Преглед на подбрани решения от практиката на Върховния касационен съд за 2019-2020 г. по въпросите на родителското отчуждение и личните отношения на детето с баби и дядовци

 

1. Увод

Разглежданите в статията два въпроса: за родителското отчуждение и за личните отношения на бабите и дядовците с техните внуци, не са получили нужното внимание в правната доктрина. Това прави необходимостта от преглед на съдебната практика, в която тези въпроси се разискват, особено чувствителна. Въз основа на натрупаната практика могат да бъдат изведени разрешения на много от проблемите, които пестеливата законова уредба на родителското отчуждение и личните отношения на детето с близки създава. По тази причина считам, че би било полезно да представя и анализирам подбрани съдебни решения от най-новата практика на Върховния касационен съд (ВКС) относно значението на родителското отчуждение при спорове за родителски права и изискуемите предпоставки за упражняване на правото на лични отношения на бабите и дядовците с детето. Правя го с този материал. Позволявам си да разгледам въпроса за родителското отчуждение и този за личните отношения между баби и дядовци и внуци в един материал, защото и двата въпроса се отнасят до правото на детето да познава и общува с членовете на своето семейство.

Освен разясненията на ВКС по приложението на относимата нормативна уредба, в материала са представени и конкретните факти, въз основа на които решаващият състав прави своите изводи. Това ще позволи по-добре да бъдат разбрани и оценени съображенията на съда и решението му по съществото на спора. В изложението са вмъкнати и коментари, включително критични, които разкриват авторовото виждане по разискваните въпроси.

 

2. Упражняването на родителските права и личните отношения с детето при родителско отчуждение

В периода 2019-2020 г. ВКС е постановил около петнадесет решения и петдесет определения, в които в по-голяма или по-малка степен се изяснява състоянието на родителско отчуждение и неговите юридически последици. Като абсолютна цифра този брой съдебни актове едва ли впечатлява, но те съставляват приблизително 1/3 от цялата практика на ВКС по въпросите на родителското отчуждение. Това свидетелства за нарастващото значение на този феномен през последните години.

Родителското отчуждение се споменава в една единствена разпоредба на Семейния кодекс (СК) – чл. 59, ал. 6, изр. второ. Според нея „при данни, че е налице родителско отчуждение, съдът изслушва вещо лице – психолог“. Правилото е част от уредбата на последиците от развода и се прилага основно при разрешаване на въпросите относно упражняването на родителските права при прекратяване на брака с развод и унищожаването му. Разпоредбата обаче намира приложение и при спорове за родителски права по отношение на родени извън рамките на брака деца, а също при такива спорове между съпрузи през време на фактическа раздяла (вж. чл. 127, ал. 2 СК, който препраща към чл. 59 СК).

В следващите редове ще бъдат представени няколко решения на ВКС, които биха могли да послужат за основа за осмисляне на значението на родителското отчуждение при спорове за упражняване на родителски права.

2.1. Решение № 102 от 27.07.2019 г. по гр. д. № 4210/2018 г. на ВКС, III гр. о.

С определение № 125 от 20.02.2019 г. ВКС допуска до касационно обжалване въззивно решение на Окръжен съд – Смолян, с което е отхвърлено искане на бащата за изменение на постановените мерки за упражняване на родителските права по отношение на малолетното дете. Въззивният съд е установил синдром на родителско отчуждение[2] и невъзможност бащата да осъществява лични контакти с детето, поради отчуждаващото поведение на майката, но е отказал да измени първоначално определения режим за упражняване на родителските права. В подкрепа на този си извод съдът се позовава на социални доклади и съдебно-психологическа експертиза, според които преразглеждането на постановения режим би се отразило негативно на психическото състояние на детето.

Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) по въпроса дали в производството, образувано по искане за изменение на определения режим за упражняване на родителските права, съдът е длъжен да вземе предвид синдрома на родителско отчуждение и невъзможността да се осъществява действащият режим на лични контакти.

Още в началото на своето решение ВКС ясно сочи, че отправна точка при търсене на отговора на поставения въпрос е интересът на детето. Съдът свързва този интерес с обезпечаването на възможност за лични отношения на детето с всеки от неговите родители и с правото му да бъде възпитавано и отглеждано по начин, който да осигурява неговото нормално физическо, умствено, нравствено и социално развитие (чл. 124 СК). В съгласие с тази позиция ВКС намира, че родителското отчуждение пряко накърнява правата на детето. Засегнато е по-специално правото му да бъде отглеждано и възпитавано от двамата си родители и да има лична връзка с всеки от тях.

