(публикувана за пръв път в сп. „Съвременно право”, 2005, № 4, 2005, с. 81-98)
Във фактическия състав на всяка правна сделка, която не е нищо друго освен вид човешко поведение, могат да се разграничат две страни: обективна страна (в която се включват: формата – било тя устна, писмена, нотариална или друга; вписването – например при ипотеката; предаването на вещта – при реалните договори; съобщаването – при цесията) и субективна страна (в която се включват: волята за настъпването и осъзнаването на параметрите на сделката и на правните последици от нейното сключване; основанието – при каузалните договори). Въпреки че това групиране на елементите на фактическия състав е по-характерно за наказателното право, то може да намери своето приложение и при разглеждането на институтите на гражданското право.
Ако е вярно, че субективната страна е в основата на всеки един човешки акт, тъй като именно в нея се намират причината и целта на човешкото поведение, то този извод важи с още по-голямо сила при договора за дарение. Като каузален договор при него съществува специално основание, характерно единствено за договора за дарение – animus donandi. Единственият договор, при който противният на закона или на добрите нрави мотив на дарителя води до нищожност на целия договор1 (за разлика от общото правило за частична недействителност – чл. 26 ал.4 ЗЗД), е договорът за дарение. Единствено при този договор дареният следва да изпитва благодарност и признателност2 към своя съконтрахент, поради безвъзмездния характер на даването, а в случай на извършване на прояви, несъвместими с чувството на признателност, договорът за дарение може да бъде отменен (чл. 227 ЗЗД). В зависимост от подбудите за сключването му при договора за дарение може да бъдат разграничени различни видове, всеки от които се подчинява на различен режим – възнаградително, обичайно, взаимно дарение (чл. 227 ал.2 ЗЗД, чл.30 и чл.31 ЗН). Много често именно въз основа на субективните преживявания на страните се прави разграничение между дарението и другите правни сделки (при косвено дарение, дарение и изпълнение на нравствен дълг). Поради това в настоящата статия акцентът е поставен върху субективната страна на договора за дарение.
1. Основание при договора за дарение
1.1. При договора за дарение дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно нещо (вещно или облигационно право) на дарения, който го приема. Имуществото на дарителя намалява, а надареният се обогатява3. Договорът може да бъде формален – т.нар. соленелни или тържествени дарения (с предмет недвижим имот – нотариална форма, или с предмет движими вещи – писмена форма с нотариална заверка на подписите) или реален – т.нар. ръчни дарения (с предмет движими вещи). Приема се, че дарението е едностранен договор, като задължен по него е единствено дарителят, макар че латентното задължение за признателност от страна на дарения, което при определени условия се трансформира във валидно и изискуемо задължение за даване на издръжка на дарителя, го характеризира по-скоро като несъвършено двустранен договор, а когато е уговорена тежест – има подчертано двустранен характер.
Смятам, че договорът за дарение има алеаторен4 характер в смисъл, че съществува неопределеност на престацията на дарителя, респективно на облагата, която дареният ще извлече от договора. Това е така, веднъж, поради възможността в един последващ за сключването на договора момент дареният да бъде задължен да изплаща средства за издръжката в неизвестен към този момент размер на изпадналия в нужда дарител и, втори път, поради възможността дарението да бъде намалено или отменено, било то от необходимите наследници на дарителя поради накърняването на запазената им част, било от кредиторите на дарителя по реда на Павловия иск по чл.135 ЗЗД. Във всички случаи обаче договорът за дарение има безвъзмезден характер – предоставяното от дарителя има за свое основание единствено неговото дарствено намерение и той не очаква в замяна на неговата престация да получи насрещна облага от дарения.
1.2. Основанието при каузалните5 сделки представлява желаният правен резултат, типичната непосредствена цел, която се преследва с предоставянето на имуществената облага6. То не се формулира изрично в сделката, а се извежда от нейното съдържание и най-вече от субективната страна на съответния правен акт. При договора за дарение основанието за извършването на имущественото разместване е желанието на дарителя да облагодетелства безвъзмездно дарителя. В това се изразява т.нар. donandi causa при чистото дарение. Единствената типична и непосредствена цел на извършващия дарение е да предизвика увеличаване имуществото на дарения за сметка на своето имущество, без да очаква получаването на каквато и да е насрещна престация. Той съзнава безвъзмездния характер на своя акт – „съзнава, че прави жертва и то драговолно, изпитва радост, че ще окаже щедрост на дарения”7. Именно тук следва да се търси и разликата между дарението и изпълнението на един нравствен дълг по смисъла на чл.55 ал.2 ЗЗД. Тази разлика е от значение с оглед на това дали може да се иска връщане на даденото в един последващ момент при наличието на определени обстоятелства. Така, ако се приеме, че лицето е действало в изпълнение на един свой осъзнат нравствен дълг, но в последствие получилият изпълнението е извършил срещу него опит за убийство или не е дал издръжката, от която изпълнилия своя нравствен дълг се е нуждаел, то последният няма да може да иска обратно даденото поради императивния характер на разпоредбата на чл.55 ал.2 ЗЗД. Ако обаче преценим, че в конкретния случай е извършено дарение, последното може да бъде отменено по реда на чл.227 ЗЗД и дарителят ще получи обратно даденото.
