Възможно правно основание за добросъвестно владение ли е заветът ?

                         

               (Статията е публикувана за пръв път в сп. "Собственост и право", 2015, кн.3, приложение)

За да бъде владелецът добросъвестен, той трябва да владее имота на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик, или че предписаната от закона форма е опорочена.

Заветът се сочи като едно от възможните правни основания за добросъвестно владение и в литературата, и в съдебната практика. Редица автори поддържат тази теза¹, въпреки, че се аргументира и обратното мнение². Върховният съд ясно е изразил същото становище в т. III от Постановление No 6 от 27 декември 1974³. То се цитира безкритично в редица съдебни актове, включително и принадлежащите към най-новата практика⁴.

Mогат да бъдат изведени три проблема, свързани с особеностите на самия завет, които поставят на изпитание годността му да бъде правно основание за добросъвестно владение.

Първо: няма спор, че правното основание, което ползва добросъвестният владелец, трябва да бъде годно да прехвърли вещни права. Следователно то не трябва да бъде нищожно. Но заветът на една определена вещ, която не е собственост на наследодателя към момента на откриване на наследството, е недействителен (чл. 19, ал. 1 ЗН). Следва да се изясни какъв е характерът на тази недействителност и няма ли тя да се отрази на годността на основанието.

Второ: въпросът за добросъвестността на заветника се усложнява от обстоятелството, че самото завещание не представлява достатъчна легитимация, особено що се отнася до недвижимите имоти. Въпросът е дали може да се твърди, че заветникът ще бъде добросъвестен, ако просто основава владението си на завета; правната, а и житейската логика изисква проверка на завещаните права и легитимация посредством титула на наследодателя (например нотариален акт, съдебно решение по конститутивен иск, писмен договор с общината или държавата).

Трето: за да прехвърли права, заветът трябва да бъде приет. Приемането представлява отделна едностранна сделка. Това налага изследване на въпроса за мястото на тази сделка във фактическия състав на добросъвестното владение.

Първият и вторият проблем поставят под съмнение завета като правно основание само когато е завещан чужд имот. Но основанията за добросъвестно владение са два вида – (1) перфектни основания, при които обаче праводателят не е собственик, и (2) основания с порок във формата, при които праводателят е собственик. Третият посочен проблем се отнася за завета като правно основание по принцип, независимо дали е завещателят не е бил собственик, или формата на завещанието е била опорочена.

Посочените проблеми ще бъдат предмет на обсъждане в следващите редове.

 

§1. Недействителност на завета на чужда определена вещ

В литературата са изказани две основни тези по отношение на недействителността по чл. 19, ал.1 ЗН. Според първата се касае само за противопоставимост. Втората настоява, че е уреден специален случай на нищожност.

1.1. Тезата за недействителността като непротивопоставимост.

1.1.1. Четири аргумента.

Академик Василев е категоричен: „Изразът на чл. 19 ЗНасл. ……… не може да се тълкува в смисъл, че волеизявлението е нищожно. Това правило, създадено през 1949 г., не означава друго освен, че заветникът не придобива собственост, щом завещателят не е бил собственик. По него време с израза недействителност се обхващаше и непротивопоставимостта на акта за разпореждане, извършен от несобственик, по отношение на действителния собственик”⁵.

В най-ново време виждането за недействителността по чл. 19, ал. 1 ЗЗД като валидност, но непротивопоставимост, се поддържа от д-р Иво Дачев. Освен различните значения на думата „недействителност” (ще нарека това п ъ р в и аргумент), той изтъква и още три аргумента⁶.

В т о р и я т аргумент се отнася до възприетата у нас концепция за нищожност. Тя е изначална. Нищожната сделка не се санира, но и валидната сделка не може в един по-късен момент да се окаже нищожна. А доколкото изискването на чл. 19, ал. 1 ЗН е свързано с момента на откриване на наследството, ясно е, че при извършване на завещателния акт тази недействителност е под въпрос. Тя е възможна, но не е настъпила. Този аргумент включва и въпроса за отмяната на завета по чл. 41, ал. 1 ЗН, която се обхваща от общата хипотеза на чл. 19, ал. 1 ЗН. Доколкото само валидни сделки могат да бъдат отменяни, логично е заветът да е бил действителен, и – както беше вече посочено – няма как да стане впоследствие изначално нищожен⁷.

Т р е т и я т аргумент се основава на сравнение между двете алинеи на чл. 19 ЗН. Чл. 19, ал.2 ЗН изрично обявява заветът на родово определени вещи за действителен. Според автора тази действителност произтича от обстоятелството, че при родово определените вещи не се поставя въпросът за противопоставимостта. И след като именно противопоставимостта е разликата между двете хипотези, валидността на завета по втората алинея е аргумент в подкрепа на валидността на завета по първата алинея⁸.

Според ч е т в ъ р т и я аргумент, недействителността по чл. 19, ал. 1 ЗН „която има ограничен обхват и няма действие по отношение на всички, е аналогична на уредената в чл. 76 от ЗН”. Авторът припомня, че по отношение на чл. 76 ЗН е постановено Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1/2004 г., ОСГК, в което се приема, че употребеният термин „недействителност” следва да се разбира като „непротивопоставимост”⁹.

Всеки един от посочените аргументи следва да бъде обсъден.

1.1.2. Контрааргументи

Законът за наследството влиза в сила на 29.04.1949 г.¹⁰ По това време действа Законът за задълженията и договорите от 1893 г. (ЗЗД (отм.)¹¹. Той изполва термина „недействителност” в два основни случая:

– когато урежда абсолютна нищожност (например чл. 65 – недействителност на условие, противно на добрите нрави и закона; чл. 219 – изискването договорите за прехвърляне на недвижими имоти да се извършва с нотариален акт; чл. 229, чл. 230 – забрана за купуване/придобиване от определени лица; чл. 232 – продажба на права от неоткрито наследство);

– когато урежда унищожаемост ( например чл. 13 -20 – съгласие, дадено при грешка, измама, насилие).

Но ЗЗД никъде не си служи с термина „недействителност” само и единствено като непротивопоставимост.

Съмнения могат да възникнат при продажбата на чужда вещ (чл. 231 ЗЗД (отм). Според проф.Н.Меворах, д-р Д.Лиджи и д-р Л.Фархи този договор е унищожаем. Право да предяви унищожаемостта има купувачът в общия тригодишен срок по чл. 205 ЗЗД (отм.)¹². Тезата за унищожаемост се споделя в редица решения на ВКС (Решение No 351от 1920 г.Решение No 443 от 1929 г., Решение No 267/1935 г¹³). Според проф. Диков обаче продажбата на чужда вещ е относително недействителна¹⁴. Въпросът за относителната недействителност ще бъде разгледан по-долу.

В доктрината от времето на ЗЗД (отм) под термина „недействителност” се влагат различни значения.

Димитър Тончев, в своя Коментар на ЗЗД, посочва: „Нашия закон говори на много места за недействителносттта на договорите, за това ние намираме за необходимо да се спрем върху термина н е д е й с т в и т е л е н, който има двояко значение. С този термин нашия законодател обозначава както онези недействителни договори, които по закона са такива, т.е., които се считат за н е с ъ щ е с т у ю щ и , ….. така и онези, които са недействителни в този смисъл, че не могат да бъдат унищожени……”¹⁵. По – нататък авторът се позовава на чуждестранната доктрина в същия смисъл.

Проф. Любен Диков, в своя Курс по гражданско право, отбелязва, че понятието за недействителни сделки няма точно установено съдържание. Той посочва следните видове недействители сделки: 1) н е д о в ъ р ш е н и т е; 2) у н и щ о ж а е м и т е; 3) н и щ о ж н и т е; 4) о т н о с и т е л н о н е д е й с т в и т е л н и т е; 5) н е с ъ щ е с т в у в а щ и т е¹⁶. Относителната недействителност стои най-близко до значението, за което академик Василев говори в п ъ р в и я аргумент. Проф. Диков сочи, че относително недействителните сделки са напълно валидни, но засягат чужда правна сфера и са извършени без съгласието на правоимащия¹⁷.

Авторът дава пример с чл. 785, ал. 2 от Закона за гражданското съдопроизводство¹⁸, който урежда недействителността по отношение на кредитора на разпореждането с възбранен недвижим имот от длъжника. И днес такива действия се приемат за относително недействителни¹⁹. При това законът използва както термина „недействителност” (чл. 452, ал.2 ГПК) така и „непротивопоставимост” (чл. 453 ГПК). Разпорежданията, извършени с л е д възбраната, са наречени недействителни спрямо взискателя и присъединените кредитори; а действията, извършени п р е д и възбраната, но вписани след нея, са непротивопоставими.

Но по-нататък проф. Диков сочи, че относително недействителните сделки могат да станат напълно действителни, ако бъдат одобрени. Това е съществена разлика: непротивопоставимите сделки не стават п р о т и в о п о с т а в и м и при простото одобрение на третото лице. Няма съмнение, че в хипотезата на чл. 19, ал. 1 ЗН заветът няма да стане действителен с потвърждението му от собственика на вещта.

Към казаното следва да се добави и отношението, което доктрината е имала към чл. 120 от отменения Закон за наследството²⁰ (ЗН (отм.). В третия том на своя Коментар върху Закона за наследството, Димитър Тончев, след като описва особеностите на завета на чужда вещ в римското право, породени от множество условности и изключения, посочва: „С цел да се избегнат всичките спорове, съставителите на нашия закон за наследството са усвоили други принципи и са прогласили за недействителен завета на чужда вещ, както е прогласена за недействителна и продажбата й (чл. 231 от Д.З.)”²¹ Видя се, че продажбата на чужда вещ по чл. 231 ЗЗД (отм.) не е просто непротивопоставима на истинския собственик; едва ли Димитър Тончев е имал това предвид, когато сравнява завета на чужда вещ с нея. Напротив, изложението се придържа по-скоро към виждането за недействителността като непораждане на правни последици. Именно затова по-нататък е изследван въпросът дали, ако е завещан е чужд имот или нещо друго, недействителността на завета на чужда вещ ще повлече недействителност и на алтернативния завет²².

В своята „Система на българското наследствено право” проф. Петко Венедиков заявява: „[з]аконът обявява изрично за недействителен заветът на чужда вещ”²³. От изложението е видно, че авторът, въпреки че не посочва изрично към кой вид спада тази недействителност, не споделя тезата за обикновената непротивопоставимост.

