1. Въведение

 

Независимо от споделяните общи ценности от държавите-членки на ЕС и хармонизираната правна уредба, в редица области съществуват разлики в законодателството на държавите-членки, като например относно абортите, легализирането на наркотични вещества, браковете на лица от същия пол и евтаназията.1 Това от своя страна води до различна защита на човешките права в държавите-членки и съответно до желание у заинтересованите лица за правен туризъм, при който да се преместят в държава, различна от тази, на която са граждани, с оглед получаване на по-благоприятно за тях третиране и защита. Най-общо държавите могат да бъдат разделени в две големи групи по отношението им към евтаназията и подпомагането на самоубийство – държави с либерален модел (с легализирана активна евтаназия) и държави с консервативен модел (със забрана за извършване на евтаназия, като в редица от тях пасивната евтаназия е легализирана). Това изложение няма за цел да представи всички правни системи и законодателни решения в ЕС, а да постави за разглеждане някои проблеми на евтаназията в контекста на европейското право, затова като пример ще разгледам само водещите държави.

 

2. Либерален модел – държавите от Бенелюкс

 

2.1. Холандия (Кралство Нидерландия)

Холандия е единствената държава в ЕС и голямо изключение изобщо сред демократичните държави в света, в която не съществува никаква форма на съдебен или квази-съдебен конституционен контрол. Това обаче не означава, че в Холандия не съществува контрол за конституционносъобразност, а че по исторически причини той се извършва от законодателната власт, тъй като при конституционната реформа от 1848г. буржоазията се притеснява конституционния контрол да бъде поверен на доминираната от аристокрацията съдебна система. Тези специфики на Холандската конституционна система обясняват и специалното развитие на съдебната практика във връзка с евтаназията, като в Холандия съдилищата създават прецеденти легализиращи евтаназията на базата на института на крайната необходимост, а не на базата на конституционно защитени права и основни свободи, както е в други държави. Същевременно специалната конституционна отговорност на законодателната власт в Холандия я превръща в сериозен двигател за либерализация на правната системата и легализирането на редица противоречиви от морална гледна точка социални явления като употребата на леките наркотици, проституцията, еднополовите бракове и евтаназията. В исторически план закономерно през 2002г. Холандия става първата държава в света, която легализира активната евтаназията и подпомагането на самоубийства. До приемането на такъв закон евтаназията и подпомаганото от лекар самоубийство са наказуеми (чл.293 и чл.294 от Холандския наказателен кодекс).2 И двата текста са приети и действат от 1886г., като през 2002г. със закона за евтаназията се добавят разпоредби в тях, изключващи наказателната отговорност, ако деянията са извършени от лекар, който е изпълнил изискванията за дължима грижа по закона за евтаназията и е уведомил компетентния орган по надлежния ред. За да се стигне до този закон обаче Холандия извървява тридесет годишен път на постепенно легализиране на евтаназията посредством решения на съда. Първото значимо дело е през 1973 г. – делото доктор Постма (dr. Postma),3 следват делото Вертхайм (Wertheim),4 делото доктор Шонхайм (dr. Schoonheim),5 делото доктор Чабот (dr. Chabot), делата доктор Принс (dr. Prins) и доктор Кадийк (dr. Kadijk)6. Оправдаването на доктор Кадийк и на доктор Принс поставя изключително сложни за разрешаване проблеми пред холандското общество и дава основание на противниците на евтаназията в други страни да отправят критики към всяко предложение за либерализация в режима на активната евтаназия. През 2005г.Холандският Върховен Съд приема по делото доктор ван Ойен (dr. van Oijen), че при изключителни обстоятелства е възможно доктрината за крайната необходимост да се разпростре и върху случаи на прекратяване на живота на пациенти без направено от тях искане.7 Това решение създава прецедент за по-нататъшно разширяване на доктрината и включване в обхвата й на квази-доброволната евтаназия. С оглед натрупаната съдебна практика, за да има правилна представа и да може да вземе адекватни мерки, Холандското правителство възлага неколкократно изготвянето на доклади по въпросите на евтаназията на специална комисия. След първия доклад през 1991г., такива са изготвени през 1995г., 2001г., 2005г. и 2010г. (известни под името Ремелинк доклади – по името на председателя на Комисията, проф. Ремелинк). Така през 2002г. се стига до приемането на първия в света закон, легализиращ активната евтаназия и подпомагането на самоубийство от лекар. Законът съдържа пет глави: първата е относно дефинициите, втората е относно критериите за дължимата грижа, третата урежда създаването на регионални контролни комисии, четвъртата е относно измененията в други закони и петата относно заключителните разпоредби. Контролът на спазването на закона е поверен на регионални комисии, които осъществяват последващ контрол. Критиците на либерализацията на евтаназията сочат това за слабост и не без основание считат, че поради липсата на ефективен превантивен контрол може постепенно да се изврати първоначалната идея за доброволност и да се премине към недоброволна евтаназия, като в рамките на ЕС това може да доведе до наднационални проблеми.

