Екошик или Екоцинизъм?

Наскоро прочетох книгата на Ванеса Фаркхарсън със заглавието “Да спиш гола е зелено”, 2011, ИК Кръгозор. В нея авторката споделя своите 366 (!) стъпки към зелената идея, които тя прави в 366 последователни дни. В рамките на една календарна година всеки ден тя възприема по едно ново правило, свързано с начина й на живот, което подменя нейни предишни вредни за природата навици. По този начин тя постепенно преминава към желания от нея "зелен" живот. И въпреки, че повечето от направените в книгата предложения не са пряко свързани с правото, разглеждането им може да породи и някои интересни “правни” размисли 🙂

Убеден съм, че те ще Ви бъдат интересни, а и могат да бъдат повод за промяна през новата година…

С оглед развитието на екологичното право и желанието за приемане на все повече “зелени” закони, смятам, че би било интересно да споделя някои от идеите в книгата заедно с моите коментари към тях, за да може всеки читател да помисли върху тяхното "правно" бъдеще:

Те могат да бадат разделени в няколко групи:

а) свързани с организацията на социалния живот:

– въвеждане и правно регулиране на надобната работа или т. нар. телекомпютинг: организация на работа, при която служителите могат да работят няколко дни в седмицата извън офиса (от вкъщи или от друго удобно за тях място). Това спестява най-малко ресурсите, използвани за предвижване до тяхното работно място;

– един "вътрешен" ден всяка седмица: става въпрос за ден, през който човек си остава в къщи, без да се къпе, облича, гримира, готви, говори по телефона… Целта е да си почине, да подреди мислите си и да спести определено количество ресурси. Стремежът е към минималистичен отпечатък върху природата през въпросния “вътрешен" ден.

Както денят за работа от вкъщи, така и вътрешният ден следва да бъдат насърчени като трудова практика от законодателя и да бъдат свързани с правните последици на нормалния работен ден (зачитането им за трудов и осигурителен стаж);

– отхвърляне на т. нар. воден снобизъм, изразяващ се в пиенето на минерална вода от пластмасова бутилка, която не подлежи на разграждане. Вместо бутилирана минерална вода с множество оставащи зад нея пластмасови отпадъци, може да бъде ползвана кана с пречистващ филтър. Отрицателното "екологично" отношение към бутилираната минерална вода може да бъде юридически потжардено чрез въвеждането на “пластмасов” данък (данък бутилиране)…;

– практикуване на т. нар. градско къмпингуване: “абсолютно” пешеходство в градски условия 😉 – без да се използват автомобили, таксита, градски транспорт и каквито и да е било други превозни средства. Практикуващите го използват при придвижването си в града раници и трекинг екипировка, като пренасят на гръб стоките, които си купуват. Поведението им почива на философията, че човекът е създаден, за да ходи, а не за да кара кола;

– живот в "зелен" ашрам: формирането на общности от природозащитници, които живеят заедно и спазват система от правила на поведение, които щадят природата. Тук има място както за ековойни (зелени "крастоносци"), прегърнали идеята за “озеленяване” на света, така и за смирено отдадени на зелената кауза веганци;

– включване в завещанията на специални клаузи за екопогребения: придаване на правно задължителен характер (например значението на тежест) на желанието на завещателя да бъде погребан в биоразградим ковчег. Такива са например т. нар. екоподи, представляващи ковчези от естествено втвърдена рециклирана хартия, както и рифовите погребения. Ванеса Фаркхарсън предлага и някои по-нетрадиционни 🙂 предложения: изнасяне на тялото и ковчега с хибридна катафалка или практикуването на велосиредно погребение…;

б) свързани с промяна в навиците на хранене:

– възприемане на различни вегетариански режими, повечето със странни имена: вегани – хранещи се само с храни от растителен произход; вегетарианци – хранещи се с храни от растителен произход, мляко и яйца; пескатарианци – хранещи се освен с храни от растителен произход, с мляко и яйца, и с риба; флекситарианци – хранещи се с месо само в редки случаи, в зависимост от ситуацията, средата и собствените си хранителни нужди. За да бадат стимулирани посочените начини на хранене следва да бъдат съобразявани от различните заведения за хранене, но най-вече от авиокомпаниите, предлагащи храна по време на своите полети. В противен случай може да се стигне до "хранителна" дискриминация (обществена принуда да се яде месо или въобще "храната на мнозинството");

– хранене с хранителни продукти, които са местно производство, и ограничаване използването на чуждоземни подправки (например за България такива са кориандър, канела…), чийто въглероден отпечатък е по-голям поради транспортирането им със самолет;

