За изменението на наказателното постановление от касационната инстанция

(публикувана за пръв път в сп. „Правна мисъл“, 2016, № 4)

Анализирайки съотношението между касационните основания по Наказателно-процесуалния кодекс (НПК)¹ и правомощията на касационната инстанция по Административнопроцесуалния кодекс (АПК)², проф. Д. Хрусанов очертава празнота в правилата на касационното производство по Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН)³, а именно: „[…] когато касационното основание е явна несправедливост на наказанието, липсват правомощия за административния съд“⁴. Търсейки път за преодоляване на празнотата, гореспоменатият автор предлага следното: „Ако касационната инстанция реши например, че наложеното от районния съд наказание е явно несправедливо, може да реши по същество, ползвайки правомощията от НПК – да отмени постановеното от районния съд и да постанови ново решение, с което да намали наказанието“⁵.

Горецитираните разсъждения дават повод за дискутиране на нормативните проблеми, отнасящи се до касационната съдебна компетентност за изменение⁶ на параметрите на административнонаказателната отговорност. С цел решаването на тези проблеми е необходимо да се поставят най-малко два въпроса: 1) до касационните или въззивните правомощия по НПК трябва да прибегне касационната административнонаказателна инстанция, когато се налага постановяване на гореспоменатото изменение, и в какви хипотези? 2) пълна или частична следва да бъде касационната отмяна на въззивното решение, за да се пристъпи към изменение на наказателното постановление?

1. Поддържа се виждането, че нормативният източник на правилата, уреждащи правомощията на касационния съд по ЗАНН, е НПК, а не АПК⁷. De lege ferenda това виждане заслужава подкрепа. В сравнение с АПК, правилата на НПК имат по-добра съвместимост с материята на ЗАНН поради сходството между административнонаказателната и наказателната отговорност, респ. между процедурите по реализиране на двата вида отговорност⁸. De lege lata обаче нормативното положение е друго. Чл. 84 ЗАНН допуска субсидиарното прилагане на НПК, само „доколкото в този закон няма особени правила“. А в „този закон“ има особено правило – чл. 63, ал. 1, изр. 2 ЗАНН⁹. Последното, макар и чрез техниката на препращането, визира АПК с едно изключение: уредбата на касационните основания, която се формира от НПК. Следователно чл. 84 ЗАНН трябва да се прилага, единствено когато в особеното правило на чл. 63, ал. 1 ЗАНН, респ. в разпоредбите, към които то препраща, се съдържа празнота. Подобна празнота обаче не съществува относно правомощията на касационния съд, тъй като АПК ги урежда посредством своите чл. чл. 221, 222 и 227.

Гореизложените съображения налагат извода, че в административнонаказателния процес не следва да се прилагат касационните правила за изменение по чл. 354, ал. 1, т. 3 и ал. 2 НПК¹⁰. Вместо това, при очертаване на съдебната компетентност, трябва да се изхожда приоритетно от касационните правила на АПК, макар техният буквален текст да борави само с понятията за отмяна и оставяне в сила (вж. чл. 221, ал. 2 АПК)¹¹. Защото буквалният текст в случая е подвеждащ. Той създава невярното впечатление, че касационната инстанция по ЗАНН не разполага с правомощието да постановява изменение. Че това не е така, проличава от същността на изменението като съдебно волеизявление. То представлява съставно (сложно) волеизявление, състоящо се от три прости волеизявления. Първото от тях се свежда до частично потвърждаване на оспорен акт, второто – до частична отмяна на същия, а третото замества отменената част на акта. Тези три волеизявления могат да бъдат извлечени от приложимите по силата на чл. 63, ал. 1 ЗАНН правила на АПК, както следва: 1/ касационният съд отменя решението на предходната инстанция „в оспорваната му част, ако е неправилно“ (чл. 221, ал. 2, пр. 2 АПК), т.е. частичната отмяна е легално утвърдена и е поставена в зависимост от две величини – оспорената част и неправилната част на атакуваното решение, като втората се преценява в рамките на първата; 2/ по аргумент за противното от предходната мисъл, както и с оглед на чл. 221, ал. 2, пр. 1 АПК, правилната част от предмета на оспорване се оставя в сила; 3/ с цел заместване на неправилната отменена част от решението с правилно правораздавателно волеизявление, касационният съд се произнася, на основание чл. 222, ал. 1 АПК, „по същество“ (освен ако са налице хипотезите на чл. 222, ал. 2 АПК). По този начин той поема функциите на предходната инстанция. В административнонаказателния процес предходната инстанция (районният съд) е въззивна, защото поначало тя действа „по същество“ (чл. 63, ал. 1, изр. 1 ЗАНН). Една от формите на произнасяне по същество се свежда до изменението на наказателното постановление¹².Това означава, че, ако се изходи от значението на израза „по същество“ (чл. 222, ал. 1 АПК) в контекста на чл. 63, ал. 1, изр. 1 ЗАНН, може да се обоснове правомощието на касационния съд да измени параметрите на административнонаказателната отговорност, без да се прибягва до чл. 354, ал. 1, т. 3 и ал. 2 НПК.

Налага се изводът, че трите прости волеизявления, формиращи съставното изменително волеизявление, се съдържат в касационната уредба на АПК. Предмет на първите две прости волеизявления (за отмяна и за оставяне в сила) е въззивното решение, а третото, което замества отменената част от решението, има за свой предмет наказателното постановление. Само относно въпросното трето волеизявление АПК не съдържа цялостна уредба, защото не указва в какво точно се изразява произнасянето „по същество“. Поради тази причина съдържанието на термина „по същество“ трябва да се извлече от въззивните правила на ЗАНН.

Всички гореизложени съждения, могат да бъдат сведени накратко до следната мисъл: едва след съответната отмяна на въззивното решение, касационната инстанция напуска пределите на АПК; тогава тя замества въззивния съд, за да реши повдигнатия пред последния правен спор, на основание чл. 63, ал. 1 ЗАНН, чрез изменение на наказателно постановление. Така се стига до следващия въпрос: в какви хипотези се налага изменение на наказателното постановление от въззивния съд и в какво точно намира израз изменението?

2. Поддържат се различни отговори на въпроса, поставен в предходния абзац.

Според проф. И. Дерменджиев, районният съд може да измени наложената санкция в по-лека или по-тежка^13,14.

Сходно е виждането на проф. Д. Костов и проф. Д. Хрусанов, които считат, че съдебното правомощие за изменение на наказателното постановление има две проявления: намаляване на административното наказание и замяна на наказанието с друго по вид, ако е по-благоприятно за нарушителя¹⁵.

Проф. К. Лазаров, проф. И. Тодоров, проф. Ц. Сивков и С. Стоев уточняват, че, когато съдът е сезиран с жалба от нарушителя, наложената санкция може да бъде намалена, а когато съдебното производство е образувано по протест на прокурора, съдът разполага с правомощието или да увеличи, или да намали санкцията, в зависимост от направеното в протеста искане, като във всички случаи е възможно също така да се стигне до изменение на вида на наложеното наказание¹⁶.

От цитираните дотук становища проличава, че изменението на наказателното постановление се свързва най-вече с явната несправедливост на наложената санкция, която би могла да бъде увеличена, намалена или заменена, така че да бъдат спазени законовите изисквания за нейната индивидуализация. Явната несправедливост обаче нито е единствената хипотеза, в която е възможно да се стигне до изменение на наказателното постановление, нито пък самото изменение може да намери израз само в увеличаване, намаляване или замяна на санкцията. Това проличава от изложените по-долу тълкувания на съдебната практика и правната теория.

П. Минев сочи два случая на изменение на наказателното постановление, които не са свързани с явната несправедливост на санкцията: а/ когато се установи, че е извършено по-леко по вид административно нарушение и трябва да бъде приложена привилегирована разпоредба, предвиждаща по-леко наказание; б/ когато след извършване на административното нарушение е настъпила промяна в законодателството, довела до съществуването на по-благоприятна за нарушителя разпоредба на закона¹⁷.