 

2.2. Белгия

Белгийският закон за евтаназията8 е приет на 28.05.2002г. и с това Белгия става втората страна в Европа, след Холандия, която легализира евтаназията, като първоначално това важи само за пълнолетни и еманципирани непълнолетни, които сами могат да изразяват правно валидна воля (активна доброволна евтаназия). С изменение от 28.02.2014г. приложното поле на закона се разширява и включва вече и нееманципирани непълнолетни. След влизането в сила на това изменение, то е атакувано чрез частни жалби пред Белгийския Конституционен Съд с искане да бъде обявено за противоконституционно от три сдружения с нестопанска цел и от две физически лица.9 Съдът обединява делата и на 29 октомври 2015г., излиза с решение, с което отхвърля исканията и законът остава в сила. Основният аргумент на Конституционният Съд е, че законодателната власт има широки дискреционни правомощия как да урегулира евтаназията и че това, за което трябва да се провери е доколко държавата е спазила позитивните си задължения като е приела законодателството. Съдът е силно повлиян в решението си от практиката на ЕСПЧ. Това не е единственият такъв случай и в Белгия постепенно се оформя мнение, че Съдът действа като „сателит“ на ЕСПЧ.10 В действителност Белгийският Конституционен Съд достига до извода, че правата по Белгийската Конституция са идентични с правата по ЕКПЧ, като поради това приема, че е обвързан от решенията на ЕСПЧ.11 Според легалната дефиниция, дадена в Член 2 от Закона (в редакцията от 2002г.), евтаназията12 е умишленото прекратяване на човешки живот от лице различно от лицето, поискало извършването на евтаназия. Тази дефиниция изглежда широка, но със следващите разпоредби на закона се добавят нови изисквания и приложното поле на евтаназията се ограничава. За да се приложи евтаназия трябва дадено лице да е изразило правно валидна воля, това лице да е в медицинско безнадеждно състояние на непоносимо физическо или психическо страдание, което не може да бъде облекчено. Евтаназия на такова лице може законно да бъде извършена само от лекар. За да бъде освободен от наказателна отговорност лекарят, който извършва евтаназия трябва да се увери, че са спазени всички изисквания на закона. Наред с хипотезата на пациент в съзнание, законът позволява и извършването на евтаназия на пациенти, които не са в съзнание или по друга причина не могат да легитимно да поискат евтаназия, ако в 5 годишен срок преди това писмено са дали съгласие-указание за извършване на евтаназия. Законът предвижда, че никой лекар не може да бъде задължен да извърши евтаназия и никое друго лице не може да бъде задължено да съдейства за извършване на евтаназия. Законът е замислен със сериозни правила против злоупотреби и грешки. Първоначалната идея е законът да се прилага в ограничен брой случаи и то само доброволно за лица, които могат да изразяват правно валидна воля. Повече от 10 години след приемането на закона обаче, през 2014г. Белгия легализира евтаназията за деца без ограничение във възрастта. Две години по-късно първото дете е евтаназирано. Тази практика е доста противоречива от морална гледна точка и предизвиква сериозни полемики не само в Белгийското общество, но и в други държави, в които се обсъжда легализирането на евтаназията, като може да доведе до наднационални проблеми в рамките на ЕС.

 