Казаното дотук е достатъчно, за да оправдае съмнение в тезата на акад. Василев. Видя се, че както и днес, така и по времето, когато Законът за наследството е бил приет, в термина „недействителност” са влагани различни значения. Дори и да се приеме, че едно от тях е било само и единствено н е п р о т и в о п о с т а в и м о с т, това би било изключение, а не правило. Следователно п ъ р в и я т от представените аргументи е недостатъчен. Сам по себе си той дава едно от възможните обяснения, но не задължително най-вероятното. От това, че един термин би могъл да има едно (по-малко използвано) значение, със сигурност не следва автоматично, че точно това значение е използвал законодателят. Аргументът „по него време с израза недействителност се обхващаше и непротивопоставимостта на акта за разпореждане …” е най-малкото недостатъчен. Трябва да се продължи нататък.

В т о р и я т аргумент се занимава с изначалността на нищожните сделки. Ако към момента на извършването на завета той не е нищожен (защото изискването е наследодателят да е собственик чак при откриване на наследството), той не би могъл да е нищожен и в един по-късен момент. Това е така, защото нищожността е изначална. Този аргумент е силен. Аз също съм го използвал в един опит да покажа разликата между алеата и основанието на сделката, аргументирайки тезата, че знанието за близката смърт на прехвърлителя при договор за издръжка и гледане, съчетано с настъпването на смъртта в един близък момент, не означава липса на кауза и съответно не води до изначална нищожност²⁴. Сега съм в неудобната позиция да посочвам недостатъчността на същия този аргумент.

Примери за нищожност, която настъпва поради по-късно събитие от сключването на сделката, могат да бъдат посочени. Такъв е класическият случай на унищожаване на пълномощно, по силата на което е сключена друга сделка. А упълномощава Б. Б сключва сделка с В от името и за сметка на А. Към момента на сключването й, сделката е напълно валидна. Впоследствие обаче А унищожава пълномощното (например, поради заплашване). Представителната власт отпада с обратна сила, което води до висяща недействителност на сделката, сключена с В (като такава без представителна власт). Когато А заяви, че не приема правните последици на тази сделка, висящността отпада и тя следва да се третира като напълно нищожна²⁵.

Но вторият аргумент може да бъде оборен и по още една линия. Заветът поражда действието си едва с откриване на наследството. Преди това е некоректно въобще да се говори за неговата нищожност или действителност. Наистина, в случай на законодателна промяна, релевантна е изискуемата форма към датата на завещанието, а не към откриване на наследството (чл.90, ал. 1 ЗН). Това обаче е изключение от общото правило. Завещанието поражда действие със смъртта на наследодателя и затова изискването на чл. 19, ал. 1 ЗН към този момент той да е бил собственик на завещаното имущество е напълно логично.

Наречената от закона „отмяна на завета” по чл. 41 ЗН не променя горното заключение. Наистина, нищожните сделки не могат да се отменят. Но – както се каза по-горе – заветът следва да породи действие при откриване на наследството и тъкмо към този момент ще се постави въпросът за неговата нищожност. Когато завещателят се разпорежда с вещта, която е завещал, той не отменя нищожна сделка, но отменя самия завет, така че той престава да съществува; следователно не се различава от нищожната сделка и не може да преставлява валидно правно основание²⁶.

Т р е т и я т аргумент е неубедителен. В двете алинеи на чл. 19 ЗН са установени различни правила. Заветът на индивидуално определена вещ е обявен за недействителен, а този на родово определени вещи – за действителен. Оттук трудно може да се заключи за действителността на завета на индивидуална вещ. Подобно систематическо тълкуване не следва да бъде използвано, за да се заличи разликата между двете уредени хипотези. А ако изобщо трябва да се тегли аргумент от единия случай спрямо другия, то това би бил а р г у м е н т ъ т о т п р о т и в н о т о о с н о в а н и е.

Ч е т в ъ р т и я т аргумент стъпва на връзката между относителната недействителност и непротивопоставимостта в хипотезата на чл. 76 ЗН, която ВКС прави в Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1/2004 г., ОСГК. В него обаче ВКС не приема, че „употребеният термин „недействителност” следва да се разбира като „непротивопоставимост”²⁷. В мотивите на тълкувателното решение наистина се отбелязва, че извършеният акт на разпореждане е „непротивопоставим по отношение на останалите сънаследници”. Актът обаче изрично е определен като о т н о с и т е л н о н е д е й с т в и т е л е н по право. Относителната недействителност и непротивопоставимостта често се наблюдават едновременно, но не са тъждествени²⁸.

Заветът на чужда вещ не е относително недействителен, така, както и продажбата на чужда вещ, и дарението на чужда вещ не са относително недействителни. Подобно твърдение не намира опора в закона; няма яснота как подобна относителна недействителност ще се релевира, и не на последно място, няма нужда от нея. А що се отнася до Тълкувателно решение No1/2004 на ВКС, ОСГК – съмнително е доколко разрешението, дадено от съда точно по този случай, може лесно да се разпростре и върху други. Достатъчно е да се припомни, че дълго време именно Върховния съд, в предходното си Тълкувателно решение No 72 от 1985 г., ОСГК, по този въпрос възприе абсолютната нищожност на сделките в нарушение на чл. 76 ЗН, но едновременно с това в състояние на висящност. С други думи, ВКС е минал през всички възможни обяснения на естеството на чл. 76 ЗН; едва ли сегашното, което отчита всички особености на конкретния състав и всички предишни грешки, може с лека ръка да се пренася върху друга правна норма.

Напротив, разглежданото тълкувателно решение дава обратния аргумент. Това ще се види по-долу.

1.2. Тезата за нищожност

Едва ли би имало съмнение, дори да не съществуваше разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗН, че завещателното разпореждане не може да се противопостави на истинския собственик. Дали наистина законодателят е имал предвид само това и е допуснал нормативно разхищение, уреждайки нещо вече уредено?

