда на art. 1035 С. С. Fr. завещателни разпореждания с несъществуващи от Grenier, Traite des donations, t. II. p. 542 (цитиран в Citati, op. cit. p. 225). Понастоящем се възприема напълно схващането на Auguesseau, макар че не всички автори се спират върху него. Това схващане е изразено напр. в baurent, Principes, t. XIV, р. 214. В Италия същото становище се подържа от Losana в Il Digesto Italiano, v. XXII, р. IV, р. 443, Ricci, Corso, t. Ill, p. 554, Vitali, Delle successioni, t. I, p. 122, също отдава значение на обстоятелството, че отменените по реда на art. 917 С. C.It. завещателни разпореждания продължават да бъдат действителни по форма завещателни разпореждания. Същият възглед е застъпен в редица по-стари решения. Напоследък това становище, в разрез с новата практика на Ит. КС, се поддържа от Апел. съд в Brescia, решение от 23.I.1932, поместено в Riv. dir. prlv. 1932, II, 169 и 185-189.
[20] Auguesseau, Oeuvres completes, Paris, 1819, t. IV, p, 374–375, цитиран в Citati, op. cit. p. 225.
[21] Възможността да се възобновяват по този начин отменени по реда на art. 917 С. С. It. саморъчни завещания се изтъква, напр. от Ricci, op. cit, р. 552.
[22] Това обяснение се дава от привържениците на застъпеното и от мен схващане за правния характер на отменените по реда на чл. 176 завещателни разпореждания. Така разсъждава напр. Citati, op. cit. p. 236.
[23] Както посочих, във Франция липсва текст, подобен на чл. 178. Това обстоятелство, както и неправилното схващане на правния характер на отменените по реда на art. 1035C. C. Fr. завещателни разпореждания, е дало основание на френските автори да приемат, че отменените по реда на art. 1035 завещателни разпореждания се възобновяват вследствие отменяването на отмяната, извършено по предписания за отменяването начин (вкл. и с отменителен акт) и направено с имплицитно изявената воля (в отменението) да се възобновят първоначалните завещателни разпореждания. Посочвам примерно Colin et Capitant, op. cit. p. 913.
[24] Сведения за по-старата италианска съдебна практика са дадени от Losana, op. cit., от Сitati, op. cit. p. 222. Вж. за Франция следващата бележка.
[25] Интересно е да се изтъкне, че някои френски правници са наклонни много лесно да установят съществуването на имплицитно изявена воля за възобновяване при хипотезата, когато изрично се отменява една изрична отмяна на първоначални завещателни разпореждания. Дори при тая хипотеза някои автори като че ли приемат една презумпция за съществуването на подобна воля. По-големи затруднения изпъкват според тия автори, когато се отменява една мълчалива отмяна. Така Baudry-Lacantineriе, Traitе, t. X. р. 362. Правилно се посочва от други автори напр. Colin еt Capitant, op. cit. p. 913, които мислят, че винаги установяването на имплицитно изявена воля за възобновяване е въпрос на фактическа преценка.
[26] Че е възможно да става възобновяване на отменено по реда на art. 917 С. С. It. саморъчно завещание чрез написване на него нови разпореждания приема Ит. КС в решението си от 27.VIII.1924 г., чиито мотиви са поместени едва в G. It. 1932, I; 379. (Понастоящем Ит. К. С., както изтъкнах по-горе, вече е променил своята практика).
[27] Значението на формата за постигане на по-голяма яснота се изтъква понастоящем от Dengi, Sulla Interpretazione del’articolo 919, G. It. 1932. IV, p. 130 и сл.
[28] Поради това отсъствието във френския Граждански кодекс на член, подобен на чл. 178, не може да служи като аргумент в подкрепа на неправилното становище на френските правници, че за възобновяване на отмени по реда на art. 1035 С. С. Fr. завещателни разпореждания е достатъчна имплицитно изявената воля за възобновяване.
[29] Това съображение се изтъква от редица италиански автори. Някои изрично посочват необходимостта да се приповтарят завещателните разпореждания в новото завещание – напр. Сitati, op. cit. p. 247, Degni, op. cit., а други само наблягат на факта, че е необходимо ново завещание – напр. Venzi, Manuale р. 695, Chironi, op. cit. р. 496, и др.
[30] Макар че завещателните разпореждания проявяват действие само след смъртта на завещателя, тяхната дата не е лишена от практическото значение (тук оставям настрана значението на датата за мълчаливото или изрично отменяване по реда на чл. 176). Тъй напр. възможно е завещателят, който е отчуждил дадената в завет вещ, да отмени това завещание с друго последващо и след това да състави трето завещание, в което се съдържа декларация какво се възобновява разпорежданията на първото. Ако допуснем, че през този интервал завещателят е придодобил наново отчуждената вещ, действителността на завета ще бъде в зависимост от датата, с която се възобновяват първоначалните завещателни разпореждания. Легатът ще остане отменен, ако тия разпореждания биха запазили старата си дата. Легагът ще бъде действителен, ако горните разпореждания биха получили датата на тяхното възобновяване.
[31] У нас Тончев, op. cit., с. 386, също посочва, че при такова завещание има имотно разпореждане.
