Обезпечителна мярка „временно отстраняване от длъжността „изпълнителен директор на АД“

Настоящото съчинение представлява критичен коментар на конкретен случай от съдебната практика, в който съдът е допуснал обезпечение на бъдещи кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 240а и чл. 240б от Търговския закон (ТЗ) чрез временно отстраняване на ответника по тях от заеманата от него длъжност на изпълнителен директор, включително и на член на съвета на директорите на акционерно дружество. Проблемът, който поставя уважителното определение на обезпечителния съд^{[1], [2]}, е за границата между съдебната преценка за адекватност на обезпечителната мярка спрямо обезпечителната нужда (наличието на която е предпоставка за допускане на обезпечението по арг. от чл. 397, ал. 1, т. 3 ГПК^[3]) и – в настоящия случай – вътрешнокорпоративната свобода.

Фактическата обстановка

Actio pro socio (искът по чл. 240а ТЗ) е предявен от акционер, който твърди, че изпълнителният директор на дружеството е нанесъл вреди на същото под формата на липси, които акционерът установява чрез преглед на счетоводни документи, стойностите от които сравнява с резултатите от действителна проверка (която обаче не отговаря на изискванията за извършване на инвентаризация съгласно Закона за счетоводството) на складовите наличности на материалните запаси, готовите стоки и суровините.

Искът по чл. 240б ТЗ се основава на твърдението, че изпълнителният директор е сключил неизгодни за дружеството сделки при условия, отклоняващи се от пазарните – няколко договора за заем с лице, с което се намира в брачна връзка. Неизгодността на сключените реални договори се корени както в липсата на икономически обоснована необходимост от кредитиране, така и във факта, че уговорената възнаградителна лихва в полза на заемодателя надвишава неколкократно средната лихва по съотносими кредити съобразно публикувана от Българската народна банка лихвена статистика. Налице е и твърдение, че включително и уговорената мораторна неустойка е в екзорбитантен размер.

Адекватността на обезпечителната мярка е обоснована от молителя с казуистично-прагматични аргументи, произтичащи от конкретните уговорки в устава на акционерното дружество и актуалния персонален състав на участниците в него. Съгласно устава решенията на общото събрание на дружеството, в това число и за освобождаване на член на съвет, се вземат с единодушие. Акционерите в дружеството обаче са само двама – ищецът и ответникът-изпълнителен директор. Същите са членове и на съвета на директорите, като третото лице – член на управителния орган – е дезинтересирано от ситуацията.

Определението на съда по обезпечението

С цитираното по-горе определение съдът по обезпечението е приел, че обезпечителната нужда произтича от факта, че молителят не разполага със законна възможност да възпрепятства неправомерното поведение на изпълнителния директор, поради което е налице реална възможност от настъпването на допълнителни вреди за дружеството. Съдът е възприел, че обезпечителната мярка е подходяща, тъй като органите на дружеството бездействат, при което акционерите не разполагат с друга възможност за отстраняване на изпълнителния директор, предвид факта, че същият е и акционер, притежаващ акции от капитала, съставляващи „блокираща“ квота. При това положение е налице реална опасност, според мотивите на съда, увреждащите действия, осъществявани от ответника, да доведат дружеството до несъстоятелност, което би затруднило изпълнението в случай на положително за молителя решение в исковия процес по исковете му за вреди срещу изпълнителния директор. Съдът приема, че обезпечителната мярка няма да препятства дружеството^[4] при осъществяване на дейността му, тъй като същото може да се представлява колективно от членовете на съвета на директорите му по арг. от чл. 235, ал. 1 ТЗ^[5]. С тези мотиви съдът допуска исканата обезпечителна мярка, без да задължи молителя да внесе гаранция, и постановява незабавното й вписване в Търговския регистър.

Възражения срещу изводите на съда

Без да бъдат поставяни във фокуса на обсъждането останалите предпоставки за допускане на обезпечението в коментирания казус, срещу допуснатата обезпечителна мярка могат да бъдат направени три основни възражения от принципно естество, като и трите се отнасят до изискването обезпечителната мярка да бъде подходяща. Въпреки че изброяването на обезпечителните мерки в чл. 397, ал. 1 ГПК е numerus apertus и че по искане на молителя за конкретно обоснована обезпечителна нужда може да бъде наложена неуредена от закона обезпечителна мярка, която е подходяща като защита за молителя и санкция за ответника, в коментирания казус не може да бъде споделен изводът на съда, че допуснатата мярка отговаря на изискванията на закона.