Мисля, че след всичко казано дотук, на този въпрос следва да се отговори отрицателно. Логическата последователност на двете алинеи на чл. 19 ЗН, както и връзката му с чл. 41 ЗН навеждат към отхвърляне на подобна теза. Изследваната разпоредба казва нещо ново, специфично само за завета.

Ясно е, че заветът на чужда вещ не може да породи в е щ н о действие. Следователно остават два варианта, по който тази норма може да се тълкува.

Първата възможност е да се счете, че чл. 19, ал. 1 ЗН указва, че за наследниците не съществува задължението да доставят вещта, но все пак заветът като правна сделка е валиден.

Втората – да се приеме, че се касае до специален случай на нищожност.

Първата възможност съдържа вътрешно противоречие. След като е ясно, че заветът на чужда вещ не произвежда в е щ н о д е й с т в и е, той или ще произведе само о б л и г а ц и о н н о такова, или изобщо няма да произведе действие. Но самото допускане беше, че за наследниците не съществува задължението да доставят вещта, т.е., заветът не поражда о б л и г а ц и о н н о действие. Така не остава възможност за каквото и да е действие. Първата хипотеза следва да бъде отхвърлена.

Това не се отнася до случаите, при които завещателят изрично е разпоредил вещта да бъде доставена от наследниците. В случая има учредена тежест в полза на третото лице и заветът е валиден като к о с в е н з а в е т²⁹. Косвеният завет не може да представлява валидно основание за добросъвестно владение. При него правно основание за владението ще бъде актът, с който наследниците изпълняват задължението си да прехвърлят завещаната вещ или учредят съответното право. Освен това, владелецът няма как да е добросъвестен, когато знае, че наследниците тепърва следва да изпълнят завещателното разпореждане.

Тезата за н и щ о ж н о с т на завета на чужда вещ намира сериозна подкрепа в доктрината. Категорични са редица автори: проф. Х р и с т о Т а с е в ([с]ъгласно разпоредбата на чл. 19, ал.1 ЗН заветът на една определена вещ е нищожен …..”), А л е к с а н д ъ р Ц о н о в ([н]ищожно е завещанието ….. заветът, при който е завещана една определена вещ, ако завещателят се окаже, че не е собственик на същата…..”), проф. Ц а н к а Ц а н к о в а (…..трябва да употребяваме общото понятие „нищожност”….), проф. И в а н Р у с ч е в – по отношение на прекия завет („други случаи на нищожност по чл .19, ал.1 …….”) доц. М и р о с л а в Д и м и т р о в („[п]од недействителност следва да се разбира нищожност……”), д-р В е с е л и н  П е т р о в („…заветът е нищожен"), проф. В л а д и м и р П е т р о в  и  проф. М е т о д и М а р к о в („ …. заветът на чужда вещ е нищожен”)³⁰. Към тях следва да се отнесе и С о л о м о н Р о з а н и с . В статията си „Завет на чужда вещ” и в книгата си „Наследяване, завещание, делба”, този автор избягва термина „нищожност”, но сочи, че нормата на чл.19, ал. 1 ЗН допълва чл. 42 и чл. 43 ЗН (уреждащи нищожността и унищожаемостта). А по-късно, в съчинението „Недействителност на сделките”, той безкритично разглежда съдебна практика, третираща завета на чужда определена вещ като недействителен поради невъзможност на предмета, т.е., нищожен³¹.

В съдебната практика последиците чл.19, ал. 1 ЗН най–често се описват с израза по самия закон – „недействителност”, или като „непораждане на правно действие”³². Видя се, че и двата израза могат да се тълкуват по различен начин. Но мотивите към т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1/2004 г., ОСГК четем: „[с]лед като основанието да се зачете частното завещателно разпореждане е наличието на вещта в патримониума на завещателя към момента на откриване на наследството, то ако към този момент няма завършена административна процедура по възстановяване собствеността на конкретен земеделски имот с решение на общинската служба по земеделие и гори (ПК), заветът е недействителен но общите правила на ЗН”. Мисля, че позицията на ВКС по отношение на вида недействителност тук е ясна: зачитат се валидните сделки, не се зачитат нищожните; а под недействителност по общите правила на ЗН може да се разбира само унищожаемостта и нищожността по чл. 42 ЗН и чл. 43 ЗН – всъщност същото, което сочи и Соломон Розанис.

Следва да се възприеме преобладаващото в доктрината виждане, че заветът на чужда определена вещ е нищожен. Като такъв той не може да бъде валидно правно основание, независимо дали завещанието, в което той е инкорпориран, е извършено в необходимата форма. По същия начин разпореждане, изразено в нотариален акт, нищожно например поради противоречие със закона, не може да послужи за основание за добросъвестно владение, независимо дали нотариалният акт е перфектен от процесуална гледна точка. Това няма да се промени, дори да се касае за частична нищожност – когато в завещанието са направени други, валидни завещатели разпореждания, или – в примера с нотариалния акт – освен противозаконното разпореждане е имало и други сделки, незасегнати от порок (при наличието на предпоставките на чл. 26, ал. 4 ЗЗД).

 

§2. Заветът на родово определени вещи

Заветът на определено количество родово определени вещи е действителен, дори и такива вещи да не са в наследството при откриването му (чл.19, ал. 2 ЗН). Това обаче не означава, че този завет може да бъде правно основание за добросъвестно владение. Той не е годен да прехвърли права самостоятелно. Вещите трябва да бъдат индивидуализирани, което може да стане само с последващ акт на наследниците. С този акт те ще изпълнят волята на наследодателя си.

На следващо място, заветникът е само кредитор на наследството. Следователно ще бъде от значение въпросът дали заветниците са станали собственици нa родово определените вещи.

Първо, когато завещателят е възложил на наследниците си да дадат на наследника определено количество родово определени вещи, налице е хипотезата на косвен завет. Както вече се посочи, той не може да бъде основание за добросъвестно владение. Ако в изпълнението му наследниците са прехвърлили чужди вещи, основанието за владение ще бъде самият акт, с който наследниците изпълняват завещанието си.

Второ, ако просто са завещани родово определени вещи, заветът пак не може да послужи за правно основание.

При движимите вещи въпросът за добросъвестното владение е до голяма степен лишен от практически смисъл, защото няма разлика в срока за придобиване по давност (все е пет години). От значение са само ползването и придобиването на плодовете. Но въпросът следва да бъде разгледан за пълнота.

Когато са завещани определено количество родово определени движими вещи (например два автомобила от определена марка и година на производство), важен е титулът на наследниците, които ще прехвърлят въпросните автомобили. Правното основание ще бъде формалната сделка, с която те изпълняват задължението си (писмен договор или договор с нотариална заверка на подписите, ако автомобилите са регистрирани – чл. 144 ЗДвП).

Когато не се изисква формален акт, правно основание ще бъде самото предаване. Това е един от редките случаи, при които традицията ще запази своя характер на абстрактна правна сделка³³ – тя е изпълнение на завещанието и едновременно с това индивидуализиране на конкретните вещи, за да бъде прехвърлено правото на собственост върху тях (чл. 24, ал.2 ЗЗД).

Следователно тук заветът не може да бъде основание за добросъвестно владение.

Когато въпросът е до недвижими вещи, следва да се отбележи, че те винаги са незаместими. Всеки недвижим имот е уникален. Това обаче не означава, че недвижимите имоти не могат да бъдат родово определени. Например: две вили, три ниви, един апартамент в Бургас.

Но дори и в подобна (на практика рядка) хипотеза, необходимо е наследниците да се снабдят с посочените имоти и след това да ги прехвърлят. Дори и имотите се съдържат в наследството, наследниците ще трябва да прехвърлят имотите с нотариален акт, като се легитимират пред нотариуса като собственици, т.е., да докажат правото на собственост на своя наследодател. И тук актът на наследниците (в случая нотариалният акт) ще бъде правно основание.

В заключение, поради изискването за индивидуализация и последващ акт на наследниците, заветът на родово определени вещи не може да бъде годно правно основание за добросъвестно владение.

 

§3. Проблемът с незнанието на заветника

Дотук разсъжденията водеха към извода, че заветът на чужда вещ е недействителен и като такъв е негоден да бъде правно основание за добросъвестно владение.

Но дори и да се приеме, че заветът на чужда вещ би могъл да бъде годно правно основание, заветникът, претендиращ да бъде добросъвестен владелец, ще се изправи пред един следващ проблем. Добросъвестността включва незнанието, че неговият праводател не е собственик. Но ако в останалите случаи при прехвърляне на права – особено когато се отнася до недвижими имоти – се извършва проверка на правата на праводателя, завещанието е само едностранен акт, съдържащ определеното имуществено разпореждане. Така, при извършване на нотариален акт нотариусът е длъжен да провери правото на собственост на прехвърлителя (чл. 586, ал. 1 ГПК), при иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД съдът прави същото (чл. 363 ГПК), при придобиване от общината или държавата се цитира съответният акт за държавна или общинска собственост. Оттук следва, че в обикновения случай (основно при придобиване на недвижим имот) законът предполага едно и н ф о р м и р а н о н е з н а н и е на приобретателя. Дори и сам да не е проверявал правата на своя праводател, той е участвал в процедура, която предполага такава проверка. Това отличава незнанието на приобретателя от простото незнание. Първото винаги включва някакво знание. Тогава може да бъде зададен въпросът: може ли да се твърди, че има изискване за (някакво) з н а н и е, за да бъде налице н е з н а н и е т о в хипотезата на чл. 70, ал. 1 ЗС ?

Нека приемем, че съществува лице с инициали А.Б.В. Аз обаче не знам за неговото съществуване. Следователно, няма как да знам какви имоти притежава той. Но ако договарям с него, ясно е, че вече знам, че лицето А.Б.В. съществува. Ще знам също, че и имотът, който искам да купя, съществува, или е съществувал. (Ако пък договарям с измамник, представящ се за собственик на имота, криейки името на А.Б.В., ще бъда убеден, че измамникът и имотът съществуват). Нека предположим, че А.Б.В. не е собственик на имота, който ми прехвърля. За да го считам собственик обаче, в мен е било изградено допълнително знание, свързано с тази убеденост (той се е легитимирал пред мен като собственик) или най-малкото съм участвал в законова процедура, която ми е дала възможността да се убедя.

Стъпвайки върху дадения пример, поставеният по-горе въпрос може да бъде преформулиран по следния начин: какво изисква чл. 70 ЗС – незнанието, че праводателят не е собственик, или една субективна убеденост, че той е собственик³⁴? Докато незнанието не изисква нищо, убедеността изисква някакво знание, върху което да стъпи; затова убедеността в погрешни обстоятелства е информирано незнание. Същото е и с измамата: не можем да въведем в заблуждение този, който нищо не знае; трябва да е налице определена информация, част от която да бъде неистинна.

Изискването за информираност при незнанието може да бъде оправдано и от общото задължение за полагане на дължимата грижа. Наистина, ние нямаме такова задължение, когато придобиваме имоти – никой не може да ни учи как да харчим парите си и ние можем да правим това без никаква грижа. Обаче добросъвестното владение ограничава правата на истинския собственик в интензитет, много по-силен от недобросъвестното – придобиване на плодовете, по-висок размер на обезщетението за подобренията, право на задържане, кратка давност. Следователно не е нелогично позоваването на чл. 70 ЗС да изисква предходно полагане на н я к а к в а грижа: защото нашата безрасъдност спрямо собствените ни дела не следва да ни ползва, когато ограничаваме правата на другите³⁵.

Едно е да м и с л и ш праводателя си за собственик, а друго е да н е з н а е ш, че той не е собственик, въпреки че понякога в доктрината и практиката тези изрази се използват с еднаква тежест.

Ако се приеме твърдението, че чл.70 ЗС изисква форма на информирано незнание, на убеденост (най-малкото, когато липсат особените процедури при прехвърляне), заветникът следва да е мислил завещателя за собственик. Когато встъпва във владение, той не може да твърди, че праводателят му е собственик, само защото му е завещал имота. Заветникът може да е запознат с предходни документи, които биха могли да легитимират завещателя (например негов нотариален акт, който обаче е нищожен или по друга причина не прехвърля права), или дори да мисли, че в негова полза е изтекла придобивна давност; но със сигурност не може да се опира само и единствено на завещанието си.

Срещу тази теза могат да бъдат отправени сериозни критики. Първо, изискване за такава убеденост не е предвидено в закона. И второ, вместо него е налице презумпция за добросъвестност, която ще направи изложеното твърдение без никаква практическа стойност.

На тези критики би могло да бъде отговорено.

Убедеността е предвидена в Закона за давността (ЗД (отм.)³⁶. Неговият чл. 30 гласи: „Добросъвестността на владелеца се състои в увереността³⁷, че лицето, от което е получилъ вещьта, е само нейн собственик и е могло да прехвърли правото си”. От 1904 г. той действа паралелно с чл. 317 от Закона за имуществото, собствеността и сервутутите (ЗИСС (отм)³⁸, който гласи: „Добросъвестен владелец е този, който владее, като собственик, на такова юридическо основание, което може да прехвърли собствеността, и на което недостатъците не са му били известни”. Според проф. Петко Венедиков чл. 317 ЗИСС (отм). мълчаливо отменя чл. 30 ЗД (отм.)³⁹. Но въпреки това той посочва, че определението на чл. 30 ЗД (отм.) не е в противоречие с по-новата уредбата. Напротив, той твърди, че: „незнанието на недостатъците на юридическото основание по чл. 317 ЗИСС е винаги незнание че праводателят на владелеца не е собственик, което не е бищо друго, освен увереността, че той е бил собственик”.

Проф. Столфи обаче, обсъждайки мненията на доктрината от края на 19 и началото на 20 век, за необходимостта от „едно честно убеждение” посочва, че „съгласно действащото право не е нужно твърдото и абсолютно убеждение, че лицето е придобило правото, защото чл. 701 (317 ЗИСС) изисква един отрицателен факт – незнанието на недостатъците на юридическото основание – не положителния факт, че владелецът е станал носител на правото”⁴⁰. Но дали, ако абсолютното убеждение е ненужно, е достатъчно „празното” незнание? В следващите си думи проф. Столфи допуска съмнението при сключване на сделката, защото, „който се съмнява, не е нито при истината, нито при неистината. Достатъчно е, че остава в грешка …… и не важи дори, дали казаната грешка е неизвинима …..”⁴¹. Но и съмнението, и грешката предполагат някаква степен на знание.

Историческото тълкуване не може да служи като решаващ аргумент. Но то може да ни напомни, че работа на теорията е да определи точното съдържание на термините, които законодателят влага. И като такъв, терминът „незнание” е твърде общ и опитът да се установи какво точно се крие зад него не е задължително contra legem.

Що се отнася до презумпцията за добросъвестност – тя е същестувала и при изискването за убеденост. Предвидена е в чл. 31 ЗД, ал.1 (отм) и в чл. 318, ал.1 ЗИСС (отм.). Текстът на тези разпоредби е идентичен. Следва да се обърне внимание, че презумпцията за добросъвестност е в тясна връзка с правното основание: тя не съществува без него и зависи от него и от установеното в него⁴². Следователно, при приложението й следва да се отчитат и особеностите на конкретното основание.

Но и при сегашната правна уредба въпросът за качеството на незнаенето прозира в определени текстове. Пет години след приемането на ЗС д-р Марковски и д-р Думанов пишат: „[в]ладелецът трябва да действително да е считал, че праводателят му е собственик, както и че съответната законна форма на сделката не е засегната от никакви пороци ...”⁴³

Оставям поставеният въпрос открит: настоящото изложение не може да позволи подробното обсъждане, което той заслужава. Но проблемът за заветника съществува и следваше да бъде посочен.

 

§4. Порок във формата на завета

Досега беше обсъдена негодността на завета на чужда вещ да бъде юридическо основание за добросъвестно владение, както и особеностите на изискването за незнание, ако все пак се приеме възможността той да бъде такова основание.