За разграничаването на двете хипотези могат да бъдат използвани два критерия. Първият от тях е обективен и се съсредоточава върху търсенето на отговора на въпроса кой дълг е общоприето да се счита за нравствен. Нравствен, обаче, е този дълг, който има за свое основание моралът, а моралът представлява система от безусловни императиви, която регулира действията на човека с оглед на тяхната мотивация. Ако правото е приоритетно насочено към уреждането на обществените отношения, то сферата на действие на морала е личният, индивидуалният живот на човека. Именно поради това определени възгледи и намерения могат да се преценят като морални или не, но не и като правомерни или неправомерни. Правото може да преценява единствено вече осъществени, обективирани по определен начин действия. Оказва се, че за да преценим доколко едно поведение е извършено в изпълнение на осъзнат нравствен дълг, ние всъщност трябва да изследваме не толкова предписанията на общоприетия морал, колкото самото субективно отношение на лице към акта на даването. Това е и вторият възможен разграничителен критерий. Ако даващият съзнава необходимостта от предоставянето на съответното благо, като смята, че по този начин действа в изпълнение на изискванията на морала, той няма дарствено намерение. За него даването е необходим, а не безвъзмезден акт – то е акт, продиктуван от силата на един нравствен императив, а не спонтанна проява на щедрост8.
Изпълнението на едно погасено по давност задължение може да бъде продиктувано от различни съображения. То може да бъде осъзнато от длъжника като нравствен дълг, в който случай на общо основание ще намери приложение правилото по чл.55 ал.2 ЗЗД. Възможно е изпълнението да е направено и поради незнанието от страна на длъжника за факта на изтичане на погасителната давност, при което обаче връщането на даденото е отново невъзможно поради разпоредбата на чл.118 ЗЗД. Какво става обаче, ако длъжникът е изпълнил задължението си с дарствено намерение – той е съзнавал, че не може да бъде принуден да изпълни, не е чувствал морална необходимост да изпълни и въпреки това в израз на своята щедрост е изпълнил едно естествено задължение. Може ли в тази хипотеза да се твърди, че е налице дарение и да се допусне възможността за отмяната му при условията на чл.227 ал.1 ЗЗД. Считам, че в такъв случай няма да сме изправени пред дарение, тъй като при него дарственото намерение следва да бъде споделено и от двете страни по договора. Дарение е възможно само при приемането му от дарения, който следва да съзнава, че даденото му представлява акт на щедрост, обоснован единствено от дарственото намерение на дарителя. Именно споделянето на дарственото намерение е причина за възникването на признателността и благодарността, която дареният изпитва към дарителя. При изпълнението на погасено по давност задължение у кредитора липсва съзнание за безвъзмездност на полученото, тъй като обикновено основанието на погасеното по давност задължение е било осъществяването на някаква насрещна престация от страна на кредитора.
2. Мотив при договора за дарение
2.1. Мотивът е двигателят на човешкото поведение. Като динамичен елемент при формирането на волята мотивът дава отговор на въпроса защо се предприема, респективно не се предприема, едно човешко действие. Той се намира извън и преди волята на страната за пораждането на определени правни последици, като не е идентичен9 с основанието за извършването на един правен акт10. При договора за дарение мотивът представлява допълнителен субективен елемент, на който законодателят е придал особено значение. Така, ако единственият мотив, поради който е направено дарението е противен на закона или противоречи на изискванията на добрите нрави, законът не дава възможност на целия договор да произведе своето правно действие. Особената строгост на закона, изразяваща се във възприемането на отклонение от общото правило за частичната недействителност (чл.26 ал.4 ЗЗД – допускащо обявяване на нищожността само на отделни клаузи от договора и запазване на останалите), е продиктувана от разбирането, че мотивът при всеки акт на щедрост е определящ за неговата юридическа съдба. Когато единственият мотив на дарението е противен на закона или добрите нрави, самото дарение се явява извършено в противоречие със закона, респективно с изискванията на добрите нрави. Така например дарението, дадено като подкуп с цел да се мотивира определено длъжностно лице да предприеме действия по служба в полза на дарителя, е продиктувано от користни мотиви – получаването на насрещна облага. То няма безвъзмезден характер, а мотивът за извършването му противоречи на закона, поради което е нищожно и ако даденото не се отнема в полза на държавата, то следва да се върне на далия го.
2.2. В зависимост от мотивите, поради които са извършени, даренията могат да се разделят на няколко вида. Обичайно дарение е това дарение, което се извършва по някакъв повод (определени важни и радостни събития в живота на хората като раждане, рожден или имен ден, юбилей), възприето е като правило за добро поведение в съответната общност и неизвършването му би се преценило от останалите членове на тази общност като проява на неуважение. От субективна гледна точка дарителят осъществява акта на дарение със съзнанието, че така е редно, че съществува утвърден и общоприет навик в този смисъл. Преобладава желанието за проява на щедрост, но наред с дарственото намерение съществува и допълнителен волеобразуващ фактор – съзнанието за определена необходимост, продиктувана от общоустановения ред.
Именно защото извършването на едно обичайно дарение не е продиктувано единствено от желание за проява на щедрост, дареният не е обвързан до такава степен със задължение да проявява щедрост към дарителя, каквото обвързаност съществува при чистото дарение. Фактът, че самият дарен споделя специфичния мотив на дарителя и съзнава, че направеното дарение е редно и е продиктувано от общоутвърдените привички на средата, намалява интензивността на предизвиканото у него чувство на благодарност и признателност. По-слабата интензивност на задължението за признателност на дарения се проявява в невъзможността дарителя да иска отмяна на обичайното дарение поради непризнателност (чл. 227 ал.2 ЗЗД). Поради същите причини законодателят преценява, че даденото в изпълнение на определен обичай е дадено с достатъчно основание, а и най-често е и с по-малка стойност, поради което не следва да се отменя по реда на възстановяване на запазената част на необходимите наследници на дарителя (чл.30 и чл.31 ЗН). Именно поради специфичната мотивация при обичайното дарение, в неговото съдържание не може да се предвиди валидна тежест за дарения. Възможно е дарителят да изрази определено пожелание (наподобяващо тежест в полза на самия дарен), но то не обвързва юридически дарения и не подлежи на принудително изпълнение.
