или казано по друг начин:

Исках, ама нямах желание!”

(текстът (без подзаглавието) е написан през първата половина на 2016 г.)

 

Това, което ме вълнува в настоящите няколко страници, е следният въпрос: Защо има европейци, които подкрепят, ако не открито, то поне вътре в себе си, и ако не конкретните действия, то поне идеологията на тероризма? И по-специално – идеологията на Ислямска държава? Има ли обяснение това като че ли напълно ирационално поведение?

Бих искал да започна опита си за отговор на този въпрос с цитат от една наскоро преведена (от Владимир Новков, издателство “Жанет 45”) на български език книга – книгата “Ислямска държава и преначертаването на Близкия изток” с автор Лорета Наполеони:

Ал-Багдади и сподвижниците му разбират важността на виртуалния свят, както и тенденцията ни да действаме нерационално, когато си имаме работа с мистериозни и опасни проблеми като тероризма. Демонстрирайки ясно вникване в сложния анализ на комуникациите, те влагат необичайна енергия в социалните медии, за да разпространяват плашещи пророчества, за които знаят, че ще имат самоизпълняващ се ефект. Те са напълно наясно, че в свят на 24-часов медиен цикъл, в който журналистите и читателите са станали зависими от изумяващото и необикновеното, истинската стойност на репортажа отстъпва място на шока от него”1.

Една от характерните черти на нашата съвременност е, че апокалиптичните художествени произведения се превърнаха в политическа журналистика. Апокалиптичните филмови сюжет по правило се опитват да ни напомнят какво имаме, като ни показват какво бихме могли да изгубим. С нарастването на интензивността на художествено оформените футуристични антиутопии обаче расте и нашата съпротива да повярваме в историческата им възможност (реализируемост) в настоящия момент. Расте и способността ни да дереализираме – да приемем за нереалност, за художествена измислица, определени сценарии, които реално (наистина!) се случват. Това допринася за възприемането на “Ислямска държава” от част от зрителите като близкоизточен сериал. Всяка вечер медиите представят поредното зрелище, доближили се максимално до идеала на киноиндустрията – Апокалпсисът, по-реален и от най-реалистичното му филмово пресъздаване. Многомилиардна и мултинационална (ко)продукция на реалност, превърнала се в терористично риалити шоу, в касов хит за всяка изповядваща се пред бюджета на вниманието журналистика.

Но Ислямска държава има и друга – “хуманна” страна, която облича тероризма в социална одежда и го снабдява с претенция за държавност и идеология, алтернативни на европейските:

Вие гледате само екзекуциите – обявява член на ИД. – Но всяка война има своите екзекуции, своите предатели, своите шпиони. Ние организираме социални кухни, обновяваме училища, болници, възстановихме подаването на вода и електричество, плащаме за храна и гориво. Докато ООН не може да достави хуманитарна помощ, ние ваксинираме децата срещу полиомиелит. Просто някои действия са по-видими от други. За всеки крадец, наказан от нас, вие наказвате сто деца с безразличието си.

Макар и светът, представян от Халифата в социалните медии, да е винаги на фона на завоевателна война, напомняща Средните векове с отсечените глави и с разпръснатите на кръст тела по обществените паркове и площади, на които никъде не се виждат жени, съществува и друг аспект на Халифата. Социалното му лице показва следи от хуманист и Западът трябва да отговори именно на тази негова черта, ако иска да ограничи набирането на нови бойци”2.

Тази алтернатива е една от малкото, които могат да бъдат противопоставени (особено така радикално) на европейския модел. Ето защо тя привлича както скритото (половинчато) доволство на “умерените” евроскептиците, така и неудържимата (пълнокръвна) еуфория на радикалните противници на европейското бъдеще. Именно разочарованието от предложените от Европа компромисни мерки са в основата на легитимността, която предлага Ислямска държава. В това се изразява нейната “модерност и прагматичност” – в способността й да запълни една празнота, която отричането и неефективното защитаване на европейските ценности отваря, включително сред част от самите европейци. Макар и определяна като “държава-черупка”, създадена с насилие, към което впоследствие са пришити инфраструктура и икономика, Ислямска държава се опитва да създаде свое население – нация, обединена от една отричаща ценностите на Европа доктрина (салафизма). Това превръща Ислямска държава в притегателен, както пространствен, така и чисто идеологически, център за всички, които не оценяват, не желаят, са разочаровани или открито мразят Европа.

 

От различни краища на Европа се стичат еврофобстващи европейци, разочаровани от сълзливите европейски драми за правата на човека и втурнали се в кастинга за актьори в едно зрелищно аисторично събитие. Събитие, което казва “Не!” на предложената от Европа (версия за) История и иска да анулира няколко века философски, социални и политически търсения и намирания. Събитие, което се опитва да радикализира и да обедини всички, които са разочаровани от сложността на постмодерна Европа и от нейната склонност към компромиси и са се отвратили от корупционния потенциал на съюза между демокрацията и капитала. Хора, които търсят ясен Път, по който да вървят, загубили се в “уличната регулация” на европейския градоустройствен план на различията. Хора, които след дълги и досадни пререкания за права, организирани като част от една компромисна биовласт, искат да поемат безусловни задължения към един религиозен абсолют, който властва над смъртта. Хора, които не желаят унаследена “мирна” свобода – свободата, осигурена им от Цивилизацията на техните бащи, а търсят своята собствена война – включваща унищожение на всичко “европейско”, заличаване на всеки сладникав вкус на “евроинтеграция” и “европартньорство”.

В света на Студения мир (последвал Студената война) проблясва фантазмът на Горещата война от първичен порядък – генеричната война на всеки срещу всеки. Политически квазер, привличащ всички радикали зад историческия хоризонт на събитията, за да възроди един атавизъм. Опитът да се върне времето назад преминава през акт, обратен и противоположен на обществения договор: война на всеки срещу всеки под “булото на невежеството”. Война без значение на индивидуалните особености, водена при условия на гарантирана анонимност на агресора и на врага. Всеки, който не убива “заедно” с мен, трябва да умре! Новата “заедност” на самоубийствената война е заедност в смъртта. Това не е проект за общ живот, а план за съвместна смърт. В тази общност гражданството се получава със смъртта, а не следва от раждането. Това, което в най-голяма степен сковава способността за реакция на “Цивилизацията”, е обстоятелството, че хора, които искат да живеят (част от тях – на всяка цена!), умират заедно (убити от) хора, които искат (част от тях – също на всяка цена!) да умрат. Парадоксалната ЗАЕДНОСТ, при която единият губи всичко (животът), а другият печели всичко (смъртта), е в основата на идеологическата битка срещу смелостта на Европа. Кой би могъл да се бори срещу един митологизиран враг, който е поел пътят към смъртта, героизиран като радикална алтернативана на тъпчещото не едно място безсмислие на пропиления без цел “европейски” живот. Смъртта функционира като постмодерна и постсекуларна, а всъщност – предмодерна и предрелигиозна, деконструкция на оставения на себе си Рационален (разумен) живот.

 

Къде бихме могли да потърсим корените на това непонятно за разума влечение към смъртта, отричащо живота и цивилизацията? Дали това е напълно нов феномен или е радикализиран евроскептицизъм, захвърлил демократичните средства за собственото си прогласяване като скучни и неефективни? Дали това е “нещо радикално по-интересно” от секуларизирания дискурсивен дебат, при което залогът са истински човешки животи и което е в състояние да събуди изпадналия в “мултикултурна летаргия” европеец, като изпълни дневните му сънища с кошмари? Част от отговора на тези въпроси бихме могли да намерим в сборник от есета, писани преди около 80 години и публикувани в навечерието на Втората световна война. Ето какво казва Хосе Ортега-и-Гасет в книгата си “Бунтът на масите” (превод на Габриела Николова) за крехкостта на цивилизацията и за забравилия благодарността европеец:

Какъв е обликът на този човек от тълпата, който с растящо изобилие запълва XIX век? Веднага се набива на очи абсолютната му материална облекченост. … Онова, което преди беше възприемано като дар от съдбата, вдъхващ смирена благодарност, се превърна в право, за което не се благодари, а се изисква.

….

Така в психологическата диаграма на съвременния човек можем да отбележим първите две характерни черти: свободната експанзия на жизнените му желания и следователно – на неговата личност, и съществената неблагодарност към всичко онова, което е направило възможно лесното му съществуване. Тези две характерни черти изграждат прословутата психология на глезеното дете.

.

Това обяснява и определя абсурдното душевно състояние на тези маси: интересуват се единствено от своето благосъстояние, като същевременно не са съпричастни към причините, породили това благосъстояние”3.

Като оставим настрана безпощадният патос, текстът съдържа почти едновековно предупреждение. Когато концепцията за “безусловните” права е изместила съзнанието, че всичко получено е и огромен дар, благодарността и следващата от нея готовност да положим усилие за запазване на дареното (и по този начин да се отблагодарим) отстъпват пред стоково-обменната икономика на наследеното. Няма за какво да благодаря, тъй като всичко е продукт (изцяло) на моя произход. То е част от даденостите на природата, върху чието ползване имам “естествено” право. В това се изразява “натурализация” на цивилизацията в контекста на придобитата невидимост на ежедневните общи усилия, които правят тази цивилизация възможна:

общите права като правата на “човека и гражданина” са пасивно притежание, чиста облага, дар на великодушната съдба, с който всеки човек разполага и който като дишането и нормалното умствено състояние не са резултат от никакво усилие. Аз бих казал, че безличното право се притежава, а личното се поддържа”4.

Ортега-и-Гасет описва един свят, в който няма идеи, а само апетити, а днес бихме добавили – апетити или пълен отказ от хранене. В тази обстановка публично демонстрираното отчаяние и войнствено заявеният “мъдър” песимизъм стават псевдоинтелектуална мода, демонстрация на знания и на осведоменост. Желанието за “обратна миграция” на част от самите европейци от унаследените от тях ценности се противопоставя на “пространсвените мигранти”, заливащи Европа. Количественото увеличаване на двете групи – еврофобстващите европейци-кореняци (идеологически мигранти) и желаещите да променят Европа кандидат-новоевропейци (пространствени мигранти), върви паралелно с процес на радикализиране на критиките към основите на европейската заедност. Така се ражда пазарът на спасителни пътища около Европа.

 

Една “безпътна” “Гейропа” бива обсипана от знаци “Изход!”, през които минават алтернативни траектории за смислено бъдеще. Траектории, смъртта по които – чужда и своя, е дереализирана до “художествена” (медийна) провокация към един самодостатъчен свят. Радикална провокация в една асиметрична война, в която истинските субекти и мотиви функционират чрез посредници, облагородени през религиозни идеологии. Демокрация, която е готова да живее с “врага в себе си” (корупция, десакрализация, нихилизъм), посреща “външния враг” като продукт на аутсорснатия популизъм. Цивилизация, която е готова да консумира, ограничена единствено от търсенето и предлагането, трябва да се приготви и за посткомерсиалната булимия на радикализирани антипотребители. Синдромът на “глезеното дете”, приело наготово Наследството на Европа и превърнало Цивилизацията в даденост, съжителства с прояви на войнстваща европейска анорексия, повръщаща всяка европейска ценност и разпространяваща се като постмодерен вирус, даряващ всеки свой приемник с претенция за постисторическа чувствителност и прозорливост. Така омразата към съграденото от дедите (“Наследодателите” на днешна Европа) произвежда своя плацебо ефект за самочувствието на синовете. Сянката на миналата война е вече бившо предупреждение на една забравена и пресечена граница. В този смисъл “европеецът е сам, без живи мъртъвци около себе си”5.

Отказалите се от Европа не са само тези, които са я напуснали, за да убиват. Отказали са се всички, които няма за какво да се борят. Които са приели критиката като инструмент за антитворческо целомъдрие, а деконструкцията – като метод за исторически цинизъм. Диоген би могъл да търси с фенера си хора, само ако такива вече са съществували и са създали фенери. Той би могъл да плюе в лицата на хора, само ако вече има хора, постигнали своите лица. Някой вече трябва да е направил бъчвата, за да може Диоген да намери дома си в нея. Критиката е кръвоносната система на Европа и на съградената от нея цивилизация, но сърцето на тази цивилизация е желанието ни да живеем (и едва след един пълноценен живот да умираме) заедно. Сърцето на Европа е собствено желание, което се подхранва от усилие, а не универсално правоприемство в унаследена чужда титла. То е стремеж (“джихат6“) за постигане и преутвърждаване, а не инерция и апатия към даденото наготово. Действие, а не безразличие. То е критика на една заедност, която (желаем да) обичаме, а не е отхвърляне на съвместност, която (искаме да) не познаваме. Изправена пред своята най-зловеща критика, Европа ще оцелее, ако докаже, че все още е такава заедност. Че все още е готова да устоява себе си, без да отрича другите, и да разбира другите, без да спира да обича себе си.

 

Бележки под линия:

1 Вж. Наполеони, Л. Ислямска държава и преначертаването на Близкия изток. С., 2014, с. 111.

2 Вж. Наполеони, Л. Ислямска държава и преначертаването на Близкия изток. С., 2014, с. 95-96, 97.

3 Вж. Артега-и-Гасет, Х. Бунтът на масите. С., 2015, с. 87, 91, 92.

4 Вж. Артега-и-Гасет, Х. Бунтът на масите. С., 2015, с. 96.

5 Вж. Артега-и-Гасет, Х. Бунтът на масите. С., 2015, с. 70.

6 Основното значение на “джихат” е именно “стремеж” – стремеж към съблюдаване на определени правила.

1 кометар

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук