ЛЕКСЕБРА:
когато ВКС говори и… ДУМИТЕ мълчат
покоят ми е там –
в отдалечаващата
се мъгла,
когато ще спра
да преминавам
през дългите
подвижни
прагове и да живея
в пространството
на врата,
която се отваря
и затваря.
Самюъл Бекет [1]
Един бърз поглед назад през годините може категорично да свидетелства за това колко много се е увеличил както броят, така и обемът на актовете на Върховния касационен съд. Ако през първите 10 години на 21 век публично достъпните съдебни актове на ВКС варират между 300 и 400 на брой, то през последните 12 години, след влизане в сила на действащия Граждански процесуален кодекс през 2007 г. и след преминаване към ограничен селективен касационен контрол, тези актове надхвърлят 10 000 всяка година. Значително е нараснал и средният обем на едно решение на ВКС. ВКС на практика функционира като издателство, което публикува на официалния си сайт повече от 100 стандартни машинописни страници всеки ден[2].
Тази огромна продуктивност, реализираща се на най-високото ниво на българското правораздаване, създава небивало разнообразие от провокирани от практиката теоретични разсъждения, изразени и аргументирани в рамките на самите съдебни актове. Практическата значимост на актовете на ВКС, които в повечето случаи окончателно решават спора между страните, при което този спор престава да съществува като юридически значим факт, дава известно предимство на „съдебната теория“ пред „теорията на правната доктрина“. Колкото и да защитават своята теоретична автономност, преподавателите в българските юридически факултети са заставени да се съобразят с този нов фактор в теорията на правото: „практическата“ теория, съдържаща се в отговорите на правните въпроси в решенията, постановени в производства по чл. 290 ГПК.
След 2007 г. Върховният касационен съд е преди всичко „съд по правото“ (а в някои случаи дори и „съд върху правото“[3]), а не „съд на фактите“ (когато трябва да бъдат обсъдени фактите, делото най-често се връща за нова разглеждане от въззивния съд). Касационните състави отделят все по-голямо внимание на правните въпроси, които страните поставят пред тях, като при търсенето на техните отговори създават нов жанр правни текстове:
– определения, в които обясняват защо по поставения въпрос няма да бъде допуснато касационно обжалване (нека наречем условно тези актове на ВКС „негативни 288-ци“), и
– решения, в които дават своя отговор на въпроси, по които е допуснато касационно обжалване (тези актове вече придобиха популярност като „290-ки“).
Някои от тези актове приличат на миниатюрни статии, които лесно могат да бъдат доразвити в подробни аналитични текстове. Значението на съдебните актове намери своето признание дори и в приетата преди няколко дни от МС Наредба за единните държавни изисквания за придобиване на висше образование по специалността „Право“ и професионална квалификация „юрист“. Сред т.нар. „практически умения и компетентности“ в нея бе включено и осъществяването „анализ на съдебна практика“.
Възможен ли е съдържателен анализ, та дори и най-общо познаване, на над 10 000 акта годишно?
Това са над 27 акта всеки календарен ден. Над 40 акта всеки работен ден.
Като става въпрос само за актовете на ВКС, който през 2012 г. са били почти двойно повече: над 18 000, през 2013 са над 17 000, а през годините 2009, 2010, 2011 и 2014 броят им надхвърля 16 000. Това са милиони думи!
Нека споделя и следната статистика на “думооборота” във ВКС през последните 13 години, от която ясно се вижда, че макар и броят на актовете да намалява, броят на постановените от ВКС думи стабилно и устойчиво се увеличава. Ако през 2009 година средният брой актове, постановени на (работен) ден от ВКС, са били 64, а през 2021 те са 43, то средният брой на произвежданите от ВКС думи в (работна) минута се е увеличил от 119 на 152, като от 890 думи средно на постановен акт през 2009 г. стигаме до 1694 думи средно на постановен акт през 2021 г.
При произвеждане на 152 думи в минута от ВКС и средна скорост на четене от възрастен човек от около 200 думи в минута, запознаването със съдържанието на актовете на ВКС би изисквало непрекъснато четене в рамките на всеки работен ден, като може да си позволим максимум две паузи от около 25 минутни.
Използването на подобно количество думи, при отчитане на физиологичните граници на човешките възможности за четене, води до затваряне на повечето текстове между страните по делото с възможен страничен интерес единствено от страна на тематично свързани учени или проявяващи особен интерес практици. Самите думи започват да се изтощават в непрестанния поток от съдебно слово, при което се образява нарастващо пространство „зад гърба на думите“[4] – там, където не просто не смогваме да прочетем ВКС, но и спираме да го разбираме. Ето защо поместеният в началото на този текст цитат от Самюъл Бекет – един от най-големите скептици относно способността на думите да изпълняват функциите си по репрезентиране на реалността, само на пръв поглед е странен и неговорещ за една юридическа аудитория.
