(преработена и допълнена; публикувана за пръв път в „Право, политика и администрация“ – електронно издание на Правно-исторически факултет към ЮЗУ „Неофит Рилски“. Том 2. Благоевград, 2015, бр. № 4, ISSN 2367-4601, с. 29–38)

Резюме: Статията цели да представи института на косвеното представителство, възникващо от спедиционен договор, при сравнение с уредбата на някои държави от континенталния правен кръг и съпоставен с разрешенията на Правилата-модели в Проекта за Обща референтна рамка на Европейското частно право[1], както и с UNIDROIT Принципите на международните търговски договори[2].

І. Нормативна основа за възникване на косвено представителство при спедиционен договор

Спедиторът по правило действа от свое име, но за чужда сметка (чл. 361, ал. 1 ТЗ). Той изпълнява своя мандат за сметка и в интерес на товародателя, като резултатите от изпълнителната сделка следва да бъдат прехвърлени (чл. 355 вр. чл. 361, ал. 2 ТЗ). Тази правно-техническа конструкция разкрива белезите на косвено представителство[3], понеже извършването на възложеното правно действие „от свое име за чужда сметка“ е отличителен негов белег. Изисква се наличие на три страни, между които възникват различни, но детерминирани едно от друго правоотношения. Посочената конструкция предполага сключване на три сделки – учредителна, изпълнителна и отчетна[4]. Извън нея остава правоотношението между доверителя и третото лице, защото след даването на сметка и прехвърляне на резултатите от изпълнителната сделка, косвеното представителство се прекратява.

Не се спори, че спедиционният договор поражда косвено представителство[5] според възприетото схващане за правната същност на този договор като разновидност от групата на мандатните договори. Характерен и специфичен е обаче обликът му, поради което се налага очертаване на общото и отграничаване на различното в така създадената правна конструкция.

ІІ. Общи и специфични белези на разглеждания институт

Налице са характерните за този институт белези: действие от свое име за чужда сметка; наличие на три страни; свързаност между сключваните от тях сделки. В конструкцията на косвено представителство спедиционният договор изпълнява ролята на учредителна сделка, а превозният договор – на изпълнителна. Характер на учредителна сделка спедиционният договор има и според френското (Art. L132-1 CC), австрийското (§ 407, Abs. 1 UGB) и немското (§ 454, Abs. 3 HGB) законодателство.

При изпълнение на мандата спедиторът в качеството си на косвен представител изразява своя воля, макар превозният договор да обслужва интересите на доверителя при съблюдаване на дадени от последния указания (арг. от чл. 365 ТЗ). Волята[6] на спедитора като косвен представител е решаваща за възникване на договорната връзка с превозвача. Тази воля е с насоченост удовлетворяване крайния интерес на доверителя и в този смисъл е обслужваща, но не може да се определи нито като заместваща, нито като предаваща. От тази изходна позиция не споделям становището на чуждестранната доктрина, че спедиторът е „скрит заместник“ (verdeckter Stellvertreter)[7] на товародателя-доверител. Подобно разбиране навежда на мисълта за просто предаване на чужда воля. Волята на спедитора е главна и единствено тя е от значение за валидно формиране на правоотношението между него и превозвача.

Спедиторът не се смята представител в правния смисъл на понятието, заложен в разпоредбата на чл. 36, ал. 2 ЗЗД[8]. Той става страна по превозния договор с обвързващо между него и превозвача действие (арг. от чл. 21, ал. 1 ЗЗД). Правата и задълженията възникват за спедитора при знание на превозвача на името на доверителя (арг. от чл. 349, ал. 1 вр. чл. 361, ал. 2 ТЗ). Спрямо превозвача спедиторът се смята негов товародател. Поддържам позицията на чуждестранната доктрина, че „действието на представителя от свое име е понятийно изключено“ и че „който не действа от името на друго лице, юридически не съществува директно представителство“[9]. Затова и в отношенията си с превозвача спедиторът се явява „индиректен представител“[10] на доверителя. В противовес на това разбиране част от българската доктрината приема, че представител в най-широк смисъл е всеки, който действа за другиго безразлично дали прави това от чуждо, или от свое име, с разликата, че косвеният представител не разкривал пред третите лица качеството си на представител[11]. Освен това косвено представляваният използвал „обходна маневра“, за да извърши целеното си „скриване“[12], както и че по дефиниция косвеното представителство се използвало за „прикриване“ на придобитото и запазване анонимността на търговеца[13].

