Бойният вик на Волтер Ecrasez l’Infame

 

В края на месец октомври 2023 г. стана известно, че Висшият съдебен съвет е отказал да накаже съдията от Софийски районен съд д-р Васил Петров заради негов пост във Фейсбук във връзка със закриването на специализираните съдилища. Фактически става дума за две публикации в интернет в разстояние на два дни, в които един ярък израз е употребен и разяснен:

Първият пост гласи: „Специализираните съдилища и съдии могат да се създадат и убият по волята на законодателя. Няма конституционно задължение за преназначаване на съдиите и служителите там. Убий гадината!“.

А вторият: „Колега днес ми доложи любопитния факт, че в периода 1924-1926 г., за да вземеш държавния изпит по право, се е изисквало да вземеш и изпит по един западен език. Не е нужно обаче да знаеш френски, а само малко обща култура и уроци по философия в училище, за да знаеш, че изразът „Убий гадината!“ е превод на Волтеровото Ecrasez l’infame!, което сега се употребява в общия мисъл на „Победи невежеството!“.

(БЕЛ. ОТГ. РЕД. – автентичното изписване на израза на френски (както и други френски думи) не може да бъде възпроизведено поради технически причини)

 

Откъдето и да погледне човек, ще забележи, че си имаме работа с изказвания на много образован автор, облечени в умела и изобличителна риторика, но и с рискована форма на употреба на правото на свободно изразяване от страна на съдия по повод съмнителен и отменен опит за реорганизация на съдебната система. И тъй като в пояснителната втора част става дума за „философия в училище“ и за Волтер, ще споделя нещо по въпроса като преподавател по история на философията от епохата на Волтер и като читател със спорадичен интерес към текстове на Волтер.

Ще почна с това, че „Волтер“ е псевдонимът, с който е известен Франсоа-Мари Аруе (1694-1778) – автор с огромно и многостранно творчество, но и един от най-ярките символи на Просвещението. Изучаващите философия имат своеобразен проблем с това, че Хегел – след като разграничава философията от науката (накратко) и от религията (пространно) – се спира за миг върху отликата й от „популярната философия“. И там с изненада ще открие имената на двама велики мислители – Цицерон и Паскал – които Хегел е отлъчил от списъка със същинските философи. А стигне ли до преддверието на съвременната за самия Хегел немска философия – ще установи, че само Хелвеций и Русо са заслужили специално внимание във връзка с понятийната реконструкция на историята на философията. Да, в тези лекции Волтер е споменат 4 пъти, но най-вече сред други имена и заради отношението му към оптимизма на Лайбниц. Единственото място при Хегел, където Волтер играе някаква определяща роля, е свързано с негативното отношение към религията. Впрочем и с една негова забележка, че Монтескьо се занимавал в За духа на законите (De L’esprit de lois) с духовитостта на законите (L’Esprit sur les lois)¹. И ако за Хердер Волтер има значение като философ на историята – заради статии във Философски речник и заради Векът на Луи XIV – за Хегел това е съмнително и незаслужаващо внимание; все едно колко привлекателни му изглеждат някои фрази на Волтер още от студентските му години. Защото за Волтер историята се развива под натиска на щастливи случайности. Няма никакво значение, че сблъсъкът между Паскал и Волтер е титаничен, щом единият е популярен философ, а другият – идеен провокатор. Но това може да е така най-вече за Хегел. При Кант е друго. Но и при Кант Русо е в пъти по-важен от Волтер. Ако щете – и заради особености на характера.

И така, Волтер е краен, саркастичен, а не ироничен. През 1770 г. един шотландски поет и философ – Джеймс Бийти (1735-1803) – публикува книга, насочена най-вече срещу схващанията на Дейвид Хюм – Опит върху природата на неизменната истина. Днес е трудно да си представим, че тази книга е била бестселър, похвалена от Едмънд Бърк и Самюел Джонсън, преведена веднага на френски, немски и холандски.² Славата на Бийти се разраства, когато крал Джордж III го кани на аудиенция и му отпуска годишна пенсия, а университетът Оксфорд – де не остане назад – му присъжда почетен докторат. Предполага се, че именно през критиката на Бийти Кант осъзнава значението на Хюм. Но може би най-яркият жест, увековечил този забравен от историята автор, е картината на сър Джошуа Рейнълдс (1923-1792) Триумфът на истината с портрет на един джентълмен (понастоящем в университета в Абърдийн).

Ангел – надчовешка сила, в подкрепа на Бийти, притиска надолу главите на три демона. На въпрос на Бийти, единият от тримата не е ли Хюм, Рейнълдс му отговаря на 22 февруари 1774 г. утвърдително, добавяйки, че сред останалите двама е Волтер. Това не е чудно, ако се вземе предвид, че Волтер е критикуван от Бийти не по-малко от Хюм. Фактически трите демона символизират атеизма, скептицизма и волнодумството, олицетворени, дори въплътени съответно от Хобс, Хюм и Волтер. Последвалите векове променят радикално тази преценка, а Бийти бива заслужено забравен; за съжаление заедно с радикалната му критика срещу робството.

Не по-малко значение за този обрат и преоценка имат и революциите в САЩ и във Франция. По ирония на съдбата Волтер и Русо умират през 1778 г. – между двете революции. Волтер – всеки може лесно да провери – попада неведнъж в Бастилията, напуска по своя воля, но и бяга от Франция, а след 1751 г. се ползва от благосклонността на пруския крал Фридрих II, но след кавги в Потсдам и Берлин става нежелан и в неговия двор. Франция от своя страна не го приема обратно и Волтер прекарва последните 25 години в Швейцария, където реагира и относно земетресението в Лисабон (1755). Макар изгнаник, „просветени“ владетели и просвещаващи енциклопедисти си кореспондират с него, някои го посещават като „поклонници“. Единствено Френската академия се прави на глуха; защото два пъти не го приемала за свой член, а когато това все пак се случва през 1746 г. той започва да сипе памфлети срещу й. През 1787 г. Комеди Францез приема да постави пиесата му „Ирина“ и той решава да се върне в Париж на свой риск. Пристига на 10 февруари; на другия ден е посетен от 300 човека начело с Бенжамин Франклин (дипломат в Париж между 1776 и 1787 г.)³, който искал внукът му да види вдъхновителя на Американската революция. На 30 март е избран за президент на Френската академия; същата вечер, на представление на „Ирина“ е коронован в ложата, а след края на спектакъла всички актьори полагат лавров венец върху негов бюст на сцената. Умира на 30 май.

През миналата 2022 г. година Фондация Волтер, стационарна в Оксфорд, отчете приключването на продължилата 55 години работа по пълното издание на съчиненията на Волтер на английски език – 205 тома!⁴ Налице е и германски сайт, информиращ за преводите на Волтер на немски.⁵ Тези факти сами по себе си са достатъчни да въздържат всеки да прави заключения – ученици и преподаватели по философия, писатели и юристи.

Което не изключва възможността и изкушението да се докоснем и дори да се осланяме на Волтер. Имайки наум, че последиците са непредвидими.

Аз ще рискувам на свой ред и на своя глава.

От кореспонденцията на Волтер са съхранени повече от 22000 писма. Някъде след 1760 г. започва да ги подписва вместо с обичайния си инициал “V” с фразата „ecrasez  l’Infame“. Първата дума може да се преведе като „смачкай“, „размажи“ и докато пиша това, чувам от телевизора „Мачкай, Гришо!“. Втората дума има латински произход и означава „вредно“, „покрито с лоша слава“, „печално известно“, „позорно“. На френски значението е подобно, а „гадина“ е подходящ превод. Всеки път, когато в България честваме будителите, се сещам за тяхната противоположност – заспалите. Така и тук става дума за другото на просветителите, към които Волтер е причисляван и сам се брои за такъв – за непросветените. Непросветените, навярно не като заспалите, имат много въплъщения, най-окаяната и опасна сред тях е групата на суеверните. Те са нетолерантни до степен на фанатизъм, сляпо вярват на инквизицията, а тя се осланя на тяхната слепота и упоритост. Защото именно в инквизицията кристализира сливането на „трона и олтара“, връзката на „догмата и меча“. При това става дума за инквизиция през XVIII в. Така че слоганът на Волтер е насочен както към порочна форма на мислене, така и към порочна форма на съдебна практика. Ето копие от писмо на Волтер до Дидро от 28 септември 1763 г., подписано с ecrasez  l’Infame:

Детективско четене позволява да разнищим случая с раждането на фразата. Теодор Бестерман (1904-1976), основател на списанието Journal of Documentation, се посвещава на Волтер още през 50-те години на ХХ в. Когато умира, завещава библиотека с 9000 тома, свързани с Волтер, която полага началото на Фондация Волтер. Успява да издаде 107 тома писма от кореспонденцията на Волтер, а през 1969 г. – биография⁶. В нея се твърди, че в писмо от 18 май 1759 г. Фридрих II бил субстантивирал думата infame в изречението (преведено на български от немското издание) „Пак с едната ръка ще галите гадняра [Infame], с другата ще го чешете. Ще се отнасяте с него така, както правите обичайно с мен и с всички останали“.⁷ В свое писмо от 1762 г. Волтер обяснява, че превръща фразата ecrasez  l’Infame едновременно в подпис и в апел в края на писмата си, заимствайки идеята от мотото на Катон „Смятам, че Картаген трябва да бъде разрушен“, а за първи път я употребява в писмо до Д‘Аламбер от 30 октомври 1760 г. Никъде обаче не е оставил дефиниция на нейното значение. Затова пък като прилагателно е прикрепял думата infame към „суеверие“, „предразсъдък“, „преследване“, „фанатизъм“. С ясно съзнание завява в друго свое писмо „Русо пише, само за да пише, аз пиша, за да действам“. Неслучайно Ницше завършва своята Ecce Homo с фразата на Волтер, като този път на прицела му е „доброто“. Когато през 2015 г. Париж преживя терористични нападения, демонстранти излязоха на улиците със слогана на Волтер и с плакати „Ние сме Волтер“.

Зад тази позната и непозната история се крият и други, конкретни и ключови събития.

През 1685 г. Луи XIV – с Едикта от Фонтембло – отменя Едикта от Нант на Анри IV от 1598 г., учредяващ режим на религиозна толерантност по отношение на протестантите. След Вартоломеевата нощ от 23 август 1572 г. във Франция не остават кой знае колко протестанти, но за почти един век властта и обществото ги толерират. Когато Луи XIV отменя политиката на дядо си, стотици хиляди протестанти напускат Франция, а кралят сам се хвали, че останали между 1000 и 1500. Това се случва във Франция през 1685 г., а само 4 години по-късно и 5 години преди да се роди Волтер, през 1689 г. Джон Лок публикува своето Писмо за толерантността. Това също е част от жизнения свят на епохата и на френския публичен живот.

На този фон Волтер става свидетел на ужасяващи явления в системата на наказателното съдопроизводство на Франция; точно когато Русо публикува Новата Елоиза, Емил и За обществения договор, а Паисий написва История славянобългарска. Тук възниква въпросът каква ли подкрепа би могъл да открие Волтер при Монтескьо? В книга 4 от За духа на законите се прокрадва основната идея за пропорционалност между престъпления и наказания, но скрита зад купища условности и исторически сравнения. При упорито четене обаче може да се установи, че Монтескьо съзира опасност от граничещата с произвол свобода на съдиите да определят наказания. Вследствие на което предлага две контрамерки, първо, законите да са детайлизирани, за да няма място за дискреция, второ, в процеса да участва жури, чиито членове са в равнопоставена по статус позиция с обвиняемия. Не по-малко осъдителна е и употребата на изтезания; за Монтескьо – черпейки опит от Китай! – тя е симптом за наближаваща революция.

За образованите преди 1989 г. в България беше неминуемо да не познават френския материализъм от XVIII в., пренесен и разцъфнал там благодарение на рецепцията на Нютон и на Лок. Една от последиците на материалистическия светоглед е изводът за детерминизма на волята. Което обяснява защо именно във Франция дебатите на енциклопедистите довеждат до съмнения в традиционното разбиране за свободата на престъпното деяние и за възмездяването и на личната виновност. Това съвсем не значи, че отговорността зависи изцяло от обстоятелствата, а конкретният деец би следвало да бъде оправдан. Детерминизмът открива нова перспектива за психологически натиск и въздействие върху индивидите под формата най-вече на предохранителни и сплашващи мерки. Наказанието има юридическо бъдеще не заради погасяване на последици от действия в миналото, а предвид отбягването им занапред. То е най-вече полезно. Публичното съпреживяване на наказанието дава възможност за осъзнаване на всеобщата ни подвластност на природните закони, това че всички „страдаме“ от тях, не само и не толкова от присъдата на съда. Волтер никога не е споделял схващанията на материалистите за детерминизма на волята. Но в критиката си към религията е бил много по-радикален от тях и най-вече за срастването й с властта. Освен това материалистите никога не са били разбрани от масите, докато критиките на Волтер са били ясни за всички съсловия. Нещо повече, в тях липсва застъпничество в полза на републиканизма, демокрацията или атеизма⁸. Радикализмът им има тесен фокус, в който е концентрирана максимална енергия.

А общият за всички проблем е, че нито Монтескьо, нито енциклопедистите повлияват върху действащото наказателно право, в това число и за отмяна на изтезанията.

Една книга от края на XIX в. – Волтер и поддръжката на френското наказателно право през XVIII век, с автор Едуард Херц⁹, за когото не откривам никакви подробности – разкрива както подробности за застъпничествата на Волтер в цяла серия от съдебни дела, така и извежда позицията му за реформи в контекста и като еманация на духа на Просвещението и на хуманизма. Да не забравяме, че самият той тогава е наближавал своята 70-а годишнина!

По-нататък ще се спра само на някои от делата, тези, в които църквата и религията имат определящо значение.

На 18 ноември 1761 г. съдът в Тулуза намира за виновен търговеца на памук Жан Калас, хугенот, че бил убил сина си с цел да му попречи да стане католик. На 10 март 1762 г. Калас е екзекутиран по най-жесток начин – чрез разтрошаване на костите му с помощта на каруцарско колело, а после чрез усукване на обезобразеното тяло върху шината на колелото. Някои музеи предлагат в експозициите си действащи модели на този уред за мъчение, а тази ужасна смърт е вдъхновила и не малко художници. Съществува и изображение, посветено на конкретната екзекуция.

 

Самото наказание е било предвидено за тежки форми на грабеж, придружени с убийство. Натрошаването на тялото е трябвало да символизира възмездния еквивалент на увреждането на самия обществен ред. Но в дадения случай много бързо става ясно, че става дума за съдебно убийство, защото множество свидетелства сочели, че младият Калас се е самоубил, че фанатични съседи са скалъпили нелепа, но заплетена схема за престъпление от религиозни мотиви. Волтер написва и публикува своя Трактат за толерантността (1763) и през следващите три години провежда със свои средства изобличителна и защитна кампания, в резултат на която старият Калас е реабилитиран, а семейството му получава обезщетение. С времето рамкиращата теоретичните размишления история изглажда функционално ненужна. Но четенето на въвеждащата глава си струва само по себе си. В него Волтер е запечатал с ярка изразителност трагичната гротеска на обществена и съдебна разправа с изфабрикуван злодей, движената от религиозни подбуди тълпа. Неслучайно бруталността в „аферата“ Калас отприщва и обратни реакции на съчувствие, каквито за запечатани например в картината на Даниел-Николаус Ходовики (1726-1801) от 1765 г. Калас се прощава със семейството си.

 

Паралелно със случая Калас неволи сполетяват и протестантското семейство Сирвен, отново в Тулуза. Една от дъщерите в семейството – Елизабет, след като излязла от манастир, в който била насила заточена, за да приеме католицизма, губи разсъдъка си. Родителите потърсили справедливост, но вместо да ги изслушат им наредили да върнат дъщеря си обратно в манастира. Семейството се изселило, но на 7 януари 1762 г. намерили Елизабета удавена в кладенец. Местният съдия издал заповед за арест, обвинявайки близките й, че са й попречили да премине в католицизма. Семейството успяло да избяга в Швейцария, докато в тяхно отсъствие осъдили родителите на смърт, дъщерите – да наблюдават екзекуцията им, след което да бъдат заточени доживот в манастир, а имуществото им да се конфискува. Волтер се застъпва и за това семейство, като спечелва на своя страна цяла поредица короновани особи от Европа. Девет години след първия процес, на 25 ноември 1771 г. осъдителната присъда на Пиер-Пол Сирвен е отменена; за съжаление жена му Антоанета не дочаква реабилитация. Два дни по-късно Волтер получава благодарствено писмо от спасилия се: „Просвещавайки хората, Вие успявате да ги превърнете в човеци“. През следващия век специализирани изследвания разкриват, че набеждаването е имало за цел да се прикрие тормозът на монахините, довел до полудяването на Елизабет.

В хода на това проточило се дело се случва нещо знаменателно. През 1764 г. Чезаре Бекария публикува на италиански своя трактат За престъпянията и наказанията, който само през следващите 18 месеца претърпява 6 издания! Година по-късно излиза френски превод. Този път 7 издания, отпечатани за 6 месеца! В края на 1766 г. Екатерина II издава „Наказ“, с който учредява комисия за разработка на нови наказателни закони, с които да замени в Русия тези от 1649 г.; през 1767 г. праща чернови на Фридрих II и на Волтер. От кореспонденцията на Волтер узнаваме, че той е започнал да чете текста на Бекария през октомври 1765 г., а също и да го нарича „брат“, и впоследствие му посвещава коментар, публикуван през 1767 г.¹⁰ Преводите на английски на трактата на Бекария (първият е от 1767 г.) обичайно включват и коментара на Волтер.¹¹ Друг любопитен факт е, че Философски речник излиза през 1764 г., но главата „Изтезание“ е добавена едва в изданието от 1769 г.¹² Дори бегло сравнение между коментара на Волтер и текста на Бекария, како и с този на Монтескьо, разкрива страстта и ангажираността на единия за разлика от строгия начин на изложение на другите. От което следва и двойствената слава на Волтеровия пламък да просветителя и да подпалва.

Огънят не е само метафора. Шевалие Франсоа Жан Льофевр дьо ла Баре принадлежал към група младежи в Абевил (Абвил), която споделяла идеи на Просвещението под формата на бунтарска съпротива срещу порядките на клерикално-абсолютисткия режим. Разменяли си книги с провокативно, нерядко непристойно за епохата съдържание, пеели богохулни песни, дразнели открито съгражданите си. В кръга имало и младежи от благороднически семейства. Скандалът с тях стигнал точка на кипене, щом демонстративно престанали да свалят почтително шапка пред религиозни процесии или статуи и да се „оправдават“ със забърканост, че ги чакали „на маса“. През 1766 г. фанатици ги нарочили и им спретнали процес. На 1 юли двайсетгодишният шевалие дьо ла Баре бил подложен на изтезания, после го разходили с позорна табела на врата по улиците на Абевил и накрая го накарали да падне на колене пред църквата. Това обаче било само началото. Последвали страшни неща – изтръгнали му езика, качили го на ешафод и го обезглавили и впоследствие изгорили, разпалвайки кладата с екземпляра от Философски речник на Волтер, който дьо ла Баре притежавал. В документите по делото тази книга е обозначена като infame. Наред с това излиза наяве наличието и на прокламация към населението за доносничество. Самата присъда е приведена в изпълнение след потвърждение от краля Луи XV. Въпреки застъпничеството на Волтер, който сравнява съдебната разправа с Вартоломеевата нощ. Защитата му все пак помага на приятеля на дьо ла Баре – д’Еталонд, който също е бил обвинен, да избяга в Прусия, където Фридрих II му дава убежище.

Ето как през 1766 г. процесът срещу дьо ла Бари и четенето на Бекария се сливат в Коментара на Волтер от същата година върху трактата За престъпленията и наказанията, отпечатан през 1767 г. с уговорката, че е писан от провинциален адвокат, до какъвто Волтер наистина прибягва.¹³

През 1885 г. е издигнат паметник на шевалие дьо ла Баре директно срещу входа на катедралата Сакре Кьор в Париж. За съжаление тя е претопена за муниции през 1941 г. Възстановена в през 2001 г., но в новата версия липсва Философският речник на Волтер, поставен в основата на кладата.

 

В Абевил също има паметник:

 

Какво постига Волтер?

В по-конкретен план: Борбата на Волтер е преди всичко борба срещу убийствената готовност за преследване от страна на могъщата католическа църква и нейните инквизиционни съдилища. Той е не просто теоретик, а на практика подкрепя преследваните от църквата и инвестира значителни пари и време в тяхната защита. С това църквата се вижда принудена да бъде по-сдържана. В крайна сметка й се налага да премахне своите клади.

В по-общ план: С писанията си Волтер създава буквално световно обществено мнение, критично към църквата и непознато до този момент в историята. Волтер допринася значително, духовниците да се оттеглят напълно от властта. Борбата на Волтер е за религиозна толерантност и в крайна сметка за равни права на всички религиозни общности.

Днес: Волтер продължава да е символ и знаме на борбата срещу фанатизма и неговите все по-профанни отрочета, изопачаващи и манипулиращи всяка от трите власти заедно с общественото мнение.

***

Призовавайки за религиозна толерантност, Волтер признава смъртоносната опасност за свободата, ако една религия успее да спечели власт по един необичаен начин: „Ако имате две религии, те ще си прережат гърлата; ако имате тридесет, те ще живеят в мир еднa с другa”.

Тази идея може да се види в зародиш още във Философски писма от 1633 г., на практика посветени на Англия.¹⁴ Първите седем писма се занимават с „квакерите“ (4 писма), с „англиканската църква“, с „презвитерианците“ със „социнианите“ и без това да е изрично изтъкнато, очертават картина религиозен плурализъм в Англия. Следват две политически писма – за парламента и за управлението, които очевидно са в подкрепа на разделението на властите. Девето писмо е посветено на „търговията“, а всички от дванайсето писмо нататък – с автори и теми от философията и връзката й с науките, изкуствата и присъствието на интелектуалците в публичния живот. В следващите издания Волтер добавя писмо за Паскал, с чиято философия ще спори до края на живота си. Но каква е ролята на единайсето писмо, разделящо заедно писмото за търговията полето на политиката, от една страна, от това на философията, от друга страна? Още повече че то е озаглавено „За присаждането на едрата шарка“.

За присаждането на едрата шарка

В християнска Европа се шушука, че англичаните са побъркани и побеснели: побъркани, защото съзнателно заразяват с едра шарка децата си, за да не се заразят от нея, и побеснели, защото с леко сърце оставят децата си да прихванат със сигурност една ужасна болест, за да ги предвардят от несигурни гибелни последици. Англичаните от своя страна заявяват: „Другите европейци са страхливи и безчовечни: страхливи, защото не смеят да причинят малко болка на децата си, и безчовечни, защото ги излагат на опасността някой ден да умрат от едра шарка“. За да прецените кой е прав в този спор, ще ви разкажа историята па това прословуто присаждане, за което извън Англия се говори с такова възмущение.

От незапомнени времена жените на черкезите имат обичай да заразяват децата си с едра шарка още на шестмесечна възраст, като правят лек разрез на ръчичката им и вмъкват в него пъпка, взета от тялото на друго дете. Тази пъпка действува като мая върху ръката, на която е присадена, ферментира и предава на кръвта болестотворните си свойства. Пъпките на детето, което изкуствено е заразено от едра шарка, се използуват за предаване на болестта на други деца. Сред черкезите това се прави непрекъснато и когато за нещастие няма вариола в страната, те се чудят какво да правят, както другаде при лоша реколта.

А всъщност този обичай у черкезите, който изглежда толкова странен на другите народи, се дължи на една общовалидна причина: майчината любов и загриженост.

Черкезите са бедни, а дъщерите им са красиви, затова те търгуват най-вече с тях: доставят хубавици за харемите на султана, на персийския шах и на онези, които са достатъчно богати, за да купят и поддържат тази скъпа стока. Чистосърдечно и без зла умисъл те обучават дъщерите си да танцуват сластно и предизвикателно и да разпалват всевъзможни чувствени средства похотта на презрителните господари, за които са предопределени: тези нещастни създания всеки ден повтарят урока на майка си, също както нашите момиченца зубрят катехизиса, без да разбират нито дума.

Често се случвало обаче някои родители, след като били положили толкова усилия, за да дадат добро възпитание на децата си, внезапно да бъдат измамени в надеждите си. В семейството избухвала едра шарка, една от дъщерите умирала, друга загубвала едното си око, трета оздравявала с обезобразен нос. Горките хора били безвъзвратно разорени, без никакви източници за съществуване. Често дори — ако вариолата станела епидемична — търговията замирала за няколко години и жените в персийските и турските хареми значително намалявали.

Всяка търговска нация е винаги нащрек, когато става дума за интересите й, и не пренебрегва никое знание, което може да бъде полезно за сделките й. Черкезите забелязали, че на хиляда души едва ли се случвало един да се разболее повторно от тази болест в остра форма. Понякога някой можел да прекара три-четири заболявания, но никога две силно изразени и опасни. С една дума, през живота си човек не може два пъти истински да боледува от тази болест. Забелязали също, че когато вариолата протича в по-лека форма и засяга само нежния и тънък слой на кожата, по лицето не остават никакви следи. От непосредствените си наблюдения те заключили, че ако шестмесечно или едногодишно дете се разболее в лека форма, то няма да умре, няма да бъде белязано от нея и до края на живота си няма да бъде застрашено от тази болест.

И тъй, за да запазят живота и хубостта на децата си, достатъчно било само да ги заразят много ранно с вариола. Започнали да го правят, като вмъквали в тялото на детето пъпка от най-ясно изразена и в същото време най-безопасна едра шарка. Експериментът бил успешен. Турците, които са разумни хора, скоро след това възприели тази практика и днес няма паша в Константинопол, който да не заразява с едра шарка сина или дъщерята си още при отбиването им.

Според някои черкезите са възприели този обичай от арабите. Предоставяме обаче на някой учен бенедиктинец да изясни този исторически въпрос, върху който той няма да пропусне да напише няколко фолианта с всички доказателства. Аз мога да кажа само едно: в началото на управление на Джордж I госпожа Уортли-Монтегю, една от най-духовитите и умни англичанки, чийто мъж бил посланик в Константинопол, без никакво колебание решила да зарази с вариола детето, което родила там. Домашният свещеник напразно я увещавал, че този опит не е християнски и може да има успех само сред неверниците. Синът на госпожа Монтегю се чувствал превъзходно. Когато се завърнала в Лондон, дамата споделила своя опит с Уелската принцеса, която днес е кралица. Длъжен съм да призная, че независимо от титлите и короните си, тази принцеса е призвана да насърчава всички изкуства и да върши добрини. Тя е един привлекателен философ, възкачен на трон. Никога не е пропуснала случай да разшири познанията си или да прояви щедрост. Като чула, че една от дъщерите на Милтън е още жива и мизерствува, тя веднага й изпратила скъп подарък. Пак тя взела под своя закрила злощастния отец Курайе. Именно тя благоволила да посредничи между доктор Кларк и Лайбниц. Щом узнала за ваксинирането или присаждането на едра шарка, накарала да експериментират върху четирима престъпници, осъдени на смърт, и двукратно им спасила живота, защото не само ги свалила от бесилото, но ги предпазила от естествената зараза, която вероятно щяла да ги споходи в по-напреднала възраст и да причини смъртта им.

Щом се убедила в ползата от това средство, принцесата накарала да ваксинират децата й. Цяла Англия последвала примера й и оттогава досега най-малко десет хиляди млади потомци на добри семейства дължат живота си на кралицата и на госпожа Уортли-Монтегю и кажи-речи толкова момиченца — красотата си.

На сто души в света поне шейсет боледуват от едра шарка. От тези шейсет двайсет умират в разцвета на живота си, други двайсет остават завинаги с неприятни белези: така че тази болест убива или обезобразява със сигурност една пета от населението на света. От всички ваксинирани в Турция и Англия нито един не умира, освен ако е хилав или обречен на смърт по други причини, никой няма белези, никой не боледува повторно, ако ваксинирането е било ефикасно. И тъй няма съмнение, че ако някоя френска посланичка бе донесла тази тайна от Константинопол в Париж, тя щеше да окаже вечна услуга на нацията ни. Херцог Дьо Валкие, баща на днешния херцог Д’Омон, най-добре сложеният и най-здравият мъж във Франция, нямаше да умре в най-хубавата си възраст. Принц Дьо Субиз, който се радваше на цветущо здраве, нямаше да ни напусне на двайсет и пет години. Монсеньор, дядото на Луи XV, нямаше да бъде погребан на петдесет години. Двайсетте хиляди души, умрели в Париж през 1723 година от вариола, щяха да бъдат още живи. Та нима французите не обичат живота? Нима жените им нехаят за хубостта си? Странни хора сме всъщност ние! Може би след десет години ще възприемем тази английска практика, ако кюретата и лекарите ни разрешат, а може би ще ни хрумне да я възведем след три месеца, ако англичаните се откажат от нея.

Научавам, че от сто години и китайците я прилагат. Примерът на тази нация, която минава за най-умната и най-добре управляваната в света, заслужава внимание. Вярно е, че китайците постъпват малко по-различно. Те не правят разрези по кожата, а се заразяват с вариола през носа, както се смърка емфие. Този начин е по-приятен, но в крайна сметка се свежда до същото и потвърждава, че ако бяхме прилагали това присаждане във Франция, щяхме да спасим живота на хиляди хора.

Ще го оставя на читателите да го коментират сами. За мен то е симптоматично за уникалния стил на Волтер, във фасетата на един миниатюрен симптом да концентрира преплитащи се смисли, с което да изведе някакъв прицелен призив за справяне с наболял обществен проблем. Много философи са изчерпателни. Много поети – иносказателни. Волтер е прям и конкретен, при него спешното изглежда необходимо, нищо не е ненужно, непълнотата изглежда завършена, повторенията държат взора буден за неотминала опасност.

10.11.2023 г.

 

Бележки под линия:

Изображенията на картините са от следните адреси:

1. картината на сър Джошуа Рейнълдс (1923-1792) Триумфът на истината с портрет на един джентълмен (понастоящем в университета в Абърдийн).

https://en.wikipedia.org/wiki/File:James_Beattie,_LLD,_by_Sir_Joshua_Reynolds._The_painting_is_in_Aberdeen.jpg

или:

https://commons.wikimedia.org/wiki/File:Joshua_reynolds-james_beattie.jpg              

2. подписът на Волтер

Edition Moland, Oeuvres completes de Voltaire, 1880/82, том 42, стр. 582–583, писмо n°5419

https://fr.wikisource.org/wiki/Correspondance_de_Voltaire/1763/Lettre_5419

 

https://commons.wikimedia.org/wiki/File:Ecrazer-l-infame-1.jpg

3. екзекуцията

|Description=The cruel death of Calas, who was broke on a wheel at Toulouse, March 9th, 1762. Frontispiece of an English chapbook.

 

https://en.m.wikipedia.org/wiki/File:CalasChapbook.jpg

4. „на прощаване“

https://smb.museum-digital.de/object/61251

5-6-7-8.

От сайт за паметници:

https://e-monumen.net/?s=Chevalier+de+la+Barre&sa=search&scat=0

могат да се открият и трите паметника:

аз съм ползвал:

https://commons.wikimedia.org/wiki/File:Sacre-Coeur-Chevalier-de-la-Barre.jpg

https://commons.wikimedia.org/wiki/File:Chevalier_de_la_barre_statuecouleur.png

https://fr.wikipedia.org/wiki/Monument_La_Barre

https://www.unjourdeplusaparis.com/en/paris-reportage/chevalier-de-la-barre-dernier-execute-pour-blaspheme