Отговорност за чужди действия: френска перспектива

(д-р Клер Макивор*)

 

(превод на д-р Васил Петров, Теофана Евгениева, Добри Тенев и Сюлейман Башов)

 

Забележителна черта на френската правна система е ориентираният към пострадалия подход по въпросите на отговорността за неправомерно причинена вреда[1]. В преследване на основната цел за обезщетяване на пострадалите френските съдилища са готови да преследват периферни ответници, когато действителният причинител на вредата по някаква причина или не може да бъде съден, или е безсмислено да бъде съден. Освен това в това отношение те са безразлични към правното положение на ответниците – дали са публични органи или субекти на частното право. Това, което за английския юрист е може би най-забележително, е, че такава отговорност за чужди действия често е изцяло безвиновна. Наистина в последните години има сериозно развитие на правото в това отношение, особено що се отнася до частноправните ответници, до степен, че сега може да се твърди, че френската система е въвела общ режим на безвиновна отговорност за чужди действия. От значение е обаче, че що се отнася до действителното прилагане на принципите за отговорността на трети лица, могат да се очертаят непосредствени връзки със съществуващите категории такава отговорност в английското право.

 

I. Отговорност на публични органи за чужди действия във Франция

Във Франция искове срещу публични органи не се предявяват пред общите съдилища. Вместо това, в съответствие със стриктното тълкуване на доктрината за разделение на властите, във Франция функционира изцяло отделна система от съдилища, имаща своя собствена структура от специализирани съдии, единствено които се занимават с правните въпроси, засягащи дейността на администрацията. Именно пред тези „административни съдилища“ се предявява всеки иск, основан на деликтна отговорност на публичен орган. Важното е, че тези специални съдилища прилагат по своя отделна правна регламентация, която (нетипично за кодифицираните режими) е почти изцяло творение на съдиите. По същество правото, което се прилага за администрацията, е това, което Държавният съвет, най-висшият административен съд, прецени, че е закон. А това, че френското право не познава доктрината на обвързващ съдебен прецедент, означава, че материалното право в това отношение се променя във времето, тъй като Държавният съвет е свободен да промени позицията си по всеки въпрос и на практика често се отклонява от собствените си предходни решения^[2]. Подобна гъвкавост, която принципно е характерна за френското право, е породила, както ще се види, съдебна тенденция към креативност.

Първото нещо, което следва да се отбележи относно деликтната отговорност на публичните органи във Франция, в пълна противоположност на английския подход в това отношение, е, че административните съдилища имат изключително широк подход към понятието за вина и като правило квалифицират като административен деликт всяко поведение от страна на публичен орган, което води до несправедливо причинена вреда по отношение на член на обществото, което дава право на обезщетение на пострадалия. Наистина дори когато поведението не може да бъде тълкувано като противоправно в някакъв смисъл, то конкретно лице, понесло тежестта от извършени в публичен интерес работи, ще има право на обезщетение според принципа на „справедливост преди публичните тежести“. От перспективата на отговорността на трето лице може да бъде открито интересно приложение на това либерално тълкуване на вината в контекста на искове, основани на понятието за faute de service [вина на службата]. То се отнася по същество до някакъв вид неудача при предоставянето на публична услуга и често ищците се позовават на него като начин за заобикаляне на ограниченията, наложени от доктрината за виновната отговорност, за да ангажират отговорността на публични органи за вреди, възникнали от личната вина на техни служители, действали извън обхвата на назначението им. Разсъжденията са в посока на това, че публичният орган е виновен, че е създал условията за нанасяне на вредата от служителя: например чрез предоставяне на обществен транспорт, който е използван от служителя за лично пътуване, за което не е оправомощен, по време на което е нанесена вреда другиму^[3]. Доскоро подобен аргумент без съмнение щеше да бъде посрещнат с неодобрение от английските юристи като разширяващ границите на принципа за вината прекалено много. Все пак, като резултат от скорошни решения на Камарата на лордовете в Lister v Hesley Hall Ltd^[4] и на Апелативния съд в Majrowski v Guy’s and St Thomas’s NHS Trust^[5], които сериозно разшириха доктрината за отговорността за чужди действия, английското право в този смисъл вече не се различава много от френския си двойник.

Макар този либерален подход към отговорността на публичните власти да важи за повечето искове за вреди пред административните съдилища, има някои държавни дейности, които са под специална закрила поради тяхното особено трудно или чувствително естество. Тази закрила е предоставена като видоизменен стандарт на изискванията за грижа, който счита за неприемливо единствено поведение, което може да бъде характеризирано като груба небрежност (faute lourde). Дейността на полицията е основен пример, който попада в тази категория. На практика това понижаване на стандарта за грижа явно работи много добре като контролиращ механизъм^[6], факт, който без съмнение е в сериозна подкрепа на предложението, направено в предходната глава подобен подход да се въприеме при исковете против публични органи в английското деликтно право.

В другата крайност обаче пък има много публични дейности, при които административните съдилища прилагат принципа на безвиновната отговорност, най-общо основан на теорията за риска. За целите на настоящото изложение следва да се отбележи, че релевантните дейности, от които възниква риск, често са свързани с грижа и контрол над трети лица и по този начин се създават многобройни примери на безвиновна отговорност на държавата за чужди действия. Най-утвърдените примери за такава отговорност могат да бъдат разделени на две категории, като следва да се отбележи, че и двете вече се срещат в английски контекст: 1. Отговорност за вреди, причинени от затворници, и 2. Отговорност за вреди, причинени от пациенти с психични разстройства под грижата на държавата.

 

1. Отговорност за вреди, причинени от затворници

Тази форма на безвиновна отговорност от страна на държавата е основана на приложението на това, което Браун и Бел наричат „либерални наказателни мерки“^[7], които най-често се отнасят до действието на затворнически системи „от открит тип“, и е приложима по отношение на поведението както на пълнолетни затворници, така и на млади нарушители. При пълнолетните затворници Браун и Бел посочват като пример решението на Държавния съвет по делото Garde des Sceaux c Banque Populaire de la R?gion Economique de Strasbourg^[8], в смисъл, че министърът на правосъдието е отговорен за действията на трима престъпници по време на обир на банка по съображението, че един от извършителите е бил затворник в домашен отпуск по това време, друг е бил на специален режим на „полусвобода“, който му е позволявал през деня да работи извън затвора, а третият бил е бил пуснат на свобода при условие, че няма да извърши друго престъпление. Контрастът с английската позиция тук е силен, тъй като е ясно, че такива политически решения ще бъдат счетени за неподсъдни от английските съдилища^[9].

