(може да разгледате ТУК оригиналния текст на рецензията в pdf формат)

 

Бележка: Рецензията е публикувана в сп. Правна мисъл. С., 2020, № 2, с. 86-91.

Библиографична справка: Пенчев, Г. Интересно изследване относно собствеността и отговорността за вреди от вещи в природно състояние. // Правна мисъл. С., 2020, № 2, с. 86-91.

 


 

Съвсем наскоро излезе от печат монографията на доц. д-р Стоян Ставру „Вещи в природно състояние: собственост и отговорност за вреди в контекста на чл. 50 ЗЗД”[1]. Той е автор на редица публикации предимно в областта на вещното право, а освен това е създател на интернет-сайт с наименованието „Предизвикай правото”[2], в който фигурират редица публикации на отделни автори, чиято цел фактически е предизвикването на научни дискусии по актуални или недостатъчно изследвани правни проблеми, както и за усъвършенстване на законодателството.

Смятам, че горепосоченото научно изследване ще представлява несъмнен интерес не само за българския читател-юрист, но и за по-широк кръг читатели у нас главно по две причини. От една страна, поради специфичния и неформален стил на писане на научни трудове на този автор, който е свързан не само със заостряне на вниманието върху определен недостатъчно изследван правен проблем, респ. с незадоволителното равнище на съответната правна регламентация, но и с лансирането на оригинални съображения и изводи, в които се поставя за размисъл необходимостта понякога от съществена, радикална промяна на съответната правна регламентация или промяна в ориентацията на съдебната практика[3]. От друга страна, поради научната новост на изследването за нашата правна литература.

Нестандартно е и структурирането на проблематиката в рецензирания научен труд. Вместо да подраздели традиционно разглежданата проблематика в глави и параграфи към всяка една от тях, авторът се е ориентирал към обособяването й в глави (посочва се само римската цифра и съответното наименование без употреба на думата „глава”) и „раздели” с арабски цифри, като поредността в номерацията на тези раздели като подразделения на главите е непрекъсваема в рамките след въведението до заключението, т.е. не е самостоятелна за сътветната глава. В случая обаче, това е изява на творческата свобода на автора, т.е. на неговото право на избор в тази насока. Като цяло структурата на монографията е оформена във въведение (с. 17-41); шест глави (с. 43-272), заключение (с. 273-286), послеслов (с.287-289) и списъци на цитираните съдебни решения (с. 290-291) и на използваната литература (с. 292-304).

Още в увода („въведението”) като теоретичен принос може да се посочи дефинирането на въведеното от автора понятие „вещи в природно състояние”. Според него това са „вещи, които са запазени в тяхното естествено състояние и законът изисква от техния собственик да полага специални грижи това естествено състояние да не бъде променяно, независимо от целите, които биха могли да обосноват подобна промяна” (с. 20). Освен това той уточнява, че става дума за вещи без икономическа употреба, чието запазване е детерминирано от екологични цели, като има предвид главно защитените (природни – б.м., Г.П.) територии по Закона за защитените територии (ЗЗТ – ДВ, бр. 133 от 1998 г., изм. и доп.) (с. 21). Също в тази част от изследването подкрепа, според мен, заслужава поставянето за размисъл на въпроса: не трябва ли всички категории защитени територии по ЗЗТ да бъдат обект на публична собственост като се има предвид основното им предназначение? (с. 21). За целта по-нататък авторът с основание подчертава, че частната собственост върху защитените територии е обвързана от определени ограничения, несвързани с гражданския оборот, а със запазване на природното им състояние (с. 26). Интерес предизвиква и друга негова идея за публичната собственост върху защитените територии като алтернатива на „крайните”, според него, практики в някои държави по обявяване на природата или нейни компоненти за носители на права („природни” правни субекти) (с. 35), т.е. по предоставяне на особена правосубектност (напр. на природата като цяло – в Еквадор и Боливия; на определени реки – в Индия и Нова Зеландия, или на някои животни (орангутан) – в Аржентина)[4].

Глава първа (с. 43-79) е посветена на отговорността за вреди от вещи по чл. 50 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД – ДВ, бр. 275 от 1950, изм. и доп.), като за целта е анализирана на много добро равнище правната доктрина, историческото развитие на законодателството и съдебната практика у нас. Като значим научно-теоретичен принос може да се отбележи оригиналното авторско становище за енергията, вкл. ядрената, като „свойство на веща”, а не като вид вещ (с. 55-56).

Глава втора (с. 79-122) е посветена на анализа на непреодолимата сила като основание за отпадане на гражданската отговорност за вреди от вещи. За целта С. Ставру анализира съдържанието на понятието „непреодолима сила” в светлината на понятия като „бедствие”, „дължима грижа”, „риск”, като разглежда редица нормативни актове и изразените в тази насока становища в правната ни доктрина и съдебната практика. В резултат на извършения анализ авторът отбелязва, че при преценката на едно събитие като непреодолима сила е необходимо да се направи връзка между непредвидимостта, дължимата грижа и извънредността на събитието (с. 116). Становището му е оригинално.

В глава трета (с. 123-142) вниманието е насочено към геоложкото явление „срутище”, окачествено от автора като „природно явление, стоящо извън конкретната вещ” (с. 131) и възможността за реализация на отговорността по чл. 50 от ЗЗД в светлината на дължимата грижа по опазване на вещта от собственика (имайки предвид защитени територии – публична държавна или общинска собственост – б.м.,Г.П.), юридическите задължения по защита на природата и преценката на предвидимостта и предотвратимостта на това специфично природно бедствие с геоложки характер. Във връзка с това интерес предизвиква становището му за преценка на предвидимостта на такива събития само с оглед на обема на дължимата грижа и по отношение на конкретното място, размер и време на настъпването им (с. 137), както и за преценка на тяхната предотвратимост само в контекста на действащото законодателство и практика (с. 138).

Глава четвърта (с. 143-192) е озаглавена „Вещи в природно състояние” и, по мое мнение, има особено значение както за науката по екологично право, така и за науката по вещно право. Следователно, тя има интердисциплинарен характер с оглед на разглежданата проблематика. От една страна, авторът е насочил вниманието си към правната уредба в контекста на собствеността върху съответните природни ресурси в областта на биоразнообразието, защитените територии, опазването на околната среда в нейната цялост, водите, ловното и рибното стопанство, селскостопанското имущество и опазването на животинските видове по Закона за защита на животните (ДВ, бр. 13 от 2008 г., в сила от 31.01.2008 г., изм. и доп.). Особен интерес в тази насока предизвиква анализът на отделните категории защитени територии по ЗЗТ и констатацията му, че сред тях природните забележителности и защитените местности „най-лесно” биха могли да бъдат обособени като отделна вещ (с. 156) и съответно да бъде реализирана спрямо тях приложимостта на чл. 50 от ЗЗД (с. 157)[5]. От друга страна, той сполучливо, според мен, анализира по-нататък правните възможности за реализиране на отговорността по чл. 50 от ЗЗД за вреди от отделни животински видове, окачествени от него като „вещи в природно състояние” (с. 180-191).

Глава пета (с. 193-206) е посветена на връзката между правото на собственост върху „вещи в природно състояние” и рискът от упражняването на това право, детерминиран от естеството на вещта. Авторът отбелязва, че принципът „комуто ползите, нему и вредите” при прилагането на чл. 50 от ЗЗД, свързан с „естествени вещи”, е по-характерен за вещите, „съставляващи част от живата природа” (с. 194) като подчертава, че отговорността по тази разпоредба на ЗЗД за вреди от вещи, които са изкуствено създадени от човека е „по-строга” в сравнение със същата отвоворност за вреди от вещи, но „в природно състояние” (с. 198). Научен интерес предизвиква и констатацията му, че публичната собственост върху „вещите в природно състояние” фактически е „изпразнена от съдържание”, тъй като е подчинена на специален административен режим на управление, имайки предвид обстоятелството, че основната цел на този правен режим е запазването на тези вещи (напр. защитените територии) в естествено състояние (с. 205).

Глава шеста (с. 207-272) е озаглавена „Крайни изводи”. В нея авторът насочва вниманието си към правото на собственост върху някои видове природни ресурси, които са вещи извън гражданския оборот в исторически контекст, напр. по римското право, правото на Османската империя и след това анализира правото на собственост върху защитените (природни) територии не само от правна, но и от философска гледна точка. В тази глава той обосновава становището си, лансирано още във въведението, че защитените територии трябва да бъдат обект единствено на публична собственост (държавна или общинска) и във връзка с това лансира и интересна идея за държавата или общината – собственик на тези територии като своеобразен „настойник, действащ в полза на бъдещите поколения” (с. 244). По-нататък авторът разглежда правния режим на собствеността върху подземните (природни) богатства и крайбрежната плажна ивица (с. 250-254), а освен това поставя като обект за научна дискусия възможността за застраховане срещу рискове от функционирането на вещи в природно състояние (с. 266-270).

Заключението (с. 273-286) съдържа интересни и полезни по-общи изводи от разгледаната правна уредба. Подкрепа заслужава констатацията на автора, че природата показва на хората не само своята красота, но и изисква от тях да посрещат свързаните с нея опасности. Тези опасности, според него, са част от красотата на природата, а смелостта ни да ги посрещнем – част от живота ни в обществото (с. 285).

Накрая може да се направи изводът, че рецензираната книга на доц. д-р Стоян Ставру като цяло представлява ценен научен принос. Тя несъмнено ще бъде интересна и полезна не само за учени и практикуващи специалисти в областта на екологичното и вещното право, но и за разгръщането на научна дискусия по разглежданата проблематика у нас.

 

Бележки под линия:

[1] Вж. Ставру, С. Вещи в природно състояние: собственост и отговорност за вреди в контекста на чл. 50 ЗЗД. С., Сиела, 2020, 318 с.

[2] Вж. https://www.challengingthelaw.com

[3] Вж. напр. Ставру, С. Съществува ли “относително” право на собственост? – Търговско право. С., 2006, № 4, с. 87–112; от него. За правосубектността и бъдещето на вещите. – Съвременно право. С., 2009, № 3, с. 22–42; от него. Видения в книгата на пандора. Биоправо. Кн. 1. С., Фенея, 2014, 548 с.; кн. 2, 532 с. и др.

[4] Вж. в тази насока Ставру, С. Правата на природата – насред екологичната есхатология и правната теория? – Социологически проблеми. С., 2016, № 1-2, с. 146-166; от него. Солидарността и границите на правата – възможни ли са права на природата? – В: Морал и етика на солидарността в съвременното общество. С., Фондация „Солидарно общество”, 2016, с. 341-354; от него. Сандра, животните и бъдещето на правата. – Етически изследвания. С., 2017, № 2, с. 8-53.

[5] Вж. относно правния режим на защитените (природни) територии, напр. Пенчев, Г. Екологично право. Специална част. 2. прераб. и доп. изд. С., Сиела, 2019, с. 190-210 и цитираната там литература; Христова, Н. Административноправен режим на националните паркове. С., Дамян Яков, 2018, с. 19-241 и цитираната там литература; от нея. Анализ на § 7а от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за защитените територии. – В: Правото – изкуство за доброто и справедливото. 20 години Юридически факултет. Пловдив, УИ „Паисий Хилендарски“, 2013, с. 90–96; от нея. За заповедта за обявяване на национален парк – влизане в сила и оспорване (критичен преглед на нормативната уредба). – Норма. С., 2015, № 2, с. 20–30.

 

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.