(сигнал № 10 от инициативата „Сигнализирай: Правото!“)
С настоящото предложение за отправяне на искане за приемане на тълкувателно решение, депозирано на 11 декември 2017 г., председателят на Върховния административен съд бе сигнализиран за съществуването на противоречива съдебна практика на Върховния административен съд по тълкуването и прилагането на чл. 162, ал. 2, т. 9 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) и чл. 129, ал. 1, изр. 2 ДОПК, както и на чл. 111, б. „в“ от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).
Считам, че с представените по-долу противоречия в съдебната практика е изпълнена първата алтернативно предложена предпоставка, заложена в разпоредбата на чл. 124, ал. 1 от Закона за съдебната власт (ЗСВ), а именно – съществуване на противоречива практика, доколкото липсва уеднаквен критерий при тълкуването и прилагането на закона по посочените в сигнала въпроси.
1. Спорен в съдебната практика е въпросът: „В какъв срок се погасяват вземанията на данъчно задължените лица за лихви, произтичащи от забавено възстановяване на недължимо платени данъци?“.
2. По този въпрос практиката на ВАС, постановена по реда на чл. 209, т. 3, предл. 1 на Административнопроцесуалния кодекс („АПК“), е противоречива.
2.1. Според възприетото в:
· Решение № 4403 от 21.04.2015 г. на ВАС по адм. д. № 9232/2014 г., I отд.
и
· Решение № 4794 от 19.04.2017 г. на ВАС по адм. д. №1277/2017 г., I отд.
подобно вземане на данъчно задължените лица за лихви се урежда от чл. 171, ал. 1 ДОПК във вр. с чл. 162, ал. 2, т. 9 ДОПК и следователно се прилага 5-годишният давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение.
Мотивите са, че след като законодателят в специалния закон (ДОПК) е приравнил лихвата към публичните задължения, то и за нея се прилага давността, която е за тези задължения, т.е. лихвата за надвнесено публично задължение е лихва по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 9 ДОПК, поради което се прилага специалната норма, уредена в чл. 171, ал. 1 ДОПК, а не разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД.
2.2. Според възприетото в:
· Решение № 11021 от 02.08.2011 г. на ВАС по адм. д. №16034/2010 г., VIII отд.
подобно вземане за лихви на данъчно задълженото лице се урежда от чл. 129, ал. 1, изр. 2 ДОПК и следователно се прилага 5-годишният преклузивен срок, уреден в тази разпоредба.
Мотивите са че, чл. 129, ал. 1, изр. 2 ДОПК урежда специална норма, която дерогира разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД относно по-краткия давностен срок за погасяване на вземания за лихви (независимо дали характерът на това вземане е публичноправен или частноправен), и специалната норма на ДОПК не прави разлика между срока, в който може да се направи искане за възстановяване на главница, и този за подаване на искане за възстановяване на лихви.
Това решение засяга още един съществен въпрос:
В практиката на ВАС до момента константно се приема, че срокът по чл. 129, ал. 1, изр. 2 ДОПК е преклузивен. В посоченото в т. 2.2 решение на ВАС се приема, че разпоредбата на чл. 129, ал. 1, изр. 2 ДОПК дерогира разпоредбата на чл. 111, б. „в” ЗЗД, която урежда давностен срок, т.е. преклузивният срок по ДОПК дерогира давностния срок по ЗЗД. В посочените в т. 2.1. решения на ВАС се приема еднозначно, че вземането на данъчно задължените лица за лихви се урежда от чл. 171, ал. 1 ДОПК във вр. с чл. 162, ал. 2, т. 9 ДОПК и следователно се прилага 5-годишният давностен срок. На практика, от една страна, различни състави на ВАС константно приемат, че срокът, уреден в чл. 129, ал. 1, изр. 2 ДОПК, е преклузивен, а от друга страна, с решенията по т. 2.1 и т. 2.3 се приема, че вземанията на данъчно задължените лица за лихви, произтичащи от забавено възстановяване на недължимо платени данъци, се погасяват по давност. Ако се следва логиката на коментираното решение, може да се заключи, че преклузивният срок по чл. 129, ал. 1, изр. 2 ДОПК дерогира както давностния срок по чл. 111, б. „в” ЗЗД, така и давностния срок по чл. 171, ал. 1 ДОПК. Предвид съществената разлика между преклузивните и давностните срокове по отношение на спиране и прекъсване, посоченото поражда противоречие в практиката на ВАС и по въпроса: „Какъв е видът на срока, в който се погасяват вземанията на данъчно задължените лица за лихви, произтичащи от забавеното възстановяване на недължимо платени данъци – давностен (по ДОПК или ЗЗД) или преклузивен по чл. 129, ал. 1, изр. 2 ДОПК?“, както и по въпроса: „Срокът по чл. 129, ал. 1 изр. 2 ДОПК преклудира правото на данъчно задълженото лице да иска прихващане или възстановяване или преклудира самото му вземане?“.
2.3. Според възприетото в:
· Решение № 14173 от 21.11.2017 г. на ВАС по адм. д. №9579/2016 г., VIII отд.
