(статията е публикувана за пръв път в сп. Социологически проблеми, 2016, № 1-2, с. 146-166)

 

С нарастването на екологичните проблеми и най-вече с увеличаването на интензивността на неблагоприятните за човека климатични промени, все по-често се поставя въпросът за защита на природата от въздействията на хората. Това поставя и редица етически и юридически въпроси, включително такива с потенциала да променят субектната структура на съществуващото днес право.1 Предвид състоянието на природата, така предлаганите “структурни промени” в правото могат да бъдат разглеждани и като “крайни мерки”, които изисква “отчаяната ситуация”, в която се намираме.

 

1. Кратък преглед на фактите

След пробива през 2008 г., когато Еквадор стана първата държава, в чиято конституция се признават права в полза на природата2, и след приемането на 7 декември 2010 г. в Боливия на Закон за правата на Майката Земя (Law of Mother’s Earth Rights)3, който призна 7 основни права в полза на природата, сред които правото на живот, правото на разнообрази, правото на води и др., и в Европа беше поставен въпросът за правата на природата. Подготвен е проект4 за Директива за защита на правата на природата, който си поставя за цел да предложи нова правна рамка на европейските екологически законодателства. Предложена е система от материални и процесуални права на природата. Съгласно чл. 4, т. 1 от Проектодирективата природата, която включва, но не се ограничават до земята, екосистемите, природните съобщества, биологичните видове и атмосферния климат, притежава правосубектност. Проектодирективата признава основните права на природата, произтичащи отприсъщото й достойнство като източник на живот“. Посочено е, че защитата на оставащата част от природата може да бъде постигната само ако преминем от правна рамка, която да защитава природата постфактум (през различни административноправни механизми за обжалване на решения, касаещи природата), към проактивно законодателство, предоставящо й правосубектност (граждански права, които могат да се упражняват от име и в интерес на природата преди нейното увреждане). Откъслечната законова защита не е достатъчна – факт, който се доказва от състоянието на природата десетилетия след възприемането на действащото екологично законодателство.

Ако признаем приоритета на природата над икономиката: „В крайна сметка кое се е зародило първо – животът или икономиката?“ пита Мумпта Ито5, то тогава следва да дадем на природата най-голямата защита, която може да предложи правото – правата и правосубектността. Тази защита вече е дадена на икономиката чрез признаването на правосубектността на корпорациите – търговските дружества са носители на права и юридическия характер на техните „лица“ (те се обозначават като „юридически лица“, противопоставени на хората като „физически лица“) не буди каквито и да е било възражения срещу тяхната правосубектност6. Напълно възможно е природата и нейните компоненти също да получат „юридическо лице“ (правосубектност), което да позволи ефективна защитата на един интерес (интересът на живота), който ако не по-голям, то във всички случаи е равностоен на икономическия (интересът на икономиката).

В следващата част от изложението ще се опитам да направя концептуален анализ-съпоставка на възможните юридически подходи за защита на природата.

 

2. Партикуларистичен и холистичен модел – сравнение

Възможни са два юридически подхода при преследването на целта “защита на природата” – партикуларистичен и холистичен. За удобство на читателя съм предпочел представянето им във формата на таблица, в която характеристиките на двата модела могат да бъдат проследени паралелно (Таблица № 1).

 

Таблица № 1 Правни модели за правосубектност

 

Партикуларистичен подход

Холистичен подход

Природата е ресурс

(средство, капитал, задоволява на интереси)

Природата е партньор

(самоценност, агент, носител на интереси)

 

 

Правен статус на природата:

обект на правото (вещ)

Правен статус на природата:

субект на правото (юридическо лице)

 

 

Особености на този подход:

монизъм на правосубектността:

еманципира човека като ексклузивен субект (субектът е дефиниран през качеството си на ползвател на природата, най-интензивното право за което е правото на собственост);

Особености на този подход:

– плурализъм на правосубектността:

интегрира всички компоненти на природата в правосубектността (субектът е дефиниран през качеството си на част от цялото, което може да просъществува само като цяло);

приоритет на волята:

правният субект се самодефинира през способността си да формира и изразява воля. Волята е типично човешка характеристика, липсата на която при определена категория хора – малолетни и хора с умствени увреждания, води до разпад на понятието за правосубектността до две нови понятия: правоспособност и дееспособност. Правоспособността се явява сурогат (“спасителен пояс”) за правосубектността в случаите, когато хората не могат да изразяват и формират воля. Стремежът е към удържане на волята и интереса в единно носителство, което се представя като същност на правосубектността, а липсата му при останалите компоненти на природата ги дисквалифицира като носители на права. Приоритетът на волята обвързва в отношение на задължителна корелация правата и задълженията като неделими атрибути на субекта: след като имаш права, трябва да носиш и задължения7;

приоритет на интереса:

правните субекти се дефинират взаимно през общия интерес от съществуването си, което е възможно единствено като цяло, в рамките на самоподдържаща се система (web of life8). Интересът на хората е опазването на природа, част от която е и човекът, да бъде ефективно, а това изисква ако не равнопоставеност, то поне адекватно балансиране на интересите на отделните компоненти в системата. В тази концепция интересът е “освободен” от волята и не е нужно те да имат общ еманципиран носител (както това е при хората). Поради това интересът на един компонент на природата (биологичен вид, екосистема) може да бъде разпознат и зачетен от волята на друг неин компонент (човека). Тази разпознаваемост е част от взаимодействието в системата. Приоритетът на интереса освобождава правата от задълженията, като позволява предоставянето на права, без това задължително да е свързано и с възлагане на задължения и отговорности за субекта;

защита на природата чрез чужди права:

тъй като отделните компоненти на природата, с изключение на човека, са обекти на правото (най-често обекти на притежание), тяхната защита преминава през:

А) индивидуалния интерес на техния собственик (да удовлетвори собствените си потребности). Той определя дали и как да ги запази, съответно – да ги предпази от увреждане и разрушаване;

Б) общият интерес на хората (да оцелеят и да могат да живеят пълноценно). За да могат хората да съществуват, е необходимо опазване на природата като цяло, което налага: i) обособяването на някои “ключови” вещи в режим на публична собственост, управлявана в интерес на общността (тези вещи могат да се притежават единствено от държавата и общините) или като защитени местности и територии (тези вещи могат да бъдат както публична, така и частна собственост, но и в двата случая се характеризират с изключително рестриктивен режим на собствеността); ii) налагането на система от законови ограничения на частната собственост (забрани за определени действия по управление и разпореждане с вещта). Типични примери са забраната за изхвърляне на отпадъци на нерегламентирани за това места, както и забраната за жестоко и унизително отношение спрямо животните. Тези забрани ограничава правото на собственика да се разпорежда свободно с притежаваната от него вещ;

защита на природата чрез собствени права:

тъй като отделните компоненти на природата не могат да съществуват поотделно (а единствено в своето взаимодействие, в своята цялост9), тяхната защита изисква:

А) признаване (разпознаване) на правно значим интерес не само в полза на хората, но и в полза на онези, ключови компоненти на природата, които правят възможно нейното динамично съществуване, а това са: i) екосистемите като съвкупност от неорганични и биологични компоненти (гори, реки, планини, езера, океани10) и ii) биологичните видове като съвкупност от организми с еднакъв генотип (определен вид растения, животни). Предимство на този подход в сравнение с концепцията за правата на животните е, че правосубектността е “евакуирана” на по-високо ниво, което позволява умъртвяването на отделни екземпляри от съответния животински вид11 (разбира се – при наличието на определени основания и при спазването на определени изисквания), но предпазва от изтребление и изчезване вида като цяло12;

Б) балансиране на интересите на хората (като индивиди и като общности) и интересите на техните корпорации, от една страна, с интересите на природата (като отделни екосистеми и като цяло) и интересите на нейните нечовешки форми на проявление, от друга страна, чрез предоставянето в полза и на двете страни на най-мощното средство, с което разполага правото – правата;

допълваща концепция за правата на корпорациите:

освен хората (физически лица) като правни субекти се признават и създадените от тях социални образувания (юридически лица). Основната част от тези юридически лица са корпорациите, които преследват икономически цели (печалба), включително за сметка на природата. Природата е ресурс, с който може да се попълни приходната част от бюджета на корпорациите. Юридическите лица с нестопанска цел са второстепенни по своята значимост и възможности за въздействие правни субекти (от типа социални образувания), които могат да бъдат в частна или в обща полза. И в двата случая обаче става въпрос за човешка “полза”. При всички социални образования по дефиниция определящ е човешкия интерес. Този партикуларизъм, заложен в основата на правосубектността им, прави неефективни всички идеи за “зелена икономика” и “природозащитни организации”. Естеството на тази социални образувания по дефиниция е недостатъчно, за да могат чрез тях да се заявят и защитят адекватно интересите на природата. Поради това надделяват правата на корпорациите (търговците) дори и когато те са замаскирани зад определена “природозащитна” идеология;

допълваща концепция за правата на животните:

освен хората (физически лица) като правни субекти се признават: i) природата и нейните ключови системни компоненти (екосистеми и биологични видове), които бихме могли да обозначим като природни образувания (юридически лица); и ii) отделни животни, които предвид способността си да възприемат света и да адаптират поведението си спрямо него следва да бъдат признати за носители на различни обеми от права (физически лица). Ако хората са “човешки” физически лица (human persons), то въпросните животински видове се обозначават като “нечовешки” физически лица (nonhuman persons), т. е. те се дефинират като вид правни субекти през тяхната непринадлежност към човешкия вид. С нарастването на чувствителността на правото към разпознаваемостта на подобни “нечовешки” физически лица (например казусът с орангутана Сандра от края 201413) би могло да им бъдат дадени по-точни и положително характеризиращи ги наименования. За разлика от правосубектността при хората, която е хомогенна (почти еднаква за всички човеци) правосубектността при животните е хетерогенна по своето съдържание – може да предоставя различни обеми от възможности и права при различните индивиди;

 

 

Затруднения при този подход:

Затруднения при този подход:

– експоненциално нарастване на екологичните проблеми (постепенни промени и кризисни ситуации) поради невъзможност да се предложи контрамярка, противопоставяща се на заложената в основата на съществуването на корпорациите воля за реализирането на все по-голяма печалба. Неотчитането на системността на екологичните проблеми прави невъзможно противодействието срещу тях в рамките на една правна система. Правните системи се оказват твърде раздробени, за да осигурят защита на природата като единна система. Ареалът на правните системи е значително по-ограничен в сравнение с обхвата на природата като цяло. Поради това всички мерки за защита на природата със средствата на правните забрани могат да породят своето действие само в рамките на тези правни системи. Дори и да успеят да наложат ограничение на собствените си правни субекти, правните системи са безпомощни в съседните държави, където се прилага друг правен ред. Опитите за международно сътрудничество обаче лесно биват парирани от транснационалните корпоративни интереси, които преминават много по-лесно националните граници в сравнение с юридическите забрани, които винаги остават “локални” за съответните правни системи;

проблематизиране на преценката относно това кои са ключовите компоненти на природата: необходимо е изготвянето на самостоятелни процедури по дефиниране на природните образувания със статус на юридически лица. Правосубектността на природата може да бъде посочена общо, както е в конституцията на Еквадор (оказва се не толкова ефективно, тъй като липсват последващи актове, които да развият тази правосубектност в ефективно средство за защита на природата от посегателства), или да е резултат от вътрешноправни договорености и учредителен за съответния субект акт, от който възниква правосубектността на съответния природен компонент, както например е “договорена” и учредена като правен субект река Уангануи в Нова Зеландия (това става на два етапа: на първия етап се постига споразумение между местното население маори, известно като иви, и Короната на Нова Зеландия, за признаване на правосубектност на река Уангануи като цяло, т. е. като съвкупност от органични и неорганични компоненти; на втория етап се приемат правилата за установяване и изразяване на интересите на този нов правен субект, както и за начина на установяване и поддържане на отношенията му с останалите правни субекти);

нарастващо недоволство от незачитането на правата на животните, намиращо проявление чрез различни социални движения като вегетарианство, акции за защита на правата на животните, екологичен тероризъм и пр. Засилването на социално ангажираното вегетарианство и непрекъснатото изобретяване на различни социални практики срещу масовото отглеждане на животни като храна от от корпорациите, подсказват за наличието на дефицити в правната защита на животните като биологично близки до нас същества, с които споделяме сходна телесност14 и еволюционна съдба. Безкомпромисното деление между субекти и обекти и превръщането на възможните допирни точки между тях в граници без гранични зони, остава у човечеството усещането за двоен стандарт, за лицемерие, за позитивен юридически егоизъм, за партикуларизъм и късогледство;

проблематизиране на конкретните критерии за “нечовешка” правосубектност на конкретни животни: необходимо е изготвянето на система от критерии, въз основа на която да се прави преценка във всеки конкретен случай. Основен компонент на подобна преценка следва да бъдат когнитивните способности на конкретното животно, даващи му възможност в някаква (преценена като релевантна) степен да осъзнава случващото се с него и да изпитва болка при неблагоприятно за него въздействие. Самоосъзнаването и декларативната идентичност, както и способността за напълно контролирана воля не следва да бъдат определящи, още повече, че последните научни изследвания в областта на неврологията сериозно оспорват съществуването на тези способности дори и при човека;

 

3. Съчетаване на режимите на правосубектност и собственост

Едно от основните възражения срещу правосубектността на природата е свързано с възможността за съчетаване на режимите на правосубектност и собственост и страха за бъдещето на собствеността. Ще обърна специално внимание на този въпрос, той като върху разрешаването му в световен план вече е натрупан сериозен опит – при изготвянето на споразумението T?tohu Whakatupua (това е името на споразумението, с което се обозначава ангажимента на страните да зачитат уважението, което народът иви има към река Уангануи, разположена на Северния остров на Нова Зеландия15), подписано между Короната на Нова Зеландия и местния народ Уангануи Иви. Действията, насочени към изготвянето на това споразумение, са инициирани през 1994 г., за да бъде то подписано на 30 Август 2012 г. С това споразумение се признава съществуването на нов правен субект – Те Ава Тупуа (Te Awa Tupua). Те Ава Тупуа е “юридическото лице” на река Уангануи. “Те Ава Тупуа”, за разлика от “река Уангануи”, не е географско място, а име на правен субект, което изразява духовния аспект на реката и вътрешната взаимовръзка между нея и хората. С T?tohu Whakatupua се обособява фонд от десетки милиони долара и се назначават двама настойници, които да изразяват волята на Те Ава Тупуа. Тези настойници се наричат Те Поу Тупуа (Te Pou Tupua), като единият е посочен от Короната на Нова Зеландия, а другия – от народа уангануи иви. На 5 Август 2014 г. между същите страни е подписано второ споразумение – Pupuku Whakatupua, което съдържа правната рамка за функционирането на Те Ава Тупуа като пълноценен правен субект. Изготвят се и документи за установяване на взаимоотношения (relationship documents) между Те Ава Тупуа и други публичноправни субекти, включително такива на регионално ниво.

Действащият правен статус на Те Ава Тупуа показва, че оправомощаването (субективирането) на природата не означава непременно невъзможност за притежание. В T?tohu Whakatupua Те Ава Тупуа се определя като “интегриран живот” (integrated living). Тя е правен субект в своята цялост – “от планините до морето, включвайки притоците си, както и всички физически и метафизически елементи”. Това я прави най-дългия правен субект на света – дължината на река Уангануи е 290 км. Макар че като цяло Те Ава Тупуа не може да се притежава (тя е правен субект, а не вещ), отделни части от река Уангануи могат да бъдат обект на собственост. Така например основното корито на реката се държи от Короната на Нова Зеландия, макар и от името на Те Ава Тупуа. Частна собственост остават недвижимите имоти, на които е разделена земята около реката. Режимът на собственост върху отделните части на съществуващата около река Уангануи екосистема съжителства с правосубектността на цялостта на тази екосистема, обозначавана като Те Ава Тупуа. Правосубектността на Те Ава Тупуа дава възможност за комплексно регулиране на собствеността в, под и над река Уангануи. След признаването й за правен субект реката получава “свой собствен глас” (own voice), вместо само да се говори за нея (not talking about). Настойниците на Те Ава Тупуа могат “с пълно право” да защитават интересите на екосистемата, формирала се около реката, която маорите (народът иви) одухотворяват в собствените си племенни традиции (включително юридически), а Короната на Нова Зеландия признава за правен субект със споразумението T?tohu Whakatupua. Над отношенията по притежаване – между субектите-собственици (партикуларистичен модел) се надгражда един нов слой отношения с участието на един нов субект – природата (холистичен модел), който разполага със същите мощни юридически инструменти за въздействие, с каквито разполагат и собствениците: субективни права. Интегрирането на интересите на собствениците и интересите на системата е част от холистичния модел и е определяща гаранция за стабилността на така очертания двуслоен модел на правосубектност. Ако искаме този юридически модел да проработи, той следва да зачита интереса от собственост – интересът от собственост трябва да бъде съобразен със системността на света, в който живеем, без да бъде изцяло отхвърлен.

 

4. Упражняване на правата

Друг важен въпрос пред концепцията за правата на природата се отнася до начина на упражняването им. Както видяхме при Те Ава Тупуа упражняването на правата се осъществява от нейните настойници – Те Поу Тупуа. Когато обаче няма конкретен акт за учредяване на съответната екосистема като правен субект, а общо обявяване на правата на природата, както е например в Конституцията на Еквадор, интересът на съответния природен компонент ще може от негово име да се релевира от всяко друго физическо, юридическо лице или дори от самата държава, действаща чрез съответния си компетентен орган. Липсата на пряк личен интерес към настоящия момент е пречка за допускане на жалби срещу одобряване на устройствени планове – след като нямаш личен интерес, в качеството си на индивидуален правен субект (собственик на засегнат или съседен имот), ти не можеш да обжалваш планирано благоустройствено действие, което може да уврежда природата. Ако обаче природата е призната за правен субект, от чието име всеки би могъл да предприеме действия по защита на нейните интереси (както е посочено в чл. 71, ал. 2 от Конституцията на Еквадор и в чл. 5, т. 2 от Проектодирективата), то тогава всяко лице ще може да повдигне съдебен спор. Това делегиране на функцията по релевиране на интереса на природата към всички възможни правни субекти прави всеки един от последните в потенциален инициатор на действия по защита. Това по никакъв начин не означава, че съответното лице, поставило първо въпроса пред съответния компетентен орган, е ексклузивен представител на природата. Дали е налице нарушение на правата на природата и какви ще са действията по тяхното съобразяване се решава от съответния компетентен орган въз основа на конкретна преценка на фактите.

Друг възможен подход е този, възприет в Боливия – съществуването на Омбудсман на Майката Земя, който защитава и упражнява правата на природата, като я представлява във всички производства, крайният резултат от които би могъл да засегне природата.

 

5. Някои антропологични възражения и въпросът за теологията на правата

Признаването на права в полза на природата често се посочва като нова парадигма, която би променила правилата на играта. Ако става въпрос за игра на правата (или игра с правата), концепцията за правата на природата не би променила правилата на играта, а по-скоро би променила (обогатила, разнообразила) „играчите“ в играта. Тя би допуснала наред с хората (като физически лица) и корпорациите (като юридически лица) в играта на правата да участват и сравнително обособени системни компоненти на природата (то се посочват екосистемите, биологичните видове и др.). Разбира се, правата, което следва да се предоставят в полза на природата, ще се различават от тези, които днес признаваме в полза на физическите и юридическите лица. В този смисъл правосубектността, която се предоставя на природата и нейните компоненти не би могла да бъде същата като тази, притежавана от останалите правни субекти. Това се разкрива е от вече съществуващите в сравнителноправен план законодателни изброявания на правата на природата.16

Правата на природата“ не следва да се разглеждат като поредното поколение от права с различен, нетрадиционен носител (чужденци, жени, деца, хора с увреждания и пр.) в разразилата се в последните столетия супернова на правата, а те следва да бъдат разпознавани като инструмент за вътрешно балансиране на структурата на правото с оглед постигането на една фундаментална задача – опазването на природата в състояние, в което тя да е годна за обитаване от човечеството и изградената от него цивилизация.

Правата на природата са част от правото на хората. Те биха могли да бъдат единствено част от социалните правила между хората. Природата не се нуждае от права, предоставени й от хората, за да продължи своето съществуване. Тя ще оцелее и след хората, като е способна да се трансформира по различни начини, много от които най-вероятно са не само враждебни, но и напълно несъвместими със съществуването на човечеството. Природата не се нуждае от правата на хората, хората се нуждаят от правата на природата. И те се нуждаят от тях, за да разполагат с ефективни юридически инструменти, които да бъдат използвани за предотвратяване на евентуална екологична катастрофа, несъвместима с продължаването на човешката цивилизация. В този смисъл „правата на природата“ са „човешки“ права – права с човешки произход и същност, защото тяхното предназначение е да динамизират социалните отношенията между хората.17 Те постигат този ефект като конструират нови играчи (носители на права, правни субекти) в играта на правата, от името на които и в чийто интерес може да се търси изпълнението на определени задължения. Подходът „защита на природата“, който изисква от хората да се въздържат от действия, които увреждат природата, се допълва от концепцията за „правата на природата“, при която от останалите правни субекти се изисква те да полагат определена позитивна грижа за съхраняване на системността и балансираността, която природата е постигнала в самата себе си. Така принципът „не вреди на природата“ се съчетава със своеобразно изискване за постигане на „най-добрия интерес на природата“.

И именно тук трябва да се отговори на един изключително важен въпрос: действително ли при аргументирането на концепцията за правата на природата говорим за „вътрешно присъща стойност на природата“18 и за собствен „интерес на природата“19 или по-скоро става въпрос за оразличени с оглед оцеляването на човечеството системни форми на взаимодействия в природата, които са необходими, за да могат хората да продължат да живеят на планетата Земя20? Не заменяме ли циничния антропоцентризъм с предрешени, но оставащи по същността си (нека ги наречем) антропобежности – „бягства“ от поставянето на интересите на човека (на конкретния човек като индивид) като точка за центриране на правото, за да бъдат пресъздадени привидни самостоятелни в „своя интерес“ правни неосубекти (природата и нейните компоненти), които всъщност са носители на един по-абстрактен и рафиниран човешки интерес – интересите на човечеството (на всички хора като цяло). Тук може да бъде посочена и една от основните разлики между концепцията за правата на природата и идеята за правата на животните – ако правата на животните касаят всяко конкретно животно като индивид и по-този начин отчитат неговата индивидуална и в този смисъл „собствена“ стойност, то правата на природата, включително правата на всеки отделен животински вид, съобразяват необходимостта от съществуването на този вид с оглед един „интегриран“, общ за природа като цялостна система интерес, който в крайна сметка е конструиран от гледна точка на човека и обслужва неговото собствено оцеляване като биологичен вид. Обемите от права, предоставяни на животните като конкретни индивиди зависят от техните когнитивни способности, най-вече свързани със способността им да изпитват болка – независимо дали я осъзнават и могат да я декларират, определяща е нека я наречем „феномeнологичната“ вреда, болката като психофизическо преживяване. В този смисъл концепцията за правата на животните предполага плурализъм и в обемите на правосубектността. Тя се превръща в мяра за защита, а не в щампа за съблюдаване. Определящо не е равенството, а различието. Обемът на правосубектността на природата, обратно, е по-скоро монистичен, тъй като касае съществуването на един единствен максимално „обобщен“ субект, чиято правосубектност обаче следва съществено да се различава от тази на останалите правни субекти. Правата на природата като съдържание и обем следва да отговарят на специфичните цели на защита, включително и когато тези права се „раздават“ на отделни системни компоненти на природата. И в двата случая обаче правосубектностите са конструирани от хората и изпълняват функции за динамизиране на юридическия свят на хората.

В контекста на ползата за човека, преформулиран в икономическа терминология, природата е обявена за кредитор на човечеството, от който вземаме ресурси, но и на който следва да отвръщаме (да се отблагодаряваме) със защита (изискваща да не се вреди на природата) и с овластяване (изискваща да се дадат права на природата). Тази икономическа метафора, в която човечеството живее на кредит от природата, която в един момент ще бъде обявена в несъстоятелност и всички нейни длъжници-потребители (човешки и нечовешки) ще останат без източника на своя живот, разкрива залога в концепцията за правата на природата. Този залог е бъдещето на хората. В този смисъл „кредиторовата метафора“ има и втора версия, при която кредитът всъщност се взема от бъдещите поколения, които се лишават от своята „квота“ от природата – квота, която им се полага, тъй като тя е изчерпана преждевременно от техните предци.

Правата на животните и правата на природата биха могли да бъдат видяни и като своеобразно проникване в правото на митологически субекти от древни религиозни представи и вярвания на хората.21 Нещо, което се потвърждава от случаите, при които правата на природата са обосновани като юридическа концепция с активното участие на местното за съответната територия население и неговите общностни вярвания.22 От една страна, чрез правата на животните в света на правните субекти (който е изцяло „човешки“ свят, тъй като е разпознаваем само от хората) като носители на права се признават животните, а в един момент това би могло да стане дори и в полза на растенията. От друга страна, чрез правата на природата в света на правните субекти като носители на права навлизат божествата и духовете на местните народи, които живеят в конкретните човешки митологии и религиозни вярвания на местното население и често съвпадат със системни природни компоненти, които съвременната наука обозначава като екосистеми. Най-голямо е „съвпадението“, когато конкретен животински вид е обожествен, което превръща всеки един екземпляр от него в изключително ценен „божествен“ субект за местното население. Уважението към елфите в Исландия се счита за „израз на респекта на исландците към дивата природа“23. Страхът на хората „да не разрушат домовете на скрития народ на елфите“ е важен критерий за прокарване на редица пътища в Исландия24 – тяхната траектория се определя така, че да не засяга големите камъни (като например камъкът Ófeigskirkja25) и скални образования, в които живеят елфите: „Най-голямо е човешкото страхопочитание към елфическите църкви – масивни скални блокове, често обрасли с мъхове и растителност. Всичко това звучи като забавна приказка за туристи, докато човек не проумее, че тук всички, включително пътната администрация, се съобразяват с него. На отправеното журналистическо запитване за политиката в подобни случаи от исландската Агенция пътна администрация (ICERA) отговори: „Проблемите (с елфските камъни) се решават като строежът се прекратява, докато елфите не се пренесат на друго място”.“26 Елфозащитните кампании на „приятелите на лавата“27 се провеждат като вид природозащитни и дори правозащитни действия. Защитата на „скритите хора“ (hidden people, huldufólk) се свързва със защитата на природата. Тук моментът, в който идеята за правата на природата се обявява за форма на „правен анимализъм“ и „правен магизъм“ (Таблица № 2).

 

Таблица № 2 “Теология на правата”

 

 

Божества и духове

(религиозни „лица“)

 

 

Метафизични компоненти

 

 

защита на природата

(„не вреди на природата“)

 

ПРИРОДА

(екосистемите като системи от метафизични и органични компоненти)

 

права на природата

(„осигури интереса на природата“)

 

Органични компоненти

 

 

Животни и растения

(природни „лица“)

 

 

Днес, в един секуларен и арелигиозен свят, се оказва, че божествата могат да живеят като екосистеми.28 Доскорошните инфрасубекти (животните и други индивидуални биологични форми на съществуване на природата)29 и суперсубекти (божества, духове и други спиритуалистични и метафизически създания) се интегрират в кръга на правните субекти, за да могат да оцелеят. Нечовешкото навлиза в юридическите пространства като носител на права, защото юридизирането на човешките отношения не е оставило реално място за ефективното действие на други социални правила, включително етични, религиозни и обичайни. Ако искаме въпросните инфрасубекти и суперсубекти да продължат да бъдат агенти на определена динамика в отношенията между хората, то ние трябва да ги съхраним именно като правни субекти. Само тогава, въоръжени с юридически права, те ще могат да участват в игрите на хората, които стават все по-обсебени от правото, от юридическите правила. И тук пък е мястото, в което субектите функционират като пострелигиозни седименти в правото, а правата биват натоварвани с теологични функции.

Интересна демонстрация на този подход на превръщане на божественото в правен субект представлява едно дело, разгледано от лондонски съд по иск срещу Британския музей.30 Дело е било за връщане на бронзов индийски идол (обозначаван като Pathur Nataraja), взет от индийски храм (обозначаван като Vishwanathaswamy temple in Pathur), като ищец по този иск е бил самият индийски храм, в качеството му на сграда с определена божествена природа.31 Интеграцията на храма като правен субект се осъществява около свещен камък, наричан Sivalingam, който въпреки разрушаването на древния храм продължил да съществува на същото място като местен религиозен символ и основа на бъдещето възстановяване на храма. Макар и английското право да не разпознава като правни субекти отделни сгради, включително и такива със сакрални функции, то допуска по принцип възможността субекти, признати от чужди законодателства, да бъдат страни по съдебни дела. Това принципно допускане, приложимо до този момент спрямо юридическите лица, е било използвано като аргумент за крайния извод на съда, че индийският храм като сграда може да бъде страна в съдебното производство в Англия, след като този храм е съществувал като правен субект, признат от правото на друга държава. Нещо повече, храмът (Vishwanathaswamy temple in Pathur) не само е бил конституиран като страна в производството, но е и признат за собственик на намиращия се в Британския музей бронзов идол (Pathur Nataraja), който той има право да получи обратно при себе си в Индия. Макар и разгледан съвсем накратко, примерът посочва възможността признати в отделни държави правосубектности да проникнат и в правни системи, които по правило не ги разпознават като носители на права. Той показва и един особен генезис на правосубектността на индийските храмове – естеството им на религиозни пространства, обединени около свещен предмет (камъкът Sivalingam), натоварени с особено значение и символика. Интерес представлява, че съдът е признал за субект по чуждото индийско право, а следователно – и за страна в съдебно производство пред английския съд, не само религиозния храм (Vishwanathaswamy temple in Pathur, разглеждан в неговата цялост, най-вероятно като архитектурна и метафизична система), но и самия свещен камък (Sivalingam), който обединява отделните компоненти на храма и ги превръща в едно религиозно и сакрално цяло.

Макар и подобна „теология на правата32 да съдържа в себе си важно напомняне – за човешкия произход на „правата на природата“, тя реално не опровергава нито необходимостта, нито възможността от предоставяне на права в полза на природата и на отделни нейни компоненти. Това, което посочват подобно напомняне, е условността на понятието „интереси на природата“ и необходимостта от неговото конкретно конструиране като съдържание и като граници, което конструиране безспорно би било задача на хората. Подобна условност обаче се открива и в интересите на юридическите лица, и най-вече на корпорациите, където законът предпоставя съществуването на самостоятелен, „собствен“ за съответното юридическо лице икономически (търговски) и правен интерес, който безспорно е конструкция на хората, а не съществува реално като „интерес на корпорацията“.

Смисълът от признаването на права в полза на природата не е да се изследва и да се разкрие някакъв автономно съществуващ за самия себе си „интерес на природата“ (такъв интерес винаги би бил дело на човека), а да се създадат такива компоненти в правото, които да могат да ребалансират известни диспропорции, които водят до сериозно увреждане на природата не просто като ресурс, а като необходима жизнена среда на хората. В този смисъл според мен най-важната последица от признаването на природата за правен субект е включването й като възможен участник в различни процедури. Правата вървят с бързи и адекватни процедури, които могат да бъдат използвани за съхраняване на необходимото за оцеляването на човечеството екологично равновесие. Както корпорациите са възникнали с оглед съгласуването на различни икономически интереси, които са били абстрахирани от своите човешки носители до степен на нови, създадени от закона (т. е. в крайна сметка – пак от човека) правни субекти (юридическите лица), така и природата и нейните компоненти биха могли да бъдат признати за носители на юридически права с цел постигане на баланс между интереса от непрекъснатото увеличаване на благосъстоянието на всеки отделен човек33 и интереса от запазване на общия биологичен дом на човечеството като цяло.

Природата като носител на права би могла да се превърне във фактор за динамизиране по един специфичен начин на редица социални отношения, по които тя би била страна, и именно потенциалът на това динамизиране е в основата на мислимостта на концепцията за правата на природата. Във всички случаи става въпрос за динамизиране, направено от човека за човека, като риториката, касаеща „интереса на природата“ е човешка конструкция с инструментална стойност (както това е така с „интереса на юридическите лица“). Тази стойност обаче не трябва да бъде подценявана, тъй като тя предоставя съвсем различни юридически възможности в сравнение с тези, съдържащи се в екологичното законодателство, осигуряващо защитата на природата единствено като обект на правото, пък било то и един от най-ценните обекти на правото.34

 

6. Пълният кръг от правни субекти

Ако систематизираме вече казаното, бихме могли да очертаем един “пълен кръг от правни субекти”, в който се включват две големи категории лица: физически лица (persons) и юридически лица (legal entities). Физическите лица могат да бъдат обособени в две групи: хора (human persons) и други физически лица (nonhuman persons). Юридическите лица също могат да бъдат обособени в две групи: социални образувания (social entities), най-типичните от които са корпорациите, и природни образувания (natural entities), най-типичните от които са екосистемите. Така очертаните категории и групи притежават симетричност: от едната страна са животните като “нечовешки” физически лица и природните образувания като юридически лица, а от другата страна – хората като “човешки” физически лица и техните социални образувания като юридически лица. Тази симетричност при очертаването на възможните правосубектности създава предпоставки за балансираност на структурно ниво – още на нивото на структурата на правото съществуват сравними механизми за балансиране на интересите на хората с тези на животните и на корпорациите с тези на екосистемите. Ако се обърнем към българското право, ще открием, че половината част от тази възможна балансирана и симетрична структура въобще отсъства: за правни субекти са признати единствено хората (като физически лица) и техните социални образувания (като юридически лица). В това може да бъде открита най-сериозната причина, поради която възприетата правна рамка на правосубектността не е в състояние ефективно да защити природата. Ако действително заставаме зад целта по опазване и съхраняване на природата, следва да търсим структурна промяна в правото, а не палиативни разрешения “на парче”. Именно такава структурна промяна предлага моделът за пълния кръг на правосубектността (Таблица № 3).

 

Таблица № 3 “Пълен кръг на правосубектността”

 

 

Persons

(физически лица)

 

 

nonhuman

human

 

natural entities

(природни образувания)

 

social entities

(социални образувания)

 

ecosystems

corporations

 

 

Legal entities

(юридически лица)

 

 

Балансът между интересите на хората и техните социални образования (насочени към използване и потребление на природните ресурси) и интересите на природата и нейните образувания (насочен към запазване и съхраняване на природните ресурси) би могъл да се постигне чрез “паралелно въоръжаване” на двата интереса със сравнително аналогични юридически снаражения: субективни права (Таблица № 4). Когато природата получи статус на носител на права, тя се превръща в страна. Може да се говори от нейно име. Възраженията, свързани с възможността да се злоупотреби с една подобна идеологизация на природата, срещат отговор в посочването на същата възможност при социалните образувания, на които правото е признало качеството на юридически лица. Дружествата са в много по-голяма степен personae ficta отколкото една екосистема. Екосистемата е жива система от намираща се в непрекъснато взаимодействие компоненти. Тя съществува реално (материално), за разлика от една фондация например, и в много по-голяма степен би могла да бъде обвързана с претенция за правосубектност.

 

Таблица № 4 “Права – баланс на интереси”

 

 

Persons

(физически лица)

 

права на животните

nonhuman

human

права на хората

 

Б А Л А Н С

 

права на природата

ecosystems

corporations

права на корпорациите

 

Legal entities

(юридически лица)

 

 

 

Направените по-горе опити за систематизиране на носителите на правосубектност и за локализиране на възможните пространства за правата на природата в структурата на правото поставят редица въпроси и най-вероятно предизвикват немалко възражения. Правата на човека, обаче, поне докато човекът е биологично същество, остават мислими единствено в рамката на природата и нейните компоненти. Нарастващият брой на хората и увеличаващата се консумация на ресурсите ще са факторите, които ще определят мястото на правата на природата в теоретичните хоризонти на правото.

 

Бележки под линия:

1 За прехода от естествени („природни“) права (natural rigths) към права на природата (rigths of nature) вж. подробно Nash, R. The Rigths of Nature. Ahistory of Enviromental Ethics. London, 1989, p. 13-32. В настоящото изложение акцентът е върху конкретни действащи законодателни разрешения, признаващи права в полза на природата или на отделни нейни компоненти.

2 В чл. 10, изр. 2 от Конституцията на Еквадор от 2008 г. бе обявено, че природата е субект на правата, предоставени й от конституцията и законите. Текстът на конституцията на Еквадор е достъпен в интернет на английски език на следния адрес. Все още обаче действителното прилагане на правата на природата продължава да бъде предмет на дискусия в Еквадор. Вж. Arias, M. Conversation With Natalia Greene About The Rights Of Nature In Ecuador (9 март 2015), достъпна на следния адрес.

3 Вж. Flores, T. Bolivia's Law of Mother Earth's Rights (20 декември 2010), достъпна на следния адрес. Пълният текст на закона е достъпен на следния адрес.

4 Вж. тук.

5 Вж. Ito, M. Being Nature – extending civil rights to the natural world, достъпна (24 април 2014) на следния адрес.

6 Този аргумент е използван и в особеното мнение на съдия Уилям О. Дъглас по делото Sierra Club v. Morton, (1972), № 70-34, Argued: November 17, 1971, Decided: April 19, 1972 (достъпно на следния адрес), където се обсъжда възможността отделни компоненти на природата да бъдат страна в съдебен процес: "Възможността за участие в съдебен процес следва да бъде предоставена в полза на "долини, алпийски ливади, реки, езера, устия на реки, плажове, хребети, горички от дървета, мочурливи места или дори на въздуха, който може да бъде жертва на унищожителния натиск на съвременни технологии и на съвременния начин на живот. Реката, например, е живият символ на целия живот, тя подкрепя или подхранва – рибата, водните насекоми, водните дроздове, видрате, животните, които се хранят с риба, елените, лосовете, мечките, както и всички други животни, включително хора, които са зависими от реката или които я ползват. Реката като ищец говори за екологична единица на живот, който е част от нея. Човекът, които имат осмислено отношение към водата на реката – независимо дали това е рибар, кануист, зоолог или дървосекач, трябва да е в състояние да говори за ценностите, които реката представлява и които са застрашени от унищожение." По-подробно за делото вж. Schrepfer, S. Establishing Administrative ‘Standing’: The Sierra Club and the Forest Service, 1897-1956. – The Pacific Historical Review, 1989, № 1, р. 55–81.