Струва ми се, че в разглеждания договор доверителят не цели да остане скрит за превозвача. А и не би могло първоначалното му намерение да обхваща прикриване на придобитото, доколкото вземанията, които той би имал към превозвача, са свързани с вторичните санкционни последици на отговорността на последния. Целта на правната връзка между спедитор и доверител не преследва „скриване“ или „прикриване“ името на доверителя. Специалната регламентация опровергава подобно виждане: напротив, доверителят е явен[14] за превозвача. Нормативен аргумент в подкрепа на този извод е разпоредбата на чл. 349, ал. 1 вр. чл. 361, ал. 2 ТЗ: по сключената с превозвача в изпълнение на поръчката сделка правата и задълженията възникват за спедитора и когато той е съобщил на превозвача името на доверителя си. От използваното в нормата глаголно време съвсем ясно е, че съобщаването името на доверителя на превозвача предхожда сключването на сделката с него. Съобщаването името на доверителя премахва неяснотата относно личността на представлявания, затова и косвеното представителство, породено от спедиционен договор, не може да се нарече „скрито“.

В сравнение с вътрешното ни право, за така нареченото soft law е правно ирелевантно дали договорът е сключен от пряк или косвен представител[15],[16],[17]. От значение за правните последици от действието на представителя е дали представителството е разкрито („disclosed”) или неразкрито („undisclosed”)[18]. Правните последици на „разкритието“ се изразяват във възникване на правоотношение между третото лице и принципала[19] и в резултат на това пораждане на директни претенции срещу принципала[20]. По изключение от това правило, „по съгласие“ между представляван и представител разкриването няма да породи действието си: представителят ще остане страна по сключената с третото лице сделка[21]. Струва ми се, че точно този смисъл на Принципите е залегнал в конструкцията на косвено представителство, породено от спедиционен договор. Истинският товародател е „разкрит“ пред превозвача, но въпреки това превозният договор не го обвързва. Превозвачът не може да насочи претенциите си директно срещу товародателя преди доверителят да е поел задълженията на спедитора към превозвача (арг. от чл. 349, ал. 4, пр. 2 вр. чл. 361, ал. 2 ТЗ). С пряк иск не разполага и доверителят: последният също не може да насочи претенциите си срещу превозвача преди прехвърляне на правата от изпълнителната сделка (арг. от чл. 349, ал. 4, пр. 1 вр. чл. 361, ал. 2 ТЗ).

Специфика при разглеждания договорен институт е, че при нормално развитие на отношенията се наблюдават само учредителна (чл. 361, ал. 1 ТЗ) и изпълнителна сделка (чл. 367 ТЗ). Това е така, защото отчетната сделка е свързана с прехвърлителни действия, а такива спедиторът по правило не извършва. Макар да са му вменени две задължения – да даде сметка и да прехвърли резултатите от изпълнителната сделка (арг. от чл. 355 вр. чл. 361, ал. 2 ТЗ) – действията на спедитора се ограничават само до даване на сметка. Последното има за цел да сведе до знанието на доверителя изпълнението на поръчката. Затова и простото отчитане не представлява отчетна сделка, а отчетно действие[22]. Изводът следва от естеството на правата, породени от превозния договор.

Със сключване на превозния договор за спедитора, в качеството му на кредитор на превозвача, възниква право на вземане, в чието съдържание се включва правото му да иска от превозвача дължимия резултат: осъществяването на превоза. Това право е имуществено по своя характер и няма спор, че може да бъде прехвърлено. Но то не е предмет на прехвърлителната сделка по чл. 355, пр. 2 вр. чл. 361, ал. 2 ТЗ. Престацията на превозвача представлява едно полезно благо, което при надлежно изпълнение направо се отразява в имуществото на доверителя, без да се опосредява чрез спедитора. Последният само е катализирал активността на превозвача, чиято полезност се заключава в това, че превозваният товар е достигнал до целеното си местоназначение. Затова, когато превозвачът изпълни точно, задълженията му се погасяват чрез изпълнение и превозният договор се прекратява. Не остава никакво право, което да трябва да бъде прехвърлено, затова правната сфера на спедитора не действа като „депо“, в което временно да се отразят „чужди“ права. Юридическо опосредяване в такава хипотеза не се наблюдава. Но спедиционният договор продължава да съществува, макар крайният интерес на доверителя да е вече удовлетворен: създаденото полезно благо чрез пространствено изменение в местоположението на товара се е отразило в предназначената за това правна сфера.