При младите нарушители възможността да възникне безвиновна отговорност за чужди действия за държавата, основана на теорията на риска, е дори по-голяма, предвид това, че френските съдилища отдавна поддържат прилагането на възпитателни решения навсякъде, където е възможно, към проблеми на непълнолетни нарушители^[10]. Подобни разрешения са създадени като алтернатива на традиционните наказателни мерки и са насочени специално към поправянето на млади нарушители^[11]. Най-често приемат формата на т.нар. „мерки в отворена среда“, при които детето продължава да живее с родителите си, но под надзора и при съдействието на назначен от съда служител за работа с младежи^[12]. Все пак често се издава заповед за настаняване на детето в специална институция, особено в случаите, в които се смята, че семейната среда на детето може да бъде фактор, който допринася за неговите криминални наклонности. Когато такива институции се управляват от държавата, отговорността за всякакви вреди, причинени от детето на другиго, автоматично пада върху нея. Любопитно е, че когато въпросната институция се управлява от частно лице, което е лицензирано от държавата за работа с млади нарушители по поправителни програми, безвиновна отговорност възниква солидарно заедно с държавата и ищецът ще трябва да предяви два отделни иска: един пред административния съд срещу държавата и втори – пред обикновения граждански съд срещу частното лице^[13]. Обстоятелството, че в подобни ситуации може да бъде ангажирана отговорност на частното лице за чужди действия, е много важен скорошен напредък, който ще бъде подробно обсъден в следващата част.

Доскоро естеството на отговорността на държавата за чужди действия във връзка с млади нарушители е контрастирала с отговорността, възникваща във връзка с вреди, причинени от деца, които са под закрила на държавата в изпълнение на мерки за закрила на деца^[14]. Последната преди това се е основавала на презумпция за вина, която е можела да бъде оборена чрез доказването на липса на вина и така е възникнала форма на стриктна отговорност за чужди действия^[15]. Обаче през февруари 2005 г. Държавният съвет уеднаквява двете позиции, като решава, че вреди, причинени от ненавършили пълнолетие под закрила на държавата, също е основание за безвиновна отговорност на държавата. Това е всеобщо приветствано от доктрината във Франция^[16].

 

2. Отговорност за вреди, причинени от пациенти с психични разстройства под надзора на държавата

Лица с умствени увреждания са другата главна категория от предполагаемо „опасни“ лица, по повод които се прилага специален режим на безвиновна отговорност за чужди действия в административното право. Това е здраво установен принцип на френското право, датиращ от ключовото решение от 1956 г. на Държавния съвет по делото Thouzellier^[17], по което е ангажирана отговорността на държавата за всички вреди, причинени от пациент с умствено увреждане в държавна болница. Това решение все пак води до огромно несъответствие между правното положение на държавните и частните болници, защото то се ограничава единствено до вреди, причинени от пациенти в държавни болници. Наистина отговорността на частните болници за действия на техните пациенти остава основана на вината до 1991 г., когато, както ще бъде видяно в следващата част, Касационният съд радикално променя частното право по отношение отговорността за чужди действия.

 

II. Отговорност за чужди действия на частноправни ответници във Франция

Френският еквивалент на познатото ни деликтно право се съдържа само в пет разпоредби от френския Граждански кодекс. Разпоредбите от чл. 1382 до чл. 1386 рамкират общите принципи на всички видове деликтна отговорност. Принципът на отговорност при наличие на лична вина е изразен в чл. 1382, съгласно който: „Всяко човешко действие, независимо какво е то, което причинява вреда другиму, създава задължение за лицето, което е виновно за него, да обезщети вредите“[18]. С оглед на целите на настоящото изследване най-значима е разпоредбата на чл. 1384. В противовес на лаконичността на чл. 1382, разпоредбата на чл. 1384 съдържа осем отделни алинеи, които са дълги и подробни. Тази разпоредба не само урежда всички различни случаи на отговорност за чужди действия във френското гражданско право, но и изразява общия принцип, че „за вреди, причинени от вещи, отговаря лицето, под чийто надзор те се намират“. Значението на чл. 1384 значително нараства през последното десетилетие. Податлив на съдийска манипулация, чл. 1384 е бил обект на множество самостоятелни тълкувания от страна на съдилищата и поради това се е свързвал с едно от най-големите развития в историята на френското деликтно право.

Алинея 1 на чл. 1384 посочва: „Всеки е отговорен не само за своите собствени действия, но и за вредите, причинени от действията на лица, за които той е отговорен, или от вещи, които са под негов надзор“. Първоначално правилото е било предназначено единствено за въвеждане на читателя в следващите алинеи – при препращането към отговорността за чужди действия са се имали предвид конкретните случаи на отговорност за чужди действия, посочени в алинеи 4 и 8, а препращането към отговорността за вещи, за които лицето е трябвало да се грижи, се е свързвала с отговорността по чл. 1385 (отговорност за животни) и чл. 1386 (отговорност за сгради). В процеса на юридическо тълкуване специално тази алинея е била адаптирана по начин, който да отговори на очакваните промени в обществените отношения. През 1896[19], като реакция на нарастването на злополуки, причинени от машини в резултат на индустриалната революция, тя била значително преформулирана от Върховния касационен съд на Франция, за да включи в себе си общ принцип, че за вреди, причинени от вещи, отговаря лицето, под чийто надзор те се намират. Този много известен пример на съдебно нормотворчество е показателен за авантюристичността на френските съдилища и демонстрира относителната лекота, с която те могат да създават нови правни норми. Това, което е важно за настоящите цели, е, че примерът може да се разглежда като проправяне на пътя за по-дръзко тълкуване на тази алинея в наши дни, водещо до разширяването на обхвата на отговорността за чужди действия. През 1991 г. Касационният съд в пълно отстъпление от предишната си твърдо установена практика постановява решение, с което приема, че принципът за отговорност за действията на друго лице, посочени в алинея първа, не се ограничава до конкретните случаи, посочени в следващите алинеи, и че може да се прилага по-общо за дългосрочни отношения на власт и подчинение[20]. На тази основа той приема решение, че център за трудотерапия носи гражданска отговорност за вредите, причинени от негови пациенти с умствени увреждания. Нещо повече, пропускът на Касационния съд да изясни по ясен начин обхвата на принципа оставя открита възможността той да бъде прилаган и в други хипотези. Не е изненада, че скоро това се случва. Преди обаче да разгледаме развитието на този общ принцип на отговорност за чужди действия, основан на алинея 1, е необходимо да се очертаят конкретните случаи на такава отговорност, уредени в алинеи от 4 до 8.