2.3. Специфичен вид обичайно дарение са т.нар. брачни дарения, които се извършват от единия съпруг в полза на другия11 или от роднини и близки на единия съпруг в полза на другия или на двамата съпрузи с оглед предстоящ или вече сключен брак. Мотивът за извършването на този вид дарения е свързан с очаквано или вече осъществено бракосъчетание на дарения с дарителя или с негов близък. Под близък следва да се разбира всеки дарител, мотивиран да извърши дарението именно от съзнанието за съществуването на отношения на близост с единия от съпрузите. Разбира се съзнанието за близост следва да бъде споделена и от дарения – той трябва да знае, че именно съществуващите отношения на близост (с него или с неговия съпруг) са мотивирали дарителя да извърши своя акт на щедрост, както и да признава наличието на такива отношения с дарителя.
Когато стойността на дарението е малка, то се подчинява на общия режим на обичайните дарения и не подлежи на отмяна по реда на чл. 227 ал.1 ЗЗД12 съответно и на отмяна по реда на чл.30 ЗН. Когато обаче планирането, респективно сключването на брака, е мотивирало дарителя да извърши голямо по стойност дарение, законодателят счита, че отпадането на мотивиращия фактор (несключването, респективно разтрогване на брака поради развод) прави даденото без достатъчно основание и поради това то следва да бъде върнато, освен ако връщането не противоречи на морала.
Специфичното основание за отмяна, предвидено в семейното право, се отнася само за част от т.нар. брачни дарения. На отмяна по чл.105 СК подлежат само даренията, направени от единия съпруг в полза на другия, респективно от близки на единия съпруг в полза на другия съпруг. Не подлежат на отмяна даренията, представляващи даване на зестра или чеиз13, които се извършват с оглед предстоящото сключване на брака. И в двата случая се приема, че дареното става лична собственост на съпруга, на който са дадени. Не подлежат на отмяна дарения, направени от близки на единия съпруг в полза на този съпруг, независимо, че те са били мотивирани изцяло от предстоящия или вече сключен брак. Не подлежат на отмяна и даренията, направени в полза на двамата съпрузи от лице, явяващо се близък и на двата съпрузи. Във всички тези случаи се предполага, че основният мотив за извършването на дарението, макар и свързан със сключването на брака, продължава да съществува и ако бракът не бъде сключен, респективно бъде прекратен поради развод или унищожаване (сключването на брак по принцип, отношенията на близост).
Когато дарението е направено от близък на единия съпруг в полза на двамата съпрузи преди сключването на брака, между дарените възниква обикновена съсобственост, като дарителят може да иска отмяна на дарението само в частта му по отношение на съпруга, които не му е близък. Според практиката преди влизането в сила на сега действащият СК дарението, направено през време на брака в полза на двамата съпрузи, води до възникването не на обикновена съсобственост (аргумент за което може да бъде намерен в разпоредбата на чл.20 ал.1 СК14), а на съпружеска имуществена общност (в този смисъл Постановление №8/1980г. на Пленума на ВС). При действието на СК от 1985г. обаче за възникването на СИО се изисква съвместен принос на двамата съпрузи, като възможните форми на този принос са изчерпателно посочено от закона (чл.19 ал.2 СК). Наистина съвместният принос се предполага до доказване на противното (чл.19 ал.3 СК), но само там, където е възможно неговото съществуване. При договора за дарение съвместният принос по принцип е изключен, поради което не може да се предполага. Ето защо следва да се приеме, че при сега действащия СК дареното в полза на двамата съпрузи се притежава от тях в режим на обикновена съсобственост.
В дарение в полза на двамата съпрузи при евентуален развод възниква въпросът по какъв начин се реализира отмяната по чл.105 СК. Дарителят може да поиска отмяна на дарението в частта му само относно този съпруг, с който не се намира в отношение на близост, при което се стига до съсобственост между дарителя и другия дарен. Това е допустимо, тъй като законът не забранява извършването на частична отмяна на договора за дарение в случаите, когато единият от няколкото надарени не проявява признателност към дарителя и извърши някое от деянията по чл. 227 ал.1 ЗЗД. Задължението за признателност няма солидарен характер, а представлява самостоятелно индивидуално изискване спрямо всеки един от дарените. Неизпълнението му от страна на всеки един от тях води до възможност за отмяна на дарението в частта му, облагодетелстваща непризнателния дарен. Ако дарението е извършено, без да се посочва в какво съотношение се разпределя даденото между дарените, се предполага, че те получават по равна част от него. Именно поради принципната допустимост за частична отмяна на дарението, тя може да намери приложение и при отмяната по чл. 105 СК на обичайно брачно дарение, направено в полза на двамата съпрузи.
Правилото за отмяна по чл.105 СК следва да намери съответно приложение и при унищожаването на брака (чл. 98 ал.1 СК). Унищожаемият брак е засегнат от определени вътрешни пороци, които могат да доведат до неговото разрушаване15. Когато дарението е извършено във връзка или през време на един унищожаем брак, съществува опасност основният мотивационен фактор на дарителя да отпадне, при което даденото от негова гледна точка остава без оправдание. Това разбира се важи само в хипотезата, когато дарителят не е близък с дарения. В обратния случай съществуващите отношения на близост и наличието на обичаен повод (предстоящ или сключен, макар и унищожаем брак) оправдават даденото, а евентуалната му отмяна би противоречала и на изискванията на морала. Има ли значение за отмяната на дарението обаче знанието от страна на дарителя, че сключеният брак е унищожаем. Известно объркване може да внесе чл.98 ал.1 СК. Второто изречение на чл. 98 ал.1 СК постановява, че недобросъвестността при унищожаването на брака има значението на вината при развода. При прилагането на чл.105 законодателят не отдава никакво правно значение на това кои от съпрузите носи вината16 за прекратяването на брака чрез развод. Означава ли това, че и недобросъвестността при унищожаването на брака не оказва влияние върху възможността за отмяна на направеното във връзка или с оглед на такъв брак дарение.