Спедиционният договор ще се прекрати едва тогава, когато спедиторът даде сметка[23]. Това „даване“ се извършва чрез волеизявление, отправено до доверителя, което последният е длъжен да приеме (арг. от чл. 356, ал. 1 вр. чл. 361, ал. 2 ТЗ). В съдържанието на задължението за „даване“ се включва изявлението на спедитора, че е изпълнил точно, както и едно фактическо действие по предаване на документите, доказващи надлежното изпълнение. Тези действия по даване на сметка не биха могли според мен да доведат до извод, че се сключва договор между доверител и спедитор. Спедиторът не отправя предложение с намерение да се обвърже за даден резултат, а изпълнява породено вече задължение, за което преди това вече се е бил обвързал. От своя страна, доверителят не извършва приемане на предложение, а приемане на резултата от поведението на спедитора. Даването на сметка няма за цел и транслиране на придобити права: такива не са възникнали. Затова и ми се струва, че при спедиционния договор съществуването на отчетната сделка е поставено под условие, че възникнат подлежащи на прехвърляне права. А такива биха възникнали не от превозния договор, а от неговото неизпълнение (арг. от чл. 352, ал. 2 вр. чл. 361, ал. 2 ТЗ). Тези права се считат спрямо кредиторите на спедитора за права на доверителя и без да са му били още прехвърлени: те се обхващат от действието на фикцията (арг. от чл. 349, ал. 2 вр. чл. 361, ал. 2 ТЗ). В отклонение от правилото на чл. 292, ал. 2, изр. 3 ЗЗД е без значение дали кредиторите са добросъвестни или не. Ето защо и с цел да не се създава правна несигурност тези права следва да бъдат прехвърлени, като правното средство за това е отчетната сделка.

ІІІ. Доказване на действията на спедитора от свое име за чужда сметка

Документалното отразяване на породените отношения понякога създава объркване в практиката. Това е така, защото в превозните документи (товарителница)[24] в графата „изпращач“ много често се вписва името на доверителя на спедитора. Така за третите лица, които не участват в правоотношенията, името на косвено представлявания е известно, а името на спедитора остава неизвестно и „скрито“, но известно и „явно“ за превозвача, тъй като само спедиторът е неговата насрещна страна. Въпреки вписването в товарителницата в графата „изпращач“ вместо името на спедитора името на неговия доверител, не трябва да се смята априори, че доверителят и спедиторът не се намират в правоотношение, произтичащо от спедиционен договор. Товарителницата няма легитимираща функция[25]: тя придружава товара (арг. от чл. 370, ал. 2 ТЗ) и служи за информиране на получателя за товара и за инструктиране на превозвача по отношение на изпълнение на задълженията му по превозния договор. Неправилното й попълване не измества участието на спедитора в качеството му на страна на превозвача: то се определя от действителните отношения между страните. Нормативен аргумент в подкрепа на този извод е разпоредбата на чл. 4, изр. 2 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки[26] (CMR): нередовността на товарителницата не засяга нито съществуването, нито действието на договора за превоз. Същото правно положение е установено и по отношение на транспортните договори за железопътен (чл. 81, ал. 2 ЗЖпТ), вътрешен автомобилен (чл. 50, ал. 2 ЗАП) и въздушен превоз на товар (чл. 84, ал. 1 ЗГВ). Установяване на страните по превозни договори, осъществени по вода, се извършва чрез самите договори, сключвани в писмена форма за доказване (арг. от чл. 103 КТК). В качеството й на частен свидетелстващ документ товарителницата има доказателствено значение (арг. от чл. 180 ГПК), но се допуска опровергаване на вписванията в нея (арг. от чл. 9, т. 1 от Конвенцията).