Л. Панов и Р. Илкова визират и други хипотези, респ. проявни форми, на изменението, които не са обусловени от явната несправедливост на наложената санкция: а/ промяна на фактическата обстановка, отразена в наказателното постановление, без това да рефлектира върху съставомерността на деянието или неговата правна квалификация; б/ преквалификация на деянието при правилно установена фактическа обстановка от административнонаказващия орган, като се приложи закон за „същото, еднакво или по-леко наказуемо“ нарушение (арг. чл. 337, ал. 1, т. 2 НПК във вр. с чл. 84 ЗАНН); в/ прилагане на чл. 15, ал. 2 ЗАНН¹⁸.

Възможността за преквалификация на административното нарушение чрез прилагането на разпоредба, съдържаща привилегирован състав (ако отговорността на нарушителя е ангажирана по квалифициран или основен състав на нарушението), е утвърдена и в съдебната практика посредством мотивите на ТР № 3 / 10.05.2011 г. на ВАС по по тълк.д. № 7 / 2010 г., ОСК¹⁹.

Правилността и пълнотата на всички гореизложени становища относно хипотезите и проявните форми на изменението на наказателното постановление трябва да бъдат преценени от гледна точна на действащите правила на административнонаказателния процес. В тази насока обаче ЗАНН не може да бъде особено полезен, тъй като чл. 63, ал. 1 ЗАНН урежда правомощието на въззивния съд да измени наказателното постановление, без изобщо да прецизира в кои случаи и в какво точно трябва да намери израз изменението. Поради тази причина се налага, на основание чл. 84 ЗАНН, законовата регламентация на въззивното производство по оспорване на наказателни постановления да се попълни от нормите, уреждащи въззивното производство в наказателния процес.

Правилата, касаещи изменението на първоинстанционната присъда от въззивния съд, се съдържат в разпоредбата на чл. 337 НПК, според която въззивният съд може: 1/ да намали наказанието, а когато има съответен протест от прокурора или съответна жалба от частния тъжител или частния обвинител, – да го увеличи; 2/ да приложи закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление; 3/ да освободи подсъдимия от изтърпяване на наказанието съгласно чл. 64, ал. 1 или чл. 66 от Наказателния кодекс (НК)²⁰, а когато има съответен протест от прокурора или съответна жалба от частния тъжител или частния обвинител – да отмени освобождаването от изтърпяване на наказанието; 4. освободи подсъдимия от наказателна отговорност съгласно чл. 78 и 78а НК; 5. промени само мотивите и основанията за оправдаването на подсъдимия или за произнасянето по гражданския иск.

Част от цитираните правила на чл. 337 НПК са базирани върху правни институти, чужди на ЗАНН. Поради тази причина всяка от гореизброените хипотези трябва да бъде анализирана от административнонаказателна гледна точка, за да се установи дали попада в обхвата на чл. 84 ЗАНН.

Намаляването и увеличаването на наказанието (чл. 337, ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 1 НПК) е напълно съвместимо със ЗАНН. То може да намери израз в увеличаване или намаляване на административното наказание или имуществената санкция поради тяхната явна несправедливост.

Прилагането на закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление (чл. 337, ал. 1, т. 2 НПК), като наказателнопроцесуална нормативна фраза, се нуждае от една съвсем естествена и очевидна адаптация спрямо ЗАНН, изразяваща се в замяна на термина „престъпление“ с израза „административно нарушение“. Казано другояче, на основание чл. 337, ал. 1, т. 2 НПК във вр. с чл. 84 ЗАНН, наказателното постановление може да бъде изменено чрез прилагането на закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо административно нарушение. До тази форма на изменение е възможно да се стигне, ако наложената санкция е явно несправедлива, а именно – когато за нарушението законът предвижда няколко алтернативни санкции и избраната от административнонаказващия орган санкция не съответства на критериите за справедливо наказване. По-често обаче коментираната форма на изменение е свързана с неспазването на материалния закон поради неправилно определяне на нарушената посредством поведението на дееца материалноправна разпоредба и/или погрешно прилагане на свързаната с нея санкционна норма, вкл. пропуск да се приложи чл. 15, ал. 2 ЗАНН²¹. Възможно е също така противоречието на наказателното постановление с материалния закон да е резултат не от грешка на административнонаказващия орган, а от благоприятна за нарушителя промяна в законодателството, следваща по време извършването на нарушението (чл. 3, ал. 2 ЗАНН²²). Във всички тези случаи се налага преквалификация на деянието чрез посочване на съответното нарушено от дееца материално правило и/или прилагане на надлежната санкционна норма, стига това да не води до влошаване положението на обжалващия нарушител²³.

Освобождаването на нарушителя от изтърпяване на наказанието посредством условно осъждане (чл. 66 НК) е изрично запретено от чл. 19 ЗАНН. Другата наказателна хипотеза на освобождаване от изтърпяване на наказанието (чл. 64, ал. 1 НК), визирана в чл. 337, ал. 1, т. 3 НПК, пък е неосъществима, тъй като една от нейните предпоставки визира определянето на наказание лишаване от свобода по-малко от една година, а такова наказание не фигурира в номенклатурата на административните санкции. Следователно наказателното постановление не би могло да бъде изменено чрез прилагане на чл. 337, ал. 1, т. 3 и ал. 2, т. 2 НПК във вр. с чл. 84 ЗАНН.

Освобождаването на подсъдимия от наказателна отговорност с прилагане на възпитателна мярка спрямо непълнолетни (чл. 78 НК) или с налагане на административно наказание (чл. 78а НК) има своята аналогия в ЗАНН. Разпоредбата на чл. 29 ЗАНН предвижда хипотеза, в която нарушителят се освобождава от административнонаказателна отговорност и му се прилага по-лека по вид отговорност. Според въпросната разпоредба, в маловажни случаи на административни нарушения, извършени от непълнолетни, наказващите органи изпращат съставените актове на местните комисии за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните за налагане на мерки от възпитателен характер. Касае се за „замяна на административнонаказателната с обществена отговорност“²⁴. Тя наподобява замяната по чл. 78 НК. Следователно, когато съдът установи, че са налице предпоставките на чл. 29 ЗАНН, той може да измени наказателното постановление по силата на чл. 337, ал. 1, т. 4 НПК във вр. с чл. 84 ЗАНН. По този начин ще бъде отстранено нарушение на материалния закон, изразяващо се в неприлагане на чл. 29 ЗАНН в досъдебната фаза на административнонаказателния процес.

Административнонаказващият орган не разполага с правомощието да оправдае обвинения в извършването на административно нарушение. Поради тази причина хипотезата на чл. 337, ал. 3, пр. 1 НПК е неосъществима в рамките на ЗАНН. За другата хипотеза – тази по чл. 337, ал. 3, пр. 2 НПК – важи обратното, тъй като относно обезщетението за вреди от неправомерното деяние произнасянето и по НПК, и по ЗАНН е еднакво по своето правно естество. С други думи, съдът може да измени наказателното постановление в частта му относно основанието за присъждане на обезщетение. Тази възможност обаче е по-скоро теоретична. В практиката едва ли биха се изнамерили случаи, при които съдилищата постановяват, на основание чл. 337, ал. 3, пр. 2 НПК във вр. с чл. 84 ЗАНН, изменение само относно мотивите за произнасяне по обезщетителната претенция.

Предвид на гореизложените съображения относно хипотезите и формите на изменение на наказателното постановление може да се обобщи, че, в административнонаказателния процес, на основание чл. 84 ЗАНН, са приложими разпоредбите на чл. 337, ал. 1, т. 1, 2 и 4, ал. 2, т. 1 и ал. 3, пр. 2 НПК. По силата на тези разпоредби съдът може да измени наказателното постановление, като: 1/ увеличи или намали административното наказание или имуществената санкция поради тяхната явна несправедливост; 2/ приложи закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо административно нарушение, когато е допусната явна несправедливост при определяне вида на санкцията или когато не е спазен материалния закон; 3/ замени административнонаказателната отговорност с обществена отговорност поради противоречие с материалния закон; 4/ измени основанието относно обезщетението за вредите, произтичащи от административното нарушение.

3. С оглед на изложените дотук аргументи може да се очертае следният процесуален алгоритъм, който трябва да бъде съблюдаван от касационната инстанция при изменяване параметрите на административнонаказателната отговорност: 1/ отмяна на въззивното решение на основание чл. 222, ал. 1 АПК във вр. с чл. 63, ал. 1 ЗАНН; 2/ изменение на наказателното постановление на основание чл. 337, ал. 1, т. 1, 2, 4, ал. 2, т. 1 и/или ал. 3 НПК във вр. с чл. 84 ЗАНН. Неизясненият пункт от гореизложения алгоритъм касае предметния обхват на отмяната. С други думи, трябва да се отговори на въпроса: пълна или частична трябва да бъде отмяната на въззивното решение?

В практиката на административните съдилища, част от която е цитирана по-долу, почти единодушно се приема, че отмяната трябва да бъде пълна. Срещу тази практика обаче може да се направят някои възражения.

Поначало пълната отмяна е необходима, когато крайният правен извод на подконтролната инстанция е изцяло неправилен. А ако не е изцяло неправилен, той подлежи на корекция само в неправилната си част, като останалата част се остави в сила.

Когато наказателното постановление трябва да бъде изменено от касационната инстанция, решението на въззивния съд, независимо дали е отменително, потвърдително или изменително, в обичайния случай е частично неправилно. Защото, както вече бе споменато по-горе, самото изменение представлява съставно волеизявление, състоящо се от три прости волеизявления: а/ волеизявление за частично потвърждаване на оспорен акт; б/ волеизявление за частична отмяна на същия акт; в/ волеизявление, заместващо отменената част на акта. Това означава, че, за да постанови касационната инстанция пълна отмяна на въззивното решение, с цел изменение на наказателното постановление, е необходимо, във връзка с едно и също административно нарушение²⁵, въззивният съд да е отменил правилната част от постановлението и да е потвърдил неправилната (теоретически възможна хипотеза, но от практическа гледна точка – много малко вероятна). Във всички останали случаи, независимо в каква насока е произнасянето на въззивната инстанция, касационният съд, за да измени наказателното постановление, трябва преди това да отмени частично оспореното пред него съдебно решение.

Така очертаната необходимост само от частична, а не от пълна отмяна на въззивното решение при изменение на наказателното постановление от касационната инстанция, може да бъде илюстрирана с пример. Най-често срещана в практиката хипотеза на касационно изменение в параметрите на административнонаказателната отговорност е намаляването на размера на наложената административна санкция поради явна несправедливост. В този случай неправилността на въззивното решение се изразява в погрешен юридически извод относно законосъобразността на конститутивното действие, произтичащо от наказателното постановление. Защото пораждането на санкционните правни последици, в които се изразява административното наказване, представлява конститутивен ефект на правораздавателен акт²⁶. Това означава, че намаляването на наложената административна санкция изобщо няма да засегне силата на пресъдено нещо на наказателното постановление, която има за свой предмет само и единствено факта на административното нарушение²⁷. Нещо повече – то няма да засегне изцяло и конститутивното действие на наказателното постановление, тъй като намаляването всъщност представлява отмяна на санкцията над определен размер. Така че, ако въззивният съд е потвърдил наказателното постановление, а в касационното производство се предприеме намаляване на наложената с постановлението санкция, то тогава в касационното решение ще бъдат обективирани следните правни изводи: а/ правилно е установен фактът на нарушението; б/ правилно е издирена нарушената с деянието материалноправна норма; в/ правилно е фиксирана приложимата санкционна норма; г/ извлечената от нормата санкция е определена правилно до определен размер; д/ санкцията се явява неправилно индивидуализирана над определен размер. С други думи, в така изложената примерна хипотеза касационният съд се съгласява с почти всички правни изводи на въззивната инстанция. При това положение трябва да се възрази срещу съдебната практика, която прибягва във въпросната хипотеза до пълна отмяна на въззивното решение, за да постанови изменение на наказателното постановление²⁸. Защото излиза, че касационният съд хем се съгласява в мотивите си с предходната инстанция относно правилното формиране на силата на пресъдено нещо на наказателното постановление и за конститутивното му действие до определен размер, хем отрича изцяло с диспозитива си въззивното решение. И след това цялостно отричане, касационният съд, посредством изменителния си диспозитив, възпроизвежда в голямата си част съдържанието на отмененото решение, потвърждавайки силата на пресъдено нещо на наказателното постановление и част от неговото конститутивно действие.

Гореизложеният пример показва, че почти единодушно възприетата от административните съдилища практика да се отменя изцяло въззивното решение, когато касационната инстанция трябва да измени наказателното постановление, не може да бъде надлежно аргументирана. Вероятно тази практика се е наложила поради опростената структура на съдебния диспозитив при пълната отмяна на оспореното решение. Опростяването на изреченията в диспозитива обаче не може да бъде „заплатено“ с цената на правнологически противоречия в съдържанието на касационното решение.

4. В заключение може да се изтъкне, че всички гореизложени колебания в доктриналните тълкувания и съдебната практика се дължат главно на действащата нормативна уредба. Защото последната изисква проследяване на препращания към два кодекса и прилагане на нормативни правила, които не са пригодени към специфичните нужди на административното наказване. С оглед на това, наложителна е законодателна корекция на ЗАНН. Необходимо е да се уреди чрез изрични правила, а не чрез техниката на препращането, цялото касационно административнонаказателно производство и в частност – правомощията на административните съдилища при изменение на наказателното постановление.

Бележки под линия:

1 Обн., ДВ, бр. 86 / 28.10.2005 г., последна редакция – ДВ, бр. 79 / 13.10.2015 г.

2 Обн., ДВ, бр. 30 / 11.04.2006 г., последна редакция – ДВ, бр. 27 / 25.03.2014 г.

3 Обн., ДВ, бр. 92 / 28.11.1969 г., последна редакция – ДВ, бр. 81 / 20.10.2015 г.

4 Костов, Д., Д. Хрусанов. Административен процес на Република България. 2. изд. С.: Сиби, 2011, с. 355.

5 Хрусанов, Д. Административно правораздаване. Лекции. С.: УИ „Св. Климент Охридски“, 2010, с. 64.

6 В съдебната практика продължава да се употребява терминът „изменява“, респ. „изменяване“, вместо „изменя“, съотв. „изменение“ – вж. решение № 389 / 29.11.2010 г. на Върховния касационен съд (ВКС) по н.дело № 349 / 2010 г., ІІ н.о.; решение № 453 / 31.10.2013 г. на ВКС по н.дело № 1653 / 2013 г., ІII н.о.; решение № 169 / 13.08.2015 г. на ВКС по н.дело № 359 / 2015 г., II н.о. Вероятно причината за това е инерцията от прилагането на Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г. (НПК'74; обн., ДВ, бр. 89 / 15.11.1974 г., отм., ДВ, бр.86 / 28.10.2005 г.), в който бяха използвани думите „изменява“ и „изменяване“. Последните обаче представляват езикови архаизми, поради което законодателят ги замени със съвременните термини „изменя“ и „изменение“ (ср. чл. 336 НПК'74 и чл. 338 от действащия НПК). С оглед на това в изложението са предпочетени гореспоменатите съвременни термини.

7 Вж.Славова, М., В. Петров. Към предстоящата реформа на административното наказване. Размисли de lege ferenda. – Административно правосъдие, 2012, № 5, с. 38. В подобен смисъл вж. мотивите на тълкувателно решение (ТР) № 2 / 03.06.2009 г. на Върховния административен съд (ВАС) по тълк.д. № 7 / 2008 г., Общо събрание на колегиите (ОСК).

8 Вж. Дерменджиев, И. Административно право на Република България. Обща част. С.: Офсетграфик, 1992, с. 318; Сталев, Ж. Правораздаване и неговите видове. Годишник на Софийския университет. Юридически факултет. Том LXX. С.: СУ „Климент Охридски“, 1979, с. 323.

9 Чл. 63, ал. 1, изр. 2 ЗАНН гласи: „Решението подлежи на касационно обжалване пред административния съд на основанията, предвидени в Наказателнопроцесуалния кодекс, и по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс“.

10 В този смисъл вж. решение № 71 / 16.07.2015 г. на Административен съд – Разград по КНАХД № 66 / 2015 г. Изолирани са случаите в съдебната практика, при които касационната административнонаказателна инстанция прилага чл. 354, ал. 1, т. 3 и/или ал. 2 НПК във вр. с чл. 84 ЗАНН (вж. напр. решение от 19.11.2013 г. на Административен съд – Силистра по КАНД № 246 / 2013 г.), въпреки че ТР № 3 / 10.05.2011 г. на ВАС по тълк.д. № 7 / 2010 г., ОСК, изрично посочва „чл. 84 ЗАНН вр. чл. 354, ал. 2, т. 2 НПК“ като едно от възможните основания за изменение на параметрите на административнонаказателната отговорност от касационната инстанция.

11 Освен касационните правомощия за оставяне в сила и за отмяна, АПК урежда и други възможности за съдебно произнасяне, а именно: за обезсилване и за обявяване нищожността на оспореното решение (чл. 221, ал. 3 – 6 АПК). Тези правомощия обаче са неприложими в административнонаказателния процес, тъй като нищожността и недопустимостта не представляват касационни основания по чл. 348 НПК във вр. с чл. 63, ал. 1 ЗАНН.

12 За въззивните функции („по същество“) на районния съд при решаването на въпроса за вида и размера на административното наказание вж. Ангелов, А., И. Дерменджиев, Г. Костадинов. Учебник по административно право на Народна република България. Обща част. С.: СУ „Климент Охридски“, 1967, с. 450; Дерменджиев, И. Проблеми на административното правораздаване. С.: Наука и изкуство, 1976, 161 – 162; Дерменджиев, И., Д. Костов, Д. Хрусанов. Административно право на Република България. Обща част. 4. изд. С.: Сиби, 2001, с. 344.

13 Вж. Дерменджиев, И. Административно право …, 354 – 355.

14 Строго формално погледнато, не само санкцията може да бъде предмет на изменение. До последното може да се стигне и по отношение на други части на наказателното постановление – тези за обезщетението и за изземването на вещи (вж. Лазаров, К., И. Тодоров. Административен процес. С.: Сиела, 2009, с. 389; Стоев, С. Научно-практически коментар към Закона за административните нарушения и наказания. С.: Наука и изкуство, 1975, с. 219). Такива хипотези на изменение обаче на практика се срещат рядко. Освен това изменението в тези хипотези не поставя някакви специфични проблеми за анализ, поради което в рамките на изложението основен проблем на дискусия ще бъде изменението на административната санкция (административното наказание и имуществената санкция).

15 Вж. Костов, Д., Д. Хрусанов. Цит. съч., 350 – 351.

16 Вж. Лазаров, К., И. Тодоров. Цит. съч., 388 – 389; Сивков, Ц. Административно наказване. С.: Софи-Р, 1998, 91 – 92; Стоев, С. Цит. съч., 219 – 220. Трябва обаче да се отбележи, че позицията на последния от горепосочените автори по-особена. От една страна, той приема, че „изменяването засяга т.нар. осъдителна част, например размера и вида[курс. мой – В. Р.] на санкцията […]“ (Стоев, С. Цит. съч., с. 219), а, от друга страна, застъпва тезата, че „съдът няма право […] да измени постановлението, като наложи друго наказание, ако такова не е наложено с наказателното постановление“ (пак там, с. 220).

17 Вж. Минев, П. Съдебен контрол в административното наказване. Оспорване, касация и възобновяване. Автореферат на дисертационен труд. Пловдив: 2013, с. 15.

18 Вж. Панов, Л., Р. Илкова. Процесът по ЗАНН. С.: Сиела, 2009, 330 – 336.

19 Идеята за преквалификация на деянието не е чужда на административните съдилища – вж. решение № 5243 / 22.07.2015 г. на Административен съд – София град по адм.д. № 1311 / 2015 г., решение № 6440 / 29.10.2014 г. на Административен съд – София град по адм.д. № 6252 / 2014 г., решение от 27.01.2012 г. на Административен съд – Монтана по КАНД № 668 / 2011 г., решение № 140 / 09.06.2015 г. на Административен съд – Кюстендил по КНАХД № 94 / 2015 г., решение № 225 / 29.05.2014 г. на Административен съд – Кюстендил по КАНД № 170 / 2014 г., решение № 1460 / 06.06.2013 г. на Административен съд – Варна по КАНД № 1231 / 2013 г.

20 Обн., ДВ, бр. 26 / 02.04.1968 г., последна редакция – ДВ, бр. 79 / 13.10.2015 г.

21 Правилото на чл. 15, ал. 2 ЗАНН гласи следното: „По отношение на непълнолетните административното наказание глоба се заменя с обществено порицание“.

22 Текстът на чл. 3, ал. 2 ЗАНН е следният: „Ако до влизане в сила на наказателното постановление последват различни нормативни разпоредби, прилага се онази от тях, която е по-благоприятна за нарушителя“.

23 До влошаване положението на нарушителя може да се стигне при протест на прокурора. Тогава, съгласно разпоредбата на чл. 336, ал. 1, т. 1 във вр. с ал. 2 НПК във вр. с чл. 84 ЗАНН, съдът би трябвало да приложи закон за по-тежко наказуемо административно нарушение, ако е имало такова обвинение в акта за установяване на нарушението. В този случай обаче, по силата на горецитираната разпоредба, би следвало да се стигне до отмяна (а не до изменение) на наказателното постановление и до издаването на ново наказателно постановление от съда. Последният обаче не е овластен да издава наказателни постановления, а само да потвърждава, изменя или отменя вече издадени такива (арг. чл. 63, ал. 1 ЗАНН). Следователно се оказва, че съчетанието от норми на ЗАНН и НПК ражда един парадокс, изразяващ се в правната невъзможност да се приложи закон за по-тежко наказуемо административно нарушение от съда.

24 Стоев, С. Цит. съч., с. 106.

25 Изменението винаги предпоставя частична незаконосъобразност на наказателното постановление в рамките на едно нарушение. Защото, ако с наказателното постановление са наложени няколко санкции за няколко нарушения, то тогава е налице множество наказателни постановления, обективирани върху един и същ материален носител. Отмяната на едно от тези постановления по естеството си представлява не частична, а пълна отмяна, въпреки че буквата на съдебното решение трябва да визира именно частична отмяна. Защото, за да индивидуализира което и да било от множеството наказателни постановления, съдът трябва да посочи съответната част от материалния носител, върху който те са обективирани.

26 Разбира се, ако административната санкция е притезание (напр. глоба), тогава наказателното постановление, редом с конститутивното действие, ще произведе също изпълнителна сила. Последната е необходима, за да се гарантира реализацията на санкцията чрез правото да се изисква принудително удовлетворяване на притезанието заедно с корелативното задължение да се понесе принудителното изпълнение.

27 Аналогични разсъждения относно силата на пресъдено нещо и конститутивния ефект на присъдата прави Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С.: Сиела, 2007, 241 – 242.

За административното нарушение и предмета на силата на пресъдено нещо вж. Раданов, В. Касационното решение като източник на сила на пресъдено нещо в административнонаказателния процес. – В: Наука и технологии, 2015, Т. V, № 7, Social studies, 81 – 82, <http://journal.sustz.com/VolumeV/Number7/Papers/ValeriRadanov.pdf>.

28 Вж. решение № 1031 / 07.05.2015 г. на Административен съд – Варна по КНАХД № 749 / 2015 г., решение № 173 / 26.07.2011 г. на Административен съд – Ловеч по КАНД № 186 / 2011 г., решение № 941 / 10.04.2014 г. на Административен съд – Пловдив по КНАХД № 517 / 2014 г., решение от 20.02.2014 г. на Административен съд – Хасково по КАНД № 567 / 2013 г., решение № 7898 / 17.12.2014 г. на Административен съд – София град по адм.д. № 6878 / 2014 г., решение № 77 / 30.01.2012 г. на Административен съд – София област по КАНД № 1065 / 2011 г., решение № 101 / 12.05.2015 г. на Административен съд – Кюстендил по КНАХД № 81 / 2015 г., решение от 09.05.2012 г. на Административен съд – Габрово по КАНД № 82 / 2012 г., решение от 16.06.2014 г. на Административен съд – Стара Загора по КАНД № 319 / 2014 г., решение от 13.02.2009 г. на Административен съд – Кърджали по КАНД № 82 / 2008 г.

Единични са случаите в практиката, при които, с цел намаляването на административното наказание, административните съдилища отменят въззивното решение не изцяло, а само в частта, с която е потвърден размера на наказанието – вж. решение от 27.10.2011 г. на Административен съд – Русе по КАНД № 319 / 2011 г., решение № 65 / 18.09.2009 г. на Административен съд – Силистра по КАНД № 72 / 2009 г., решение от 23.04.2013 г. на Административен съд – Видин по КАНД № 109 / 2013 г.