подобно вземане за лихви на данъчно задълженото лице се урежда от разпоредбата на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД и следователно се прилага кратката давност от 3 години. Това е решението на ВАС, което поражда същинското противоречие в практиката по първия поставен въпрос.
Мотивите са, че подобно вземане защитава интереса на субекти на частното право, поради което то има частноправен характер и следва да се прилага разпоредбата на ЗЗД, а не ДОПК. Наред с това, в посоченото решение ВАС приема, че видно от разпоредбата на чл. 162, ал. 2 във вр. с чл. 129, ал. 1 от ДОПК, липсва изрично посочване на лихвите върху надвнесени данъци като такива, представляващи публични вземания. Чрез метода на изчерпателното изброяване, характерен за публичното право, в чл. 162, ал. 2 от ДОПК са посочени публичните вземания на държавата, а такива съгласно т. 9 във вр. с т. 1 са лихвите за вземания за данъци, но не и лихвите, дължими от държавата. Следователно от кръга на публичните вземания са изключени лихвите върху вземанията на частноправните субекти.
3. Противоречива практика по поставените въпроси е налице и в решенията на първоинстанционните административни съдилища.
3.1. Тезата за прилагане на чл. 171, ал. 1 ДОПК във вр. с чл. 162, ал. 2, т. 9 ДОПК се споделя в:
· Решение №4975 от 12.07.2016 г. на АССГ по адм. дело № 2165/2016 г.;
3.2. Тезата за прилагане на чл. 129, ал.1, изр. 2 ДОПК се споделя в:
· Решение № 3706 от 03.06.2014 г. на АССГ по адм. дело № 3098/2014 г.;
3.3. Тезата за прилагане на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД се отрича в:
· Решение № 7660 от 02.12.2016 г. на АССГ по адм. дело № 6165/2016 г.,
но без да се посочва приложимата разпоредба.
4. Предвид изложеното по-горе в сигнала считам, че е осъществен фактическият състав на чл. 124, ал. 1, предл. 1 от ЗСВ, поради което по преценка на председателя на Върховния административен съд следва да бъде упражнено правомощието по чл. 125 ЗСВ, като, ако председателят сметне, че е налице основание за образуване на тълкувателно дело за уеднаквяване на съдебната практика, с настоящото се прави предложение да отправи искане до колегиите във ВАС за постановяване на тълкувателно решение по следните въпроси:
1.) В какъв срок се погасяват вземанията на данъчно задължените лица за лихви, произтичащи от забавено възстановяване на недължимо платени данъци?
2.) Какъв е видът на срока, в който се погасяват вземанията на данъчно задължените лица за лихви, произтичащи от забавеното възстановяване на недължимо платени данъци – давностен (по ДОПК или ЗЗД) или преклузивен по чл. 129, ал. 1, изр. 2 ДОПК?
3.) Срокът по чл. 129, ал. 1 изр. 2 ДОПК преклудира правото на данъчно задълженото лице да иска прихващане или възстановяване или преклудира самото му вземане?
Резервиран съм към така дефинираните въпроси, защото видно от практиката на органите по приходите, въпросът не се ограничава единствено до вземането за лихви, а всъщност се състои в това доколко законосъобразно е едновременното прилагане на двата института – този на погасителната давност по ЗЗД и този на преклудираното право на иск по чл.129 от ДОПК. Всички цитирани по-горе решения са постановени по оспорване на актове, с които органите по приходите, при неизтекъл преклузивен срок са разпоредили отказ да възстановят претендирани суми с мотив за изтекла погасителна давност на вземането за тях. Нещо повече – органите по приходите разглеждат предвидения в ДОПК преклузивен срок по отношение на допустимостта на искането за възстановяване или прихващане, а давността по ЗЗД по отношение на неговата основателност.
Споделям разбирането, че за вземанията по чл.128 от ДОПК, вкл. и по отношение на дължимите за тях лихви не е предвидена погасителна давност, а преклузивен срок за предявяването им. В ДОПК не се съдържа препратка към общата уредба на давността, нито има правно основание за едновременното прилагане на двата института.
Разпоредбата на чл.129 от ДОПК нито е неясна нито е непълна и подлежи на прилагане според точния ? смисъл.
Споделям като правилно разбирането, че лихвата по чл.129, ал.6 от ДОПК и лихвата по чл.92, ал.10 от ЗДДС са с характер на частноправно вземане, за което не е приложима давността по на чл.171 във връзка с чл.162, ал.2, т.9 от ДОПК.
Вземането за суми, които подлежат на възстановяване, съгласно данъчното законодателство, макар да е частноправно (т.к. негов носител е съответния субект – физическо или юридическо лице по чл.9, ал.1, т.2 от ДОПК), не е възникнало от облигационни или друг вид правоотношения, които се регулират от частното право, а се проявява като последица от едно публичноправно правоотношение между субекти които не са равнопоставени – надвнесен данък, ДДС или данък по ЗДДФЛ за възстановяване, главници и лихви платени по отменен впоследствие акт и др.под. За тези парични вземания е неприложим реда по ГПК.