– използването на пермакултури: пермакултурата (съкращение от “перманентна агрокултура”) се определя като “съвкупност от методи за устойчив дизайн на земята”. При нея се търси постигането на такъв дизайн на човешките местообитания и продуктивните земеделски системи, който да наподобява максимално естествения. Това позволява устойчиво развитие чрез максимизиране на ползите и минимизиране на разходите за отглеждането на хранителните продукти. Пермакултурите се посочват като един от най-ефективните начини за интегриране на хората и земята. Всеки “зелен” законодател следва да поощрява такъв начин за отглеждане на хранителни култури;

– използването на храни “фейр трейд” и “етична” риба (храна): при посочените практики изборът на храна включва анализ на начина, по който тя е създадена (уловена). Фейр трейд продуктите се определят като “ръчно изработени изделия и биологично чиста храна”, които обикновено са произведени от хора в неравностойно положение (например в държави от Азия или Африка). Фейр трейд производството се базира на няколко основни принципа: създаване на възможности на производители, намиращи се в икономически неизгодно положение; съобразяване с околната среда; плащане на справедлива цена и отчитане на условията на труд (отричане на детския и експлоатационния труд при производството на храната) и др.;

– хранене с “щастливо” (!) месо: месо, произведено от отглеждани на свобода животни. Макар и това да не изключва "убийството" на животното, за да бъде използвано то като храна, то стимулира хуманното отглеждане на животните, поради което се включва в “зеления” списък на заслужаващите законодателна подкрепа действия;

– използване на храни с опаковки, които се ядат: типичен пример за наложили се такива опаковки са фунийката за сладолед и хляба в хамбургерите и сандвичите. Към тях могат да се прибавят и някои креативни разрешения: сервиране на супа в хлебна купичка, на кафе в поничка, на вино в чаша от сирене, на мляко в чаша от сладки… Тази идея, но струва ми се с друга цел :), е пренесена и по отношение на дрехите при т. нар. ядящо се бельо;

в) създаване и използване на специални “зелени” приспособления:

– въвежданет на въртящи се врати в сградите: установено е, че те обменят около осем пъти по-малко въздух в сравнение с обикновените, с което пестят от консумативите за отопление на сградата;

– специално съдополиващо устройство: след измиване чиниите се сушат в положение, при което водата се изцежда в саксиите за цветя. По този начин се оползотворява т. нар. сива вода, която обикновено се изхвърля, като за поливането на цветята най-често се използва чиста вода, предназначена за пиене;

– поддържане на телевизионен канал, на който да се излъчва как гори цепеница дърво… и само това, в продължение на часове. Целта е да се имитира огън (огнище), без действително да се изгарят дърва. Това донякъде създава усещането за уюта на огнището, като спестява изсичането на дърва за огрев ;);

– предлагане на поздравителни картички, които се засаждат в саксия: по този начин поздравителните картички се подаряват с начина на собственото им рециклиране;

– използване на компостиращи устройства: при вермикомпостирането се използва контейнер с червеи, в който се изхвърлят хранителните отпадъци. Така полученият компост се държи под похлупак и през определен период от време се разбърква. Трябва да се внимава какво точно се хвърля (основно веганска храна), за да се получи добра пръст. Компостирането се използва и при т. нар. компостиращи тоалетни: хигиенни, обезмирисени и ненуждаещи се от вода. Те варират от кофа със стърготини до самопроветряващи се температурно контролирани системи. Отходният материал се превръща в тор. За прилагането на компостирането често се използва т. нар. мулч: тор, представляващ смес от листа и хранителни отпадъци, който се оставя в продължение на една година в анаеробен контейнер, докато стане годен за употреба. Община Торонто стимулира компостирането като всяка година осигурява един камион безплатен мулч на запалените му почитатели. Утвърждаването на компстирането като практика в Канада води до събиранета на огромни тълпи желаещи да се “заредят” с мулч, които влизат в истинска битка помежду си за да кофичка от скъпоценната смес;

– използване на менструални чашки вместо превръзки за еднократна употреба: означават се като силиконова алтернатива на тампоните за многократна употреба. Според изчисленията използването им спестява 11 400 тампона на жена при възприемането за норма на петдневен цикъл на всеки четири седмици (!). Любопитен факт е наличието им в он-лайн Музейя на менструацията;

– поставяне на тухла в тоалетното казанче за вода, с което намаляваме разхода на вода с обема на тухлата: казанчето се пълни с по-малко вода, съответно изразходва се по-малко вода.

Огромното разнообразие на споделените по-горе идеи, макар и някои да се определят като екоцинизъм, а други като екошик, свидетелства за множеството опити на хора с различни интереси и навици на живот да дадат своя принос към опазването на природата и съхраньвянето на нейните ресурси. Познаването на тези практики и изучаването на тенденциите сред “зелените” общности би било предимство за законодателя при възприемането на конкретните нормативни разрешения в своята екологична политика…

Стоян Ставру