С нарастване на сложността на отношенията между хората, която се оказва правопропорционална на сложността на самото право като нормативен конструкт, поддържан от силата на словото, същото това слово се оказва все по-недостатъчно, за да отрази огромното разнообразие от нюанси, които трябва да бъдат „натъпкани“ (разбирай: подредени) в хипотезите на представяни като саморазбиращи се (разбирай: ясни) правни норми. Текстът, който трябва да осигури нормативност, сам признава собствената си несъстоятелност, допускайки необходимостта от тълкуване не само на текста на закона (алхимичен процес по извличане на „Дух“ от буквите), но дори и нещо повече: посочва необходимостта от тълкуване на тълкуването на закона (все по-често съдебната практика тълкува самата себе си, като доразвива, разширява, а в някои случаи и откровено „преобръща“ вече дадено от самата нея тълкуване). Силата на правото не е правото на силата (физическото насилие), но силата на правото не е и в силата на думите (словесно-нормативния перформатив). Напротив: в слабостта на думите, та дори и в слабостта на препинателните знаци[5], е и слабостта на правото.
Тази слабост не може и не трябва да бъде отричана. Игнорирането и не прави правния текст повече или по-малко силен. Той не става повече силен, нито по-малко слаб дори и когато има претенциите да бъде научно издържан текст. Появата на все повече особени мнения в тълкувателните решения свидетелства не само за първородния грях на правната доктрина (плурализма в мненията), но и за тайния живот на амбивалентността и противоречията (противоречивата съдебна практика), които, макар и като антагонисти, изпълняват важни функции в сюжета, по който се развива правото.
Частичното заздравяване на всеки юридически текст-в-несъстоятелност изисква неговото подреждане, но и… разхубавяване. За първата част от задачата – подреждането, са създадени множество инструменти, сред които обемни сборници със съдебни актове и добре структурирани книги-коментари на съдебната практика. За втората част от задачата – разхубавяването, опитите са значително по-малко и често са посрещани с голяма доза скептицизъм от юридическия мачовизъм, вярващ в всесилността на правния Текст. Но както вече си признахме, ние не вярваме твърде много в безпротиворечивостта на словото (сиреч в Главната Буква на Текста), пък дори и когато това слово е обявено за право. Ето защо лично аз винаги съм търсил възможните инструменти за разкрасяване на слабостите в правните текстове, което да ги превърне в гнезда на напрегната рефлексия и продуктивно създаване на смисъл зад гърба на тълкуваните от съда регулации.
С тази цел заедно с издателство „Сиела“ преди повече от 6 години стартирахме две поредици от книги: „Предизвикай правото!“ (към настоящия момент са издадени 22 книги) и „Предизвикай: Съдебната практика!“ (към настоящия момент са издадени 17 сборника). Книгите са и ще останат невероятен инструмент за работа с думите, а в това число и с думите на правото. Дори и само фактът, че книгата има страници, показва колко мощен модел е тя за организиране на думите. В крайна сметка в книгата всяка дума е окончателно подредена: винаги еднозначно може да бъде цитирана страницата, на която думата е била отпечатана.[6] Редът на страниците осигурява безалтернативната статичност на думите в рамките на излязлото от печат издание. Думите са постигнали своята категорична индивидуализация както в пространството (номер на страница), така и във времето (година на издаване).
И все пак вярвам, че времето, в което живеем, предлага и друг мощен инструмент, който може да бъде важен съюзник при разбирането съдебните текстове. За да се превърне невижданото разнообразие от актове на ВКС от суров и често недостъпен ресурс в истинско богатство, което е на разположение за всеки юрист, може да бъде възприет нов подход – подход, който включва използването на правен софтуер.[7] Именно този подход е вложен в сърцевината на експертна правна система „Лексебра“[8], която стана публично достъпна за пръв път на 25 юни 2022 г. В Лексебра са обединени модерни софтуерни решения и традиционни човешки усилия, при което съдебните актове са достъпни както в техния автентичен вид (над 200 000 съдебни акта), така и под формата на внимателно подбрани резюмета (над 6 000 резюмета): структурирани репрезентации на правните мотиви на съответните актове, разхубавени от визуалните паузи на синтактични тирета и тезисни удивителни:
Резюметата всъщност са един от трите формата (нотации), чрез които редакторите на Лексебра осигуряват бърз вход към актовете на ВКС:
Ето ги тези три инструмента:
– приоритизиране на смисъла чрез осигуряването на визуална екстатичност на посланието (Анотации на съдебните актове):
– картографиране и работа с контурите на смисъла (редакторско Подчертаване в рамките на самите съдебни актове):
– анализ и реструктуриране на правните мотиви на съда (Резюме като отделен формат наред със съдебните актове):
Тези три основни инструмента осигуряват различен тип отключване на текстовете на ВКС. Всеки един от тях се опитва да отвори врата, през която може да се мине, без да се загуби удоволствието от това да живееш на прага (нека отново се върнем към цитата на Самюъл Бекет), тъй като съдебният акт остава достъпен в своя автентичен вид, визуализиран в прозорец за бърз прочит:
Екипът на Лексебра знае, че с ВКС шега не бива, а познаването му е дълъг път, по който неведнъж магията на текста се превръща в непрозрачен остатък. Този остатък е основното ядро на човешкостта в съдебната практика, а и в правото като цяло. Той е и опорна точка, без която никой адвокат не би могъл да упражнява своята професия. Той е и основанието, което валидира съществуването на съдията.
Смирението пред този остатък може да приюти хюбриса на всяко изчисление, дръзнало да предложи съвършен модел за математически анализ на съдебната практика. Софтуерът подсилва не просто самото слово (в това число и неговите слабости), но и произвежда нови жанрове за взаимодействия с текста. Когато ползването на компютърното приложение е не само въпрос на статистически анализ, но и доказателство за човешката нужда от търсене на смисъл, филтрите продължават да бъдат новите “апостоли” на възможното „съдебно“ откровение, но те живеят в напрежението на нашите (тези на всички питащи се “защо” адресати на правни норми) човешки съпротиви.
Едва ли има юрист, който не е “спорил” с ВКС: било то в открито съдебно заседание, или задочно – пред монитора на екрана си. Въпреки всичко казано, когато се стигне до сила на пресъдено нещо, ВКС остава авторитетът в производството на правни отговори. Трудно се спори със съда, който решава последен. Още повече, когато този съд вече е решил, но решението е затрупано от праха на стотици хиляди думи. Затова важно предимство за всеки, който иска да спори (със съда), е да познава практиката на своя опонент. А познаването на тази практика може да превърне ВКС и в наш съюзник.
Поток на “живото” право всеки ден се влива в океана от правни въпроси, а мониторингът му, дори и в една сравнително малка държава като България, се оказва почти непосилна задача. Лексебра се опитва да предложи възможен инструмент за решаването и на този проблем. Именно с тази цел са разработени инструментите, чрез което се осигурява
– показване на резюметата на актуалните ключови съдебни актове на ВКС (Линия на времето):
– възможност за следене на най-важните актове на ВКС (филтър Дата на добавяне):
Нека да спра дотук. Засега.
Годо (в пиесата “В очакване на Годо” на Самюъл Бекет) така и не дойде. Може би няма и да дойде, а и най-вероятно така му е било… писано. Така, както е писано и на юристите да не намират покой в думите.
Но ЛЕКСЕБРА вече е тук 🙂
Всички, които искат да видят Лексебра „на живо“, за да се запознаят с предлаганите от нея нови възможности за взаимодействие с актовете на ВКС, могат да проследят представянето на Лексебра във фейсбук следващата събота (16.07.2022) от 10.30 часа във фейсбук страницата на Лексебра (линк). Представянето ще бъде обзорно и ще продължи около 20 минути. Тези, които биха искали да видят подробно функционалностите на Лексебра, ще могат да го направят в последваща среща.
Стоян Ставру,
главен редактор на
експертна правна система ЛЕКСЕБРА
Бележки под линия:
[1] Вж. Дончева, Ан. Самюъл Бекет: Сияйното отсъствие. С., Изток-Запад, 2022: цитатът е поставен на задната корица на книгата.
[2] Може би това е и една от причините ВКС вече да не издава сборници със собствената си практика. Тези сборници биха били твърде големи и твърде непрактични за използването им при работа.
[3] Липсата на бързо и адекватно реагиращ на социалните промени и изисквания законодател неведнъж постави ВКС в положението на „резервна“ законодателна власт, която трябваше да отговаря на въпроси, които са „от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото“ (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Често „развитие на правото“ беше само един добре подбран евфемизъм за мълчалива фактическа делегация на законодателна власт към върховния касационен съд, което постави и въпросът за прецедентния характер на неговите решения.
[4] Ето къде е и връзката със Самюел Бекет.
[5] Всеизвестна е силата на запетаята, която може да е разликата между оправдателната присъда и смъртното наказание. Тази сила се демонстрира от противоположното значение на следните две идентични изречения, в които единствената разлика е местоположението на запетаята: “Да се обеси не, да се помилва” и “Да се обеси, не да се помилва”.
[6] Търсенето по страници е като че ли единственото систематично и предварително организирано търсене в книгите. Дори и индексите на книгите – там, където ги има, реферират към конкретно посочени страници.
[7] Книгите вече не са достатъчни: най-малкото в тях няма интуитивни търсачки и добре структурирани филтри. А такива са необходими най-вече когато обемът е твърде голям, за да прочетем всичко, с което разполагаме. Нужно е някакво съкращаване, което предполага да се примирим със съществуването на известен остатък, който продължава да бъде на разположение, но с различен приоритет при осигуряване на достъп.
[8] Зад името на системата стои не само съзнателно избраното латинско „lex“, но и по-тайнствената и инцидентна арабска съставка „ebra“, която се превежда като „урок“, „мъдрост“, „да се уча от опит“, „да тълкувам сън/видение/история“ (“lesson”, “wisdom”, “to learn from experience”, “to interpret a dream/vision/story”).
