Исторически бележки по повод първичните способи за придобиване на вещни права

1. В своя Втори трактат за управлението Джон Лок изхожда от естественото състояние, в което първоначално хората са се намирали и описва начина, по който се поставя началото на собствеността върху нещата. Човек изначално притежава себе си и своя труд. Светът обаче е общо притежание, общо владение (common state) и благото става собственост (property) на отделния човек, когато той ги присвои (appropriate) посредством труда си (labour). Ако може да се направи един юридически паралел, Лок обрисува една окупация, чийто corpus е някаква форма на труд:

(„[с]ледователно каквото и да вземе, човек го извлича от състоянието, в което природата го е създала и запазила, смесва го със своя труд и го съединява с нещо свое, като по този начин го превръща в своя собственост“).

При това Лок буквално използва модерното виждане за окупацията като аргумент за тезата си за централната роля на труда:

„[и] сред онези, които се смятат за цивилизованата част от човечеството и са създали и умножили позитивните закони за определяне на собствеността (подчертаването мое – Д. Н.), все още действа този изначален природен закон, с който започва собствеността върху това, което до преди е било общо; и по силата на този закон чрез труда, който ги извлича от състоянието на общо владение, в което ги е оставила природата, всяка риба, уловена от някого в океана, това огромно и все още общо владение на хората, както и амбрата, която някой добива там, стават собственост на онзи, положил усилия заради тях. Дори и у нас (подчертаването мое – Д. Н.) при лов, заекът се счита за собственост на онзи, който го е преследвал по време на хайката; понеже заекът е диво животно и на него се гледа като на общо владение, а не като на частно притежание на определен човек, то този, който е вложил труд, за да го открие и преследва и така е извлякъл заека от естественото му състояние, в което той е бил общ, всъщност е поставил началото на собственост“[1].

Горният пасаж дава поле за разсъждения. Тук не става въпрос за критика на Лок, защото той не изследва собствеността в правнотехническия й смисъл, още по-малко си поставя за цел да обсъжда оригинерното придобиване като такова (напротив, за него трудът, който е лично притежание на човека, е „великото основание за собствеността“ (the great foundation of property), защото дава основната стойност на придобитите неща: следователно основна е връзката между притежавания от човека труд и новопридобитото чрез него право).

Примерът на Лок обаче е подходящ за обсъждане на следния въпрос. От перспективата, която текстът ни дава, оригинерното придобиване (окупацията) изглежда наистина като първичния, в смисъл на първия начин за придобиване на собственост. При това няма значение дали естественото състояние се схваща като исторически случило се или като мисловен експеримент.

Положено в юридически контекст, подобно виждане трудно може да бъде споделено. В тази връзка проф. М. Планиол пише:

„Завладяването, което не е освен един факт, може да създава само едно фактическо състояние – владението, собствеността може да възникне само при господството на едно законодателство, което предварително приема индивидуалната собственост, което я организира, и което класирва завладяването между способите за придобиването й. Тъй че завладяването, като способ за придобиване, може да служи за оправдаване на правото на собственост, защото способите за придобиване предполагат теоретическото съществуване от по-рано на правото, придобито чрез тяхното употребление“[2].

Затова за собственост в правен смисъл може да се говори едва когато тя е нормирана. Без някаква, макар и примитивна, юридическа концепция за собствеността, и без правила, по които тя се придобива и съхранява, не може да се говори за собственост като юридическа категория. Следователно трудно може да се твърди, че първичните способи са и първите способи. По-вероятно е обратното: исторически собствеността първоначално се е възприемала като дадена (от Бог или от владетеля), а не като завладяна на основание на някакъв, по думите на Лок, „изначален природен закон“.

Фактическото осъществяване на това, което по–късно ще бъде наречено окупация, обаче исторически би следвало да е първият начин за усвояване на благата; просто след време фактическото ще стане нормативно.

Следователно може да се предположи, че първичните способи не са първите способи за придобиване на собственост. Може би затова в най-старите познати източници на писано право уредбата на способи, които могат да бъдат разглеждани като оригинерни, е повече от оскъдна. А следва да се отбележи, че някои от тях – като кодексите на Липит-Ищар или Хамурапи например – съдържат редица норми, уреждащи наследствени и облигационни отношения, включително хипотези на прехвърляне право на собственост (чрез замяна, покупка, дарение), т.е. значителна уредба на това, което днес познаваме като деривативно придобиване.

Тук следва да бъде направена следната уговорка. През различните епохи е имало различна концепция за собствеността: пълната и неограничена собственост в Рим например се противопоставя на феодалната собственост и още повече на владението, което имат обработващите мирийски земи например в Османската империя. Какво точно се придобива, с други думи, какво се разбира под собственост изобщо в отделните епохи, е важен проблем[3]. Но и без навлизането в дълбочина в него (което е невъзможно в рамките на това изложение), първичното придобиване би могло да се постави в някаква историческа перспектива.

2. От запазените текстове на законника на Ур-Наму (ок. 2100 пр.н.е.) има една разпоредба, която има отношение към приращението, давайки право на собственика на земята, не на заселия реколтата:

Чл. 30 Ако човек наруши правото на друг и засади нивата му, и го съди (за да защити правото си да събере реколтата), твърдейки, че (собственикът) е изоставил (нивата), този човек губи направените разходи[4].

В следващия по време познат кодекс – този на Липит-Ищар (ок. 1930 г. пр.н.е.), се съдържа интересна разпоредба, ползваща лицето, което плаща данъците вместо собственика в продължение на три години:

Чл. 18 Ако господарят или господарката на имот не заплаща данъците, дължими за този имот и друг ги приеме[5], той (господарят) няма да бъде отстранен от имота до три години; (но след три години неплащане на данъците) този, който ги е приел, има право да влезе във владение на имота и (истинският) собственик няма право на никакви искове.

Наистина разпоредбата може да се разбира като своеобразно „принудително откупуване“ на имота. Изразът „няма право на никакви искове“ обаче отпраща към днешното разбиране за погасителна давност. Особеното тук е, че в тригодишния период се извършва плащането, а владението се получава едва след това[6].

Тригодишен период на владение обаче е предвиден в кодекса на Хамурапи – ок. 1750 пр.н.е, в една норма[7], която се явява предтеча на това, което днес наричаме придобивна давност:

„Чл. 30 Ако войник или рибар напусне полето или бостана си, заради задължение, след което друг човек превземе полето, бостана и къщата и извършва задълженията си към тях за период от три години и се завърне войникът или рибарят и си поиска полето, бостана или къщата, те няма да му бъдат дадени, а те остават за този, който я е превзел и извършва задълженията си и продължава да я обработва“[8].

В законника на Хамурапи откриваме и разпоредба, която е близка до приращението към недвижим имот:

„Чл. В Ако мъж построи къща в пространството на съседа си без негово знание, той ще загуби къщата, която е построил, а земята ще бъде върната на собственика й“[9].

Кодексът на Хамурапи е предмет на обсъждане в нашата доктрина още в първите години след откриването му през 1901 г. в Суза (Иран). През 1903 г. проф. Ст. С. Бобчев го представя на няколко страници в нарочна статия (по това време не е бил известен друг, по-стар законник)[10]. Година по-късно д-р Г. И. Кацаров също прави кратък обзор на кодекса[11]. А през 1913 г. Ст. Стефанов прави задълбочен анализ на придобивната давност в него, като част от подготвяното си във Франция съчинение върху давността[12].

Текстът, с който Ст. Стефанов работи, е френски превод и се различава от посочения по-горе най-вече с изискването изоставянето на имота да е от началото на управлението му (“des l’origine de sa gestion”): „нехайството“, както се изразява авторът, трябва да се изразява в напущането на имота, но това напущане трябва да „датира от самия момент, в който стопанинът е добивал право на собственост над тоя имот“[13]. Близкият по време превод на Харпър (1904) също съдържа това изискване („from the beginning of (or, on account of) (his) business neglect his field”). Преводът, който Ел. Бурова предлага, както и преводът на Кинг, не го съдържат. Той липсва и в превода, поместен в сборника под съставителството на Марта Рот. Впрочем самият Ст. Стефанов по-нататък посочва, че изискването за изоставяне от началото на управлението няма „това дълбоко значение“ – то би създало „особна и много трудна процедура за доказване“[14].

Ст. Стефанов счита, че чл. 30 от Кодекса на Хамурапи формално не изисква нито добросъвестност, нито правно основание. Според него обаче добросъвестността следва от „самия принцип на владетелното право във Вавилон“, а законното основание авторът свързва с отказа (напущането на имота) от предишния собственик, като имотът е ставал „един вид условно res nullius“. Aвторът посочва, че е налице изискване за намерение (animus domini)[15]. Интересно е обяснението за трите години, което дава Ст. Стефанов. Той подкрепя теорията, че срокът е обусловен от приложимия способ за посев. Така двегодишният давностен срок в Древен Рим се обяснява с двуполевото стопанство; в Русия – триполевото стопанство обяснява тригодишната давност; седемте години пък са били съответният период у древните евреи. Според Ст. Стефанов триполевата система по времето на Хамурапи може да се изведе от чл. 44 от Кодекса и обяснява същия срок, предвиден за придобивната давност[16].

Следва да се отбележи, че Кодексът на Хамурапи разпознава изгубилия вещта като нуждаещ се от специална защита. Чл. 9 нарича „крадец“ продавачът на една изгубена вещ; истинският собственик има право да си върне вещта, продавачът е заплашен от смъртно наказание, а купувачът има право да възстанови заплатените от него пари „от къщата на продавача“[17]. Впрочем концепцията, че намерилият вещта, ако не съобщи по надлежния начин за това, не е по-различен от крадец, е възприета в римското право и просъществува и в модерното право: именно на такъв може да се „приравни“ „намервачът в тоя случай“, пише Г. Попов[18]. Закрилата на изгубилия вещта е възприета и днес (чл. 78, ал. 2 ЗС).

Що се отнася до текста, подреден като „чл. В“, той звучи изключително модерно. Не само защото собствеността на постройката в този случай следва собствеността върху земята, а и защото по отношение правата на подобрителя в чуждия имот е от значение знанието на собственика на този имот. Тук трябва да се посочи връзката между разрешението в древновавилонското право и текста на чл. 85 ЗИСС (отм.). Последният е давал възможност да бъде преодоляно приращението в полза на собственика на земята, когато съседът при строеж завземе част от чуждата земя, и съответно е позволявал зданието и завзетата земя да бъдат признати за собственост на „строителя“, но само ако построяването е станало при знанието на собственика на земята и без възражение от него[19].

В по-късните Закони от средноасирийския период – Middle Assyrian Laws (MAL) (ок. 1076 пр.н.е.) също се среща разпоредба, засягаща приращението:

„Чл. В – 10 Ако човек изкопае кладенец и построи постоянно здание[20] в земя, която не е негова, той губи иска си за кладенеца и зданието; трябва да го ударят тридесет пъти с пръчки; той трябва да прекара в служба на царя 20 дни…“ (по-нататък смисълът се губи поради многото празнини).

Малко по-нататък се защитават правата на подобрителя при знанието на собственика на земята по следния начин:

„Чл. B-12 Ако човек засади овощна градина, изкопае кладенец или отгледа дървета в нива, принадлежаща на (негов близък) и собственикът на нивата разбере, но не (възрази), овощната градина остава само за засадилия я; той трябва да даде на собственика на овощната градина друга нива в замяна“.

Но ако такова знание липсва, действа режимът на приращението:

„Чл. В-13 Ако човек засади овощна градина или изкопае кладенец, отгледа зеленчуци или дървета в поле, което не е негово, и обвиненията срещу него бъдат доказани и той е признат за виновен, когато собственикът на полето се появи, има право да получи овощната градина заедно с (новите) съоръжения“.

Следващите две разпоредби от MAL се отнасят до преработването: на този, който копае материал в чужда земя и прави тухли, ще му вземат тухлите, ще заплати глоба, ще понесе бой с пръчки и трябва да положи принудителен труд. Следователно в тази хипотеза преработването на чужд материал не е придобивен способ. От текста на чл. B-14 и B-15 не става ясно дали преработващият трябва да е недобросъвестен или не.

Може би най-интересни са разпоредбите, уреждащи продажбата на чужда движима вещ:

„C-4 [Ако човек] продаде [вол, или] магаре, или кон, или каквото и да е друго животно, което не е негово, а е в неговата къща като залог, […], той трябва да даде [друго животно], без да връща среброто. Ако [не даде друго животно], той ще изгуби среброто си. Собственикът [чието животно е било в къщата на продавача] има право да си вземе животното; купувачът на животното [има право …] неговото сребро от продавача […]“.

Касае се следователно за възмездна сделка (продажба), продавачът е обсебил вещта (злоупотреба на доверие), т.е. тя не е нито намерена, нито открадната. Купувачът ще придобие собствеността оригинерно, ако продавачът обезщети собственика с друго животно. В противен случай обаче придобивен способ няма да е налице, а евинцираният купувач ще търси това, което е дал, обратно от продавача. В този член е без значение добросъвестността на купувача; в следващия обаче тя заема централна роля:

„C-5 [Ако човек открадне (?) от] ливада вол, магаре, или кон, или каквото и да е друго животно, което не е негово, и след това го продаде на друг човек на преобладаващата[21] цена и купувачът не знае (че това е откраднато имущество) и плати тази цена, продавачът трябва да възстанови откраднатите стоки, така както […]“.

Въпреки че тексът е непълен, може да се допусне, че в този случай купувачът е придобивал собствеността. Следователно не се предоставя и по-специална защита на собственика на открадната вещ (различна от обезщетението, което най-вероятно е предвидено за него в края на разпоредбата). Цитираният текст дава основание също така да се твърди, че концепцията за добросъвестността на приобретателя не е въведена за пръв път в римското право, както по-рано се е смятало[22].

Собственикът на изгубена вещ е защитен и съгласно разпоредбите на Хетските закони (Hittite Laws), записани за пръв път в периода 1650-1500 пр.н.е и по-късно коригирани[23]. Чл. 45 едновременно разрешава вещните, облигационните и наказателноправните въпроси, които повдига намирането на изгубената вещ. Той предвижда, че който намери нечии инструменти, трябва да ги върне на собственика им, а последният му дължи възнаграждение. Ако инструментите не бъдат върнати, намерилият ги се счита за крадец. Чл. 71 от Хетските закони съдържа подобна разпоредба по отношение на този, който намери животно (вол, кон или муле).

3. Според Ст. Стефанов в староеврейското (библейско) право е имало три вида давност: отрицателна, едногодишна и погасителна по отношение на дълговете. Недвижимостите се делят на две категории: такива, които са давали доход периодически, и такива, които са давали доход през цялата година. Първата категория не може да се притежава вечно: на всеки 50 години владетелното право се прекратява и това е отрицателната давност:

„Послешните сделки и спекулации със земята, преди всичко, не са били освен временни сделки, и то не върху самата земя, но върху плода, който се е предполагало, че ще даде тая земя… По такъв начин, всички направени сделки в продължение на 50 години изгубват своята юридическа сила, тъй като човешката дейност се е възвръщала всеки период от 50 години към своите първоначални условия“[24].

Отрицателната давност е обяснена по следния начин:

„Първобитната давност в библейкото право или тая, която нарекохме отрицателна давност, заключава в себе си такава сила, по която с изтичането на 49 години всякакво съмнение досежно имотите и главно тия от първата категория, трябвало е да изчезне, тъй като юбилейната година ще възстанови всеобщо равновесие по всички посоки на правни отношения, като се стреми да възвърне всичко към първоначалния му източник, а не към крайния резултат, какъвто си усвои впоследствие талмудическото законодателство и какъвто Моисей е допущал до известна степен, досежно имотите от втората категория“[25].

Авторът посочва, че прехвърлянето на недвижимите имоти у древните евреи приличало по-скоро на залог, отколкото на продажба, защото продавачът винаги е можел да изкупи вещта. Казаното не важи за жилищните постройки в укрепените градове. Те са можели да се изкупят в срок от една година и спрямо тях юбилейната година „не е имала никакво влияние“[26]. Това е вторият вид – едногодишната давност. Но от перспективата на модерното право текстът напомня на определянето на срок, през който може да се упражни право, прилично на модерното право на изкупуване:

Ако някой продаде къщата за живеене в ограден град, тогава може да я откупи в разстояние на една цяла година от продажбата й; за една цяла година той ще има право да я откупи“ (Левит, XXV, 29).

Третият вид давност – погасителната, по отношение вземанията, е била седемгодишна.

Ст. Стефанов посочва, че поначало принципът на Моисеевия закон е за вечната собственост,

„при условие, че началото си тая собственост води от завладението (occupatio), който принцип напълно отрича каквато и да е било възможност посредством времето да се създаде собственост in res“.

Така библейската собственост авторът противопоставея на римската, която е преходна, тъй като „времето е могло да създаде право на собственост“. Моисеевият закон защитава първоначалния собственик от действията на последващия, а римският закон – при определени условия – последващия от действието на предходния. Така един от най-важните способи за придобиване на право на собственост по Моисеевия закон се явява не давността, а окупацията[27].

4. В Древен Рим първичното придобиване постепенно се превърнало във важна част от правния живот. Познати са били много от способите, които и днес имат значение: завладяването (occupatio), съединението (accessio), смесването (specificatio), намирането на съкровище (thesaurus, inventio thesauri), придобиването на плодове (separatio) и давността (usocapio, a по-късно и преторската praescriptio longi temporis)[28].

При завладяването се е придобивало право на собственост върху една ничия вещ /res nullius/ – например дивеча, птиците и рибите (D 41,1,1, pr и 1), както и неманципните вещи, които са изоставени (деренликвирани, res derelictae), както и върху неприятелските вещи. Придобивали са се както движими, така и недвижими вещи (например новопоявилите се острови). При завладяването се изисквали corpus (фактически действия по завладяването) и animus (намерение да се завладее вещта за себе си или за другиго). Съединението е можело да бъде както между движими, така и между недвижими, и между движими и недвижими вещи. Правилото, че всичко посадено и построено следва собствеността върху земята (superficies solo cedit), е утвърдено в Древен Рим (D 6,1,38; D 41,1,7,13; D 41,1,7,10). Смесването поначало е водело до съсобственост върху новата вещ между собствениците на материалите. Ако обаче смесването може да се разглежда и като преработване – например направата на медовина от мед и вино, ще възникне въпросът, дали новата вещ няма да е собственост на изработващия (D 6,1,5,1). Самото преработване е поставяло редица проблеми пред римските юристи. Философският въпрос, дали формата доминира над материята или обратно, е мотивирал следните разрешения. Сабинианците са давали примат на субстанцията и следователно са считали, че собственик на новата вещ е собственикът на материала. Обратно, прокулеанците виждали определящото в новата форма и са давали правото на изработилия вещта. Съществувало е и трето разрешение – ако спецификацията е възвратима (изработената вещ да се върне в първоналното си състояние), следва да е валидно мнението на сабинианците; в противен случай – на прокулеанците (D 42,1,7,7). Това междинно правило е утвърдено от Юстиниан. Съкровището е представлявало отдавна отделени ценности, за които няма спомен, така че те повече нямат собственик (D 41, 1, 31, 1). Собственик на съкровището първоначално е бил този, в чийто имот е било открито. По-късно император Адриян определил половината от съкровището на онзи, който го е открил, но случайно, и половината за собственика (Ins. Just, 2,1,39[29]). Добросъвестният владелец е придобивал плодовете (D, 22,1,25,2, D, 41,1,48,1). Придобиването се е извършвало чрез сепарация (от момента на отделянето им), в отлика например от плодоползвателя, който е придобивал чрез перцепция (чрез събирането им).

Важно е да се отбележи, че узукапията е изисквала наличието на правно основание – iusta causa usocapionis, iustus titulus[30]. Това правно основание е трябвало да представлява юридически акт, насочен към прехвърляне на собствеността[31] – продажба, дарение, завет. Близостта с основанието по чл. 70, ал. 1 ЗС е видна. Чрез правното основание узукапията е била свързана със самия (неосъществен) деривативен способ до такава степен, че римските юристи са различавали usocapio pro emptore, usocapio pro legato, usocapio pro donato. Основанието е определящо и необходимо: „… онова, което не е купено, не може да се придобие по давност pro emptore“ – D 41, 4,2,6[32]. Узyкапията е уредена в Закона на Дванадесетте таблици, не е включвала провинциалните имоти и е водила само до квиритска собственост (срокът е бил 1 година за движими вещи и 2 години – за недвижими имоти). В отлика прескрипцията е била достъпна както за римските граждани, така и за перегрините, и се е отнасяла до провинциалните имоти[33]. Тези два института са предтеча на модерната придобивна давност. Узукапията, като придобивен способ, е действала ipso iure, докато прескрипцията, която е по същество възражение срещу ревандикацията на собственика, се е прилагала ope еxeptionis. (Ясно може да се проследи коренът на продължаващия и днес спор за дву- или триелементния състав на придобивната давност). Срокът на прескрипцията бил 10 години, когато владелецът и собственикът били в една и съща провинция, и 20 години, ако били в различни. Различните срокове при отсъстващ и присъстващ собственик са възприети по-късно във Френския граждански кодекс. През 531 г. Юстиниан обединил двата института в един, чието действие било ipso iure[34]. Срокът за движимите вещи станал 3-годишен, а за недвижимите – 10, съответно 20 години. Важно е да се отбележи, че Юстиниан е въвел и praescriptio longisimi temporis (наричана още usucapio extraordinaria, която изисквала 30, в някои случаи 40-годишно владение), при която правно основание (iustus titulus) не се изисквало, но оставало изискването за добросъвестност (bona fides)[35]. Има сведения, че тридесетгодишната praescriptio longisimi temporis, при това, без да се изисква правно основание и добросъвестност, била въведена още през 424 г. от Теодосий Велики, но без да се премахва преторското право в останалите случаи[36].

5. Народите, които наследяват Римската империя, възприемат института на praescriptio longisimi temporis: тя преминава например в Lex Burgundionum (края на 5 в.) и Lex Visigothorum (7 в.), във френското обичайно право и в Corpus iuris canonici (чието начало е поставено в 12 в. от т.н. Декрети на Грациан – Decretum Gratiani, Concordia discordantium canonum). В каноническото право обаче концепцията за добросъвестност е изменена – владелецът трябва да е добросъвестен през цялото време, до придобиването на собствеността [37].

Институтът на придобивната давност започва да бъде смесван с този на погасителната давност от глосаторите, което води до въвеждането на общи правила в Code civil, съответно в италианския Codice civile (отм.)[38], а оттам и у нас, в отменения ЗД („давността е средство за придобиване на едно право или за освобождаване от едно задължение…“ – чл. 1 ЗД (отм). В каноническото право обектите на владение се схващат по-широко: владеят се облигационни права, семейни права и права на лично състояние.

В отлика от узукапията и прескрипцията и извън някои особени случаи, придобиването на движими вещи от придобилия a non domino добросъвестeн владелец не било познато като самостоятелен способ в Древен Рим[39]. Видя се обаче, че в древността придобиването на движима вещ от несобственик не е непознато (C–5 MAL).

Все пак институтът, който днес познаваме като придобиване на движимата вещ от добросъвестения владелец, има корените си от Ранното средновековие и минава през няколко периода[40]. През 6-13 в. е важала максимата „По отношение на движимостите не може да се упражнява правото на следване“ („Meubles n’ont pas de suite”). Тя се е разбирала като забрана за ревандикация от страна на собственика, с изключение на случаите на крадени и загубени вещи. Последният е имал само личен иск срещу прекарните владелци. Така загубата на собствеността се обяснява с липсата на иск към третото лице, дори и то да е недобросъвестно[41]. По Lec Salica (закона на Салическите франки) например са познати само три вида искове за получаването на движима вещ: ex fidae facta (вещта се дължи на основание тържествен договор), re praestita (дадена е например под наем, т.е. на прекарен владелец) и actio ex delicto (претенцията за крадена вещ). Г. Попов обяснява това състояние със слаборазвитата правна култура на народите, наследили Римската империя, включително липсата на завършена концепция за собствеността. Дори искът за връщане на крадената вещ не се е основавал на правото на собственост на ограбения, а на „едно докачение и една причинена щета от страна на крадеца“. Искът за изгубената или крадената вещ обаче е можел да се предяви и срещу всяко трето лице, защото държателят на крадената вещ „по самото обстоятелство, че владее тази вещ, е тоже третиран като крадец“. Искът е можел да се предяви в срок от една година и един ден[42].

По-късно, през 14-16 в., на собственика му е било признато правото да ревандикира движимата вещ, а споменатото правило е останало да действа само за ипотекарните кредитори (“Meubles n’ont pas de suite par hypotheque”). Това разрешение обаче е затруднявало оборота; правото на ревандикация е започнало отново да се отказва на собственика, който е поверил вещта си на едно друго лице, и то после се е разпоредило с нея. Приета е била новата максима: „По отношение на движимостите владението замества юридическото основание“ („Possession vaut titre”). При приемането на Code Civil тя вече се е считала за „банална“, но този Кодекс „обръща нещата“ – преди злоупотребата на доверие е била изключение при една позволена ревандикация, докато сега ревандикацията е забранена, с изключение на крадените и загубените вещи[43]. Посоченото правило се е схващало по различен начин: като мигновена (минутна) давност, като необорима или оборима презумпция, както и като самостоятелно придобиване[44]. На свой ред авторите, които виждат в посоченото правило самостоятелно придобивно основание, спорят дали то има първичен или производен характер. Различни мнения се наблюдават и в българската доктрина[45]. В България правилото е било възприето в чл. 35 ЗД (отм.), а след това и в чл. 323–325 ЗИСС. Израз на неговата философия са чл. 31 ЗЗД (отм.), както и чл. 314–315 ТЗ (отм.). Мнението, че сегашният чл. 78 ЗС урежда първичен състав, е общоприето.

Въпреки оскъдните източници, може да се предположи, че средновековното законодателство по българските земи също е познавало придобивната давност. Тя е била утвърден институт във Византия, а в руските земи е нормирана в Псковксата Судна Грамота от 13 в. Затова би било логично да се допусне, че тя не е била непозната и на правото у нашите земи, още повече, както посочва Ст. Стефанов, „… България винаги е била като звено между Русия и гърко-римското право…“[46]. Наистина паметниците, с които разполагаме, не съдържат норми относно придобивната давност. Въпросът остава спорен. Земеделският закон (Зем.З) обаче урежда правото на приращение върху посевите, когато са засяти от друг без знанието на собственика (чл. 2 Зем.З), както и положението на този, който сече чуждата гора, като разработва и засява мястото (чл. 20). В тези случаи всичко е за собственика. Принципът superficies solo cedit обаче не е спазен в следващия чл. 21 Зем.З: когато някой си построи къща или засади лозе в чуждо място, собственикът, когато се завърне, не може да събори къщата или да изкорени лозето, освен ако подобрителят откаже да му предостави равностойно място. Тук е видна приликата с цитирания по-горе чл. В-12 от Законите от Средноасирийския период (MAL). Обаче тази разпоредба, макар 1500 г. по-стара, предлага сякаш по-модерно разрешение: правото на подобрителя да придобие овощната градина срещу друга нива в замяна възниква само ако собственикът знае, но не възразява.

6. Въпреки че Шериатът забранява отнемането на чужди имоти без правно основание[47], османското право също е познавало оригинерното придобиване. Придобивна давност в познатия й вид не е съществувала; по-скоро се касае за погасяване на иска за връщане на имота. Това е било така както по Закона за земята от 1609 г., така и по Закона за земите от 1858 г. (чл. 20, чл. 78) и Османския граждански кодекс – Меджеллето (чл. 1660)[48]. Чл. 20 от Закона за земите обаче изисква безспорно владение от заелия земята, което дава основание на д-р Цв. Петкова да приеме, че това е „първата правна норма, чието съдържание разкрива основните белези на придобивната давност, и по този начин е своебразен предшественик на този институт“[49]. (Разбира се, казаното е съобразено с особения статут на земите в пределите на Османската империя – мирийските земи са били собственост на държавата, това, което е можело да се придобива по давност по отношение на тях, е правото на владение – обработване). Според д-р А. Димитров обаче по-скоро чл. 78 от Закона за земите урежда десетгодишна придобивна давност (за правото на постоянно владение), и то по отношение на мирийските земи, които са „станали държавни по безнаследственост“, т.е. придобиването е срещу Османската държава[50]. Чл. 78 от Закона за земите е уреждал придобиването на постоянно владение и на земи мирие, и мевкуфе (мирийски земи, обърнати на вакъфски имоти). Прилагала се е и 36-годишна давност не за владението, а за собствеността, за която обаче не е имало изрична разпоредба в цитираните закони, а е била въведена с решение на комисията, изготвила Меджеллето, и утвърдена със Султанско ираде след Освобождението – през 1882 г. То отново касае погасяването на исковете, но за голата собственост (рекабе) – в 36-годишен срок[51]. По отношение на вакъфските имоти също се е прилагала 15-годишна погасителна давност за владението и 36-годишна давност за голата собственост[52]. По отношение на земите мюлк Меджеллето предвижда 15-годишна давност. Когато след Освобождението българските съдилища продължават да прилагат османското право (до влизане в сила на Закона за давността през 1898 г.), утвърждават следното: чрез давностно владение от 15 г. се придобиват бившите земи мюлк, а от 10 г. – мирие. Не се е изисквала нито добросъвестност, нито правно основание. Д-р Т. Теодоров посочва, че по този въпрос съдебната практика е константна[53].

По отношение на сервитутите, освен обикновената давност (15 години за земите мюлк, 10 години – за мирие, и 36 за вакъфските имоти – чл. 1662), Меджеллето (чл. 1224) е допускало още и придобиване по давност, когато владението съществува от незапомнени, древни времена (ab antique), включително по отношение на прекъсваните и невидимите сервитути[54]. В този смисъл е и практиката на ВКС – когато за разглежданите случаи е бил приложим Османският граждански кодекс (Решение № 141/1923, I г. о., Решение № 139/1924, II г. о.[55]). Особено е било разрешението на османското право по отношение на придобиването на плодовете. Проф. Й. Фаденхехт посочва, че правото на собственика се е разпростирало само върху тези плодове, „които от само себе си се пораждат“. Но които се добиват вследствие на обработване и засяване, са собственост на този, който е вложил труда. „Този принцип – посочва авторът – турското право го прилага последователно във всички случаи, в които се касае за придобиване естествени плодове от земя чрез обработване, чрез работа“[56]. Османското право е познавало и откриването на съкровище като придобивен способ (то се е поделяло между държавата, собственика на земята и откривателя, но последният не е имал право на нищо, ако е търсил съкровището въпреки забраната на собственика)[57]. А при преработване правото върху новата вещ винаги се е придобивало от преработващия[58]. Окупация се е допускала за вещи, които нямат собственик (мубахъ)[59].

7. Българското обичайно право от 19 в. също познава първичното придобиване. П. Оджаков споменава лова, намирането на вещ, преработването, както и това, което „от вятър и река е донесено на нечия земя“[60]. Проф М. Андреев изрично посочва, че обичайното ни право през 19 в. познава както производните, така и първичните способи[61], като посочва окупацията, намирането на съкровище, намирането на вещ, чийто собственик е неизвестен. Спорно е дали придобивната давност е възприета в обичайното ни право:

„Не смятат и никак не признават правата по давност:

Чуждото никога не умира. Чуждото никога не се губи. Чуждото и на Великден се взема. Чуждото свое не става“.

Така отговаря П. Оджаков на въпроса, дали по обичая се признава узукапиото. Същевременно обаче на въпроса за окупацията той посочва, че който обработва пустите имоти без господар и плаща на властта данък, „но трябва да го знаят съседите“, може да си ги присвои. Но явно така могат да се придобият не само пустеещи имоти: по-нататък П. Оджаков продължава:

„Обикновено се чува да се говори, че който оре чужда нива десет години за себе си, той може да си я присвои. Затова собствениците на земята, за да избягнат тази опасност, сменят работниците най-малко по два пъти на десет години“[62].

Явно е съществувала възможност за придобиване, след като самите собственици са взимали подобни мерки.

Окупацията се е допускала за пустеещи земи. Съкровището („онуй съкровище (пари), което е закопал някой в земята, с цел да го охрани от крадци“[63]) е ставало собственост на този, който го намери, според проф. Бобчев и П. Оджаков[64]. Това дава основание на проф. М. Андреев да подчертае разликата между римското и обичайното българско право: никога, посочва авторът, собственикът на земята не е имал право да претендира за част от съкровището[65]. Но ако при изкопни работи, за което са наети работници, същите открият съкровището, то се е падало на стопанина, според данните на Д. Маринов. Последният е давал „по нещо на копачите, ако са чужди хора“, но не защото имат това право – те няма да му „стават ортаци“, а за да запазят в тайна съкровището, за да не го вземе „правителството“[66]. Намерилият чужда вещ поначало не ставал собственик. Има противоречиви сведения дали той винаги е дължал възнаграждение на открилия вещта[67]. Но ако стопанинът е неизвестен и няма възможност да се издири, вещта е ставала собственост на този, който я е намерил. По отношение на преработването е било познато правилото, че вещта принадлежи на този, който я е изработил[68]. Познато е било и правилото, че посажденията следват собствеността върху земята: „тия дървета са на тогози, чието е мястото; онзи да не е садил дърво в чуждо място“[69].

8. След Освобождението делението на земите на такива, върху които може да има само владение (мирие), и такива, върху които може да има пълна собственост (мюлк), е изоставено. Възприета е римскоправната концепция за пълно право на собственост и то е прогласено от чл. 67 от Търновската конституция за неприкосновено[70]. Същевременно младата българска държава трябва да уреди въпросите на собствеността както на избягалите мюсюлмани, така и на българите, които са обработвали земите мирие (върху които е имало само особено право на владение, не и на собственост). Част от правните инструменти, с които се търси разрешение на тези проблеми, са близки до понятието за придобивна давност и на практика представляват оригинерно придобиване. Така завърналите се след Берлинския договор мюсюлмани имат право да предявят претенции за земите, които са им принадлежали (мюлк), но и които само са обработвали (мирие). Учредени са временни комисии, които проверяват предявените права и въдворяват във владение завърналите се мюсюлмани по административен ред, с решение. След изтичането на три години от това решение „всеки владетел … трябва да се яви пред окръжното съдилище, за да вземе един редовен документ за право на собственост“ – Указ № 33 от 24.07.1979 г.[71]. Наистина по-късно ВКС признава на въдворителните съдебни решения ретроактивно действие[72], но това не е пречка да се види близостта на посочения институт с придобивната давност.

По отношение на селяните, обработвали мирийски земи, важно значение има Законът за подобрение състоянието на земеделското население по господарските и чифлишки земи от 10.12.1880 г. Той прогласява правото на собственост на всеки жител на господарска земя върху „ония места, който е работил и работи, и на ония, от които е имал право да се ползва“ (чл. 3). Следващият чл. 4 на практика урежда придобивна давност: „всеки жител, който е работил непреривно 10 години едни и същи чифлишки земи, става техен собственик“. Чл. 5 пък урежда правата на този, който е работил различни земи: той ще придобие собственост върху „толкова земя, колкото е потребно за прехраната на цялото семейство“. Чл. 6 прогласява всички семейства, които живеят по чифлиците, за собственици на къщите и техните принадлежности, в които са живели поне 10 години[73]. Оригинерно придобиване е предвидено и в чл. 10 от Закона за черкезките и татарски земи от 14.12.1880 г.

Поначало валидизационните закони (приемани в периода 1883–1943) не водят до оригинерно придобиване на собственост. Следва обаче да се отбележи, че състав, близък до днес уредената кратка придобивна давност, откриваме в Закона за извършените с частни актове продажби на недвижими имущества от изселилите се из България български и чужди поданици: продажбите, извършени с частни актове, ще се приемат за валидни, ако продавачът е бил действителният собственик, за същия имот няма издаден крепостен акт на трети лица и че купувачът го е владял в петгодишен срок след продажбата. Днешната кратка давност (чл. 79, ал. 2 ЗС) предвижда всъщност много близък състав: петгодишното добросъвестно владение на имот на основание прехвърлителен договор със собственика, но в опорочена форма, дава възможност на владелеца да придобие собствеността оригинерно.

Оригинерното придобиване е нормирано ясно и в съответствие и в духа на модерните за онова време законодателства в Закона за давността от 1898 г. и Закона за имуществото, собствеността и сервитутите от 1904 г. В първия се съдържат разпоредби относно придобивната давност и придобиването на движими вещи от добросъвестен владелец. Вторият урежда още и окупацията, приращението, намирането на съкровище, придобиването на плодовете от добросъвестния владелец.

Направените исторически бележки не претендират за изчерпателност. Те целяха само да положат първичните способи в историческа перспектива и да провокират дискусия.

 

Бележки под линия:

[73] Цит. по: Теодоров, Т. Цит. съч., с. 14.