С оглед на горното касационната инстанция приема, че при определянето на режима относно родителските права, съдът е длъжен да съобрази факта на родителското отчуждение, като по свой почин вземе мерки за неговото преодоляване. Тези мерки следва да бъдат заложени в самия режим за упражняване на родителските права, което не позволява практически да бъдат разграничени от него. Поради това може да се смята, че ВКС не изисква друго освен в случаите на установено родителско отчуждение да бъде определен режим за упражняване на родителските права и личните отношения, който да позволи възстановяването на нормалните връзки между детето и отчуждения родител.

ВКС изтъква, че за определяне на подходящи мерки за преодоляване на родителското отчуждение са нужни специални знания, което налага назначаването на съдебно-психологическа експертиза, както предвижда чл. 59, ал. 6, изречение второ СК. Изглежда решаващият състав е на мнение, че при констатирано родителско отчуждение въпросът е не дали действащият режим за упражняване на родителските права и личните отношения да бъде променен, а какви да бъдат внесените в него изменения, за да може разривът в отношенията родител – дете да бъде преодолян. Евентуално становище на вещото лице, че режимът не трябва да бъде изменян, не може да освободи съда от задължението му да вземе мерки за възстановяване на нормалните отношения между детето и отчуждения родител. Това разбиране, струва ми се, заслужава подкрепа. Родителското отчуждение накърнява интересите на детето дотолкова, че намесата на съда за неговото преодоляване е по правило наложителна[3].

По съществото на спора ВКС намира, че въззивният съд незаконосъобразно е отхвърлил молбата за изменение на режима за упражняване на родителските права без да предпише мерки за преодоляване на родителското отчуждение. Поради тези съображения въззивното съдебно решение е отменено, а делото върнато за разглеждане от друг състав на съда. Решаващият състав указва при повторното разглеждане на делото да бъде изслушана допълнителна психологическа експертиза за подходящите способи за възстановяване на отношенията между детето и отчуждения родител и времето, необходимо за това.

Решението на ВКС да върне делото за повторно разглеждане с указание за изслушване на допълнителна съдебно-психологическа експертиза за възможните начини за преодоляване на родителското отчуждение може да бъде споделено.

2.2. Решение № 19 от 15.02.2019 г. по гр. д. № 2578/2018 г. на ВКС, IV гр. о.

С определение № 773 от 12.10.2018 г. ВКС допуска до касационно обжалване въззивно решение на Окръжен съд – Ловеч, потвърждаващо първоинстанционно решение, с което е отхвърлен иск на майката по чл. 59, ал. 9 СК за изменение на режима за упражняване на родителските права, личните отношения и издръжката на детето. Според този режим, установен с одобрено от бракоразводния съд споразумение по чл. 51 СК, родителските права са предоставени за упражняване на бащата, а майката има право свободно да взема детето и е задължена да му заплаща издръжка.

Въззивният съд констатира, че обстоятелствата, при които е бил определен първоначалният режим, са изменени в две направления – първо, детето вече е ученик в първи клас и тепърва се адаптира към училищната среда, и второ, от назначената по делото съдебно-психологична експертиза се установява наличието на синдром на родителското отчуждаване по отношение на майката. Въпреки това, въззивната инстанция изцяло споделя изводите на първоинстанционния съд, че първоначалният режим за упражняване на родителски права не следва да бъде изменян. Окръжният съд се задоволява единствено да насочи родителите да потърсят подходящи услуги и индивидуална работа със специалисти за преодоляване на родителското отчуждение и противоречията помежду си.

Материалноправният въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, се свежда до това дали при констатирано наличие на родителско отчуждение, въззивният съд е длъжен да определи „адекватни“ мерки за упражняването на родителските права и личните отношения с детето.

Изглежда ВКС е склонен да приеме тезата на въззивния съд, че констатираните промени в обстоятелствата, при наличието на които първоначалният режим е бил определен, не налагат преуреждането на въпроса за упражняване на родителските права. Съвкупната преценка на доказателствата[4] и това, че родителското отчуждение е в начална степен, сякаш наистина не дават основание родителските права да бъдат предоставени за упражняване от майката. С основание обаче касационната инстанция намира, че при констатираното родителско отчуждение въззивният съд е нямал право да остане пасивен наблюдател на започналия разрив в отношенията майка – дете. Според решаващия състав на ВКС окръжният съд е трябвало да вземе необходимите мерки, за да бъде възпрепятствано по-нататъшното родителско отчуждение и да се създадат съответните предпоставки за възстановяване на нормалните взаимоотношения между детето и неговата майка. Тези мерки е следвало да намерят реализация в съдържанието на режима, при който майката упражнява лични отношения с детето.

ВКС изтъква, че макар промяна на режима на личните отношения да не се претендира, съдът е бил длъжен да постанови неговото изменение, щом интересите на детето са налагали това. Касационната инстанция не намира действащия свободен режим на лични отношения, който първоначално родителите са уговорили, за съответстващ на интересите на детето при условията на родителско отчуждение. Като цяло свободният режим предполага отношения на разбирателство и доверие както между самите родители, така и между всеки от тях и детето, поради което разбирането на решаващия състав изглежда правилно.

Крайният извод на ВКС е, че постановеното от окръжния съд решение следва да бъде отменено, а делото – върнато за ново разглеждане от друг състав. При повторното разглеждане на делото въззивният съд следва „да изслуша допълнителна експертиза от вещо лице – психолог, който да предложи мерки за преодоляване на развитието на синдрома на родителско отчуждение у детето според неговото актуално състояние, разбирането на родителите за значимостта на проблема и готовността им да участват активно и добросъвестно за неговото преодоляване.“ В случай че родителите не проявят нужното разбиране и готовност да съдействат за преодоляване на констатираното родителско отчуждение, ВКС указва на въззивния съд да преразгледа действащия режим и в частта относно начина на упражняване на родителските права.

И в този случай решението на ВКС да върне делото за повторно разглеждане, при което на базата на допълнителна съдебно-психологическа експертиза да бъдат взети мерки за преодоляване на родителското отчуждение, може да бъде оценено като правилно.

2.3. Решение № 240 от 23.10.2019 г. по гр. д. № 414/2019 г. на ВКС, IV гр. о.

С определение № 395 от 03.05.2019 г. ВКС допуска до касационно обжалване въззивно решение на Окръжен съд – Русе, потвърждаващо първоинстанционно решение, с което са отхвърлени исковете на бащата по чл. 127, ал. 2 СК и родителските права по отношение на малолетното дете са предоставени за упражняване от майката. На бащата е определен режим на лични отношения. По делото са налице данни за родителско отчуждение у малолетното дете спрямо майката[5]. Въпреки това окръжният съд се произнася по въпроса за упражняването на родителските права и режима на лични отношения без да изслуша вещо лице – психолог.

Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса длъжен ли е съдът при разрешаването на спора относно упражняването на родителските права служебно да назначи съдебно-психологическа експертиза при наличие на данни за родителско отчуждение у детето. Отговорът на този въпрос може да бъде открит във вече наличната практика на ВКС, но въззивният съд не се е съобразил с нея. Това дава основание на касационната инстанция отново да повдигне въпроса за начина, по който повелята на чл. 59, ал. 6, изр. 2 СК следва да се прилага.

В съгласие с досегашната си практика[6], и в това свое решение ВКС разглежда родителското отчуждение като явление, застрашаващо в най-голяма степен интересите на детето. Поради това касационната инстанция намира, че при данни за такова отчуждение, съдът трябва да назначи съдебно-психологическа експертиза, която да установи действителното психо-емоционално състояние на детето. ВКС изтъква, че без да изслуша психолог, съдът не би могъл да съобрази решението си за упражняването на родителските права и личните отношения със специфичните потребности на детето в случаите на родителско отчуждение.

Решаващият състав припомня още, че съгласно приетото с мотивите към т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, щом законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на детето при произнасяне относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката (чл. 59, ал. 2 и ал. 4 СК), задължение на съда е и по свой почин да събира доказателства за правно релевантните за разрешаване на тези въпроси факти, при това без ограничения във времето. Когато съдът следва да гарантира правата на уязвими лица, чиято закрила е от обществен интерес, неговите действия не могат да бъдат обусловени от волята на страните в производството, включително и при разглеждане на делото във въззивна инстанция.

Изложеното налага извода, че при наличие на данни за родителско отчуждение, съдът е длъжен служебно да назначи експертиза и да изслуша заключението на вещо лице – психолог. Така трябва да се разбира правилото на чл. 59, ал. 6, изр. второ СК.

ВКС отделя внимание и на съдържанието на експертизата. Касационната инстанция подчертава, че експертът следва „да даде заключение относно наличието и степента на родителско отчуждение у детето, причините за него, необходимите… мерки за преодоляването му, готовността на всеки един от двамата родители да приложат тези мерки“. В решението се изтъква необходимостта на страните да бъде предоставена възможност да поставят задачи към вещото лице, а също и правото на съда да възлага такива по свой почин.

С разискваното решение ВКС не оставя съмнение, че и при установено родителско отчуждение съдът не е освободен от задължението си да отчете всички останали факти и обстоятелства от значение за интересите на детето преди да се произнесе относно упражняването на родителските права и режима на лични отношения. Част от тези обстоятелства обаче ще бъдат преценявани в светлината на родителското отчуждение. Сред тях според ВКС е родителският капацитет. Възпитателните качества и способностите на майката и бащата да предоставят родителска грижа следва да бъдат оценявани с оглед на отношението им към настъпилото родителско отчуждение и готовността им да съдействат активно за неговото преодоляване. Според съда: „Неосъзнаването от родителя на вредните последици за детето от родителското отчуждение, несъдействието или активното противопоставяне срещу мерките за преодоляване на този психологичен проблем и отсъствието на готовност за продължаване на работата за преодоляването му са показателни за отсъствието на родителски и възпитателски качества у съответния родител. Съдът е длъжен да съобрази отсъствието на тези качества у единия или у двамата родители, за да определи съдържанието на мерките относно упражняването на родителските права, както и да определи при какви условия да се осъществяват личните отношения на детето с другия родител и в каква степен да бъдат разширени или ограничени.“[7] Без в разглежданото решение ВКС да го сочи изрично, оценката за привързаността на детето към родителите също няма как да бъде направена без да се отчете „изкривяването“, до което по необходимост родителското отчуждение води[8]. С изключение на желанието на родителите да поемат грижите за децата и отношението им към тях, в случай на родителско отчуждение останалите обстоятелства по чл. 59, ал. 4 СК (полаганите до момента грижи, пола и възрастта на децата, възможността за помощ от трети лица, социално обкръжение и материални възможности) би трябвало да придобиват второстепенно значение[9]. Значението на никое от тези обстоятелства обаче не може да бъде напълно изключено. В отделни ситуации дори не е невъзможно и те да се окажат решаващи.

Крайният извод на ВКС е, че касационната жалба е основателна. Постановеното от въззивния съд решение е отменено, а делото – върнато за разглеждане от друг състав на окръжния съд. Освен да назначи и изслуша съдебно-психологическа експертиза, при новото разглеждане на делото въззивният съд „следва още служебно да възложи и изготвянето на актуален социален доклад, с който да изясни във възможно най-голяма степен обстоятелствата, свързани с родителския капацитет, възможностите и актуалните условия при всеки от двамата родители за отглеждането и възпитаването на детето“. Това се налага поради факта, че от приключването на съдебното дирене при първото разглеждане на делото от въззивния съд е изтекъл значителен период от време, което поставя под съмнение актуалността на наличния по делото социален доклад. Още повече, че процесуалните пълномощници на страните изнасят данни за съществено изменение на обстоятелствата.

ВКС поставя и привременни мерки, чието съдържание обаче трудно се съгласува с принципното му разбиране, че родителското отчуждение накърнява в най-голяма степен интересите на детето. Макар всички данни по делото да сочат на родителско отчуждение по отношение на ответницата, касационната инстанция предоставя привременното упражняване на родителските права на бащата, а на майката определя ограничен режим на лични контакти, който трябва да се осъществява в присъствието на социален служител. Решаващият състав аргументира взетите привременни мерки със стремежа да не се стига до чести конфликтни ситуации по предаване на детето и с оглед изразеното от него нежелание да се вижда редовно с майка си.

Въпреки че родителското отчуждение не е установено със съдебно-психологическа експертиза, данните по делото свидетелстват за неговото наличие. Съдът би трябвало да отчита, че ако тези данни се потвърдят, изразеното нежелание от детето да общува с майка си не би било друго освен отражение на очакванията на бащата към него[10]. При това положение, дори и конфликтните ситуации привидно да се ограничат, то това вероятно ще бъде за сметка на задълбочаването на разрива в отношенията между майката и детето.

 

3. Правото на лични отношения между бабите и дядовците и детето

Друг акцент в практиката на ВКС през периода 2019-2020 г. са личните отношения между внуци и баби и дядовци. Практиката по свързаните с тези отношения въпроси се създава по повод на споровете относно приложението на чл. 128 СК „Лични отношения с близки“. Тази разпоредба се състои от три алинеи. Първата признава на дядото и бабата правото да поискат от районния съд по настоящия адрес на детето да определи мерки за лични отношения с него. Установена е една обща предпоставка за уважаване на това искане – поддържането на лични отношения с бабата и дядото да е в интерес на детето. Изрично е предвидено, че определянето на режим на лични отношения с бабата и дядото може да поиска и самото дете.

Втората алинея на чл. 128 СК препраща към съответно приложение на отделни правила от уредбата на родителските права при развод. Това позволява на съда: 1) да определи мерки относно начина, по който да бъдат упражнявани личните отношения с бабата и дядото – в присъствието на определено лице, на определено място, при поемане на разноските за пътуване и прочее; и 2) да преразгледа постановения режим на лични отношения с бабата и дядото при изменение на обстоятелствата.

Третата алинея предвижда, че ако родителят, на когото съдът е определил режим на лични отношения с детето, временно не е в състояние да го упражнява, режимът може да се осъществява и от бабата и дядото на детето.

В следващото изложение ще разгледам две решения от най-новата практика на ВКС, в светлината на които, струва ми се, основните въпроси относно правото на бабата и дядото на лични отношения с детето могат да бъдат изяснени.

3.1. Решение № 291 от 28.01.2020 г. по гр. д. № 865/2019 г. на ВКС, IV гр. о.

С определение № 689 от 16.09.2019 г. ВКС допуска до касационно обжалване въззивно решение на Софийски градски съд, с което е отменено решение на първоинстанционния съд по чл. 128, ал. 1 СК и са определени други мерки за лични отношения на бабата и дядото по бащина линия с детето. Постановеният от въззивния съд режим предвижда през първите три месеца бабата и дядото да виждат детето 2 пъти седмично за по 2 часа в присъствието на социален работник. След изтичането на трите месеца бабата и дядото могат да вземат детето самостоятелно 2 пъти месечно за по 3 часа, като срещите следва да се провеждат на „неутрално място (детска площадка, парк или в подходящо заведение)“. Касационната жалба срещу това решение е подадена от майката, която излага доводи за неговата неправилност. Касаторката иска отмяна на решението на Софийски градски съд и настоява за отхвърляне на предявения от бабата и дядото иск. Евентуално, в случай че решаващият състав приеме, че не са налице предпоставките за отхвърляне не иска, майката настоява за връщане делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да съобрази факта, че с решение на Софийски районен съд от 22.10.2019 г. бащата – син на ищците, е лишен от родителски права, поради извършено срещу детето сексуално престъпление. Към момента на постановяване на обжалваното въззивно решение са налице множество данни за извършеното престъпление, но родителските права на бащата все още не са отнети.

Касационното обжалване е допуснато поради необходимостта да бъде извършена преценка за интереса на детето с оглед определените мерки от въззивния съд за лични отношения с бабата и дядото по бащина линия.

Веднага след като прави опит да изясни съдържанието на понятието „интерес на детето“[11], ВКС излага изходната си позиция – интересът на детето нормално налага отношенията му с близките роднини да бъдат съхранени. Според съда осигуряването на възможност за поддържане на лични отношения с роднините и най-вече с бабите и дядовците (както по майчина, така и по бащина линия) е от съществено значение за правилното възпитание на детето и развитието на неговата личност. Тези контакти дават на детето усещане за принадлежност и подкрепа, като същевременно обогатяват житейския му опит и култура. Прекъсването на отношенията с бабите и дядовците, намира касационният състав, „…не е в интерес на детето, освен когато те вредят на развитието и възпитанието му“[12].

ВКС не разглежда интереса на детето да общува със своите баби и дядовци през призмата на отношенията му с родителите[13]. С основание съдът третира предвидената в чл. 128, ал. 1 СК възможност като самостоятелно право на бабата и дядото. Правото им на лични отношения с внуците не произтича и не зависи от правата на родителя, по чиято линия съответните баба и дядо се явяват роднини на детето. Достатъчно е произходът на детето да е установен, съответно детето да е било осиновено при условията на пълно осиновяване, за да може родителското качество на въпросния родител, а оттам и качеството „баба“ и „дядо“ на неговите родители, да бъде признато. В пълно съгласие с това разбиране касационната инстанция приема, че данните за извършеното от бащата сексуално престъпление по отношение на детето[14] сами по себе си не са основание искът по чл. 128, ал. 1 СК, предявен от бабата и дядото по бащина линия, да бъде отхвърлен.

Следващият съществен проблем, който разглежданото решение повдига, е дали възпрепятстването на личните контакти на бабата и дядото с детето от страна на родителите или на някого от тях е предпоставка за уважаване на иска по чл. 128, ал. 1 СК. Въззивният съд извежда такава предпоставка, с което изглежда касационната инстанция мълчаливо се съгласява. Вероятно все пак съдът няма предвид същинска материалноправна предпоставка за уважаване на искането на бабата и дядото за определяне на мерки за лични отношения с детето. Струва ми се, че разумът на изведеното изискване за родителско противопоставяне трябва да се търси в контекста на правния интерес от предявяването на иска. За да се приеме, че бабата и дядото имат интерес от определянето на нарочен режим за лични отношения с техния внук, не би следвало да се изисква явно и грубо родителско възпрепятстване на контактите им с детето, каквото е налице по разглеждания казус[15]. Добре известно е, че правният интерес може да бъде не само непосредствен, но и евентуален[16]. Наличието на такъв за сезиране на съда с искане за определяне на режим на лични отношения между бабата и дядото и детето би трябвало да се признава винаги, когато в отношенията между страните по делото е потребно да се внесе яснота и определеност. Поради това намирам, че за упражняване на правото по чл. 128, ал. 1 СК не е необходимо родителите да се противопоставят на общуването на детето с неговите баба и дядо и да са в конфликтни отношения с тях.

Централната част в мотивите на решението на ВКС е посветена на критериите, съобразно които се правят изводите за най-добрия интерес на детето. В съгласие с § 1, т. 5 ДР от Закона за закрила на детето, касационната инстанция приема, че интересът на детето да поддържа лични отношения с бабата и дядото следва да се изяснява при съвкупната преценка на множество обстоятелства: желанията и чувствата на детето, физическите, психическите и емоционалните му потребности, възрастта, пола, миналото и други негови характеристики, опасността или вредата, която му е причинена или има опасност да бъде причинена, както и всички други обстоятелства, имащи отношение към детето[17].

Решаващият състав отчита желанието и чувствата на детето, като приема, че то е емоционално спокойно и би желало да се вижда и с родителите на баща си. Касационната инстанция подчертава, че „…от изследването на вещото лице психолог не е установено детето да изпитва страх или негативизъм към своите баба и дядо по бащина линия“.

Физическите и емоционалните потребности на детето също са взети предвид. Съдът е изследвал възможностите на бабата и дядото, предявили иска по чл. 128, ал. 1 СК, да отговорят на тези потребности на детето и намира, че те могат да ги задоволят. Изводът на съда е, че бабата и дядото „… са в състояние да полагат адекватни грижи за детето“ през времето, което ще прекарват с него. Съобразено е също, че емоционалните потребности на детето налагат определянето на адаптационен режим преди същинските мерки за лични отношенията с бабата и дядото да започнат да се прилагат.

Възрастта на детето също е отчетена при преценка на неговия конкретен интерес да общува с баба си и дядо си. Взето е предвид, че към момента на касационното производство детето е на 10 години, поради което вече има изградени емоционални връзки и навици, които трябва да бъдат съобразени при определяне на режима на лични отношения с бабата и дядото.

На пола специално внимание не е отделено. Изглежда в конкретния случай някакви особени потребности на детето, свързани с половата му принадлежност, не са установени.

Решаващият състав е съобразил миналото на детето и вредата, която му е причинена. Както беше изяснено още в самото начало, детето е жертва на сексуално престъпление, извършено от неговия баща. Това обстоятелство е подробно обсъдено от инстанциите по делото. С оглед да бъде избегната всяка възможна бъдеща вреда за детето, взетите на основание чл. 128, ал. 1 СК мерки са съобразени и с факта, че бащата на детето понастоящем живее със своите родители.

По отношение на горните обстоятелства изводите на касационната инстанция не се различават съществено от тези на въззивния съд. Въпреки това, решаващият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да бъде отменено. Макар да е съгласен, че между бабата и дядото и детето следва да бъде създадена „стабилна връзка“, ВКС изглежда намира, че определеният от въззивния съд режим прекомерно натоварва детето и майката, която го отглежда и възпитава[18]. Поради това касационният състав отменя определения от Софийски градски съд режим на лични отношения между детето и неговите баба и дядо по бащина линия и определя друг. Постановеният от ВКС режим редуцира броя на срещите с детето – през първите три месеца бабата и дядото ще могат да го виждат 2 пъти месечно за по 2 часа, а след този „адаптационен период“ – 1 път месечно за по 3 часа. Запазва се изискването през първото тримесечие срещите да се провеждат в присъствието на социален работник, а след това на неутрално място – детска площадка, парк или в подходящо заведение.

Решението на касационния състав да намали значително (наполовина) броя на срещите не изглежда оправдано. Наистина определеният от въззивния съд адаптационен режим в известна степен би натоварил ежедневието на детето, но същото трудно може да се каже за режима, предвиден да действа след тримесечния период на адаптация. Отредените от ВКС три часа на месец трудно ще позволят отношенията между бабата и дядото и детето пълноценно да се развият. Още повече, че средата, в която поради сложилите се обстоятелства се налага да бъдат осъществявани контактите, не е най-подходящата за установяването на близки семейни отношения.

3.2. Решение № 275 от 18.01.2019 г. по гр. д. № 799/2018 г. на ВКС, IV гр. о.

С определение № 459 от 22.05.2018 г. ВКС допуска до касационно обжалване въззивно решение на Окръжен съд – Добрич, с което на основание чл. 128, ал. 1 СК на бабата по бащина линия е определен режим на лични отношения с малолетното дете. Съгласно определения режим бабата може да взема детето два пъти месечно с преспиване, както и за една седмица през лятото. Родителите на детето са разведени и не са в добри отношения. Родителските права се упражняват от майката, а на бащата е определен режим на лични отношения. Касационната жалба срещу решението на въззивния съд по чл. 128, ал. 1 СК е подадена от майката. Тя намира, че при определяне на мерките за лични отношения, съдът не е съобразил ниската възраст на детето, влошеното здравословно състояние на неговата баба, а също продължителния период, в който контактите между детето и бабата са били прекъснати поради незаинтересованост на последната. Майката излага и доводи, че бабата живее в едно жилище с бащата, поради което има възможност да контактува с детето през дните, определени за лични отношения с него. В касационната жалба се твърди още, че определеният режим за лични контакти ще лиши майката и нейните близки от необходимото време за пълноценно общуване с детето.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса как следва да бъде определен режимът на лични отношения между малолетното дете и неговите баба и дядо, имащи възможност да контактуват с детето през времето, определено за лични контакти с бащата (или майката), когото те живеят на един адрес, и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса имат ли значение при определяне на режима на лични отношения по чл. 128, ал. 1 СК ниската възраст на детето, здравословните проблеми на бабата и дядото и прекъснатият за продължително време контакт между тях.

По първия въпрос, изхождайки от досегашната си практика[19], ВКС намира, че при определяне на режима на лични контакти на бабата и дядото с детето отправно начало следва да са „конкретно съществуващите отношения между поколенията в семейството“. Според касационния състав обстоятелството, че отношенията между поколенията в съответното семейство са такива, че позволяват детето да общува със своите баба и дядо през времето, отредено за осъществяване на личните отношения с родителя, е от съществено значение за изхода от делото. „Когато родителят, през времето определено му за лични контакти с детето, пребивава при родителите си или без да живее в едно домакинство с тях им дава възможност за контакти с внука им, вкл. и предоставяйки им го за гледане…“, продължава разсъжденията си решаващият състав, „…то това обстоятелство следва да бъде съобразено от съда.“ ВКС намира, че в тези случаи е нужно да бъде извършена преценка за това дали контактите на бабата и дядото с детето могат да бъдат осъществявани съвместно с тези на родителя в рамките на определения на последния режим на лични отношения, или на бабата и дядото следва да бъде определен самостоятелен режим. Възможността съдът да постанови бабата и дядото да осъществяват лични отношения с детето в рамките на определения на родителя режим, по мое мнение, трябва да се прилага изключително предпазливо и само по изключение. Времето, през което родителят взема детето по силата на определения му режим на лични отношения, е предназначено, за да може самият родител и детето да общуват помежду си.

По втория въпрос ВКС приема, че възрастта на детето и здравословното състояние на неговите баба и дядо са определящи фактори за това дали и при какви условия искът по чл. 128, ал. 1 СК да бъде уважен. Съдът изтъква, че възрастта на детето е от особено значение за грижите, които следва да бъдат полагани за него, а също, че здравословното състояние на бабата и дядото е водещ критерий при оценката на възможностите им да се грижат за детето. Ако здравословното състояние на бабата и дядото не позволява те да полагат грижите, от които детето се нуждае, то уважаването на иска по чл. 128, ал. 1 СК би могло да постави детето в риск. Така направените изводи на съда са принципно правилни. Нужно е обаче във всеки конкретен случай, когато бабата и дядото не са в състояние поради здравословното си състояние лично да полагат грижите, от които детето се нуждае, да се обсъди възможността тези грижи да се поемат от трето лице (близък роднина от същото домакинство, външно на семейството лице срещу възнаграждение и прочее). Намирам, че това може да бъде определено и като нарочна закрилна мярка, при която да бъде осъществяван режимът на лични отношения (чл. 128, ал. 2 във връзка с чл. 59, ал. 8 СК)[20].

Решаващият състав намира още, че риск, този път не за физическото, а за емоционалното и психично здраве на детето, може да възникне, когато на бабата и дядото бъде определен режим на лични отношения с него след като връзките помежду им са били прекъснати за продължителен период от време. Поради това в този случай съдът следва задължително да определи мерки за осъществяване на личните отношения между бабата и дядото и детето – срещите да се провеждат в присъствието на определено лице или на определено място. Не бива обаче да се забравя, че тези мерки имат за цел адаптацията на детето. Продължителното им прилагане във времето би имало обратен ефект, особено ако детето е по-голямо. То би могло да остане с усещането, че бабата и дядото нямат нужния капацитет да се грижат самостоятелно за него, щом се налага контактите да се осъществяват в присъствието на трето лице. Изобщо в „стерилната среда“, в която се осъществяват личните контакти при коментираните мерки, стабилни връзки между бабата и дядото и детето трудно могат да се създадат.

По съществото на спора ВКС приема, че въззивният съд не е съобразил ниската възраст на детето и продължилото повече от година прекъсване на контактите му с бабата. При това положение касационната инстанция счита, че отношенията между бабата и детето следва да се възобновят „внимателно, без продължително откъсване на детето от обичайната му среда“. Според касационната инстанция въззивният съд не е отчел и здравословното състояние на бабата, която поради заболяването си – захарен диабет (инсулинозависим тип), многократно е била хоспитализирана по спешност. Решаващият състав не споделя и изводите на окръжния съд за това, че не е възможно личните отношения на бабата с детето да бъдат упражнявани в рамките на определения на бащата режим. ВКС намира, че по делото има достатъчно данни, за да се приеме, че бащата и бабата обитават общо жилище, което позволява бабата пълноценно да общува с детето, когато то е при баща си. Съдът се позовава и на историята на отношенията, като сочи, че контактите между бабата и детето в миналото са били осъществявани именно по този начин[21]. Това, че бащата намира контактите между майка си и дъщеря си за „желателни, необходими и полезни“, дава основание да се приеме, че бабата би могла да „споделя“ отредения на бащата режим за лични отношения с детето.

Крайният извод на ВКС е, че оплакванията в касационната жалба са основателни, поради което въззивното решение следва да бъде отменено. Доколкото липсва необходимост от събиране на нови доказателства, касационният състав решава делото по същество като постановява личните отношенията между на бабата и детето да бъдат осъществявани в рамките на определения на бащата режим – всяка първа и трета събота и неделя от месеца с преспиване и седмица през лятната ваканция.

С оглед на цялата съвкупност от обстоятелства по делото, решението може да бъде споделено. В конкретния случай наистина изглежда, че бабата и детето биха могли да общуват пълноценно в рамките на определения на бащата режим без отношенията родител – дете да пострадат. При всяко съмнение в тази насока обаче на бабата и дядото следва да бъде определян самостоятелен режим за лични отношения с детето.

 

4. Заключителни думи

Разгледаната съдебна практика би могла да послужи за основа за по-задълбоченото изследване на юридическите аспекти на родителското отчуждение и личните отношения на детето с баби и дядовци. Доктрината по тези въпроси следва тепърва да се развива. В нея съдебната практика ще намери коректив. При наличието на такъв коректив, вярвам, ще се подобри качеството на правораздаването и правото на детето да бъде отглеждано и възпитавано от двамата си родители и да познава и контактува с най-близките си роднини ще намери по-добра реализация.

 

Бележки под линия:

[21] Установено е, че бащата с охота е предоставял възможност на своята майка (бабата) да се грижи за детето през времето, отредено му за лични контакти.