Нищо не се каза обаче за случая, при който завещателят е бил собственик, но формата на завещанието е била опорочена. Това е втората хипотеза на добросъвестно владение по чл. 70 ЗС. По отношение на нея мненията в доктрината се различават.

Една част от авторите считат, че порокът във формата може да води до нищожност, и все пак основанието да е годно⁴⁴.

Но повечето наблягат на необходимостта основанието да е валидно. Това обаче сочи на вътрешно противоречие в чл. 70 ЗС, защото поначало порокът във формата влече нищожност (чл. 26, ал.2 ЗЗД).

Затова част от авторите сочат, че има разлика между липса на форма въобще и порок във формата. Във втория случай актът е възможно основание⁴⁵. Налага се виждането, което обяснява тази особеност с разликата между форма от материална и процесуална гледна точка⁴⁶. Липсата на форма в материалноправен смисъл води до нищожност, докато порокът в процедурата, с която тази форма е свързана, не значи пълна липса на форма и именно това е хипотезата, предвидена в чл. 70 ЗС. Като примери се дават непрочитане на нотариалния акт, неподписването му от страните или тяхното неявяване лично пред нотариуса.

Трета група автори са на крайната позиция, че втората хипотеза на чл. 70 ЗС е изключена. Сочи се, че „това второ основание фактически не може да намери приложение”⁴⁷, и че („[н]а практика правилото на второто предложение на чл. 70, ал. 1 ЗС не оправдава съществуването си, тъй като изобщо не може да се срещне”⁴⁸).

Но съдебната практика се придържа към виждането, че сделката, страдаща от порок във формата, би могла да бъде годно юридическо основание. Това е посочено изрично в т. III от Постановление No 6 от 27 декември 1974 г. на ВС на НРБ.

В Решение No 68 от 07.05.2009 г. на ОС-гр.Бургас, по гр. дело No 24/2009 г. (влязло в сила), се обсъжда договор за издръжка и гледане във формата на нотариален акт. Актът е издаден в три екземпляра, два от тях са подписани, но третият, който е останал при нотариуса за вписване, е без подписи. Съдът счита това за достатъчно основание за нищожност на нотариалното действие по 471 ГПК (отм.), което „води до нищожност на цялата сделка на основание чл.26, ал.2, пр.3 вр. чл. 18 от ЗЗД”. По-нататък, обсъждайки ролята на този договор в правоотношенията между страните по делото, съдът посочва: „[п]оначало нищожният акт, включително поради липса на форма, не е годен да прехвърли правото на собственост и да бъде юридическо основание за добросъвестно владение. От това правило чл. 80⁴⁹ от ЗС допуска само едно изключение относно опорочения по формата си акт. Когато сключеният акт е облечен в предписаната от закона форма, но тази форма е била опорочена, той макар и да не поражда транслативно действие, е годно основание за добросъвестно владение. Предвид страдането на договора за издръжка и гледане от порок във формата, който не прави акта нищожен от материално-правна гледна точка,а само от процесуално-правна, същият е годно основание по смисъла на закона”. Съответно, въззивницата е призната за собственик по кратката давност (чл.79, ал.2 ЗС). Следва да се отбележи, че постановеното решение е по дело, висящо за втори път пред Бургаския съд. Преди това то е върнато е за ново разглеждане от ВКС с указания за подробно разглеждание именно на възражението за придобната давност на въззивницата (Решение № 1265 от 9.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5077/2007 г., I г. о., ГК).

Посоченото решение не е изолирано. Напротив, ВКС е имал възможност в решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК да потвърди „жизнеспособността” на втората хипотеза на чл. 70,ал.1 ЗС – Решение № 306 от 26.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 87/2011 г., I I г. о., ГК. В отговора на поставения правен въпрос дали владението, основано на прехвърлителна сделка, е добросъвестно, съдът посочва: „[в]ладението е добросъвестно и при хипотеза, когато е основано на прехвърлителна сделка, при която е опорочена предвидената в закона форма за валидност и приобретателят не е знаел за порока”. А в Определение № 117 от 5.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 602/2012 г., I г. о., ГК, се посочва, че „[к]огато правното основание е с опорочена форма за валидност – сделката е съобразена с предписаната от закона форма, но е с недостатък, който не е бил известен на приобретателя при сключване на договора, владението е добросъвестно. Това изрично е посочено в т. III от ППВС № 6/74 г. Опорочаването на предписаната от закона форма не равнозначно на липса на форма”.

По отношение на завет, страдащ от порок във формата, също е налична съдебна практика. В Решение 3767 от 21.12. 2012 г. на РС-гр.Сандански, по гр. дело 285/2011 г., се обсъжда завещание, прието за нищожно поради по-късното му датиране (чл. 25, ал.1 ЗН). Със завещанието е направен завет на недвижим имот. Заветниците са признати за добросъвестни владелци, защото „не са знаели, че предписаната от закона форма на завещанието е била опорочена”. С Решение № 2920 от 18.07.2013 г. по в. гр. д. № 184/2013 г. окръжният съд в гр.Благоевград потвърждава това решение, като напълно споделя изводите на районния съд.

Видя се, че възможността един акт да страда от порок във формата и въпреки това да бъде годно юридическо основание за добросъвестно владение, не следва априори да се отхвърля. Съществува практика по този въпрос и съм убеден, че в някои случаи именно позоваването на второто предложение на чл. 70, ал.1 ЗС ще бъде най-справедливото разрешение.

 

§5. Ролята на приемането на завета

Приемането на завета е едностранна сделка, която се подчинява на общите правила, предвидени в чл. 48 – 54 ЗН⁵⁰. Ако заветът не бъде приет, той не може да послужи за придобиване на права. Оттук няма да бъде и правно основание за добросъвестно владение.

Следователно, дори и да се признае способността на завета да бъде правно основание за владение, това той не може да изпълнява самостоятелно. Правното основание ще бъде комплексът от двете сделки – завет плюс приемане. Това уточнение е важно, защото с отпадането на която и да е от сделките, ще отпадне и правното основание за владението. Оттук, ефектът на първичните придобивни състави, които се основават на добросъвестното владение – придобиването на плодовете от имота и кратката давност, ще отпадне, защото владелецът ще се окаже недобросъвестен⁵¹.

Отпадането може да се случи при унищожаване на една от двете сделки. Завещанието може да бъде унищожено в хипотезите и по реда на чл.43 и чл.44 ЗН. А приемането, като правна сделка, се подчинява на общите правила на чл. 27 и сл. ЗЗД и също би могло да бъде унищожаемо. Законът изключва погрешката ( чл. 54, ал.2 ЗН), а крайната нужда при явно неизгодни условия очевидно не е приложима. Но останалите случаи – неспособността (чл.27, чл. 31 ЗЗД), измама и заплашване са възможни⁵².

Унищожаване на приемането при осъществявано владение върху завещания имот води до интересни резултати. Тъй като самото владение и позоваването на направения завет говорят за волята, ще бъде налице конклудентно приемане със самия факт на осъществяване на владението. Следователно, дори и изрично направеното приемане да бъде унищожено, владелецът ще се окаже, че е приел завета конклудентно със самия факт на осъществяване на владението и пак ще продължи да бъде добросъвестен.

Но казаното търпи изключения. Възможно е унищожаването на приемането да доведе до отпадане на добросъвестното владение, и даже на владението въобще.

Например, възможен е следният случай. Завещан е имот, като на заветника A е наложена и тежест, която той не желае да изпълни. Затова той би се отказал от завета. Но лицето В е заинтересувано от изпълнението на тежестта. Затова чрез заплашване принуждава А да му даде пълномощно, с което да управлява да се разпорежда с имота от името и за сметка на А. След което влиза в имота и започва да „изпълнява нарежданията” на упълномощителя си. Така А се оказва в положение да е приел завета, и ако са налице условията на чл. 70, ал. 1 ЗС, той би бил добросъвестен владелец. Но А може да унищожи даденото пълномощно, и заедно с него и з в ъ р ш е н о т о   к о н к л у д е н т н о   п р и е м а н е на основание чл. 30 ЗЗД. Така ще отпадне основанието за добросъвестно владение. Нещо повече – ще отпадне самото качество на А като владелец. Наистина, владението е факт. Качеството владелец обаче се свързва освен с определени действия (корпус), още и с определени субективни приживявания (анимус). Когато анимусът е изразен чрез правна сделка, както е в случая, с отпадането й с обратна сила ще се счита, че е нямало анимус. Това може да изглежда нелогично: съдебната зала не е машина на времето, която ни връща обратно, за да разчистим „стореното” от една порочна сделка. Обаче трябва да признаем, че унищожаемите сделки, при които именно волята на едно лице е засегната, са в едно твърде особено състояние. Законът е дал правото на този, чиято воля е опорочена, да реши дали наистина желае или не сделката. Именно ж е л а н и е т о, което е също субективно преживяване, е ключовата дума тук. Упражнявамето на правото да се унищожи ще означава в крайна сметка н е ж е л а н и е, което ще остане да доминира над по-рано изразеното в унищожаемата сделка намерение за своене.

Следователно ролята на приемането не бива да се пренебрегва. Заветът и приемането му, като втора правна сделка, ще образуват заедно юридическото основание.

 

§6. Заключение

Настоящият текст целеше да покаже проблемите пред завета като юридическо основание за добросъвестно владение, които произтичат от: 1) недействителността на завета на чужда вещ; 2) незнанието на заветника, когато е завещан чужд имот, и 3) ролята на приемането като самостоятелна сделка, част от правното основание.

Аргументирани бяха следните по-важни твърдения:

1. Заветът на чужда определена вещ е нищожен и не може да представлява годно юридическо основание за добросъветно владение.

2. Косвеният завет и заветът на родово определени вещи също не могат да бъдат такова основание.

3. Дори и да се приеме, че заветът на чужда определена вещ може да представлява валидно правно основание, възниква проблем с незнанието на заветника, че вещта е чужда. Поставен беше въпросът дали в хипотезата на чл. 70 ЗС е релевантно всяко незнание, или информираното незнание – убеденост, която законът в повечето случаи предполага, предвиждайки специална процедура за проверка на правата на прехвърлителя. Този въпрос обаче излиза извън рамките на изложението.

4. Посочи се, че втората хипотеза на чл. 70, ал.1 ЗС е практически възможна. Сделка, страдаща от порок във формата, може да бъде юридическо основание. Това включва и завета.

5. Беше разгледана самостоятелната роля на приемането на завета като част от комплекс от две сделки – завет плюс приемане, които заедно биха могли да формират юридическо основание за добросъвестно владение. Беше разгледан и ефектът от евентуалното унищожаване на приемането.

 

Бележки под линия:.