1. Поводът и проблемът
Повод да напиша следващите кратки редове е статията на Красимир Тенев и Иван Георгиев „Трансформация на осиновителното правоотношение (критичен анализ на съдебната практика)“, публикувана в сп. „Норма“, бр. 8/2014 г., с. 5-15.
Отзовавам се на отправената в тази статия покана за дискусия по наистина спорния и важен въпрос: допустимо ли е преминаването от непълно в пълно осиновяване, т.е. възможно ли е едно лице, което е вече непълно осиновено от друго или от двама съпрузи, да бъде допълнително осиновено пълно от същите, така, че осиновителното правоотношение да приеме „по-интензивната“ форма на пълно осиновяване. В съдебната практика този въпрос получава нееднозначен отковор1, а теорията съвсем бегло го засяга2.
Противно на тезата на авторите, аз застъпвам виждането, че това е недопустимо.
2. Допустимостта на молбата за трансформация на осиновителното правоотношение
Първият въпрос, който е спорен в съдебната практика и по който становище вземат Тенев и Георгиев, е този дали съдът следва да обсъжда възможността за транформация на осиновителното правоотношение при преценка на допустимостта или на основателността на молбата за такава трансформация. С други думи, ако съдът смята, че подобно правомощие не му е дадено от закона, дали следва да остави молбата на страните без разглеждане като недопустима, или да я отхвърли като неоснователна, след провеждане на нарочно производство по съществото й. Както правилно сочат авторите, допустимостта на молбата ще следва да се преценява по твърденията в нея, а не по доказателствата, приложени към нея. Неправилно обаче според мен авторите напълно приравняват преценката за допустимостта на молбата ца осиновяване като молба за издаване на особен охранителен акт на исковата молба в исковия процес. Препращането на чл. 540 ГПК, на койтто авторите се позовават, е съответно, а не пряко. А разлики между исковото и охранителното производство има и те не са малко. Налице е и една фундаментална разлика.
Вярно е, че при ясно заявени фактически твърдения в една искова молба за наличието на гражданско субективно право съдът е длъжен да разгледа повдигнатия спор и да се произнесе с решение, дори и още от исковата молба да е видно, че такова субективно право няма, защото нашият правопорядък не го познава3. Но това е така, защото поначало гражданските съдилища разполагат с пълнота на компетентността по всички спорове за гражданско право – чл. 14, ал. 1 ГПК.
Не е така при охраничелните производства. С обща, принципна власт за охранително въздействие върху гражданските правоотношения съдът не разполага. Законът овластява съда да дава съдействие чрез охранителен акт в определени случаи, като предписва естеството на охранителния акт. Не е налице някакво общо, принципно охранително производство, а единствено съвкупност от множество отделни охранителни производства, изрично уредени в закона, по реда на които се издават съответнике охранителни актове4. Можем да кажем, че охранителните производства са numerus clausus. По тази причина, ако съдът приема, че транформацията на осиновително правоотношение не е е позната на закона, то той е длъжен да остави молбата за издаване на такъв неуреден от закона акт без разглеждане, като процесуално недопустима, а не да я разгледа по същество и да я отхвърли.
3. Допуска ли законът трансформация на осиновително правоотношение?
Авторите на цитираната тук статия излагат множество съображения, с които оборват, според мен успешно доводите, изтъкнати в част от съдебната практика за недопустимост на траснформация на осиновително правоотношение, черпени от тълкуване на чл. 81, ал. 2 СК, чл. 80, ал. 1 СК и чл. 101, ал. 2 СК. Нито една от тези три разпоредби не съдържа забрана, която да пречи на трансформацията на непълното в пълно осиновяване. Но авторите правят грешка обаче, ако смятат, че от липсата на забрана следва допустимост на трансформация.
В материята на гражданското състояние и семейното право преобладават императивните правни норми и принципа „Което не е предвидено изрично, не е позволено“. Това е необходимо и с оглед принципа на правната сигурност. Физическите лица не могат да влизат в произволни семейни правоотношения. Само законът може да предвижда хипотезите, при които между две лица ще възникне семейноаправна връзка, и хипотезите, при които връзката ще се прекъсне или трансформира. Ето защо обсъжданата възможност за трансформация на осиновително правоотношение следва да бъде отречена не защото изрична законова норма я забранява, а защото няма оправомощителна норма в закона, която да й дава живот.
4. Доводът, черпен от Конвенцията за правата на детето
Част от съдебната практика, допускаща трансформация на осиновително правоотношение, се позовава на чл. 3.1 и чл. 20, т. „а“ от Конвенцията за правата на детето. Съгласно чл. 3.1. от Конвенцията висшите интереси на детето са първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до децата, независимо дали са предприети от обществени или частни институции за социално подпомагане, от съдилищата, административните или законодателните органи. Съгласно чл. 20, т. „а“ от Конвенцията за държавите – страни по Конвенцията, които признават и или допускат системата на осиновяване, висшите интереси на детето трябва да бъдат първостепенно съображение, като за целта те: осигуряват осиновяването на дете да бъде разрешавано само от компетентните власти, които определят в съответствие с приложимите закони и процедури и на основата на всички достоверни, отнасящи се към случая данни, че осиновяването е възможно, като се отчита отношението на детето с неговите родители, роднини и законни настойници, и че ако е необходимо, тези лица, след като са били съответно информирани, са дали своето съгласие за осиновяването, като им е предоставена нужната консултация.
Чл. 20, т. „а“ от Конвенцията обаче не гарантира определен тип осиновяване, нито изисква държавите-членки да признават възможността за трансформация на осиновителното правоотношение (както и между другото възможност за прекратяване на осиновяването). Отделно от това, редица други разпоредби в Конвенцията – чл. 7, 8, 22 и др. ясно установяват задължнието на държавите-членки за регламентиране на строг ред за уреждане на траен, постоянен и стабилен статус на децата, който не може да се мени произволно, тъй като това внася несигурност, която е във тяхна вреда. Когато законодателят е искал да допусне възможност за трансформация на осиновителни правоотношения или за тяхното прекратяване, той го е правил винаги с изрични норми5.
5. Обобщение
В заключние, мисля, че de lege lata трансформация на непълно в пълно осиновяване (а и обратното) е недопустима. Отделен е въпросът дали de lege ferenda тя не трябва да бъде допусната.
Бележки под линия:
1 Вж. разбора на съдебната практика у Красимир Тенев и Иван Георгиев „Трансформация на осиновителното правоотношение (критичен анализ на съдебната практика)“, публикувана в сп. „Норма“, бр. 8/2014 г., с. 6-13.
2 Вж. Марков, М. Семейно и наследствено право. Помагало. 6 прераб. и доп. изд. С. ,Сиби, 2014, с. 141.
3 Съображения de lege ferenda срещу това положение у Петров, В. Сумарното съдебно решение в българското процесуално право – de lege lata и de lege ferenda. – В: Развитие на право в глобализиращия се свят. Юбилеен сборник по случай 100-годишнината от рождението на акад. Любен Василев и проф. дюн Живко Сталев и 90-годишнината от рождението на проф. дюн Витали Таджер. С., Фенея, 2013, с. 513-522.
4 Сталев, Ж. и др. Българско гражданско процесуално право. 9 изд. С., Сиела, 2012, с. 1244.
5 Вж. Ненова, Л. Семейно право. Кн. II. Нова редакция проф. д-р Методи Марков. С., Софи-Р, 2010, с. 212-217.