Съществуват четири отделни вида връзки, изброени в алинеи от 4 до 8, въз основа на които се поражда отговорност за чужди действия:

– родител и дете (алинеи от 4 до 7);

– господар и слуга (алинея 5);

– учител и ученик (алинеи от 6 до 8);

– майстор и чирак (алинеи от 6 и 7).

Интересен факт е, че всяка връзка води до различна по вид отговорност за чужди действия. Работодателите отговарят гаранционно-обезпечително, докато учителите могат да бъдат отговорни единствено при доказана по общия ред вина[21], а в същото време по отношение на майсторите вината се презумира по силата на закона. Правното положение на родителите от това гледище е изключително интересно, като се има предвид, че основанието на отговорността им за действията на техните деца е претърпяло няколко значителни трансформации в последно време. В началото тя се е разбирала като обикновена виновна отговорност, която впоследствие се превръща в квази-стриктна отговорност и най-накрая в доста екстремен вид безвиновна отговорност, при която те директно отговарят за вредите. И наистина отговорността на родителите в наши дни се превърнала в най-яркия пример за отговорност за чужди действия във френското право и нейното въздействие върху принципите на гражданската отговорност като цяло е значително. Несъмнено е, че съществува пряка връзка между развитието на отговорността на родителите и развитието по отношение на общия принцип за отговорност за чужди действия. Разумно е следователно да разгледаме по-подробно еволюцията на принципа за отговорността на родителите преди да продължим с генезиса на алинея 1.

 

1. Отговорността на родителите за действия на техните деца (чл. 1384, ал. 4)

 

Възможно е да се отграничат три ключови съдебни решения, допринесли за развитието на родителската отговорност:

– Решението „Gesbaud“[22] от 1966 г.;

– Решението „Fullenwarth“[23] от 1984 г.;

– Решението „Bertrand“[24] от 1997 г.

Преди да бъдат разгледани промените, до които се е стигнало въз основа на горепосочените решения, е необходимо да изясним положението на правото, съществувало преди 1966 г.

 

(а) Положението преди 1966 г.

Алинея 4 на член 1384, създадена със закон от 4 юни 1970 г., посочва, че бащата и майката, доколкото те упражняват родителската власт[25], са солидарно отговорни за вредите, причинени от техните ненавършили пълнолетие деца, които живеят с тях[26].

Алинея 7, която е добавена в чл. 1384 със закон от 5 април 1937 г., гласи, че такава отговорност важи, освен ако бащата и майката не докажат, че не са могли да предотвратят действието, пораждащо тяхната отговорност[27].

Макар и да не съдържа изрична формулировка за това, до 1997 г. алинея 7 винаги се е тълкувала в насока, че създава оборима презумпция за вина като основание за отговорност на родителите. Тази презумпция се приема, че се свързва с неизпълнението на задължението на родителите да упражняват надзор над децата си и да ги възпитават, което е установено в чл. 371-2 от френския Граждански кодекс[28]. Разположен в раздела от кодекса, посветен на родителската власт, този член към онзи момент предвижда следното: „Родителската власт принадлежи на бащата и майката с цел да бъдат защитени сигурността, здравето и моралът на детето. По отношение на детето те имат право и задължение да го закрилят, контролират и възпитават“[29]. Понятието за задължение за възпитание следва да се тълкува в широк смисъл; във връзка с общото възпитание на детето. Разбирането за широкия обхват на отговорността очевидно отваря вратите за множество субективни тълкувания. В резултат на това за родителите се създава значителна трудност за оборване на презумпцията за вина, което е в тяхна доказателствена тежест.

Функцията на изискването, уредено в алинея 4, че детето трябва да живее с родителите към момента на причиняването на увреждането, е да гарантира, че отговорност ще носят само родители, които са имали възможност ефективно да контролират и възпитават децата си. На практика обаче съдилищата винаги са имали доста широк подход към прилагането на този критерий за отговорност, за да не би той да бъде използван лесно от безотговорни родители като средство за освобождаване от отговорност, и твърдата им позиция винаги е била, че в случаи, при които детето не е живяло с нито един от родителите към момента на причиняването на вредите, или евентуално е живяло само с единия от тях, отсъствието от семейния дом би изключило прилагането на чл. 1384, ал. 2 само ако родителят има основателна причина за отсъствието си и не трябва да се дължи на причини, които биха били по вина на самия родител. Например фактът, че единият родител се е преместил от семейното жилище поради развод или висящо бракоразводно дело, или фактът, че детето не е живяло в семейното жилище, защото е избягало от него, не могат да се считат за основателни причини[30].

Важен аспект, на който трябва да се обърне внимание, е, че уредбата на отговорността, която се прилага в момента, е предназначена да ангажира само отговорността на родителите за деликтите на техните деца. Поведението на дете, водещо до вреда, но не съставляващо деликт, не дава основание за ангажиране на отговорността на родителите по чл. 1384, ал. 4. Приложението на презумпцията за вина от страна на родителите следователно е зависело от това дали ще бъде доказана вина от страна на детето. Когато презумпцията е можела да бъде приложена, нейното действие се простира дотам, че последната размества доказателствена тежест в процеса. Идеята е, че с извършването на деликт от страна на детето се предполага, че родителите не са успели да изпълнят своите родителски задължения правилно и че поради това те са prima facie небрежни. На родителите обаче се дава възможността да оборят презумпцията, като опитат да докажат, че в достатъчна степен са контролирали и възпитавали ненавършилото пълнолетие дете и поради това не са могли да предотвратят вредата.

Тази система е целяла да облагодетелства пострадалите, като поне облекчи някои от трудностите, свързани с доказването на вината, чрез възлагането на доказателствената тежест върху родителите за обстоятелството, че не са проявили небрежност. В самото начало обаче това не е бил начинът, по който теорията се е прилагала на практика. До 1979 г. съдилищата просто игнорират презумпцията, без да я прилагат, и на практика в много случаи пострадалият трябва да доказва проявената небрежност от страна на родителите. Така например в едно решение от 1960 г.[31], при което 19-годишно момче[32] е блъснало човек, докато е карало нощем своя мотопед без да има застраховка, тезата на апелативния съд, че от фактите може да се заключи, че бащата на момчето не е надзиравал и възпирал в достатъчна степен сина си, не е била споделена от Касационния съд и решението е отменено. Касационният съд се мотивира, че апелативният съд е трябвало да насочи вниманието си към това дали в конкретния случай бащата се е държал като разумен човек, което е несъмнено приложение на общия принцип за вината. В допълнение съдът приема, че родителят, позволил на детето да използва определена вещ, която впоследствие причинява вредата, е виновен само ако поради възрастта, неопитността или интелектуална незрялост на детето или поради лошото състояние или опасното естество на вещта, или поради необичайните обстоятелства, при които детето е използвало вещта, инцидентът е бил предвидим. Подходът на френските съдилища в този момент по отношение на въпроса на отговорността на родителите може да бъде сравнен със сегашната уредба на отговорността на родителите в Обединеното кралство.

В друг случай през същата година Касационният съд е възприел подобно становище и е отменил решение на апелативния съд, в което се посочва, че самия факт, че вредите са причинени от 13-годишно момче, което е стреляло с въздушен пистолет по свой приятел и го е улучил в окото, сам по себе си представлява достатъчно доказателство, че бащата на момчето не е изпълнил задължението си да възпита добре сина си. Делото е било върнато за ново разглеждане.

Коментирайки тези две решения, Rodi?re счита, че правните последици от този подход, възприет от френския Върховен съд, е, че на практика принципът за отговорността на родителите е бил изкоренен от френския Граждански кодекс[33]. Той също така намеква, че мотивите зад първото решение може да се дължат на възрастта, на която е бил младежът, причинил вредите, като от изразеното становище е ясно, че колкото повече нараства възрастта на децата, толкова повече намаляват задълженията на родителите[34]. Въпреки това и двете решения илюстрират ясната тенденция на съдилищата на този етап да не се ангажира отговорността на родителите при липса на лична вина.

Трето решение защитава още по-убедително тази теза[35]. В него е разгледан иск за обезщетение за вреди за наранявания, претърпени от ищеца в голям универсален магазин, в резултат на това, че той е бил ударен от табуретка, която е била хвърлена през парапета пет етажа по-нагоре от две и половина годишно дете. Апелативният съд съвсем необяснимо е приел, че единствено отговорен е магазинът и дори не е обсъдил отговорността на майката. Счел е, че магазинът е длъжен да контролира детето и че това задължение е именно в негова тежест поради факта, че детето към момента на инцидента се е намирало в отделението за детско облекло. Причината за това очевидно е, че това отделение от магазина е било специално създадено да привлича вниманието на малките деца. Отменяйки решението на апелативния съд, Касационният съд се противопоставя на този опит да се разводнят още повече задълженията на родителите, но за съжаление посредством формулировка, че апелативният съд е трябвало да установи дали майката в случая има лична вина според това дали тя е била в състояние да предотврати настъпването на вредата, вместо да приложи презумпцията и да остави на майката тежестта да ангажира доказателства в своя защита.

На този етап следователно е видно, че пострадалият e трябвало да преодолее двойно препятствие пред ангажиране на отговорност, бидейки длъжен да докаже вината както на детето, така и на родителите. Това бе смекчено до известна степен от решението Gesbaud през 1966 г.[36] във връзка с въпроса за отговорността на детето.

 

(b) Решението Gesbaud

Gesbaud маркира първата стъпка в движението към обективната отговорност. То установява, че в случаите, когато детето е причинило вреди чрез предмет, отговорността на детето, от която следва да произтича и отговорността на родителите, може да бъде установена по-скоро въз основа на чл. 1384, ал. 1, отколкото въз основа на чл. 1382. С други думи, вместо да се налага доказването на действителна небрежност от страна на детето по чл. 1382, ищците могат да се позоват на принципа на стриктната отговорност за стореното от вещи под нечий надзор, съдържащ се в чл. 1384, ал. 1. За да отговаря на изискванията за отговорност на това основание, всичко, което трябва да бъде доказано, е, че детето е използвало, насочило и контролирало вещта, причинила вредите. При положение че в повечето случаи причиняването на вреда от децата се дължи на използваните от тях вещи[37], влиянието на това решение е очевидно много голямо. В по-голямата част от последвалите дела необходимостта ищецът да установи вина от страна на детето извършител отпада, така че презумпцията за родителска небрежност, съдържаща се в чл. 1384, ал. 4, може да се прилага практически автоматически[38].

Важно е, че на този етап чл. 1384, ал. 1 не е могъл да бъде използван, за да доведе до искове за вреди от лична небрежност срещу детето[39]. Децата традиционно са били освободени от такъв режим на отговорност. Родителската отговорност по тази причина очевидно се основава на обективна небрежност, а не на действителната небрежност на детето извършител[40].

Последицата от решението Gesbaud е, че в случаите на вреди, причинени от дете чрез вещ, родителската отговорност е основана на две презумпции: презумпцията за вина от страна на родителя, основана на презумпцията за отговорност на детето.

Разглеждането на делата обаче показва, че много години съдилищата продължават да пренебрегват презумпцията за небрежност, съдържаща се в чл. 1384, ал. 4, респ. да изискват доказателства за вина от страна на родителите, за да се търси от тях отговорност. В едно решение от 1970 г.[41] Касационният съд заявява, че ищецът е бил длъжен да докаже, че бащата ответник е проявил небрежност. Така съдът е приложил познатата формула за установяване на небрежност: т.е. разгледал е дали вредата е могла да бъде предвидена с оглед възрастта или неопитността на детето, състоянието на предмета, използван за причиняване на вредата, и други обстоятелства, свързани с дейността на детето.

Може да се определи, че промяна в това отношение възникна около 1979 г., когато съдилищата започват да възприемат по-стриктен подход към родителската отговорност и всъщност започват да прилагат презумпцията в предвидената й форма. Отговорността започна да се прилага при обстоятелства, при които преди това родителите почти винаги биват освободени от отговорност. В решение от 7 ноември 1979 г.[42] Касационният съд прилага презумпцията за вина по отношение на бащата на дете, което е причинило вреди, докато кара велосипеда си на улицата. Съдът също така приема, че доказателствата, че бащата изрично е забранил на сина да прави това, са недостатъчни, за да опровергаят презумпцията[43].

Две решения от 1980 г., взети заедно, разкриват, че тенденцията е съдилищата да третират доказателствата за лошия характер на децата извършители като убедително заключение, че родителите са се провалили в задължението си да ги възпитат. В тези случаи презумпцията стана необорима. По този начин подходът на френските съдилища на този етап може да бъде сравнен със сегашната склонност на съдилищата от системата на common law да налагат по-лесно отговорност в случаи на укоримо поведение[44]. В първия от двата случаи[45] въпросното момче е имало агресивни склонности, за които се предполагало, че са били известни на родителите му, а инцидентът, довел до този процес, е ритане на съученик в училище. Съдът приема, че бащата е отговорен поради нарушение на задължението му да възпита сина си. Без значение е, че в онзи момент момчето действително е било под грижите и надзора на съответното учебно заведение. Във втория случай[46] момчето, за което става дума, е извършило палеж със злонамерена цел, а съдът е достигнал до подобно решение. В коментар, придружаващ тези две решения, се предполага, че обосновката на отговорността на доказателства за лошо възпитание е само претекст за това, че родителите са отговорни за характера на своите деца. На този ранен етап е отправен призив към съдилищата да посочват, че родителската отговорност не се основава на презумпция за вина и че тя няма нищо общо с никакви условни задължения за надзор и възпитание. Поддържа се, че съдилищата просто трябва да признаят, че родителите, в съответствие с известната формулировка на Starck за „obligation de garantie“, са задължени да бъдат гарант за характера на техните деца.

Също така на този етап e признато, че в такива случаи вече няма да има изискване за съвместно живеене, тъй като то е свързано конкретно със задълженията за надзор и възпитание.

Такава промяна в отношението е подготвила пътя за следващото голямо развитие в тази област на законодателството, формулирано в решението Fulenwarth[47].

 

(c) Решението Fulenwarth

Fulenwarth е едно от петте решения[48], разгледани и постановени от Касационния съд в един и същи ден, заседаващ в общо събрание. Това е съдебен състав, който дава още по-голям авторитет на изводите, възприети от съда.

В казуса Fulenwarth седемгодишно дете е стреляло със саморъчно направен лък и стрела по посока на свой приятел, като в резултат на това му е причинило слепота. След като е загубил делото пред апелативния съд, бащата ответник е обжалвал пред Касационния съд. Той твърдял, че апелативният съд е допуснал грешка в решението си, тъй като не е обсъдил дали синът му е имал възможността да разбира или осъзнава действията си, за да се установи отговорност от негова страна въз основа на вината на детето. Позицията във френското право дотогава винаги е била, че вината по същество е морална концепция, основана на осъдително поведение, респ., че индивидът би могъл да бъде отговорен за небрежност в юридическия смисъл на думата само ако той или тя е бил/а в състояние да разбира своите действия. Децата, доколкото нямат разумение, по принцип са освободени от режима на отговорност, съдържащ се в чл. 1382, без да се определя конкретна възрастова граница за достигането на така наречената „разумна възраст“. В този казус бащата е твърдял, че презумпцията за небрежност срещу него, съдържаща се в чл. 1384, ал. 4, започва да се прилага само при предварителното доказване на отговорността на детето делинквент, така че ако детето не е отговорно, тогава презумпцията не може да се приложи. Това твърдение, макар да е абсолютно обосновано с оглед предишното състояние на правото, е отхвърлено от Касационния съд. Той се е позовал на това, че за да се приложи принципът на родителската отговорност, посочен в чл. 1384, ал. 4, е достатъчно деянието, извършено от ненавършилия пълнолетие, да е пряка причина за вредата. Терминологията, използвана от съда, също е важна, тъй като той се позовава на „презумпция за отговорност“, а не на презумпция за вина, като по този начин съдът променя предишната си позиция[49]. Единствено при доказване на force majeure или съпричиняване презумпцията би могла да бъде оборена. Така от 1984 г. насетне отговорността на родителя като обикновена отговорност, основана на причинно-следствена връзка, вече не се основава на предходната отговорност на детето извършител.

Тук е важно да се отбележи, че режимът за установяване на отговорност на родителя става дори по-строг в сравнение с режима на отговорността на работодателя, при който и до ден-днешен продължава да се изисква като предпоставка предварителното установяване на отговорност на работника[50]. Нещо повече, Fulenwarth поставя увредените, пострадали от деянията на деца, в по-благоприятно положение от тези, които са били увредени от възрастни. Това е така, тъй като им предостави възможност да съдят родителя за деянието на тяхното дете, независимо че в обикновения случай подобен акт не би породил отговорност за възрастно лице просто защото не е проявил тази небрежност според обичайните стандарти за разумност. Грижата на френската съдебна система по това време очевидно е да подобри положението на пострадалите. Това несъмнено, поне отчасти, е в отговор на декларацията на Конституционния съвет от 1982 г., сочеща, че всички лица, понесли вреди от другиго, имат конституционно право да получат обезщетение[51]. Също значим и показателен за правната атмосфера на онова време е законът от 5 юли 1985 г., който въвежда нова система за отговорност във връзка с пътнотранспортни произшествия във Франция. Като функционира основно на безвиновна основа и като предоставя на пострадалите на пътнотранспортни произшествия по същество автоматично право на обезщетение, този закон представлява сериозно посегателство върху доктрината за вината. Това е показателно за това как понятието за морална отговорност е заместено от съображения за репарация, тъй като политиката на автоматичното компенсиране, приета от съдилищата, се превърна във важен метод за определяне на въпросите за отговорността[52]. В светлината на това ориентирано към пострадалите развитие не е изненадващо, че след решенията от 1984 г. са отправени много повече призиви за радикално преразглеждане на досегашния режим. Така се забърза и процесът на реформиране на тази област на законодателството. Коментаторите са повече или по-малко единодушни във възгледа, че само превръщането на отговорността на родителя в система на автоматична отговорност, основана единствено на факта на родителска власт и независимо от действителното поведение на родителите, би било достатъчно за възстановяване на кохерентността в тази област на правото[53]. Също така се предвижда, че за да бъде финансово устойчиво, такова предложение би трябвало да се основава на съществуването на задължителна застраховка за отговорност. Тъй като в тази област от много години вече съществува специфично застрахователно покритие е широко застъпено и се смята, че преходът към такава политика на задължително застраховане няма да бъде травмиращ. Много автори също така посочват факта, че основата на презумпцията такава, каквато е прилагана тогава, в повечето случаи е изцяло фиктивна[54]. Наистина Fulchiron посочва в това отношение, че макар отговорността на родителите да се основава на упражняваната родителска власт, тази власт всъщност се състои от съвкупност от права и задължения, които се простират и отвъд надзора и възпитанието. В частност понятието за задължение за възпитание е било предмет на по-нататъшна критика поради присъщата му неяснота и произтичащите от това противоречия в съдебните решения[55].

Първоначално съдилищата реагират на това вълнение, като правят съществуващия режим на отговорност на родителя по-строг. Презумпцията за отговорност е прилагана по-стриктно[56], като изискването за съжителство е разширено. Така с оглед целите на чл. 1384, ал. 4 презумпцията се прилага дори когато детето извършител в момента на причиняване на вредите е било временно в грижата на трето лице[57]. Чак обаче през 1997 г. по делото Bertrand Касационният съд се възползва от възможността да разреши окончателно този много дискутиран въпрос.

 

d) Решението Bertrand

Докато правните последици от Bertrand са били предмет на безброй коментари и дебати, действителните факти, пораждащи казуса, едва ли биха могли да бъдат по-обикновени. Жалбоподателят е предявил иск, основан на чл. 1384, ал. 4, срещу бащата на блъсналото го с колелото си 12-годишно момче. Апелативният съд уважил иска, а бащата ответник е завел делото пред Касационния съд, като твърдял, че апелативният съд е трябвало да разгледа представените му доказателства в смисъл, че той е изпълнил правилно задълженията си да възпитава и контролира сина си. Касационният съд, отхвърляйки неговия довод[58], постановява, че съдилищата вече не са длъжни да вземат предвид тези доказателства, тъй като отговорността на родителите вече не се основава на задължения за надзор и възпитание. По-нататък той постановява, че в бъдеще единственaтa защита, от която биха могли да се ползват родителите съгласно чл. 1384, ал. 4, е тази, основана на force majeure или съпричиняване. Така презумпцията за отговорност е категорично заменена от принцип на автоматична отговорност.

Цялостната реакция към решението от страна на юридическите кръгове е била на прекалено силна подкрепа[59], като мнозина призовават за по-нататъшна законодателна намеса, за да се въведе задължителна застраховка на родителителска отговорност. Мнението на мнозинството е, че налагането на безвиновна отговорност е оправдано от социологически фактори като укрепване на семейните връзки, с по-близки отношения между родителите и децата. Съобразено е и с факта, че много деца остават в семейния дом за по-дълго време поради модерната тенденция на продължителни периоди на обучение, като по този начин се удължава периодът на зависимост от родителите[60].

Също така се посочва, че възможността за защита, основана само на force majeure или съпричиняване, е изцяло в съответствие с действителната формулировка на чл. 1384, ал. 7, тъй като тя изобщо не се позовава на вина, а само посочва, че отговорността се налага, освен ако родителите докажат, че не са могли да предотвратят действието на детето, причинило вредата. Посочено е още, че новото тълкуване на тези разпоредби от чл. 1384 е по-съвместимо с чл. 482, уреждащ правното положение на родителите по отношение на децата, достигнали възрастта за носене на юридическа отговорност. Това е така, тъй като в него се посочва, че „родителите не са автоматично отговорни за вреда, причинена от еманципирано дете след самата еманципация“.

Оттогава са отправени много критики към изискването за съжителство в смисъл, че то е напълно неприложимо и не е съобразено с новия режим, тъй като първоначалната му цел е да гарантира, че родителите са в състояние да упражняват ефективен надзор над децата си, но това съображение вече няма никакво формално значение. От друга страна се отбелязва, че този критерий не е възможно просто да се премахне или пренебрегне, защото е представен черно на бяло в чл. 1384[61]. Следователно като начин за заобикалянето му съдилищата просто продължиха да се придържат към концепцията за изключително либерална интерпретация на закона[62].

Понастоящем е изменен текстът на чл. 371-2 във връзка с родителската власт в смисъл, че упражняването на родителската власт вече не се равнява единствено до задълженията за надзор и възпитание[63]. Може да се приеме за ясно, че подходът на делото Bertrand е напълно възприет от френската правна общност. По-важното е, че във времето, изминало от приемането на решението Bertrand, френските съдилища са доказали, че са готови да продължат да прилагат принципа на безвиновната отговорност с пълната си строгост[64].

Контрастът със съответния английски подход към отговорността на родителя е много голям. Защото макар и при двата режима действителните принципи, на които се основава тази отговорност, да са едни и същи, изхождащи от съществуването на специална връзка с властта и контрола, на практика действието на тези принципи не би могло да бъде по-различно, доколкото английските съдилища полагат големи усилия да избегнат отговорност на родителя, дори в случаи на явна вина[65].

 

(ii) Отговорност за действия на другиго по чл. 1384, ал. 1

Преди 1991 г. Касационният съд винаги е показвал изключителна враждебност към идеята да се използва чл. 1384, ал. 1 за създаване на нови категории отговорност за чужди действия[66]. И тогава – през 1991 г., вероятно като отговор на увеличаващия се натиск, идващ от академичната общност, той коренно преобръща позицията си по въпроса и решава по делото Blieck[67], че в крайна сметка четирите конкретни правни връзки, описани в чл. 1384, не представляват изчерпателен списък на приложното поле на принципа за отговорност за чужди действия, изразен в чл. 1384, ал. 1, и че принципът може да се приложи и при други особени обстоятелства. Какви са тези други особени обстоятелства обаче, това не е дефинирано по някакъв точен начин. Това не означава, че Касационният съд е бил непременно небрежен в това отношение, а показва неговата позната склонност преднамерено да бъде неопределен в хипотези, в които изпитва несигурност относно нов принцип, като по този начин си остави път за връщане към своето решение, ако пожелае това[68]. В този случай обаче изглежда съдът напълно е изоставил всички резерви, които би могъл да има към своето решение, тъй като след това отива в другата крайност и санкционира редица други разпростирания на принципа, докато вече достига до приложението му на места отвъд онова, което първоначално е могло да се предвиди, че ще се прилага. И наистина съдът днес е по-вероятно да бъде упрекнат в престараване, тъй като е създал едно конкретно разпростиране на принципа, несинхронизирано с останалите и невъзможно да бъде оправдано с първоначалните мотиви по делото Blieck. За нашите цели обаче съществуването на това разпростиране е особено важно, тъй като може пряко да бъде сравнявано със съществуваща английска категория на отговорност за чужди действия. И наистина има и други поразителни прилики между двата режима в това отношение до степен, че, погледнато от перспективата на фундаменталните принципи на отговорността за чужди действия, двата подхода могат да се разглеждат като общо-взето съвместими.

 

(a) Еволюцията на принципа за отговорност на трети лица на Blieck

Производството по делото Blieck е последица от действията на лице с умствени увреждания, което подпалва гората на ищеца. Въпросното лице е бил пациент, приет за продължително лечение в намиращия се наблизо център за трудотерапия на ответника, и към релевантния момент е излязъл извън центъра да се занимава с нещо. Дейността е организирана от центъра като част от негова програма за „наблюдавана свобода“, при която пациентите имат пълна свобода на движение през деня, но нощем са наблюдавани в защитена среда. Касационният съд приема, че дружеството ответник е отговорно за вредите, причинени от пациента в този случай, по съображенията, че центърът е „поел отговорността да организира и контролира живота на това лице за постоянно“. Въз основа на тази формула може да се различат три различни елемента на принципа Blieck:

(i) поемане на отговорност;

(ii) съществуването на власт за организиране и контрол на ежедневното поведение на дееца;

(iii) съществуването на такава власт продължително време или за постоянно.

Някои коментатори отиват още по-далеч в тълкуването на решението, като приемат, че то е основано в известна степен и на теорията на риска, тъй като съдът изрично споменава в решението си факта, че центърът е от „открит“[69] тип и че тази негова уредба очевидно създава риск за публиката[70].

Първото истинско разширение на принципа на Blieck е изненада за мнозина. През 1995 г. Касационният съд решава по две дела, разгледани едновременно, че спортните асоциации могат да отговарят граждански за действията на своите членове по време на спортно събитие въз основа на правило, подобно, но не идентично с това, изложено в Blieck. И по двете дела става дума за вреди, причинени от неидентифициран играч на ръгби по време на мач; и по двете дела отговорността на съответните ръгби клубове е изведена от факта, че мисиите им са да „организират, водят и контролират действията на своите членове по време на спортни събития, в които те участват“. Веднага могат да се посочат две различия от правилото на Blieck: първо, критерият за продължителност изцяло е изоставен; и второ, положението на власт и контрол в този случай се свързва с действията на индивидуалните причинители на вредата в конкретната обстановка, а не с тяхното [на клубовете, бел. – ред.] цялостно ежедневно поведение. Непосредствено след приемането на решенията те са подложени на силна критика с аргументи, че не представляват правилно приложение на правилото на решението Blieck. Но изглежда към този момент френският Върховен съд вече е започнал да се аргументира повече от гледна точка на общите принципи на отговорност за чужди действия и просто е открил основания за отговорност по тези дела, които са достатъчно сериозни, че да налагат разпростиране на принципа на решението Blieck. Нещо повече, той допълнително потвърждава позицията си в това отношение, като постановява още няколко решения по дела за отговорност при спортни състезания в същия смисъл[71], макар че в известна отстъпка пред критиците съдът пояснява, че за отговорност се изисква установяване на предходна вина на поне един от играчите на клуба, ответник по делото – очевидна разлика с положението на родителя по този въпрос[72]. Видно е, че може да се направи аналогия между тези решения и решенията на английските съдилища за отговорност при спортни дейности и може да се поддържа, че аналогията всъщност повече подкрепя последните. И наистина английският подход да се преследват реферите и организациите, управляващи спорта, а не самите клубове или спортните асоциации, по-лесно може да се оправдае от гледна точка на действителния контрол, който тези ответници могат да упражняват върху поведението на причинителите на вредата и произтичащата от това възможност за предотвратяване на вреди.

Интересно е, че в известен смисъл аномалното разпростиране на отговорността за чужди действия, за което стана дума по-горе[73], е направено с решение, постановено в същия ден, в който са постановени двете решения по делата за ръгби клубовете. Тук Касационният съд решава, че отговорността по чл. 1384, ал. 1 може да се приложи по отношение на собственик на сграда за вреди, причинени от самонастанили се лица. Мъжете, за които става дума, са запалили огън в сградата на ответника, който после се е разпространил и в съседни жилища. Отговорността е основана на факта, че ответникът е знаел, че мъжете са там, както и че те имат агресивно и противообществено поведение, както и с това, че и преди са палили опасни огньове в сградата. И което е съществено, прието е, че е било във възможностите на ответника да отстрани мъжете. Формулата Blieck дори не е спомената, което е значимо и сочи, че вероятно съдът дори се опитва да се освободи от ограниченията на принципа и да запази за себе си пълната свобода в разработването на общи принципи в областта на отговорността за чужди действия. Отново на преден план изпъква поразително сходство между френския и английския режим, тъй като при това френско решение веднага се сещаме за английските решения по делата P Perl v. Camden London Borough Council[74], King v. Liverpool City Council[75] и Smith v. Littlewoods Organisation[76]. Изводите, направени в посочените дела, съпоставени с други сходни казуси, са, че те изглежда установяват принцип на отговорност за чужди действия въз основа на положителния принос на ответника за създаването на условията, причинили вредите, в съчетание със съществуването на висока степен на вероятност за настъпването на вредите. Изглежда това са и изводите и след приемането на много подобния френски подход. Най-малкото то е признак, че подобен принцип за отговорност има достойнството да е харесван навсякъде. Обаче, както и с английските казуси, съществуването на това френско решение предизвиква реакционен отговор[77] и засега принципът на отговорност, който то се опитва да установи, не е развиван по-нататък.

След този момент съдилищата се връщат към формулата на Blieck, за да установят нови категории на невиновна отговорност за чужди действия и се концентрират в частност върху случаите на вреди, причинени от деца. И наистина, както ще видим, най-значимите разпростирания на принципа са в контекста на вреди, причинени от деца, и много от тези разпростирания са станали съвсем наскоро. Първото приложение на решението Blieck в такава хипотеза е срещу частни заведения за грижи във връзка с поведението на „проблемни“ деца под техен надзор. Такива деца са или млади правонарушители, изпратени от съдилищата в такъв дом по програма за превъзпитание по силата на Наредба от 2 февруари 1945 г.[78], или непълнолетни, които са влезли в полезрението на властите като потенциално противообществени фигури и които са поставени под надзор като превантивна мярка по силата на мерки за обществена закрила[79]. Последните обикновено се наричат във Франция „деца в риск“ („enfants en danger“). В тези случаи съдилищата отново прилагат първоначалната формула Blieck и основават отговорността на тези частни институции на тяхното „поемане на отговорността да организират, насочват и контролират ежедневното поведение на децата под техен надзор за постоянно“[80]. Обстоятелството, че съдилищата са готови да признаят отговорност на тези институции дори в ситуации, в които детето извършител фактически не е под надзора им по времето, когато са причинени вредите[81], било защото то е на временно домашно посещение, било защото е дадено от дома за грижи в приемно семейство или е избягало, е ясен знак, че тази отговорност е основана основно на упражняването на законна власт над причинителя на вредата.

Първоначално се смята, че това разпростиране на принципа на Blieck ще бъде ограничено само до „проблемните“ деца, тъй като те са лесно разпознаваеми като фактори на риск. Даже и самият Касационен съд така смята, тъй като един по един отхвърля всички опити да се държат граждански отговорни роднини и настойници за действия на деца под техни грижи по чл. 1384, ал. 1[82]. Обаче изглежда, че след решението Bertrand относно родителите от 1997 г. съдът започва да изпитва притеснения относно голямото несъответствие, което се е получило между положението на жертви, увредени от деца, живеещи със своите родители, и тези, увредени от деца, които не са под грижата на своите родители. Затова през 2000 г. съдът прави още един пълен обрат и решава, че настойниците ще отговарят вече за действията на ненавършилите пълнолетие[83] под техен надзор при липса на вина по чл. 1384, ал. 1[84]. След това решение Парижкият апелативен съд прилага отговорността по чл. 1384, ал. 1 по отношение на нестопанска асоциация, поддържаща детски празничен лагер, за вредите, причинени на дете по време на спортна дейност там. Използваната формула е сходна с тази, приложена по делата с ръгби клубовете, и отнасяща се до отговорността на ответника за „организиране, насочване и контролиране на дейностите на своите членове“ по време на летния лагер[85]. Това последно решение е критикувано от Genevi?ve Viney, изключително влиятелен научен работник в областта и привърженик на други развития на чл. 1384, ал. 1, с аргумента, че властта на ответника над детето извършител по делото е била само договорна по своя произход. Viney поддържа, че за целите на чл. 1384, ал. 1 трябва да се прави разграничение между власт, получена по договор, и власт по силата на съдебен акт, и в хипотезата на първата приложението на принципа за невиновна отговорност трябва да бъде ограничено до платените професионалисти[86]. Касационният съд изглежда, че донякъде е съобразил тази загриженост, допускайки някои отстъпки в контекста на нетърговски договори, тъй като в едно скорошно дело, касаещо умствено увреден младеж, извършил сексуално нападение в ЖП гара на връщане в неговото специално училище, съдът постановява, че отговорността на училището[87] не може да се търси на основание чл. 1384, ал. 1 в случая, тъй като в релевантния момент училището не е имало фактически контрол над момчето.

Развитието във френското право на общ принцип за отговорност за действия на деца под чужд надзор показва потенциалното приложно поле на принципа в английското право на отговорност, основана на съществуването на връзка на власт и контрол върху друго неотговорно лице[88].

 

III. Заключение

Въпреки че режимът във френското право на отговорността за чужди действия действително е много по-радикален от съответстващия му английски режим, особено по отношение на своето твърде строго приложение на обща теория за безвиновна отговорност, що се отнася до действителните основополагащи правила, ръководещи различните съществуващи хипотези на отговорност за чужди действия, са налице някои поразителни прилики. В частност и двата режима изглежда признават общи принципи за отговорност за чужди действия въз основа на:

(1) дълготрайно заемане на положение на обща власт и контрол върху ежедневното поведение на друго неотговорно лице и

(2) заемане на положение на власт и контрол над специфични дейности, носещи риск, по отношение на определени трети лица през течение на тези дейности.

Нещо повече, може да се твърди, че вторият принцип е по-убедително приложен в английското право, отколкото във Франция. На следващо място, изглежда има определена френска съдебна практика за признаване на предлагания принцип на английското право за отговорност за чужди действия въз основа на положителното улесняване на причиняването на вредата от трето лице, съчетано с висока степен на вероятност за настъпване на вредата.

 

Бележки под линия:

* Глава седма от монографията „Деликтна отговорност за чужди действия“ (McIvor, Claire. Third Party Liability in Tort. Hart Publishing, Oxford and Portland, Oregon, 2006). Преводът е на д-р Васил Петров, Теофана Евгениева, Добри Тенев и Сюлейман Башов. Редакцията на превода е на д-р Васил Петров.

По съкращенията, използвани в бележките под линия:

CE означава Conseil d’Etat – Държавен съвет на Франция, който чрез своето отделение за съдебни спорове упражнява функцията на върховен административен съд.

Civ и Crim означават съответно гражданско и наказателно отделение на френския Върховен касационен съд (Cours de Cassation).

Съкращенията 1re, 2e, 3e означават съответно първо, второ, трето и т.н. отделение.

[88] Вж. глава 3 по-горе в книгата.