[32] Така дефинира завещанието per relationem Vita1i, op. cit. p. 122. Дадените от други автори дефиниции се схождат по своята същност с това определение. Считам за правилно разграничението, което прави Vitali, op. cit. р. 131, между външен акт, който съдържа самото изявление на волята, и такъв, който съдържа само тълкувателни или определящи елементи, т.е. допълва и пояснява сама по себе си разбираемо изразената воля в завещанието. Ето защо смятам за напълно възприемливо схващането на Vitali, че само в първия случай ще имаме завещание per relationem. (Vitali като че ли провежда изложеното сега разграничение само относно съставени per relationem публични и тайни завещания. Всъщност обаче тоя автор прокарва това разграничение относно всичките видове завещания per relationem). Известно е, че саморъчното завещание може да се състои от няколко листа, стига само да е ясно, че те образуват едно цяло, след. стига само да има между тях някаква материална (напр. пришиване, залепване) или логическа връзка. (В тоя смисъл се изказва и самият Vitali, op. cit. р. 127). Явно е, че при тая хипотеза не може да се говори за завещание per relationem. Тук считам за излишно да се спирам на въпроса как трябва да бъде подписано и датирано съставеното по тоя начин саморъчно завещание.
[33] Santoro-Passarelli, Riv. dir. com. 1932. I. Ill, твърди, че завещанието per relationem е допустимо по силата на общите правни принципи. Исторически преглед за допустимостта на завещанието per relationem е даден в Vitali, op. cit., p. 122.
[34] Изискването външният акт да има формата на завещание се поддържа от всички автори. Посочвам примерно Vita1i, op. cit. p. 127 (Той е на мнение, че не е допустимо да се завещава per relationem чрез публично и тайно завещание), Losana, op. cit. р. 440, Santoro-Passarelli, op. cit. p. 111. Ha мнение са, че външният акт освен това трябва да представлява действително завещание Сitati, Riv. dir. priv. 1932 11 178 и Ит. KC в решенията си от 4.II.1927 и 29.II.1932, цитирани по-горе. Според мен това второ изискване стои в хармония с изискването завещателят да има ясна представа за съдържанието на завещателните разпореждания.
[35] Схващането, че се възобновяват старите завещателни разпореждания, се поддържа напоследък от A. Brescia, р. от 23.I.1932, пом. в Riv. dir. pr. 1932. II. 168. Сега това схващане е вече изоставено от Ит. К. С. с решенията му от 4.II.1927 и 29.II.1932, цитирани по-горе.
[36] Подробно върху необходимостта датата на възобновеното завещание да бъде истинска се спира Citati, op. cit. р. 240, 241.
[37] Този аргумент е бил привеждан по-рано твърде често в старата италианска съдебна практика (напр. С. Torino 21. VII. 1887, цитиран у Citati, op. cit. р. 231), а така също и от някои автори напр. Ricci, op. cit р. 554.
[38] Напоследък така се тълкува тоя израз в решението на Апел. съд от Brescia р. от 23.I.1932, цитирано по-горе.
[39] Това съображение се изтъква от Citati, op. cit. р. 244.
[40] Това възражение се прави напоследък от Santoro-Passarеlli. op. cit. p. 111.
[41] Вж. цитираните y Citati, op. cit. p. 236 съдебни решения.
[42] Това схващане се подържа в Италия от редица правници. Ще посоча: Ascoli, op. cit., Degni, op. cit., Citati. op. cit. Това се възприе напоследък и от Ит. К. С. У нас Тончев, Op. cit., с. 386, е на мнение, че не трябва да се приповтарят възобновените завещателни разпореждания. Той като че ли следва мнението на Pacifici-Mazzoni, Istituzioni, 5. VI р. I. р. 559., че е необходимо да има ново завещание, но не е нужно да се приповтарят отменените завещателни разпореждания, чиeто възобновяване се желае.
[43] Не се спирам на визираната в ал. II на същия член хипотеза, тъй като при нея е трудно да настане възобновяване и на първоначалното състояние на вещта.
[44] Тук сме изправени пред хипотеза, обратна на визираната от чл. 176, гдето се запазва материалната цялост на документа, а се отменява неговото съдържание.
[45] Тончев, op. cit. към чл. 181, дава доста пълно изложение на познатите спорове в доктрината относно различието, което трябва да се прави между едно недействително поради несъблюдаване на формата саморъчно завещание и едно скъсано или зачертано такова. Все пак считам, че възприетото от мен схващане най-добре отговаря на истинското въздействие, което оказва скъсването или зачертаването върху действителността на саморъчното завещание.
[46] Би могло да се спори относно приложимостта на чл. 169, т. 1 ЗГС при скъсване или зачертаване, извършено по небрежност от завещателя, и особено при такова, направено от завещателя в момент на лудост.
[47] В случая ще имат съответно приложение възприетите в доктрината приложения относно лицето, което е извършило скъсването или зачертаването.
[48] Този резултат се възприема и от Сitati op. cit. p. 233, който се ограничава само да изтъкне, че отменяването чрез скъсване или зачертаване не спада към предвидените в art. 919 С. С. It. случаи, тъй като при скъсването или зачертаването отмяната въобще не съществува.