На първо място, предприемаческата дейност и организационната форма, в която същата се реализира, са обект на закрила, включително и на конституционна – чл. 19 от Конституцията на Република България. Съдебната намеса в предприемаческата дейност на търговското дружество, както и в съществуващите организационни отношения между участниците в дружеството и самото дружество, съответно в отношенията между управителните му органи и дружеството, включително и когато е акт на администрация на материалните правоотношения, е допустима единствено в случаите на изрична законова регламентация^[6]. Компетентността за промяна в персоналния субстрат на управителния орган на АД обаче принадлежи на общото събрание на акционерите. Овластяването с представителни функции по чл. 235, ал. 2 ТЗ в полза на един от членовете на съвета на директорите е в компетентност именно на съвета на директорите. Прекратяването на организационното правоотношение между дружеството и член на негов съвет може да настъпи в резултат от сделка-решение на общото събрание на съдружниците, чието съществено съдържание е в такъв смисъл, както и в резултат на други основания, предвидени в устава или закона. Съдебното администриране на гражданските правоотношения представлява изключение от нормалното им развитие, като разпоредбите, които го уреждат, следва да се тълкуват strictu sensu^[7].

Спирането^[8] (суспендирането), от своя страна, на изпълнението на правата и на задълженията, представляващи съдържанието на организационното правоотношение, не представлява типична последица нито от договорен, нито от законен порядък. Не може да бъде споделен изводът, че такава правна последица може да бъде създадена от съдебен акт, при липсата на норма в такъв смисъл. Нещо повече, в настоящия случай с обезпечителната мярка се постига незаконосъобразен резултат – налагане на волята на един от участниците в дружеството над другия^[9], който противоречи на принципа на равенство между акционерите.

Въпреки че мярката не би могла да се определи като такава, която постига своеобразно предварително изпълнение на едно непостановено положително за молителя решение, доколкото правният спор в коментирания случай не е с предмет организационното отношение между изпълнителния директор и дружеството, същата не може да се определи като подходяща и поради други два значителни аргумента. Единият от тях се състои в това, че съгласно чл. 244, ал. 1 ТЗ законосъобразният минимален брой на членовете на съвет на директорите на акционерно дружество е три лица. Ergo чрез налагането на коментираната обезпечителна мярка се стига до незаконен състав на управителния орган на дружеството^[10]. Същото на свой ред представлява юридически факт, чиято правна последица съгласно чл. 252 ТЗ е прекратяване на акционерното дружество от съда.

Вторият аргумент се състои в това, че actio pro socio представлява иск за присъждане в полза на акционерното дружество на обезщетение за претърпените от същото вреди в резултат от неправомерното поведение на член на съвета на директорите^[11]. Следователно материалното право принадлежи на самото дружество, но поради практически съображения в полза на миноритарния акционер е уредено процесуалното право на иск за защита на чуждо притезание. Налице е хипотеза на процесуална субституция. След като искът по чл. 240а ТЗ е осъдителен иск за плащане на парична сума, то обезпечителната нужда е за съхраняване на патримониума на ответника, който евентуално би се разпоредил с имуществото си по време на висящността на исковия процес и така би осуетил изпълнението на осъдителното решение. Очевидно е, че тази обезпечителна нужда не може да бъде защитена чрез отстраняване на изпълнителния директор. В чл. 240а ТЗ е уредена отговорност за настъпили, а не за бъдещи вреди. В тази връзка буди недоумение мотивът на съда, че с действията си изпълнителният директор би довел представляваното от него дружество до несъстоятелност, което би затруднило осъществяването на правата по бъдещото решение. Патримониумът на един субект не може да служи за удовлетворяване на вземанията на същия този субект.

В заключение, коментираната обезпечителна мярка, макар и да изглежда до някаква степен социално оправдана, е незаконна. Същата противоречи пряко на действащото законодателство, а допускането й по-скоро създава допълнителни конфликтни ситуации и практически проблеми, отколкото да ги ограничава.

Бележки под линия:

^[11] Калайджиев, А. Акционерно дружество. С.: Сиби, 2019, с. 141.