Първото уточнение, което следва да се направи е, че разпоредбата на чл.98 ал.1 изр.II визира недобросъвестността на самия съпруг, но не се отнася до субективните преживявания на дарителя. Когато дарителят е знаел, че предстоящият, респективно сключеният брак е унищожаем, той е извършил дарението въпреки съзнаваната от него опасност от унищожаване на брака. Следователно, мотивът за извършването на дарението е бил съобразен със съществуващата възможност за отпадане на повода на дарението т.е. с възможността за отпадането на предстоящия, респективно на сключения унищожаем брак. Именно защото дарителят е извършил дарението въпреки, че е предвиждал и допускал възможността бракът да бъде унищожен, според мен следва да му се откаже правото да иска отмяна по чл.105 СК, в което всъщност се изразява и съответното (съгласно чл.98 ал.1 изр. II) приложение на правилата за развода при унищожаването на брака.
Даренията, направени във връзка с един нищожен брак (те не могат да бъдат направени през време на брака, тъй като един такъв брак не поражда своите правни последици и сключилите го всъщност не стават съпрузи), се приравняват по своя правен режим на даренията, направени във връзка с един несключен брак. Прилага ли се обаче чл.105 СК, уреждащ имуществените отношения между бившите съпрузи след постановяването на развода, при даренията, направени по повод на един неосъществил се брак. Идеята на чл.105 СК е да отстрани едно неоправдано (поради отпадането на мотивационния фактор) от гледна точка на дарителя безвъзмездно даване, когато неговата стойност е значителна и връщането му не противоречи на морала. Тези съображения са основателни не само, когато дарението е направено по повод на един сключен брак, който впоследствие е бил прекратен с развод, но и когато дарението е направено по повод на брак, който въобще не се е състоял. Хипотезите са аналогични от гледна точка съображенията на законодателя относно субективните преживявания с оглед мотивацията на дарителя. Ето защо чл.105 СК следва да се тълкува разширително, като се прилага и за случаите на дарение с оглед неосъществен, респективно нищожен брак.
В Решение №1212/1994г. на ВС, IV г.о. е прието, че подаряването на вещи, мотивирано с оглед сключването на бъдещ брак, представлява дарствено разпореждане, извършено при подразумяващо се отрицателно предварително условие, че ако бракът не се сключи, дарението би трябвало да отпадне, и ако това бъдещо събитие се е сбъднало, вещите се държат вече на отпаднало основание от дарения и подлежат на връщане. Смятам, че в разглеждания случай е по-лесно да се обоснове разширително тълкуване в духа и логиката на разпоредбата на чл.105 СК, отколкото да се приеме наличието на подразбиращо се отрицателно предварително условие. Условието като допълнителен модалитет следва да бъде изрично предвидено от страните (още повече при договора да дарение, за който е характерно изискването за безвъзвратност и окончателност на даването), за да обуслови действието на договора, част от който се явява. Съдът не може по своя преценка да превръща мотивът за извършването на едно дарение в условие за пораждането на неговото действие.
Разликата при възприемането на единия или на другия подход се състои в това, че при разширителното тълкуване на чл.105 СК до отмяна на дарението би се стигнало само ако стойността му е значителна и ако това не противоречи на изискванията на морала, докато при възприемането тезата за наличието на едно подразбиращо се отрицателно условие със сбъдването му дарението се прекратява, независимо от неговата стойност и независимо от евентуалното противоречие с морала.
2.4. Възнаградителното дарение предполага предварително осъществена неоценима в пари услуга от страна на дарения в полза на дарителя (например дареният е спасил живота на давещ се и последният му подарява лек автомобил). Тази услуга предизвиква у дарителя чувство за задълженост, което той иска да преодолее чрез извършването на последващо дарение. Дарението не може да възмезди полученото от дарителя поради имуществената неоценимост на услугата, но е израз на негова признателност. Тук липсва съзнанието за някаква морална необходимост или обичайна редовност за даване на дарението, а преобладава желанието на дарителя да се отплати на дарения за извършеното от него. Търси се постигането не толкова на имуществен, колкото на емоционален и психологически баланс между полученото и даденото от дарителя17. Отново специфичният мотив на дарителя следва да бъде споделен от страна на дарения, който възприема даденото като форма на своеобразна разплата и не формира типичното за дарението чувство на признателност и благодарност към дарителя.
Възнаградителното дарението не създава някаква морална задълженост в тежест на дарения, а цели да изпълни една вече възникнала такава в тежест на дарителя. Поради това, подобно на обичайното, възнаградителното дарение не подлежи на отмяна поради непризнателност18 (чл.227 ал.2 ЗЗД). За разлика от обичайното обаче възнаградителното дарение не е споменато от законодателя в чл.30 и чл.31 от ЗН при посочване на даренията, които не подлежат на отмяна при възстановяването на запазената част на необходимите наследници на дарителя. Това се дължи по-скоро на пропуск от страна на законодателя, отколкото на умишлено изключване на възнаградителните дарения от режима на обичайните такива. Възнаградителното дарение има специфична насоченост, при която желанието за проява на щедрост от страна на дарителя е подчинено на водещото чувство за задълженост спрямо дарения. Ето защо даденото има за свое основание не само дарственото намерение на дарителя, но и извършеното от дарения в полза дарителя. Това не позволява на наследниците със запазена част да искат отмяна на направеното възнаградително дарение.
Поради посочените съображения и аналогично на случаите при обичайните дарения възнаградителните дарения не могат да съдържат тежести за дарения, а предвиждането на такива не следва да обвързва валидно дарения. В противен случай ще сме изправени пред друг договор, а не възнаградително дарение.
2.5. Друг вид дарение, характеризиращ се със специфика във връзка с мотива за извършването му, са т.нар. взаимни дарения. При тях две лица извършват паралелни волеизявления за безвъзмездно даване едно спрямо друго (включително и между съпрузи) на определени имуществени блага. Тези волеизявления нямат насрещен и взаимен характер, което би довело до сключването на договор за замяна19. И двете лица приемат даденото им, като и за двете от тях един от мотивите за извършването на дарението е наличието на паралелно дарение и в негова полза. Значението на субективната страна при тези случаи е определяща за квалификацията на отношенията като такива, или по договор за дарение, или по договор за замяна. Ако получаването на очакваната имотна облага по първия договор е основен мотив за облагодетелстваното лице да предостави благото по втория договор, дори и това да е направено в два различни акта, озаглавени като дарения, всъщност ще сме изправени пред един прикрит договор за замяна, спрямо който следва да се прилагат правилата на чл.222 и чл.223 ЗЗД. Ако обаче водещият мотив за дарителите е различен, а наличието на насрещност е само допълнителен мотивационен фактор или просто следствие от обичайния порядък, ще са налице два отделни договора за дарение, спрямо които ще се прилагат правилата на чл.225 – чл.227 ЗЗД. Обикновено взаимните дарения имат и обичаен характер, поради което не подлежат на отмяна по чл.227 ал.1 ЗЗД и чл.30 ЗН (например – размяна на подаръци на коледа).
3. Субективната страна при дарение с тежест
3.1. Дарението е с тежест, когато по силата на договора облагодетелстваният е длъжен да употреби част от даденото му за посочено от дарителя предназначение. Предвиждането на тежест в договора за дарение оказва влияние върху характеристиката му на безвъзмезден акт. Дарението с тежест е известно още като възмездно дарение или дарение „sub modo”20. Тежестта е особен модалитет в действието на договора, който създава за дарения валидно юридическо задължение, чието изпълнение може да се иска и по принудителен съдебен ред. Води ли това обаче до наличието на един двустранен и възмезден по своя характер договор и възможно ли е при неизпълнение на тежестта дарителят да иска разваляне на договора. На този въпрос положително отговаря Кръстю Цончев21, приемайки, че уговарянето на тежест прави дарението двустранен договор и при неизпълнение на насрещното задължение на дарения дарителят като изправна страна следва да притежава всички предвидени от закона средства за защита на своите правни интереси22. Още повече за важността на тежестта говори и разпоредбата на чл.226 ал.3 ЗЗД, според която невъзможността на тежестта влече след себе си нищожността на целия договор за дарение.
Възможно е като тежест на едно дарение да бъде посочен неговият мотив. Ако причината за извършването на дарението е от важно значение за дарителя, той може да я възложи като своеобразна тежест за дарения. Така например, ако мотивът за извършването на дарението е поддържането на градината на дарителя, последният може да предвиди в договора за дарение тежест за дарения да продължава да се грижи за подарената му градина23. По този начин един елемент от субективната страна на дарението, намиращ се извън фактическия състав на договора за дарение – мотивът, по волята на дарителя става съществена част от този договор под формата на специфична тежест за дарения.
3.2. Отговорът на въпросът става ли дарението с тежест двустранен и възмезден договор според мен следва да се търси с оглед на три показателя: съотношението между стойностите на дареното и тежестта; лицето, в чиято полза е предвидена тежестта, и субективните преживявания на страните по договора.
При дарението с тежест дареният не е облагодетелстван с цялата стойност на дарението – той е длъжен да изразходи определени средства за изпълнението на тежестта. Ето защо при евентуалната отмяна на дарението, той следва да върне само това, с което се е облагодетелствал.
Когато стойността на средствата за изпълнението на тежестта е по-малка от стойността на дареното сме изправени пред един смесен договор, включващ освен елементи на договора за дарение и елементи на друг договор – изработка, поръчка. Договорът за дарение запазва изцяло безвъзмездния си характер само, когато тежестта е уговорена в полза на самия дарен. От субективна страна в разглеждания случай дарителят съзнава, че част от дареното ще бъде използвана за осъществяването на тежестта, но по отношение на останалата част притежава воля за извършването на акт на щедрост спрямо дарения. Това специфично дарствено намерение се споделя и от дарения, който съзнава, че част от полученото ще бъде изразходвана за постигането на тежестта.
Когато стойността на средствата за изпълнението на тежестта е равна на стойността на дареното, договорът за дарение загубва своя безвъзмезден характер и придобива значението на друг вид двустранен и възмезден договор – за изработка, поръчка, замяна.
Възможно е при сключването на договора страните да са споделяли дарствено намерение за стойността на дареното над разходите за осъществяването на тежестта, като са смятали, че тези разходи няма да надхвърлят стойността на даденото, но в последствие да се е оказало, че стойността на задължението на дарения е приблизително равна на стойността на дареното. В такъв случай един договор, сключен като дарение, впоследствие може да се окаже например договор за изработка. Именно в това се изразява и специфичният алеаторен характер на дарението с тежест, разходите за осъществяването на която не са определени.
Когато обаче още в самото начало дарителят е знаел, че даваното от него е със стойност, приблизително равна на разходите по реализирането на уговорената тежест, дори и договорът да е бил обозначен като такъв за дарение, в неговото съдържание е липсвало дарствено намерение, поради което той следва да се квалифицира като друг вид договор в зависимост от конкретното съдържание на тежестта.
Разгледаните хипотези важат при тежест в полза на дарителя или на трето лице. Когато тежестта е в полза на дарения, договорът запазва своя безвъзмезден характер.
До още по-радикална промяна в характеристиката на договора се стига, когато разходите по изпълнението на тежестта са по-големи от дареното. В този случай ще е налице облагодетелстване не на дарения, а на лицето в чиято полза е направена тежестта. Това може да бъде самият дарител или трето лице. В първия случай ще е налице всъщност едно непряко дарение от привидния дарен в полза на привидния дарител, а във втория – две наслагващи се дарения, направени от дарителя и от привидния дарен в полза на една трето лице. Възможно е тежестта да е направена в полза на самия дарен. В този случай дарението запазва своя безвъзмезден характер, тъй като стойността на даденото отива в полза на самия дарен, независимо от това, че горницата за осъществяването на тежестта се поема от дарения. Ако дареният не е склонен да поеме част от разходите по изпълнението на действието, посочено като тежест в негова полза, той просто може да не приеме дарението, но щом е направил това, той е преценил и за самия себе си необходимостта от реализирането на тежестта, като е осъзнал помощта, предоставена му от дарителя.
Във всички случаи, когато е накърнена безвъзмездността на договора за дарение, отношенията между страните следва да се подчиняват не на разпоредбите на чл.225-чл.227 ЗЗД, а на правилата, важащи за съответния вид договор. При възмездност получилият имотната облага не е длъжен да изпитва благодарност и да изразява признателност към далия я, различна от изпълнението на възложената тежест т.е. от изпълнението на своето насрещно задължение. Напротив, възможни са хипотези, при които признателност и благодарност следва да се проявят към самия „надарен”: косвено дарение в полза на дарителя – при тежест в полза на дарителя със стойност по-голяма от дареното, и кумулативни дарения от страните по договора в полза на трето облагодетелствано лице – при тежест в полза на трето лице. В първия случай косвеното дарение се приема от „дарителя”-дарен със самото сключване на договора, докато във втория случай е необходимо изрично волеизявление от страна на третото облагодетелствано лице. Това приемане е необходимо, за да се осъществи изискуемото споделяне на дарственото намерение при договора за дарение. В случай, че третото лице не приеме изпълнението на тежестта, второто дарение (предложено от дарения в изпълнение на тежестта за стойността над полученото от него) не завършва фактическия си състав. Не произвежда своето правно действие и първото дарение (сключено между дарителя и дарения), тъй като още при сключването му дарственото намерение е било адресирано не до номиналния дарен, а до третото ползващо се от уговорената тежест лице.
4. Субективната страна при някои особени видове дарения
Дарственото намерение на дарителя може да се обективира по най-различни начини, известни в практиката и теорията като особени видове дарения, правният режим на които е спорен и недостатъчно изяснен. Основният въпрос при тях е доколко тези дарения се подчиняват на правилата за непризнателност по чл.227 ЗЗД.
4.1. При т.нар. акцесорни дарения, които се съдържат като клаузи в един възмезден договор, прилагането на правилата по чл.225-227 ЗЗД зависи от субективните преживявания на страните по договора. Ако дарителят извършва акцесорното дарение, мотивиран единствено от желанието си да бъде сключен основния възмезден договор, като с дарението цели да мотивира насрещната страна да подпише основния договор, безвъзмездната клауза няма да има характера на договор за дарение и спрямо нея не следва да се прилагат чл.225-чл.227 ЗЗД. Тя ще представлява неразделна част от основния възмезден договор и ще се подчинява на неговата юридическа съдба. Ако обаче акцесорното задължение има самостоятелна субективна мотивация в съзнанието на дарителя и тя е споделена от дарения, безвъзмездната клауза следва да бъде третирана като самостоятелен договор за дарение, инкорпориран в един и същ документ заедно с друг възмезден договор между същите страни. От изключително важно значение в случая ще бъде правилното тълкуване на волята на страните и изследването на субективната страна на тяхното поведение.
4.2. Друг особен вид дарения е косвеното дарение. При него дарственото намерение на дарителя се осъществява по косвен път, като актът на щедрост не се подчинява на изискванията за форма, дадени от разпоредбата на чл.225 ЗЗД. Примери за такива дарения са случаите, когато един кредитор опрощава дълга на своя длъжник; когато титулярът на едно ограничено вещно право се отказва от него в полза на собственика на вещта; когато наследникът, призован да получи наследството, се отказва от него, за да може то да бъде разпределено от наследниците от следващия наследствен ред; когато заветникът се отказва от направения в негова полза завет, за да може наследникът по закон да се облагодетелства от завещаното. Във всички тези случаи дарителят съзнава безвъзмездния характер на своя акт и цели именно проява на щедрост в полза на дарителя. Той обаче не може да постави тежест на своето дарствено разпореждане поради особения начин на извършване на дарението – обикновено актът на отказ от определено право е безусловен и не позволява поставянето от страна на отказващия се на модалитети за проявяването на неговото действие.
Подобен на отказа от право начин за осъществяване на косвено дарение е неупражняването на определено право, което дава възможност на дарения да придобие това право. Такъв е случаят, когато едно лице предоставя на друго в продължение на 10 години необезпокояваното и непрекъснато владение на притежаван от него имот, в резултат на което второто лице става собственик на имота по силата на дългата придобивна давност. Специфичното при това косвено дарение е, че дарственото намерение на дарителя следва да трае непрекъснато в продължение на 10 годишния срок на придобивната давност. Това в известен смисъл противоречи на безвъзвратния и окончателен характер на дарението (при което се отстъпва веднага и безвъзвратно нещо на дарения), но може да бъде обяснено чрез възприемането на тезата за един продължителен фактически състав на дарствения акт, който след като бъде завършен поражда своето действие веднага и безвъзвратно.
Считам, че при разгледаните два начина на косвено дарение (чрез отказ, респективно неупражняване на определено субективно право) не може да се обоснове прилагането на правилата на чл.225-чл.227 ЗЗД, поради особения характер на начина на придобиване на правото от дарения. Така, отказът от едно право има неотменим, безвъзвратен характер, тъй като в противен случай би се застрашила сигурността на гражданския оборот. Що се касае до косвеното дарение чрез неупражняване на субективно право недобросъвестният владелец придобива имота на собствено първично основание – придобивна давност, институт, призован да внесе и гарантира сигурност и стабилност в гражданския оборот. Прилагането на правилата за отмяна на дарението по чл.227 ЗЗД и чл.30 ЗН в разглеждания случай би противоречало на основното предназначение на придобивната давност. И в двете хипотези съображенията, свързани със специфичните субективни преживявания на страните (дарствено намерение и чувство на признателност), отстъпват пред изискването за сигурност и предвидимост на обществените отношения.
Друг специфичен начин за реализиране на дарствено намерение е осъществяването от страна на дарителя на придобиване на определена вещ от името на дарения. В случая не сме изправени пред договор в полза на трето лице (чл.23 ЗЗД), тъй като дарителят не участва от свое име в сделката, а от името на дарения. Не е налице обаче и договаряне без представителна власт (чл.42 ЗЗД), тъй като дарителят действа от името на дарения, но за своя сметка. Налице е всъщност отправено да дарения предложение за косвено дарение, изразяващо се в едностранно подставяне, в случаите при които продавачът не знае за дарственото намерение на дарителя, или в специфична разновидност на договора в полза на трето лице, когато съконтрахентът съзнава дарственото намерение на дарителя. Косвеното дарение е незавършено преди приемането му от дарения, тъй като дарението е договор и предполага наличието на споделено дарствено намерение24.
При описания механизъм за реализиране на дарственото намерение не се спазва формата за дарение по чл.225 ЗЗД, но според мен следва да намерят приложение останалите правила за договора за дарение – например правилата относно значението на мотива (чл.226 ал.3 ЗЗД), правилата за признателност (чл.227 ЗЗД).
Аналогичен на посочения начин за извършване на косвено дарение е и случаят, при който дареният придобива определен имот със средства на дарителя. Това поведение може да се квалифицира като косвено дарение само ако се има предвид неговата субективна страна. Възможно е средствата да са взети на заем от купувача, при което той дължи тяхното връщане, включително с възнаградителна лихва, ако такава е писмено уговорена (чл.240 ал.2 ЗЗД). Ако обаче собственикът на средствата ги е предоставил на купувача в израз на своето желание да облагодетелства последния и това негово дарствено намерение е споделено от купувача, ще сме изправени пред косвено дарение, което според мен следва да се подчинява изцяло на правилата по чл.225-чл.227 ЗЗД. Това дарение е най-често ръчно, тъй като средствата са предоставени във фактическата власт на дарения, който от своя страна е длъжен да изразява признателност под заплахата на възможността за връщането им в резултат от отмяната на договора за дарение по реда на чл.227 ЗЗД.
Особени начини за извършване на дарение, при които се прилагат правилата на чл.225-чл.227 ЗЗД, са и случаите, при които дарителят предоставя на дарения представителна власт (при чисто дарение) и поръчка (при дарение с тежест) сам да извърши акта на облагодетелстване, ако дарителят е във фактическа невъзможност за това (например е на смъртно легло), както и когато дарителят заплаща съществуващо задължение на дарения (изпълнение на чужд дълг по чл.73 ЗЗД)25. Специфичното в случая е единствено начинът на даване на дареното – чрез упълномощаване (когато дарението е чисто) и възлагане (когато дарението е с тежест), респективно чрез предаване на трето лице. Дарственото намерение е споделено, поради което следва да важат правилата за признателността. Подобна е и хипотезата, когато дарението се извършва чрез договор в полза на трето лице, при което предаването се извършва едва след приемането на имотната облага от бенефициера. Характерното в случая е, че дарението се сключва едва след приемането му от третото лице при споделено дарствено намерение между уговорителя и бенефициера26.
4.3. Прикритите дарения са друга разновидност на даренията27. При тях страните уговарят привидно едни условия на договора, а всъщност действително желаните от тях правни последици отговарят на действието на друг вид договор. Така, страните могат да сключат договор за покупко- продажба, при която цената да не се заплаща от купувача (т.нар. безпарични сделки). Целта в този случай най-често е насочена към изключването на възможността за намаляване или отмяна на дарението по реда на чл.30 ЗН при възстановяване на запазената част на необходимите наследници на дарителя. На основание чл.26 ал.2 ЗЗД и чл.17 ал.1 ЗЗД привидната сделка (покупко-продажба) не поражда своите последици, а в отношенията между страните се прилагат правилата относно прикритото съглашение (дарение), ако са спазени изискванията за неговата действителност.
При преценката за привидността на едно съглашение и за характера на прикритата сделка следва да се изследват именно субективните преживявания на страните. При прикритото дарение страните споделят общо дарствено намерение, като дареният изпитва чувство на благодарност и признателност към дарителя, но целейки постигането на определен страничен резултат (неотменимост на прехвърлянето), те обективират воля за сключването на друг вид договор, каквато всъщност не притежават.
5. Настоящата статия изхожда от разбирането, че всеки акт, извършен с дарствено намерение, представлява акт на дарение, който може да бъде обективиран, било то в договор за дарение по смисъла на чл.225 ЗЗД, били то по определен специфичен начин, както е при косвените дарения. Въз основа на това и като се има предвид разгледаното по-горе могат да бъдат направени два заключителни извода.
Първият е, че уредбата на дарението не се изчерпва с разпоредбите на чл.225-чл.227 ЗЗД, а включва в своето съдържание и правилата относно множество други непреки форми на осъществяване на дарственото намерение на дарителя, разпознавани и квалифицирани като дарения именно поради това, че в същността си представляват акт на щедрост.
Вторият, е, че основният критерий за определянето на едно човешко поведение като дарение, било то пряко, или косвено, и подчиняването му на правилата по чл.225-чл.227 ЗЗД, стои в неговата субективна страна и включва прецизно изследване на основанието и мотивите, предизвикали съответното действие.
Бележки под линия:
1 Подобно е и разрешението на закона при завещанието (чл.42 ЗН), но последното за разлика от договора за дарение представлява едностранна правна сделка по случай на смърт.
2 Относно съдържанието на признателността виж Решение №989/1956г. на ВС, IV г.о., където ВС приема, че законът прави предположение, че дарението не би било извършено, ако дарителят не е разчитал да получи материална помощ от дареният.
3 „Облигационно право. Отделните видове облигационни отношения”, проф. Александър Кожухаров, 1996, стр. 148.
4 Тъй като алеаторен може да бъде само един двустранен договор (виж „Облигационно право. Отделните видове облигационни отношения”, проф. Александър Кожухаров, 1996, стр. 64), за да характеризираме договора за дарение като алеаторен следва да приемем, че той има двустранен характер.
5 Каузални могат да бъдат само имуществените сделки т.е. сделките, които са насочени към предоставянето на имотна облага.
6 „Гражданско право. Обща част.”, проф. Любен Василев, 2000, стр.258; „Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял II”, проф. Витали Таджер, 2001, стр. 401; „Гражданско право. Обща част. Том втори”, проф. Мария Павлова, 1996, стр. 84.
7 „Договор за дарение”, Кръстю Цончев, 2001, стр.20.
8 Чудесен пример за разграничаване на двете хипотези виж у Кр. Цончев, цит. Съч.
9 Специално при даренията по чл.105 от СК това е прието и в статията „Отмяна на дарението”, Соломон Розанис, сп. „Собственост и право”, кн.12/2001, стр. 40.
10 В противен смисъл виж Решение №833/1960г. на ВС, I г.о.
11 Първоначално в Римското право даренията между съпрузите са били недопустими, тъй като е съществувала опасност от злоупотреба с влияние, като впоследствие тази строгост е била заменен с допускане на такъв вид дарения, но те се валидирали окончателно едва след смъртта на съпруга, който ги е извършил, тъй като последният е можел да ги отмени по всяко време.
12 В противен смисъл виж „Семейно право на Република България”, проф. Лиляна Ненова, 1994, стр. 609.
13 Виж Решение №1555/1977 на ВС, II г.о.
14 Становището, че в полза на съпрузите възниква обикновена съсобственост е застъпено и от Кр. Цончев, цит. съч. стр. 154-155.
15 „Семейно право на Република България”, проф. Лиляна Ненова, 1994, стр. 516.
16 Изолирано според мен остава Решение №1205/1993г. на ВС, II г.о., според което искът по чл.105 СК за отмяна на дарение на значителна стойност, направено през време на брака от единия съпруг на другия, е основателен, когато бракът е прекратен по изключителната вина на надарения. Основание за такова тълкуване не може да се открие в редакцията на чл.105 СК.
17 „Договор за дарение”, Кръстю Цончев, 2001, стр.103.
18 Относно различните форми на непризнателност и задължението за даване на издръжка виж „Отмяна на дарението поради недаване на издръжка по чл.227, б. „в””, Валентина Петрова, сп. „Собственост и право”, кн. 12/2004, стр.36, виж също „Задължението за издръжка при договора за дарение”, Невин Фети, сп. „Собственост и право”, кн.4/2001, стр.51.
19 Виж в този смисъл и Елементарно ръководство по гражданско право. Дарения и завещания”, Марсел Планиол, 1926, стр. 7.
20 „Елементарно ръководство по гражданско право. Дарения и завещания”, Марсел Планиол, 1926, стр. 276.
21 Цит. съч. стр. 116 и сл.
22 Планиол, цит. съч., стр. 78, приема, че договорът за дарение подлежи на разваляне дори и когато стойността на неизпълнената тежест е незначителна. Съгласно чл.87 ал.4 ЗЗД обаче у нас не се допуска разваляне на договора, когато неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед интересите на кредитора.
23 Тежестта в случая следва да се разглежда като предвидена в полза на самия дарен, тъй като поддържането на подареното е всъщност поддържането от дарения на една притежавана от самия него вещ.
24 В този смисъл виж и Кр. Цончев, цит. съч., стр. 131.
25 В „Елементарно ръководство по гражданско право. Дарения и завещания”, Марсел Планиол, 1926, стр. 39 се приема, че форма на косвено дарение представлява и признаването от дарителя на несъществуващ дълг спрямо дарения. В случая по-скоро е налице симулация, при която следва да се прилагат правилата за прикритата сделка, ако е спазена предвидената за нея законова форма за действителност.
26 Специфична хипотеза на косвено дарение чрез съдействието на трето лице е разгледана в статията „Сметки за дарения”, Велко Джилизов, сп. „Финанси и право”, кн.3/2000, стр. 15. Възможно е извършването на дарение на парични средства чрез откриването на името на дарения на банкова сметка и внасяне на дарената парична сума по нея от дарителя. До тук обаче липсва волеизявление за приемане от страна на дарения. Ако такова бъде направено впоследствие, договорът за дарение завършва фактическия си състав и произвежда своето правно действие. Ако обаче лицето, на чието име е открита сметката не се възползва от предоставената му облага, дарителят не може да изтегли внесените парични средства, тъй като сметката е на името на „дарения” и само той може да получи плащане от банката. За да се облекчи „дарителя”, който може да търси даденото единствено по реда на неоснователното обогатяване, съществуват т.н. сметки за дарения, открити от евентуалния дарен и изразяващи неговата воля да приеме евентуално направени в негова полза дарения.
27 Относно прикритите дарения виж по-подробно „Симулацията в гражданското право”, Кръстю Цончев, 2001, стр.85-стр.114.