Ето защо невписването в товарителницата на името на спедитора в качеството му на изпращач не следва да води непременно до извод, че спедиторът не е страна по договора за превоз, тъй като товарителницата няма конститутивно значение за възникване на договорната връзка. В този смисъл е постановена обилна съдебна практика[27]. Същото становище се поддържа и от арбитражната[28] практика на БТПП, която приема, че посоченият в товарителницата за международен автомобилен превоз като превозвач не винаги притежава това качество. Прието е също така, че за сключването на превозен договор е достатъчно да е налице съвпадане на насрещните волеизявления на контрахентите по него относно съществените му елементи – превозните товари и навло, като съставянето на товарителницата е необходимо само за внасяне на яснота в превозните отношения и е без правно значение името на изпращача, вписан в нея. За съда правнорелевантен относно субектите по превозното правоотношение е действително сключеният превозен договор, а не посочените в товарителницата страни. Това разрешение вече е трайно установено в съдебната практика, формирана в Решение № 135 от 05.10.2011 г., ІІ т. о. на ВКС, постановено в производство по чл. 290 ГПК, където се приема, че „…макар в самата товарителница да не фигурира заявителят като товародател (спедитор), това не го освобождава от задължението му да заплати договореното възнаграждение на превозвача…“. Така и арбитражната практика: с Решение от 26.02.2007 г. по ВАД № 96/2006 г. на АС при БТПП, се приема, че лицето, сключило превозен договор като товародател, може да бъде различно от посочените в товарителницата изпращач или получател или техен представител – спедитор, агент, пълномощник. Становището на посочената практика следва да бъде споделено – вписванията в товарителницата нямат определящо значение за съществуването на спедиционния договор. Съществуването на последния може да се доказва с всички допустими от ГПК писмени и гласни доказателствени средства.

При доказването следва да се държи сметка за недопустимостта на гласни доказателствени средства за установяване със свидетелски показания на договори на стойност, по-голяма от 5 000 лв., освен ако са сключени между съпрузи или роднини по права линия, по съребрена линия до четвърта степен и по сватовство до втора степен включително (чл. 164, ал. 1, т. 3, пр. 2 ГПК), или когато страните изрично са се съгласили да не се ползват от забраната (арг. чл. 164, ал. 2 ГПК). Тук следва да се има предвид, че при доказване съществуването на изпълнителната сделка, представляваща превозен договор, по който спедиторът е страна, свидетелските показания са недопустими и на основание разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК, установяващ забрана за опровергаване съдържанието на изходящ от страната частен документ, в случая товарителница, освен ако страните в процеса са дали изрично съгласие за допускането им (чл. 164, ал. 2 ГПК). Няма пречка също така страната, която представи погрешно попълнена товарителница, да признае[29] сключването на определен превозен договор с различни от посочените в товарителницата страни. Последиците от признание на факт са посочени в процесуалното правило, закрепено в разпоредбата на чл. 175 ГПК, предвиждащо, че направеното от страна или неин представител признание на факт се преценява с оглед на всички обстоятелства по делото. При опровергаване на вписванията в товарителницата следва да се държи сметка и за останалите забрани, установени в разпоредбата на чл. 164, ал. 1 ГПК, ако са налице предпоставките на конкретните специални основания за недопустимост на исканото доказателствено средство, представляващо показания на свидетел, събрани чрез неговия непосредствен разпит. Ето защо при наличието и на други доказателства, като заявки, издадени фактури, вписвания в счетоводните книги и експертни заключения, може успешно да се установят действителните отношения между страните. Обсъждането на доказателственото значение на товарителницата с правната й характеристика на превозен документ се налага от честото смесване на фигурата на спедитора с фигурата на превозвача. При спор относно установяване на действителните отношения между доверител и спедитор въпреки вписванията в товарителницата неминуемо ще се стигне до опровергаване съдържанието на този частен свидетелстващ документ.

Бележки под линия:

[3] Виж Павлова, М. Гражданско право. Обща част. Второ преработено и допълнено издание. С.: Софи-Р, 2002, 597–599; Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял ІІ. С.: Софи-Р, 2001, 606–610; Таков, Кр. Доброволно представителство. С.: Сиби, 2008, с. 75; Ставру, С. Косвено представителство. – Търговско право, 2006, № 3, 85–103; Цончев, Кр. Симулацията в гражданското право. С.: Софи-Р, 2001, с. 192, 197 – наричано от автора икономическо представителство; още „квазипредставителство“ – виж Хорозов, Г. Придобиване на права от свое име за чужда сметка – терминологични и тълкувателни въпроси. – Съвременно право, 1996, № 6, 26–34; виж относно същността на косвеното представителство като „вградена конструкция“ в конкретни правни фигури Касабова, К. Търговски представител. С.: Сиела – Софт енд паблишинг, 2005, с. 137 и Йосифова, Т. Относно допустимостта на преките и обратните искове при косвеното представителство. – Търговско право, 2006, № 2, 51–65.

[4] Виж Павлова, М. Цит. съч., с. 597, 598; Таджер, В. Цит. съч., с. 607; Касабова, К. Правни проблеми на „косвения“ търговски представител. – Търговско право, 2004, № 6, 16–31; виж Хорозов, Г. Правна характеристика, предмет и значение на отчетните операции при косвеното представителство. – Съвременно право, 1995, № 3, с. 37–47 и посочената там литература относно споровете за наличие на три или само две правоотношения – учредителна и изпълнителна сделка.

[5] Виж Голева, П. Търговски сделки. Четвърто преработено и допълнено издание. С.: Фенея, 2012, с. 254, 209: за проф. Голева спедиционният договор е разновидност на комисионния, а за тях е характерно косвеното представителство; Герджиков, О. Търговски сделки. Трето преработено и допълнено издание. С.: ИК „Труд и право“, 2008, с. 150: Проф. Герджиков определя спедиционния договор като особен вид договор за поръчка, а заедно с комисионния договор и договора за поръчка представляват гръбнакът на мандатните отношения в частното право; Диков, Л. Курс по търговско право. Том ІІ. С.: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992, с. 700: авторът определя спедиционния договор като подвид на комисионния договор; Григоров, Г. Търговско право. Кратък курс. П.: FastPrintBooks, 2013, с. 239: авторът определя спедиционния договор като разновидност на комисионния; Касабова, К. Правни проблеми на „косвения“ търговски представител. – Търговско право, 2004, № 6, 16–31 относно дейността на спедитора като „…частен случай на косвено представителство“.

[6] Виж за различните теоретични виждания за представителството и възникването му от косвеното Христов, В. Представителството: възникване и развитие. – Юридически свят, 2006, № 2, 114–141: интересна е така наречената „цесионна теория“, появила се в средата на ХІХ в., според която при действие от свое име, включително от чуждо, последиците настъпват винаги първо за представителя и след това се прехвърлят. Отчита се само волеизявлението на принципала, включително при косвено представителство. Отрича се директният иск на принципала като научно необосновано; виж и за репрезентационната теория при прякото представителство, която отчита волеизявлението на представителя – Павлова, М. Цит. съч., с. 594.

[7] Helm, J. G. Speditionsrecht. 2. Auflage. Berlin, 1986, s. 10.

[8] Виж в този смисъл Апостолов, Ив. Правни сделки с действие върху чужд правен кръг. С.: Печатница С. М. Стайков, 1937, с. 25; Илиева, Р., Ал. Иванов. Курс по търговско право. С.: Сиела Норма АД, 2013, с. 101; Калайджиев, А. Търговско право. Обща част. Второ преработено и допълнено издание. С.: ИК „Труд и право“, 2011, с. 220; Йосифова, Т. Относно допустимостта на преките и обратните искове при косвеното представителство. – Търговско право, 2006, № 2, 51–65; Големинов, Ч. Гражданскоправни източници на задължения. С.: Фенея, 2011, с. 60; Цончев, Кр. Симулацията в гражданското право. С.: Софи-Р, 2001, с. 189, 190: авторът предпочита термина „скрито пълномощие“, макар и да „не е издържан езиково и логически, но пък е изразителен“, като подчертава широката употреба на термина „косвено представителство“ в немската доктрина.

[9] M?ller-Freienfels, Wolfram. Die Vertretung beim Rechtsgesch?ft. J.S.B. Mohr (Paul Siebeck). T?bingen, 1955, s. 16.

[10] Csoklich, P. Einf?hrung in das Transportrecht. Wien. 1990. s. 1-49. Auch Straube, M. Kommentar zum Handelsgesetzbuch. 1. Band. 3. Auflage. Wien, 2003, s. 1285; Schmidt. K. Handelsrecht. 3. neu bearbeitete und erweiterte Auflage. Carl Heymanns Verlag KG. Koln, 1980, s. 871.

[11] Кожухаров, Ал. Представителство. ГСУ ЮФ. Том LV. С.: Държавно издателство „Наука и изкуство“, 1964, 3–4.

[12] Пак там: но по-нататък авторът признава, че терминът „косвено представителство“ освен че не е представителство в правно-техническия смисъл на това понятие, още е несполучлив, понеже може да доведе до заблуждение относно това, което се „скрива“. Употребата на неточния термин „скрито пълномощно“ е дало основание в доктрината да се намери сходство между подставеното лице и косвеното представителство, защото „…във вътрешните отношения правата направо принадлежат на реалния титуляр, но за третите лица положението е различно и напълно тъждествено със симулацията“ – виж Цончев, Кр. Симулацията…, с. 191, 192, 201, 210. Но симулативните сделки не пораждат правни последици и ако бъде възприета посочената авторова позиция, то всяко трето лице, ако има правен интерес, може да предяви иск за прогласяването им за нищожни (бел. моя); виж също Дабев, Др. Скрит пълномощник и сламен човек (подставено лице). – Търговско право, 1995, № 5, 59–64, където погрешно се посочва, че „Характерът на скритото пълномощно е този, че лицето, което действа, привидно се явява да сключи сделката от свое име, без да обявява качеството си на пълномощник“, както и че косвеният представител бил „… пълномощник и представител“, но по-нататък правилно заключава, че „при скритото пълномощие няма симулация, докато при сламения човек има“.

[13] Касабова, К. Цит. съч., с. 141.

[14] Виж повече от Таков, Кр. Персонална симулация – видове, хипотези, сравнения с други правни конструкции. – Юридически свят, 2005, № 2, 50–86.

[15] Виж Art. 2.2.1 (1) UPICC.

[16] Подобно е и разрешението в Проекта за Обща референтна рамка: представителят може да действа от име на принципала (II.-6:102: (1) DCFR) или от свое име (II.-6:106 DCFR). Тук е уместно да се спомене, че независимо дали е пряко или косвено, представителството в ПОРР урежда само външните отношения, създадени чрез акта на представителство, включително отношенията между принципала и третото лице (II.-6:101: (1)a DCFR), доколкото вътрешните се уреждат от други правила, често от правилата, регулиращи мандатните договори – виж Sagaert, V., M.E. Storme, E. Terryn. The Draft Common Frame of Reference: national and comparative perspectives. Cambridge-Antwerp-Portland.: Intercentia, 2012, p. 136.

[17] Така нареченото „common law, характерно за Англия, не познава косвеното представителство, за разлика от континенталното право, където този институт е широко разпространен: виж Bush, D., Macgregor, L. J. The unauthorised agent. Perspectives from European and Comparative Law. C.: Cambridge University Press, 2009, p. 6, 7.

[18] Principles of International Commercial Contracts 2010. Rome.: UNIDROIT, 2010, p. 74, 75, 79.

[19] Art. 2.2.3.(1) UPICC.

[20] Art. 2.2.4.(2) UPICC.

[21] Art. 2.2.3.(2) UPICC.

[22] Становището, че при спедиционния договор не се сключва отчетна сделка, се поддържа от Григоров, Гр. Търговско право…, с. 240; Голева, П. Актуални въпроси на спедиционния договор. – Търговско и конкурентно право, 2009, № 8, 26–32; относно характера на отчетното действие като отчетна операция, а не сделка виж Хорозов, Г. Правна характеристика, предмет и значение на отчетните операции при косвеното представителство. – Съвременно право, 1995, № 3, 37–47.

[23] Виж в този смисъл Торманов, З. Договорът. Практическо ръководство за търговски и граждански договори. С.: Сиби, 2004, с. 647.

[24] Унифицирана форма на превозните документи в случаите на международен превоз на стоки е разработена от FIATA (International Federation of Freight Forwarders Associations).

[25] Топалова, Л. Превозни правоотношения. С.: Издателство на БАН, 1967, с. 131.

[26] Съставена в Женева на 19.05.1956 г., ратифицирана с Указ № 1143 на Държавния съвет от 29.07.1977 г., публикуван в ДВ бр. 61 от 1977 г.

[27] Решение № 1382 от 20.07.1995 г. на ВКС по гр. д. № 1221/94 г., V г. о.; Решение № 226 от 14.02.2000 г. на ВКС по гр. д. № 1294/1999 г.; Решение № 10 от 01.03.2002 г. на БАС по т. д. № 102/2001 г. и др.

[28] Решение от 13.06.2006 г. по ВАД № 15/2006 г. на Арбитражен съд при БТПП, публикувано в Сборник „Практика на АС при БТПП 2006-2007 г.“.

[29] Признание на факт за сключен договор не следва да се възприема като признание на иск по смисъла на чл. 237 ГПК, понеже се признава само правнорелевантният факт, породил облигационното правоотношение между страните, но не и претенцията, заявена въз основа на този правопроизводящ юридически факт.

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук