Два стаени страха оживяват в мен в началото на академичната учебна година. Първият е дали студентите ще ме разберат; вторият е дали аз ще разбера студентите. Затова си потърсих събеседници и такава тема за разговор, в която да разтворя страховете си.
Дали съм успял, или не, няма никакво значение.
Важното е, че бяхме там и поговорихме.
……………………………………………………………….
От август насам Jessup1 провокира доста разговори. В почти всички се срещат два основни мотива. Първият е, че отборът на УНСС е постигнал значим успех. Вторият, че гръмките заглавия в медиите по този въпрос (УНСС победи Харвард!) са най-малкото пресилени. Всъщност тези твърдения не се изключват взаимно. Затова аз допуснах и двете и реших да си поговоря с главните замесени в цялата тази история.
Срещата е между мен (Д.Н. – докторант и преподавател в УНСС) и трима от отбора на УНСС, взел участие в тазгодишното издание на Jessup. Останалите са ангажирани, но извадката е достатъчна: трима от общо пет (Красимира Игнатова, Траян Косев и Ивайло Димитров). Проведохме интересен разговор. В следващият текст ще се опитам да предам част от нещата, за които говорихме.
Емоции, опит и приятели.
Питам ги за първото нещо, което им идва наум; първото, които биха искали да кажат в подобен разговор. Красимира веднага отвръща, че Джесъп е предизвикателство. Дава ти много емоции и опит. И приятели. Малко по-късно, когато разказват за подготовката си за участие в състезанието, Ивайло казва: „в последните дни преди deadline –а, ние се събираме към десет сутринта и се разделяме към един – два през нощта ”, а Траян допълва: „на практика по това време живеем заедно”.
Състезанието
Те може би живеят заедно в последните дни, но казусът (compromis) е част от живота им доста повече време. Ивайло си спомня за първото си участие в Джесъп (2012 г. – тогава УНСС се класира за финалите в САЩ; тази година е СУ): „Чета си вкъщи и си мисля: има ли въобще някаква връзка това, което правя, с реалността и живота? Защото се вкарваш сериозно във филма и после отиваш там и виждаш хиляда човека от различни места, които са в същия филм”. Поинтересувах се дали юристите от целия свят се отличават по нещо (нали знаете – по разпространените стереотипи адвокатите могат да си съперничат само с блондинките и чукчите; чудя се как още не е измислен виц за блондинка от Чукотската адвокатска колегия). Ивайло отвръща, че си приличат хората. Има всякакви – каза той – и страшни купонджии, и формалисти; и костюмари, и такива в народни носии. Но всичките са в казуса.
А казусът тази година е свързан с проток между две съседски държави, екологично опасни дейности в него, един потънал пиратски кораб; отвличане на друг кораб и морски преследвания. Който иска, може да го види тук: http://www.ilsa.org/jessup/archives/2014.php.
Казусът се обявява всяка година в началото на септември. За четири месеца ( до средата на януари) трябва да бъдат изготвени два документа (memorials). Единият е за ищеца (applicant), а другият – за ответника (respondent). Обясняват ми, че е трудно, защото са разрешени максимум 9 000 думи (за сравнение, в една стандартна машинописна страница думите са около 400), а материалите, които се използват в работата са стотици, може би хиляди. Книги, статии, международни договори, становища, съдебни решения, изказвания на държавни лидери, политически актове, прецеденти, обичаи. Затова „всяко изречение трябва да е минало през редакция, така че трябва да знаеш, че то казва точно толкова, колкото искаш да кажеш. Езикът трябва да е супер прост и чист”. Работи се по метода IRAC (Issue, Rule, Application, Conclusion). Т.е., първо се представя проблемът, посочват се нормите, после кои от тях се прилагат и как се прилагат, и накрая се стига до разрешението на проблема.
„Кой ви ги казва тези неща?” – питам ги аз спонтанно, може би защото се хващам, че аз не съм ги казвал на моите студенти. Две неща, отвръщат ми, са особено важни: треньорите и приемствеността в отбора.
Екипът
Треньорите насочват отбора и му помагат. „Треньорите са с нас непрестанно. По цели дни и нощи работим заедно. И, разбира се, нито един треньор, никъде, не получава нищо за труда си. Работата е изцяло pro bono”.
Тази година година това са Виктор Серафимов и Инна Учкунова, и двамата от Сдружението за международни състезания по право (http://www.smsp.bg/). Той е завършил СУ, тя – НБУ. „И как се отразява колаборацията между хора от различните университети?” – питам ги аз. „Поне при нас – казва Ивайло – е така, че няма значение, че си завършил друг университет, в един момент всеки става от УНСС. Има един такъв дух … неслучайно тази година взехме наградата Spirit of Jessup (на национално ниво – б.м.)… че ни е много готино да се състезаваме заедно и включително има хора от други университети, които идват на състезанията като публика и викат за нас. Защото усещат, че ние го правим със страст и любов” .
Участниците от последната година са: Ивайло Димитров, пети курс2, Виктория Дочева, пети курс, Красимира Игнатова, пети курс, Екатерина Димитрушева, пети курс, Траян Косев, трети курс. Следващата година Ивайло става треньор.
Биха помагали на студентите, които идват след тях и искат да участват в състезанието. Според тях приемствеността е една от характерните черти на отбора им и едно от най-важните условия за успех.
Наградата
„Какво точно спечелихте?” – ги попитах, въпреки, че бях направил справка в сайта на ILSA3. Отговорът е: Hardy C. Dillard Award for Best Combined Memorials of the National & Regional Rounds (Dillard). Tова е наградата за най-добри мемориали за ищец и ответник.
Когато приключат квалификациите, се определят най-добрите мемориали от националните кръгове. Те, заедно с 25 –те топ мемориали от международните кръгове, се изпращат във Вашингтон. Dillard се присъжда на базата на общ брой точки от двата (Applicant и Respondent) мемориала. (Има отделни награди за Best Applicant Memorial, Best Respondent Memorial, и Best Memorial at the White & Case International Rounds).
УНСС не се класира на международния кръг на Jessup тази година. България се представлява от отбора на СУ „Св. Климент Охридски”. Връчването на Dillard обаче е възможно именно заради правилото, че най-добрите мемориали, независимо дали отборът е класиран, участват в определянето на наградата.
Какво му е най-хубавото на Jessup
„Най – хубавото му е, че след няколко месеца блъскане, изчитане на хиляди страници … накрая не получаваш нищо. Да, в България дават напоследък символични медали. Но нищо материално. Дори една книга. Това е най – pro bono състезанието по право. Получаваш само участието си и възможността да помагаш на другите. Треньорите също никога не получават нищо. А се занимават постоянно.”
(Припомних си как в една от книгите на Тери Пратчет Господин Въртел, известният адвокат, усеща „истинска болка” не когато е победен и го заплашва страхотен скандал, а чак когато му разбира, че за да излезе от цялата тази каша, трябва да работи pro bono publico).
В допълнение
Реших да задам два въпроса, които толкова отдавна са тривиални, че май скоро пак ще излязат на мода. Ако можеха да променят едно нещо в (1) образователната система, (2) съдебната система, какво биха направили?
Образованието
„Първото нещо, което бих направил, е да орежа максимално много теоретичната подготовка и да насоча всичко към практиката” – казва Траян. Според Красимира, процесът е двустранен: както студентите са отговорни за поведението си – трябва да бъдат по-сериозни и отговорни, така и преподавателите трябва да изискват повече и да се опитват да им ангажират по-активно вниманието. Траян се намесва: „Трябва да има повече млади хора в образованието”. Аз го репликирам: „Добре, а какво ще правят „дъртите”?
(Да си призная, писнало ми е от тази мантра за вкарването на млади хора навсякъде. Младостта е хубаво нещо, но това, че си млад, още нищо не значи и със сигурност не те прави нещо повече).
„Ще пишат книги – казва Красимира – които да четат младите”. „Ами ако не ги четат? – питам аз – Младите са опасни хора. Ако не стъпят на нечий опит …” В този момент фокусът е ловко изместен от Ивайло: „Със сигурност – казва той – трябва да се отървем от консерватизма, който го има в образованието… Малко повече нововъведения да има. Самият лектор да ти прикове вниманието с интересни неща. Трябва да се събуди чувството за справедливост.Чувството да гледаш различните страни на нещата. Не да казваш: „Тук правилото е така”. Да де, ама правилото е така в тази ситуация, в други ситуации обаче справедливостта може да изисква правилото да не е така”.
Питам го (лично заинтересуван) дали това няма да обърка студентите. Трябва да ги хвърлиш в дълбокото, отвръща Ивайло. И продължава: „Това, с което се сблъскваме в Джесъп – като дойдат нови хора, и ни отнема поне два – три месеца да им покажем, че НЯМА НИЩО УСТАНОВЕНО4. Те искат да имат поставени граници: прочети това. Ама не можеш да прочетеш това! ОК, ти ще го прочетеш, но от него ще излязат двайсет нови неща, в които трябва да се задълбаеш, за да извлечеш аргументи. Искат да им кажеш: тук е така. Питат например: колко държави трябва да участват, за да има custom (обичай)? Ами няма правило! Трябва да се разбере, че в правото наистина нищо никога не е установено. И ти така се освобождаваш …. ”
Веднага задавам въпрос: това не значи ли, че юристите трябва да бъдат релативисти, даже софисти? Трябва ли винаги да казваме, че истина не съществува и винаги да търсим правилото, знаейки, че никъде го няма?
Единодушно се противоставят: не става въпрос за подобна крайност. Мисля, че ги разбирам. Не трябва да правим от студентите обезверени мъдреци: но трябва периодично да им отваряме вратата към другото, към различното, дори и само за да ги повее отрезвяващият вятър на съмнението.
Траян се връща отново към връзката на обучението с практиката. Според него студентът по право трябва да види всички възможни форми на юридическа практика (адвокат, съдия, прокурор, нотариус и т.н.). И след като завърши, трябва да има възможност (в България!) да специализира в конкретна правна област (например МЧП, авторско право и т.н.). Това да бъде магистратура или друга форма на обучение (извън докторантурата, която все пак е по-научна, а не практически насочена). На следващо място, у нас някакси се подразбира, че студентът по право трябва да работи. Не за да се издържа, а защото, „ако завършиш и не си работил, никой няма да те вземе на работа”. Траян споделя, че това не трябва да бъде така. Получава се следното: работиш ли, не можеш да посещаваш пълноценно лекции и упражнения. Когато не ги посещаваш, знанията ти страдат. Иначе казано, следният порочен кръг: поради липса на определени качества в образованието, студентът започва да работи, което води до намаляване качеството на образованието му, което най-вероятно ще се отрази на неговата практика.
Съдебната система
Следващият въпрос засяга съдебната система: първото нещо, което биха направили за промяна. Красимира веднага настоява да я разграничим от икономическите влияния. Опонирам й, че това не става с едно действие. Тогава Ивайло се намесва: да разтоварим част от занаятчийската работа от съдиите и да я дадем на администратори. По английския пример да стандартизираме исковите молби и чиновник да следи дали са изпълнени формалните изисквания за редовност. „Тогава никой няма да има по шестотин дела на година. Ще има по двеста наистина сложни казуса, които трябва да се решават от съдия”. Траян подхвърля друга идея: дали не трябва да се промени начинът за избиране (назначаване) на магистрати – като се започне още от ВКС. „Съдебната система трябва да бъде по-близо до обикновения гражданин”. Обсъждаме това; разговорът само докосва американската система за избиране на магистратите, но продължава нататък, без конкретно предложение. Увличаме се и изскачат други неща; включително една нова и по-лесно осъществима идея. Ивайло разказва как, по молба на преподавател, е развеждал чуждестранен съдия в Софийския апелативен съд. Гостът останал учуден от малкия брой съдебни помощници. Обяснил, че само той работи с двама. Те подготвят голяма част от документацията, изготвят документи и варианти на решения: след това той сяда и „започва да си блъска главата с истински правния въпрос”. С две думи, конкретното предложение е да има повече съдебни помощници. Така, според Ивайло, съдът ще работи по – добре.
В заключение ги питам дали са чували за challengingthelaw.com отпреди; какво мислят за него. Ивайло е автор в сайта5, така че по-скоро въпросът е до другите. Казват, че го познават, чели са го и са ползвали текстове от него. Бил им е полезен най-вече, когато са търсили материали за определени изследвания. Харесват им оригиналните теми, но, разбира се, трудно сядат, за да четат статия просто ей – така.
……………………………..
Общо – взето, това беше „формалната” част на нашия разговор. Имаше и друго; винаги има и друго, но аз написах това. Да се опиташ да предадеш жив разговор на хартия, както и да говориш за нещо, което си прочел, е все едно и също егоистично занимание: да описваш себе си от (уж) различна перспектива. Ние пишем автобиографиите си върху другите, а после се опитваме да ги прочетем.
Затова, дотук. В крайна сметка всеки пиратски кораб е една авантюра. И винаги е хубаво, когато го видиш да плава, дори и да си на брега.
Бележки под линия:
1 Philip C. Jessup International Law Moot Court Competition.
2 Към момента на регистрация за състезанието.
3 Международната асоциация на студентите по право, която администрира конкурса (http://www.ilsa.org/ ).
4 Болдването и шифтването направо се „чуха”.
5https://www.challengingthelaw.com/grajdanski-proces/pogasyavat-li-se-potestativnite-prava/ , https://www.challengingthelaw.com/grajdansko-pravo/causa-i-consideration/.