2.3. Люксембург

На 18.03.2009г. Люксембург приема закон, легализиращ евтаназията и подпомагането на самоубийство (законът е в сила от 1.04.2009г.), и така става едва третата страна в Европа, която е легализирала активната евтаназия. Това обаче не става лесно и поражда сериозна конституционна криза във Великото Херцогство. Още в края на 2008г. при обсъждането на закона Великият херцог заявява, че няма да го подпише, ако бъде приет. Отказвайки санкцията си на закона, монархът предизвиква безпрецедентна конституционна криза в Люксембург. Интересното е, че до този момент само веднъж в историята на страната през 1912г. монархът е отказвал да попише закон и по този начин е налагал абсолютно вето.13 Министър-председателят Юнкер, който не подкрепя легализирането на евтаназията, застава на принципна позиция, че такова действие на монарха би представлявало сериозно нарушаване на конституционната му роля, и затова изразява готовност да предложи конституционни промени, които да отнемат правото на вето на монарха и да му предоставят единствено промулгационни правомощия по обнародване на даден закон. Само няколко месеца са необходими на правителството и парламентът на Люксембург, за да направят тази фундаментална конституционна промяна. С единодушно взето решение правото на санкция на монарха (абсолютно вето), действащо от 1848г., е отнето чрез промяна на конституцията, като законът за евтаназията е приет след конституционната реформа и по този може да влезе в сила.14 Законът дава легална дефиниция на евтаназията като медицинска процедура, чрез която доктор умишлено прекратява живота на друго лице по изричното доброволно искане на това лице, а подпомагането на самоубийство е дефинирано като подпомагането на друго лице да извърши самоубийство, включително като осигури средства за това. И в двата случая лицето трябва да страда от нелечима болест и целта трябва да е прекратяване на страданията. Законът предписва условията за изразяване на правно валидна воля за евтаназия или подпомагане на самоубийство, както и стъпките, които трябва да предприеме лекарят и неговите задължения.15 Наред със Закона за евтаназията и подпомагането на самоубийство в Люксембург е приет и Закон за палиативните грижи. Това е сериозен успех, защото в Белгия въпреки настояването на здравната комисия такъв закон за палиативните грижи не е приет. Законът за палиативните грижи на Люксембург се прилага към всеки, който е в безнадеждно медицинско състояние в резултат на инцидент или сериозна болест. Целта на палиативната грижа, наред с облекчаването на физическата болка, е да вземе предвид психологическото, социалното и духовното страдание на пациента. Всяко усилие е насочено към запазване на най-доброто възможно качество на живота на пациента до настъпване на смъртта. В допълнение законодателството в Люксембург предвижда и платен отпуск за роднини, които да се грижат за неизличимо болни и умиращи близки. В тази връзка Люксембург притежава едно от най-модерните социални законодателства в тази област и може да стане сериозен магнит за социален евтаназия туризъм, което от своя страна да доведе до вътрешни и наднационални проблеми в ЕС.

 

3. Консервативен модел – Германия, Франция и Англия16

 

3.1. Германия

В Германия не съществува специално законодателство относно „евтаназията“. В този смисъл в Германия активната евтаназия е забранена и наказуема съгласно Наказателния Кодекс. Глава ХVI от Германския Наказателен Кодекс съдържа престъпленията против човешкия живот. Съгласието на пострадалото лице не изключва наказателната отговорност, но Наказателният Кодекс съдържа привилегирован състав – чл. 216 НК, съгласно който убийството по искане на пострадалото лице и опитът за такова се наказват с по-леки наказания от другите състави за убийство (чл.211, чл. 212 и чл. 213 от Германския Наказателен Кодекс). През месец ноември 2015г. в Германия се приема ново законодателство, което криминализира подпомагането на самоубийство с търговски цели.17 Създаден е нов член 217 в НК (на мястото на отменен член), с който се предвижда наказание за подпомагането на самоубийство, ако се осъществява с търговски цели. До този момент в Германския Наказателен кодекс не съществува изрична разпоредба, обявяваща подпомагането в самоубийство за наказуемо. Според доктрината, развита от Германските съдилища, ако самоубиецът действа свободно, без принуда и може да отговаря и контролира действията си, то поведението на лицата, които го подпомагат в самоубийство не е противоправно. За да бъде освободено от отговорност лицето, участващо в самоубийството, е необходимо крайният акт, който причинява смъртта, да бъде извършен от самия самоубиец. Доктрината гарантира възможност на лицето, пожелало да се самоубие, да прекъсне извършването на самоубийството във всеки един момент. Според утвърдилата се съдебна практика в Германия между пациент и лекар съществуват особени отношения, които във връзка с член 13 и член 323с от Германския Наказателен кодекс изискват лекарят да предприеме действия за запазване живота на своя пациент. Тоест лекарят е длъжен да се намеси в момента, в който пациента е изгубил съзнание и вече не може да контролира акта на смъртта.18 По делото доктор Витих (Wittig) доктор Витих19 е оправдана, защото според съда тя е направила преценка по съвест и не е помогнала на пациента, защото е вярвала, че той вече е бил мозъчно увреден. Член 323с от Германския Наказателен кодекс се прилага при наличието на нещастен случай /инцидент/, обща опасност или състояние на спешност. Спорно е дали всеки опит за самоубийство може да бъде разглеждан като нещастен случай /инцидент/, обща опасност или състояние на спешност и по този начин да се ангажира отговорността на лекаря. В Германия отначало е било позволено на лекарите да прекъснат лечението, само ако умиращият пациент помоли за спасение от страданията, и ако смъртта е неизбежна. В решението си от 1994г.20 Федералният върховен съд определя евтаназията като прекратяване на медицинските средства поддържащи живота на пациент, ако такава е неговата презумирана воля. Съдът постановява, че пасивна евтаназия може да се прилага, дори и когато пациентът не страда от непоносими болки или смъртта му не се очаква да настъпи в един сравнително кратък срок. С това решение Съдът разширява обхвата на легализираната пасивна евтаназия. През 2010г. Федералният Съд оправдава адвокат посъветвал своя клиентка да спре животоподдържащи системи на майка си (пасивна евтаназия).21 Преди да изпадне във вегетативно състояние майката е изразявала волята си да не бъде изкуствено поддържана жива. Дъщерята е оправдана още от първоинстанционния съд, но адвокатът получава присъда, която обжалва. За да отмени тази присъда Федералният Съд приема, че адвокатът е действал законосъобразно и в интерес на пациентката, тай като е бил воден от желание да се съобрази с нейната воля, изразявана преди да изпадне във вегетативно състояние. Още през 2009г. в Германия е приет закон, уреждащ възможността за изразяване предварително на воля за прекратяване на животоподдържащи системи/лечение.22 В Германия обаче са изключително предпазливи по отношение на евтаназията, защото съществуват опасения от повторение на събитията от времето на Втората световна война, когато внесеният законопроект относно евтаназията не е бил приет, а Хитлер е регулирал тази сложна материя със секретни заповеди.23

 

3.2. Франция

Според Френското право евтаназията е наказуема, като мотивите на дееца или съгласието на “жертвата” са ирелевантни за определяне противоправността на деянието. Престъпленията срещу човешкия живот са посочени от член 221-1 до член 221-10 от Френския Наказателен Кодекс, като в зависимост от спецификите на конкретния случай активната евтаназия може да попадне под няколко от съставите. След изменението и допълнението на НК от 1986г. доктрината за “etat de necessite” е кодифицирана в новия член 122-2. Компетентните да разглеждат подобни казуси съдилища24 са снизходителни и често оправдават обвинените в извършване на евтаназия. В Наказателния кодекс на Франция не съществува разпоредба, изрично предвиждаща наказание за подпомагане на самоубийство,25 а подтикването към самоубийство е наказуемо от 1988г. Френското законодателство предвижда наказание в член 223-6 от НК26 (сходна разпоредба съществува в стария член 63 от НК) за тези, които не помогнат на лице в опасност.27 По тази разпоредба може да бъде търсена наказателна отговорност за бездействие на лица, които не са направили нищо, за да предотвратят извършването на самоубийство. По случаят Бониек авторът на книга, посветена на самоубийството, е обявен за виновен в това, че не е помогнал на човек в опасност. Читател, който иска да се самоубие влиза в контакт с автора и го моли за съвет за начина, по който да извърши самоубийство. Авторът му дава информация за дозата необходима за извършване на самоубийство. Съдът определя, че г-н Бониек е виновен, а присъдата след като е потвърдена влиза в сила.28 През 2005г. във Франция е приет Закона за правата на пациентите и проблемите в края на живота,29 известен като Закона Лионети по името на докладчика-вносител. Законът дава възможност на лекарите, действайки съгласно определена процедура, да прекратят лечение (пасивна евтаназия), ако то представлява „неразумно упорство“ – тоест когато лечението е безсмислено. В такива случаи задължението на лекаря остава да запази достойнството на умиращия пациент и да осигури необходимите палиативни грижи.30 Законът предвижда специални правила, утвърждаващи правото на всеки пациент да реши да прекрати дадено лечение, както и правото да даде предварително съгласие-указание за случаите, когато няма да може да изразява правно валидна воля, както и да определи доверен човек, който да взема решения относно прекратяване на лечение, ако настъпи момент, когато той вече няма да може да изразява правно валидна воля.31 В този смисъл френското законодателство е едно от най-модерните в тази област. През 2015г. депутатите Лионети и Клей внасят законопроект, който през януари 2016г. е приет и става закон.32 Законът от една страна идва да изпълни предизборни обещания на президента Оланд, а от друга е провокиран от случая на г-н Ламберт, който се развива в множество съдебни битки във Франция, които накрая стигат и до ЕСПЧ. Съдът не намира нарушение на Конвенцията от Франция и не вижда несъответствие на френското право със защитените от Конвенцията права. Със закона вече изрично се определят като лечение изкуственото хранене и хидратиране, и се позволява при прекратяване на лечението, дадено лице да бъде дълбоко седирано, така че до смъртта си практически да не усеща болки и страдания. Интересното е, че законът прави и още една крачка като задължава лекарите да прекратяват лечението и да седират пациенти, ако такава е тяхната воля. Принципно такова задължение не се наблюдава в никоя друга страна и изглежда доста спорно от етична страна,33 като то може да доведе и до интересни казуси при участие на граждани на други държави-членки.

 

3.3. Англия и Уелс34

В Англия е легализирана само пасивната евтаназия, макар и в съдебните решения да не се определя като пасивна евтаназия, а като прекратяване на безполезно лечение. Проблемът не е уреден изцяло по законодателен път, а съдилищата въз основа на прецеденти определят рамките и условията, при които ще се прилага пасивна евтаназия.35 Според съдебната практика лекарите могат да прекъснат лечението на свой пациент по негово искане, ускорявайки по този начин смъртта му, но не е допустимо да предпишат лекарство, което би довело до същия резултат. Всички деяния свързани с отнемането на човешки живот се третират като убийство и се наказват, независимо дали “жертвата” се е съгласила или умъртвяването е извършено по изричната й молба.36 Според установената практика на съда обаче е незаконно да се извършва лечение на възрастен, който е в съзнание и може да изразява правно валидна воля, ако неговото желание е лечението да не бъде извършвано.37 Човек може да откаже такова лечение, дори и ако като последица това би довело до прекратяване на живота му. По-сложен е въпросът с прекратяване на лечение, което би довело до смърт, когато пациентът не може да изрази правно валидна воля. По този въпрос водещ прецедент се съдържа в решението от 4.02.1993г. на Камарата на Лордовете38 по делото Еърдейл (Airedale).39 Делото разглежда възможността за прекратяване на животоподдържащото лечение на Тони Бланд – фен на футболния отбор Ливърпул, който в следствие на инцидента от Хилзбъро изпада във вегетативно състояние, от което няма никакви перспективи за подобрение. В решението си Съдът приема, че волята на пациента е определяща и трябва да бъде уважена, като бъде отчетено и има ли интерес от продължаване на едно безсмислено лечение, когато няма шанс за подобряване на състоянието на пациента. Според Съда прекратяването на лечението не представлява самоубийство и лекарите не могат да бъдат подвеждани под отговорност като подпомагащи самоубийство. Решението по този случай е толкова важно, че повлиява развитието на правото не само в Англия, но и в Индия. Същевременно относно прекратяването на лечение на деца Съдът е по-предпазлив, но също допуска спиране на животоподдържащи системи, когато няма изгледи за подобряване.40 В Англия и Уелс обаче подпомагането на самоубийство и активната евтаназия остават наказуеми. Подпомагането на самоубийства се наказва съгласно Закона за самоубийствата от 1961г., а активната евтаназия се преследва като убийство.41 Вестник “Обзървър”42 публикува данни за интересен случай, в който прокуратурата (Crown prosecution Service) не повдига обвинение срещу съпруг умъртвил неизличимо болната си жена, тъй като не е от обществен интерес да се повдига обвинение. От този случай не може да се направи категоричен извод, че в определени хипотези британските органи няма да преследват извършителите на активна евтаназия. Тук от особена важност е делото Пърди (Purdy),43 по което г-жа Пърди получава решение в нейна полза, задължаващо главния прокурор44 да публикува указания, в кои случаи ще преследва наказателно и в кои няма подпомагането на самоубийство.45 Случаят на г-жа Пърди е показателен от конституционноправна гледна точка. Той не променя правото относно подпомагането на самоубийство, като Съдът изрично подчертава, че това е от компетентност на парламента. Съдът обаче указва на главния прокурор да публикува критериите, по които би взел решение за наказателно преследване в такива случаи. Особеност на английското право е, че за да започне наказателно преследване по Закона за самоубийствата е необходимо съгласието на главния прокурор. Самият закон не преследва самоубийствата и опитите за самоубийства, а само подпомагането на самоубийства и подбуждането към самоубийства. Главният прокурор публикува както факторите, които биха довели до наказателно преследване, така и такива, при които би могло да не се възбуди наказателно преследване като изключение, когато това е в обществен интерес. По делото Никлинсън и други (Nicklinson and others)46 през 2014г. Върховният Съдът ограничава исканията за по-нататъшно либерализиране, като заявява, че е „едно да се иска от главния прокурор да публикува указания, а съвсем друго да се предопределя какво да съдържат указанията“.47 По този начин Съдът очертава ясна граница по отношение разделението на властите и правомощията на органите от различните власти. Въпреки подети инициативи за промяна на законодателството в парламента до този момент опитите за легализиране на подпомагането на самоубийство и активната евтаназия в Англия и Уелс не са успешни.48

 

4. Заключение

 

Доколкото законодателството в държавите членки относно евтаназията е разнообразно, с все по-задълбоченото европейско интегриране се създават нови възможности дадено лице да се ползва от права и свободи в държава-членка, различна от родната му държава. По този начин защитените от правото на ЕС свободи, могат да бъдат използвани за заобикаляне на забранителните норми на родната държава, които в тези случаи най-често са императивни норми и дори могат да представляват норми от публичен ред (ordre public). В тази връзка е налице легитимен интерес на четири групи субекти – първо на съответното лице желаещо да ползва права, второ на родната му държава да защити правния си ред, трето на останалите държави-членки (които могат да имат доста различни интереси) и четвърто на самия ЕС (с оглед компетентността на самия ЕС и гарантираните от него права и свободи). Така например български гражданин може да желае да се ползва от либералния режим на Белгия и да предприеме пътуване до Брюксел, където в клиника белгийски лекар да извърши активна доброволна евтаназия. Дори и да приемем, че по този случай лекарят спази изцяло законодателството на Белгия, то остават отворени много въпроси, като например: а/ има ли България легитимен интерес и може ли да забрани на българския гражданин пътуване до Белгия; може ли България да изиска съдействие от Белгийската държава, за да забрани извършването на евтаназията в Белгия; може ли България да преследва наказателно белгийския лекар; може ли България да откаже на белгийския лекар да работи в България като лекар, ако същият реши да се премести в София; може ли България да забранява рекламата на евтаназията от белгийска клиника и др. такива; б/има ли легитимен интерес и може ли Белгия да забрани на българския гражданин извършването на евтаназия в Белгия; може ли Белгия да не допусне български гражданин или да експулсира такъв, ако целта на посещението му в Белгия е извършването на евтаназия и др. такива; в/ако приемем, че българският гражданин пътува през Австрия или ползва австрийски транспорт, има ли легитимен интерес Австрия и може ли Австрия да интервенира в случая и др. подобни; и г/има ли права, произтичащи от правото на ЕС, които да получат наднационална защита. Това са сложни и многоаспектни въпроси49, на които е трудно да бъде даден еднозначен отговор, но във всички случаи трябва да бъдат отчетени различните интереси и възможностите за допустими изключения според общностното право.50 Европейският Съд вече е имал възможност да разгледа сходни въпроси по делото Гроган (Grogan).51 В решението си Съдът приема, че медицинското прекратяване на бременност, което е направено съгласно законите на Държавата-членка по местоизвършване, представлява услуга по смисъла на чл. 60 от Договора за функциониране на ЕС. Същевременно абортите са забранени съгласно Ирландската конституция и се преследват наказателно. Независимо от това обаче Ирландия може да дерогира Европейското право само в рамките на изключението, което си е извоювала.52 В този смисъл е интересно какво развитие би имал случай на евтаназия с проявление в различни държави-членки. Общностното право ще има примат над съответното вътрешно право (стига да не са в сила изключения) и е интересно дали в този смисъл ще има преюдициални запитвания от национални съдилища към СЕС, както и дали национални конституционни съдилища ще бъдат сезирани за съобразността на вътрешното право с правото на ЕС.

 

Бележки под линия:

1 Терминът „евтаназия“ произлиза от гръцки език: „ε?“ (еу) –добро и „Θ?νατος” (танатос) – смърт, и преведен на български език означава „лека смърт”. За целите на това съчинение ще дам кратко определение: Евтаназията е безболезнено и бързо умъртвяване от лекар на основата на легитимно искане на неизличимо болен пациент, чиято смърт се очаква да настъпи в сравнително кратък период от време, с цел прекратяване на страданията на този пациент. Както при дефинирането на термина евтаназия, така и при изграждането на различни класификации на евтаназията се наблюдава нееднаквост на използваните от различните автори понятия. Този труд няма за цел пълното и всеобхватно класифициране на използваните понятия за евтаназията, затова ще представя само двете основни класификации на евтаназията. Първо – ще разграничавам евтаназията на активна и пасивна в зависимост от това дали смъртта е причинена пряко от лекар или смъртта е закономерно следствие от прекратено или незапочнато лечение. Съответно при активната евтаназия имаме умъртвяване от лекар, а при пасивната – настъпването на смъртта в следствие на прекратяване на лечение или неизвършване на лечение (неприлагане на медицински действия, което води до смърт на пациента). Второ – ще разграничавам евтаназията на доброволна, квази-доброволна и недоброволна в зависимост от това дали умъртвеното лице е дало правно валидно съгласие за нейното извършване. Доброволна евтаназия имаме, когато лицето е изразило съгласие в посочения смисъл, квази-доброволна – в случаите, когато по различни причини лицето не е способно да формира правно валидна воля и такава е изразена от негов представител, а недоброволна – когато лицето не е изразило съгласие за извършване на евтаназия, макар и да е било възможно да изрази такова съгласие.

2 Physician-Assisted Suicide and Euthanasia in the Netherlands: a Report to the House Judiciary Subcommittee on the Constitution, Sept. 1996, published in Issues in Law & Medicine, Vol.14, Number 3, 1998., p.305.

3 Euthanasia in the Netherlands, <http://qbc.brisbanecatholic.org.au/resources_topics.php> (24.11.2016)

4 Jonathan T. Smies. The Legalization of Euthanasia in the Netherlands, 7 Gonz. J. Int’l L. (2003-04)

5 Euthanasia in the Netherlands….

6 Пак там.

7 Пак там.

8 Превод на англ. език от Д. Кид, под ръководството на проф. Х. Нис, в Ethical Perspective 9 (2002)2-3, p.182.

9 В Белгия (за разлика от България) съществува правото на индивидуална конституционна жалба, но жалбоподателите трябва да докажат, че имат интерес от воденето на делото.

10 Lavrysen, L. and Theunis, J. The Belgian Constitutional Court: a satellite of the ECtHR?, Liberae Cogitationes. Liber amicorum Marc Bossuyt, Cambridge, Intersentia, 2013, 331-354

11 Developments in Belgian Constitutional Law: The Year 2015 in Review, <http://www.iconnectblog.com/2016/10/developments-in-belgian-constitutional-law-the-year-2015-in-review/> (22.12.2016)

12 Законът не включва в обхвата си подпомагането от лекар на самоубийство. На Комисията обаче са докладвани случаи, в които лекарят не е извършил евтаназия, а само е присъствал на самоубийството като е снабдил преди това пациента с медикамент, предизвикващ летален изход. Комисията приема, че такъв начин на действие влиза в обхвата на закона, ако условията и процедурите валидни за евтаназията са спазени и самоубийството е извършено в присъствието на лекаря, който може да интервенира във всеки момент. Практиката на Комисията е логична, защото по аргумент от по-силното основание щом лекарят може да умъртви пациента като му предпише и постави инжекция, то на още по-голямо основание може и само да предпише инжекцията и да я предостави на пациента сам да си я постави.

13 Grand Duke of Luxembourg will lose his veto, Dec. 4 2008, <http://www.spiegel.de/international/europe/euthanasia-controversy-grand-duke-of-luxembourg-will-lose-his-veto-a-594398.html> (21.12.2016)

14 Виж Contiades, X., editor „Engineering Constitutional Change”, A comparative perspective on Europe, Canada and the USA, Routledge, New York 2013, p. 151.

15 <http://www.luxembourg.public.lu/en/vivre/famille/fin-vie/euthanasie-soinspalliatifs/index.html> (21.12.2016)

16 Правната система е на Англия и Уелс, но по исторически причини Англия има доминираща роля.

17 German parliament votes to ban ‘commercial’ assisted suicide, Nov. 6, 2015, <https://www.rt.com/news/321113-german-parliament-commercial-euthanasia/> (23.11.2016)

18 Виж за сравнение чл. 139 от Българския НК. В България няма данни за утвърдена сходна на Германската съдебна практика, макар и разпоредбата на чл. 139 от НК на България да е о сходна на немската норма.

19 BGH 3 Strafsenat, July 4, 1984.

20 Tuffs, A. Passive euthanasia in Germany?, The Lancet vol.344, Oct.8,1994, p.1012.

21 Zeldin, W., “Germany: Landmark Euthanasia Ruling”, June 28, 2010, <http://www.loc.gov/law/foreign-news/article/germany-landmark-euthanasia-ruling/> (20.11.2016)

22 Houlton, W. Living will law passed by German Bundestag, 18.06.2009, <http://www.dw.com/en/living-will-law-passed-by-german-bundestag/a-4406162> (20.11.2016)

23 Лисаев, П. Медицинска деонтология и медицинско право , 1996, с. 144.

24 Euthanasia, European Affairs Services, Comparative Legislative Section, Senate-Paris, Jan 1991, p.18.

25 Във Франция подпомагането на самоубийство се различава от подтикването към самоубийство.

26 <http://www.legislationline.org/documents/section/criminal-codes> (23.11.2016)

27 Сравни с с престъплението злепоставяне по българското право.

28 <http://www.chninternational.com/palliative_care_in_canada.htm> (23.11.2016)

29 Lambert and Others v. France, № 46043/14, ECHR 2015, p.16-17.

30 Виж член L.1110-5 от Френския Кодекс за здравето.

31 Виж членове L.1111-4, L.1111-6, L.1111-11 от Френския Кодекс за здравето.

32 Smits, J. France takes a big step towards euthanasia with new ‘terminal sedation’ law, Jan. 29, 2016, <https://www.lifesitenews.com/opinion/frances-new-end-of-life-law-more-extreme-than-belgiums> (23.11.2016)

33 Пак там.

34 Във Великобритания съществуват три правни системи: първата на Англия и Уелс, втората на Шотландия и третата на Северна Ирландия. Въпреки различията, принципно и трите правни системи не разрешават извършването на активна евтаназия и подпомагане на самоубийство.

35 Smith, A. Euthanasia the Law in the Inited Kingdom, British Medical Bulletin 1996; 52 (N2): 334-340

36 Report of the Select Committee on Medical Ethics, Session 1993-94, HL Paper 21 – II p.15

37 Виж например In re F. (.Mental Patient: Sterilisation) [1990] 2 A.C. 1.

38 До реформата от 2005г. (The Constitutional Reform Act 2005, в сила от 1.01.2006г.) Камарата на Лордовете представлява последна и върховна инстанция по съдебни дела. С реформата е гарантирано разделението на властите и е създаден Върховен Съд за Обединеното Кралство.

39 Airedale NHS Trust v Bland, House of Lords 4 February 1993 [1993] AC 789.

40 Виж Re J (a Minor) [1991] CA.

41 Lipscombe, S. and Barber, S. “Assisted suicide”, SN/HA/4857, p. 1.

42 Nelson, D. and Murphie, H. “ UK : No Charges over Mercy Killing”, The Observer, 4 dec. 1994.

43 R v DPP ex p Purdy [2009] UKHL 45

44 На английски език „Director of Public Prosecution (DPP)“.

45 DPP, Policy for prosecutors in respect of cases of encouraging or assisting suicide, Febr. 2010 (updated Oc. 2014).

46 R of the application of Nicklinson and Lamb v Ministry of Justice [2014] UKSC 38.

47 R (on the application of Nicklinson and another) (Appellants) v Ministry of Justice (Respondent); R (on the application of AM) (AP) (Respondent) v The Director of Public Prosecutions (Appellant) [2014] UKSC 38 On appeal from [2013] EWCA Civ 961.

48 Lipscombe, S. and Barber, S. Assisted suicide, SN/HA/4857, рр.13 – 23; Gallagher, J. & Roxby, Ph. Assisted Dying Bill: MPs reject 'right to die' law, 11 Sept. 2015, <http://www.bbc.com/news/health-34208624> (25.11.2016)

49 Целта на това съчинение не е да даде пълна представа за приложимото европейско право, а само да очертае проблемите и да представи възможност за размисъл у читателя.

50 Виж например като допустимо изключение „борбата с туризма за наркотици“: Case C-137/09 Josemans v. Burgemeester van Maastricht [2010] ECR I – 13019, para. 65.

51 Case C-159/90, The Society for the Protection of Unborn Children Ireland Ltd v Stephen Grogan and others, Judgment of the Court of 4 October 1991.

52 Виж Protocol 17 annexed to the EU treaty and to the Treaty establishing the EC (now Protocol 35 to the Lisbon Treaty). Протоколът гласи: „Нищо в Договорите […] няма да се отрази на приложението на Член 40.3.3 от Конституцията на Ирландия“.

СПОДЕЛЕТЕ:
Предишна статияРешение № 39/20.02.2017 г. на ВКС по търг. дело № 60101/2016 г., ГК, 4-о отд.
Следваща статияЕврофобията и постмодерната аисторичност
Цветомир Тодоров е управляващ съдружник в Адвокатско дружество Тодоров и Партньори и прокурист в Бългериън Америкън Мениджмънт Къмпани. Той е правоспособен адвокат, както в България (Софийска Адвокатска Колегия), така и в Ню Йорк, САЩ. От януари 2010г. до декември 2013г. той е генерален директор на Българо-Американски Инвестиционен Фонд, като преди това от ноември 2001г. до декември 2009г. заема различни позиции в групата компании на БАИФ (включително в Българо-Американска Кредитна Банка). Междувременно е бил и председател на Съвета на Директорите и на Одитния Комитет на И АР ДЖИ КАПИТАЛ 3 АДСИЦ и прокурист на Бългериън-Америкън Пропърти Мениджмънт. Избран е и за председател на Българската Асоциация на Фулбрайтовите Стипендианти. Г-н Тодоров е магистър по право (LL.M.), както от СУ „Св. Климент Охридски“, така и от Ню Йоркския Университет. Също така е специализирал в ТМС Асер Институт (Хага), Хагската Академия по Международно право и Университет Джорджтаун, Вашингтон. Цветомир Тодоров е доктор по конституционно право в СУ „Св. Климент Охридски“, след като през 2017 г. защити дисертация на тема "Конституционно правни проблеми на евтанаията".

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук