Завещателно разпореждане с международен елемент – коментар на съдебна практика

I. Общи бележки

Въпросите, касаещи наследяването като субективно право в цялост и в частност – формите на завещанието, са регламентирани още през средата на миналия век в Закона за наследството (в сила от 30.04.1949 г.). През годините той е подлаган на около седем законодателни промени, което е показателно за неговата адекватна приложимост, а твърдя – и за отлична практическа приложимост. Субективното право на наследяване се ползва и със своята конституционна основа, като в императивната разпоредба на чл. 17, ал. 1 от Конституцията на Република България се провъзгласява, че правото на собственост и на наследяване се гарантира и защитава от закона. Това не е нещо ново за конституционната ни уредба от 1991 г. Правото на наследяване като конституционен принцип е закрепено още през 1947 г., което пък е показател за явната необходимост от този правен институт, а оттук следва и нуждата за неговата адекватна приложимост. Говорейки за наследяването, във връзка с настоящата работа централно място заема само една от формите на наследяване, а именно наследяването по завещание – глава III от Закона за наследството.

Завещателният акт е сред най-важните едностранни писмени актове на физическите лица, извършени от последните приживе. Аргумент за това е не само фактът, че биологичната смърт е естественият завършек на земния път на човека, с който се прекратява и неговата правоспособност и възможността за уреждане на неговите желания по отношение на разпределяне на притежаваното от него имущество между законните му наследници и други определени от него лица, но и възможността волеизявлението в завещанието и неговото последващо валидно реализиране да бъдат осъществени.

От друга страна, завещанието е една от малкото познати в правния мир сделки mortis causa. Завещанието е единствената допустима от българското законодателство сделка с оглед смъртта на дадено лице, но от сравнителноправна гледна точка то е само една из между други възможности. Така например немската правна мисъл допуска договора за наследство (Erbvertrag) или пък дарение с оглед смърт (donatio mortis causa)[1].

Определяме завещанието като личен, едностранен, формален, отменим акт на безвъзмездно разпореждане на физическо лице с имущество за след смъртта в полза на едно или няколко лица. Именно това е причината за високата ценност, с която се ползва завещателният акт. Дадената от нормотвореца възможност на правния субект да изрази приживе желанията си и ведно с това да бъде душевно спокоен, че същите ще бъдат съобразени и осъществени за в бъдеще, са юридическата и високата морална стойност в основата му. Ето защо е от съществено значение въпросът за формалната валидност на завещанието, тъй като това е най-често срещаната хипотеза, възпрепятстваща неговата реализация. За важността на завещанието може да съдим и по неговото проявление в римското право.[2]

На следващо място, в контекста на факта, че Република България като неразделна част от Европейския съюз, изповядващ европейските ценности и мирогледи, ведно с факта, че все по-лесно осъществимо е трансграничното преминаване на хора, стоки и капитали и все по-честото пребиваване на български граждани, а и на физически лица без българско гражданство в пределите на чужда държава с имуществени права у нас, предоставя не редките хипотези на завещание с международен елемент. Това от своя страна създава редица проблеми пред компетентния орган, преценяващ въпроса за валидността, който, както бе отбелязано, не се решава еднозначно, макар правната уредба в КМЧП да е флагрантна. Тук е мястото да отбележа, че не звучат правно аргументирано застъпваните тези от магистрати, като например „да е дошъл приживе завещателят в Република България и да е уредил имуществените си правоотношения“.

Изложеното поставя и релевантните въпроси:

Би ли било валидно саморъчно/нотариално завещание, съдържащо предвиденото в задължителни реквизити, съставено чрез техническо средство например, но подписано лично от завещателя в държава, чийто гражданин е последният, като в състава на наследствената маса влиза недвижимо имущество с местонахождение в Република България?

Подлежи ли на вписване такъв акт?

Кой е компетентният орган да прецени валидността на акта и на извършените правни действия?

Отговорът на тези въпроси следва да бъде изведен чрез тълкуване на разпоредбите на редица законодателни актове, в това число КМЧП, ГПК, ЗН, ПВ и други правни източници.

Настоящото изложение ще представи аргументи за правилното тълкуване на закона и две противоречиви становища.

II. Приложимите законови разпоредби към завещателните разпореждания с международен елемент и тяхното тълкуване

Съгласно принципите и устоите на международното право обикновено при казус с международен елемент на първо място следва да бъде изяснено в коя държава е съставен завещателният акт – такава, която е част от Европейския съюз, или извън неговите предели. Целта е да се определи приложимият закон, като бъде съобразено дали има наличие на регламент; съгласно чл. 5, ал. 1 от Конституцията на Република България международните договори се прилагат с примат[3],[4]; или ще бъде приложен КМЧП.

Способите относно приложимото право при наследяване с международен елемент извън хипотезата на приложение на международен акт са уредени в глава девета, чл. 90 във вр. с чл. 89 КМЧП[5]. Текстът на чл. 90 КМЧП буквално възпроизвежда текста на чл. 1, ал. 1 (с изключение на буква „с“) и чл. 2, ал. 1 от Хагската конвенция от 1961 г. за стълкновението на закони в областта на формата на завещателните разпореждания. Република България не е страна по горепосочената Конвенция, но от текстовото и смислово тълкуване на разпоредбите се установява, че е възприела положенията, дадени в нея[6]. Буквално в текста на чл. 90, ал. 1 е регламентирана способността на лицето да се разпорежда със своето имущество чрез завещание (съставяне и отмяна), която се урежда от правото, приложимо съгласно чл. 89 от същия закон. Действително разпоредбата на чл. 89, ал. 2 КМЧП предвижда, че наследяването на недвижими вещи (res immobiles) се урежда от правото на държавата, в която вещите се намират; следователно ще се прилага принципът lex rei sitae. С оглед посоченото в закона заглавие на чл. 89 КМЧП следва безспорният извод, че този принцип ще се прилага само що се касае до приложимото право при наследяване по закон. В подкрепа на изложеното следва да се обърне внимание на Определение № 194 от 28.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 6280/2015 г., I г. о., ГК, докладчик председателят Добрила Василева, където е посочено отново същото становище.[7]

Що се касае до наследяването по завещание, то тук с оглед защитата на волята на завещателя е даден по-широк обем при избора на приложимото право. Диспозицията на правната норма на чл. 90, ал. 2 КМЧП помоему има характер на алтернативна с оглед изброените numerus clausus хипотези на приложение относно формата на завещателния акт. Именно посоченият текст на чл. 90, ал. 2 КМЧП се оказва тълкуван различно. Основание за това е хипотезата, посочена в т. 4 от с.з., а именно спазването на принципа lex rei sitae при преценката за формалната валидност на завещанието. В съдебната практика се срещат схващания, че посочената привръзка има характер на lex specialis спрямо останалите привръзки, което налага становище, че не е спазена формата на завещанието, когато то не е съставено съгласно закона на държавата, в която е местонахождението на недвижимите вещи. Това помоему е схващане, което не следва да се сподели, тъй като считам, че правната норма на чл. 90, ал. 2 КМЧП дава хипотези, които се отнасят една спрямо друга като равнопоставени, и тяхната цел е по-широка гаранция при ефективното валидиране на завещателното разпореждане.

В подкрепа на изложеното е, на първо място, лексикалното тълкуване – след всяка точка в алинея втора на чл. 90 КМЧП е използван разделителният съюз „или“, който съгласно тълковния речник на Българския език е съюз, употребяван и в хипотеза за изразяване на алтерантивност. От друга страна, според безспорния научен авторитет на проф. Тодор Тодоров „формата, в която завещанието се съставя или отменя, е подчинена на по-благоприятния закон“.[8] В тази насока са и изложените мотиви в Решение № 180 от 8.06.2018 г. на РС – Исперих по гр. д. № 619/2016 г., където недвусмислено съдебният състав е изложил, че в КМЧП е предвидено кое право е приложимо относно формата на завещанията. В разпоредбата на чл. 90, ал. 2 КМЧП е въведен институтът на „най-благоприятния закон“ (favour testamenti)[9]. Всички посочени привръзки в нормата могат да намерят приложение. Следователно, ако всички посочени привръзки са от различни държави, то съдът е задължен да установи правните норми на всяка от тях, защото която и да е правна система от посочените в чл. 90, ал. 2 КМЧП ще има значение за решаването на въпроса относно действителността на завещанието. В посочения акт става дума за завещание, съставено в Република Турция, като завещателят е имал обичайно местопребиваване в Република Турция и е турски гражданин, но има и недвижимо имущество, което е в пределите на Република България. С оглед така посочените обстоятелства съдът намира, че в случая действителността следва да се преценява както по българското право, така и по турското, и ако завещанието е съставено съобразно нормите на което и да е от тях, то е действително.

Това не е случайно, тъй като се цели запазване в най-широк обем на волята на завещателя да упражни валидно последната си воля и ведно с това да бъде избегната несправедливост. Ето защо в чл. 90, ал. 2 КМЧП е предвидена алтернативна привръзка при преценка за действителността на завещанието. Така един завещателен акт ще бъде действителен по форма според мен, ако е налице някоя от четирите алтернативи, а именно: да отговаря на правото на държавата,

1. в която то е съставено; или

2. чийто гражданин е бил завещателят към момента на съставяне на завещанието или към момента на неговата смърт; или

3. в която завещателят е имал обичайно местопребиваване към момента на съставяне на завещанието или към момента на неговата смърт; или

4. в която се намира недвижимата вещ – предмет на завещанието.

За пълнота следва да отбележа, че разпоредбата на чл. 89, ал. 2 КМЧП не се явява lex specialis спрямо чл. 90, ал. 2 от същия нормативен акт, тъй като двете разпоредби се отнасят до правна регламентация на два отделни института на наследственото право с международен елемент. От друга страна, всяка от нормите самостоятелно регламентира правните положения при конкретния институт. А самите алтернативи в своята цялост на чл. 90, ал. 2 КМЧП, както вече бе изложено, се намират в съотношение на „равнопоставеност“ помежду си. Това са и основните аргументи, въз основа на които опирам тезата си, касаеща правилната преценка на въпроса спазена ли е формата на завещателното разпореждане с международен елемент, или не, когато негов предмет са недвижими вещи с местонахождение на територията на Република България.

III. Съдебна практика, сочеща различен юридически прочит на разпоредбата на чл. 90, ал. 2 КМЧП. Коментар

Въз основа на гореизложените аргументи считам, че застъпеното и в Определение от 21.08.2009 г. на ОС – Перник по в. гр. д. № 557/2009 г. становище не следва да бъде споделено.

Постановен е отказ за вписване на нотариално завещание, изготвено от нотариус за провинция Квебек (Канада). Съставът счита, че съдията по вписванията е задължен да извърши проверка дали заявеният за вписване акт отговаря на изискванията на закона за форма и компетентност на органа, който го е изготвил, съобразно българското право на основание чл. 90, ал. 2 КМЧП. В последния са дадени алтернативи за приложимото право с оглед формата на завещанията, от което се налага изводът, че същото би било действително, ако отговаря на правото на държавата, посочена във всяка една от тези алтернативи. Изрично обаче е предвидено прилагането на правото на държавата по местонахождението на имота, когато завещателните разпореждания касаят недвижим имот. Тази алтернатива на чл. 90, ал. 2 КМЧП следва да се разглежда като специална спрямо останалите, които са общи и касаят всички завещания, независимо от характера на разпорежданията. Предвид това настоящият състав е счел, че по отношение на формата на конкретното завещание е приложимо правото на държавата по местонахождението на недвижимия имот – предмет на завещателното разпореждане, т.е. българското право, и след като представеното завещание не отговаря на изискванията на българския закон за съставянето и формата му, то правилно и законосъобразно съдията по вписванията е отказал неговото вписване.

В редица съдебни актове обаче е застъпено обратно становище. Относно формата на завещание с международен елемент се приема, че формата за действителност на завещанието е спазена, ако то е във формата, предвидена в правото на държавата, в която е съставено (Решение № 8674 от 21.12.2017 г. на СГС по в. гр. д. № 3794/2017 г.; Решение № 41 от 22.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 515/2012 г., ІІ г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК; Решение № 5937 от 31.07.2013 г. на СГС по в. гр. д. № 12169/2011 г.; Решение № 4586 от 26.06.2017 г. на СГС по в. гр. д. № 773/2010 г. и др.).

Всичко това е показателно, че не би следвало да се постановяват откази за вписване на завещателни разпореждания с подобен абсурден аргумент, тъй като това вреди на правото и най-вече на духа на закона.

Следва да се отбележи, че противоречивата съдебна практика, касаеща вписването, е плод на някои законодателни пропуски.

Производството по вписване е самостоятелно производство – охранително, чиито правила са регламентирани в част шеста, глава четиридесет и девета от ГПК, чиито хипотези следва да бъдат тълкувани ведно с разпоредбите в Правилника за вписванията, одобрен с ПМС № 1486 от 13.12.1951 г. В последния, в част V „а“ „Отказ на съдията по вписванията“ (нов – ДВ, бр. 69 от 2004 г., в сила от 31.07.2004 г.) в чл. 32а, ал. 1 ясно е предвидена следната хипотеза – в случай че записаният във входящия регистър акт не отговаря на изискванията на закона или е неподлежащ на вписване, съдията по вписванията се произнася с определение за отказ. Актът се записва в регистъра за отказите по чл. 33, б. „н“ с посочване на постановения отказ и датата на постановяването му. А отказът на съдията по вписванията съгласно чл. 32а, ал. 4 може да бъде атакуван с депозиране на частна жалба пред съответния окръжния съд.

Нещо повече, при казуси, имащи предмет завещателно разпореждане с международен елемент, следва да се постави и въпросът кой е легитимиран да издири чуждото право. Тъй като от гореизложеното е видно, че съдията по вписванията е ограничен в правомощията си, per argumentum a contrario, с оглед задължителните указания, дадени в т. 6 от Тълкувателно решение № 7/25.04.2013 г. на ОСГТК на ВКС на ОСГТК по тълк. д. № 7/2012 г., съдията по вписванията не е правно легитимиран не само да издири приложимото чуждо право; нещо повече, правомощията му са ограничени и проверката, която съдията по вписванията извършва съгласно чл. 32а, ал. 1 от Правилника за вписванията относно това, дали представеният за вписване акт отговаря на изискванията на закона, се ограничава до това, дали актът подлежи на вписване, съставен ли е съобразно изискванията за форма и има ли предвиденото в Правилника за вписванията съдържание. Не се проверяват материалноправните предпоставки на акта, освен ако това е изрично предвидено в закон. Следователно съдията по вписванията проверява единствено спазена ли е предвидената в закона форма ad solemnitatem, но тук следва и логичният въпрос как, след като не е оправомощен да проучи законоустановената форма за действителност съгласно чуждото законодателство, може да прецени дали същата е спазена, респективно да разпореди вписване на завещанието с международен елемент?

Това е и една от вероятните причини да се налага и съдебна практика в обратния смисъл. Така в Определение № 17070 от 07.09.2015 г. на СГС по в. ч. гр. д. № 5948/2015 г. съдебният състав приема, че съгласно разпоредбата на чл. 4, ал. 1 б. „д“ от Правилника за вписванията се вписват преписи от обявените завещания с предмет недвижим имот и права върху недвижим имот. Съгласно разпоредбата на чл. 27 ЗН завещанието се обявява от нотариус, който съставя протокол, в който описва състоянието на завещанието и отбелязва за неговото разпечатване. За да бъде вписано, съдебният състав е приел, че завещанието следва да отговаря на изискванията за форма, която въвежда българският закон. Това следва от характера на вписването на едностранно охранително производство. Охранителните производства са извън обхвата на приложимото право към наследяването, определен в чл. 91 КМЧП (моментът и мястото на откриване на наследството; кръгът и редът на наследниците; наследствените дялове; способността да се наследява; поемането на задълженията на наследодателя и разпределението им между наследниците; приемането и отказът от наследство; сроковете за приемане на наследството; разполагаемата част и условията за действителност на завещанието). Нормите, които уреждат охранителните производства, са императивни норми на частното право, които не могат да бъдат дерогирани от страните по сделките, т.е. те са съдържание на вътрешния обществен ред. Актовете на чуждестранни органи (каквото е съставеното от нотариус в М. завещание) и гражданскоправните последици на чуждестранни охранителни актове се признават (зачитат, ако не противоречат на българския обществен ред – чл. 117, т. 5 КМЧП и чл. 124 КМЧП). При липса на изискуемата от българското право форма за действителност на завещанието именно такова противоречие е налице.

Тук може да бъде направен следният коментар:

На първо място, абсолютно безспорно става дума за охранително производство, чиито правила са императивни. На следващо място обаче, следва да се даде отговор на въпроса в коя разпоредба на закона изрично се предвижда приложение на българския закон за наследството при този вид вписване? Нещо повече, следва да се даде отговор и на следния релевантен въпрос: защо законодателят е предвидил алтернативни способи за форма при наследяване по завещание с международен елемент, ако те не могат да бъдат приложени? Нима това е целял нормотворецът при създаване на чл. 90, ал. 2 КМЧП, или е имал за цел адекватна правна защита на изявената приживе воля? Считам, че липсата на изрична разпоредба, предвиждаща приложението на Закона за наследството, е достатъчно красноречива и дава своеобразен отговор на поставените въпроси.

На следващо място, неслучайно е предвиден и текстът на чл. 31, ал. 1 КМЧП, предвиждащ задължение за българския съд и другите компетентни органи да преценяват валидността на чуждестранните процесуални действия или официални документи съобразно правото на държавата, в която те са били извършени или издадени. Това е така, защото предвидените процесуални действия са различни за различните държави и компетентните органи, на които е делегирано тяхното осъществяване. Така, ако българският закон изисква определена форма на нотариалното завещание или саморъчното, но тя не е спазена, а са спазени формата и изискванията на държавата, в която е осъществено това правомощие, то същото следва да е валидно. Няма как чуждестранният компетентен орган да спази форма, предвидена в българския закон – първо, защото вероятно не му е известна, и второ, вероятно защото това не би отговаряло на изискванията в неговата държава или не влиза в кръга на неговата компетентност.

На последно място, не считам, че е налице противоречие на обществения ред. Понятието има конституционна основа, но се употребява в редица нормативни актове. За същото липсва легална дефиниция, но доктринерно установеното схващане е, че общественият ред е състояние в обществената действителност, при което лицата придържат своето поведение към изискванията на нормите, които даденото общество е приело. Тези норми могат да бъдат правни или нравствени. В понятието за обществен ред ще се включи както съблюдаването на правовия ред (спазването на законите), така и спазването на етиката и добрите нрави в общуването и в личното поведение.

Следователно при липсата на изрична разпоредба няма как същата да бъде накърнена, от една страна, а от друга – чрез това флагрантно незачитане на волята на завещателя се достига до незачитане на обществения ред и правилата на морала и нравствеността през призма, различна от тази на съдебния състав.

За пълнота ми се иска да посоча единствено Определение № 530 от 26.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 515/2012 г., II г. о., ГК, с което е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса за приложимия закон относно действителността на завещание, съставено в чужбина, преди приемане на КМЧП и имащо за предмет недвижими имоти в страната. Според състава следва да се приеме, че завещание, съставено в чужбина, преди приемането на КМЧП е действително по форма, ако отговаря на изискванията на някой от посочените закони: закона по местосъставянето на завещанието, отечествения закон на завещателя, закона по обичайното местопребиваване (местожителство) на завещателя или закона по местонахождението на недвижимия имот. Като допълнение ми се иска да посоча и Решение № 130 от 03.11.2011 г. на ОС – Търговище по гр. д. № 168/2011 г., което е поставило за разглеждане валидността на нотариално завещание, съставено в САЩ от американски гражданин с обичайно местопребиваване в САЩ, Вашингтон, окръг Колумбия, от гледна точка на българското право, поради факта, че завещателният акт има предмет недвижими имоти, находящи се на територията на Република България. В посоченото решение се приема, че завещанието формално е действително, тъй като отговаря на изискванията на чл. 24 от Закона за наследството. Съдът е приел, че неспазването на чл. 578, ал. 1 и ал. 2 ГПК по отношение на формата, вида и размера на хартията и броя на екземплярите на самия акт не води до недействителност на завещанието. В този смисъл е и Решение № 111 от 19.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 304/2008 г., II г. о., ГК.

От всичко изложено, разбира се – без претенции за изчерпателност, следва да се замислим каква всъщност е бил целта на нормотвореца, създавайки института на саморъчното (нотариалното) завещание? Не е ли целял оптимизирането и създаването на по-лесно упражняване на субективното право на наследяване?

Тук е и мястото да посоча, че за разлика от българския ЗН, който е регламентирал само две правновалидни форми на завещателно разпореждане, в сравнителноправен аспект съществуват множество различни способи за реализацията му, които биха били недействителни у нас. Така например интересна е хипотезата на устно завещание, съставено в присъствие на трима свидетели. Тази форма за завещателно разпореждане е допустима съгласно немското законодателство, където се означава с термина „Nottestament vor drei Zeugen“, в хипотеза, която е поставила завещателя в реална смъртна опасност, като за осъществяването му се съставя писмен документ – протокол в съответствие с изискванията на Закона за удостоверяванията и тези на § 2249 от Burgergesetztbuch.[10] Различни за нашата правна уредба са и редица други способи за извършване на завещателни разпореждания, като например завещателно разпореждане, съставено от трето лице, но подписано от завещателя (алографско завещание, характерно за австрийското законодателство), или завещателно разпореждане на смъртно легло, характерно за японското право, и други.[11] При факта, че законодателят видимо ни е улеснил, давайки само две форми на завещаване, не следва процесът на валидизиране да бъде усложняван ненужно.

Оттук следва да поставим тези въпроси в контекста на бързо развиващите се обществени отношения, в това число и създадените през годините способи за бързо преминаване на хора, стоки и капитали през държавните граници. Нещо повече, според редица статистически изследвания е безспорен фактът, че всяка година все по-висок е ръстът на живеещите и работещите извън държавните граници граждани. Това е и една от предпоставките да се преосмисли внимателно правоприлагането в тази област и най-вече преценката, която се прави въз основа на чл. 89, ал. 2 КМЧП, чиято буква и дух са създадени от законодателя с цел да бъде гарантирано по всевъзможен начин запазването на последната воля на завещателя.

Бележки под линия:

[11] Йордански, В. Цит. съч., 180–181.