7 За този аргумент вж. например Feinberg, J. The Rights of Animals and Future Generation Expanded version of the paper of the same title that appears in William Blackstone (ed.), Philosophy and Environmental Crisis. Athens, Georgia: University of Georgia Press, 197, достъпна на следния адрес.

8 Понятието се използва за растенията, които по правило функционират заедно – като „живот-в-мрежа“, която има свой собствена цялостност и стойност, различни от тези на отделните растения. Вж. Thomson, J. The system of animate nature. Volume I. London, 1920, p. 58-59, както и Capra, F. The Web of Life: A New Scientific Understanding of Living Systems. New York, 1997, p. 7.

9 Човекът и останалите компоненти на земята образуват „биотичен отбор“ (biotic team) – вж. Leopold, A. A Biotic View of Land. – Journal of Forestry, 1939, № 37, р. 727-730, както и Flader, S. Thinking Like a Mountain: Aldo Leopold and the Evolution of an Ecological Attitude toward Deer, Wolves, and Forests. Wisconsin, 1994, Kindle edition.

10 Вж. Stone, C. Should trees have standing? Law, morality, and the environment. Oxford, 2010, р. 3. Авторът изрично посочва, че този процес на “разширяване” на правните субекти винаги е предизвиквал една и съща първоначална реакция – насмешка, но впоследствие е водел до утвърждаване на следваща категория от лица, включвани в “носителите” на права. Струва ми се, че концепцията за правата на природата има различно основание, което я прави различна от наблюдавания до този момент процес на разширяване на субектите (военнопленници, чужденци, жени, деца, възрастни хора, човешки ембриони и пр.). Нейното основание е свързано с опит за системност при регулирането на живота на планетата Земя, само при запазването на който можем да говорим смислено за права. Поради това правата на природата са инструмент за балансиране на структурата на правото, а не пореден етап от разширяването на правосубектността.

11 За практическата неудържимост на концепцията за правата на животните, когато права се предоставят на всички живи същества, вж. Patrouch, J. Legal Rights for Germs? – Analog/Astounding Science Fiction, 1977, № 97, p. 167-169.

12 За т. нар. „права за дивата природа“ (wildlife rights) вж. Favre, D. Wildlife Rights: The Ever-Widening Circle. – Environmental Law, 1978-1979, № 9, р. 242, достъпна на следния адрес. Отношението на хората към животните може да бъде видяно и през перспективата на тяхното общо „съучастие“ в различни системни компоненти на природата. Това създава както взаимни зависимости, така и необходимост от взаимно зачитане.

13 Вж. Ставру, Ст. Сандра-орангутанът и един макак, който не успя да стане автор. – В: Професионален правен сайт „Предизвикай правото!“, публикувана на 5 февруари 2015 г. и достъпна на следния адрес.

14 Вж. също Fox, M. Man and Nature: Biological Perspective. – In: Morris, R., M. Fox (eds) On Yje Fifth Day: Animal Rights and Human Ethics. Washington D. C., 1978q p. 118.

15 Друга река, за която съществува инициатива да бъде призната за субект на права, е река Ганг в Индия. Вж. тук.

16 Така например, в Конституцията на Еквадор са признати следните права в полза на природата: право на зачитане на нейното съществуване и на способността й да се самоподдържа, да възстановява сама своите жизнени цикли, структура, функции и еволюционни процеси (чл. 71, ал. 1 от Конституцията на Еквадор); право да бъде възстановена от хората (когато не може да се възстанови сама), което право съществува отделно от задължението на държавата, физическите и юридическите лица да обезщетят хората или общностите, които зависят от засегнатите природни системи (чл. 72, ал. 1 от Конституцията на Еквадор). В Закона за правата на Майката Земя на Боливия са посочени следните права на природата: – право на живот (right to life): право да запази целостта на живите системи и естествени процеси, които ги поддържат, както и възможностите и условията за регенерация; право на разнообразие (right to the diversity of life): право на запазване на диференциация и разнообразие от съществата, които съставляват Майката Земя, без да са генетично променени или модифицирани по изкуствен начин, така че тяхното съществуване, функциониране и бъдещ потенциал са застрашени, както и: право на води (right to water), право на чист въздух (right to clean air), право на равновесие (right to equilibrium), право на възстановяване (right to restoration), право на живот без замърсяване (right to pollution-free living).

17 В този смисъл се посочва, че екологичните проблеми могат да бъдат разрешение като се предоставят права не на природата, а на хората, включително нови права на хората, с които те могат да защитават природата. Вж. Elder, P. Legal Rights for Nature: The Wrong Answer to the Right(s) Question. – Osgood Hall Law Journal, 1984, № 22, р. 291, достъпна на следния адрес, както и Lehman, S. Do Wildernesses Have Rights? – Environmental Ethics, 1981, № 3, р. 135-137, частично достъпна на следния адрес. Всъщност правата на природата (подобно на правата на корпорациите) следва да се разглеждат като юридически перформатив на човешките права, водещ до тяхното отделяне от човека и съществуване им като атрибут на една юридическа конструкция (фикция) за правосубектност, обозначавана като „юридическо лице“. Всички юридически лица всъщност еманципират определени права от хората, като им дават собствено основание (субект) и съществуване (режим). За отделянето на правата и тяхното еманципиране от човека – абстрахирането на субекта („човека“) на „правата на човека“, макар и в друг контекст вж. също Рансиер, Ж. Кой е субектът на правата на човека? – В: Медаров, Г. (съст.) Критически погледи към човешките права. С., 2014, с. 252.

18 Вж. например Nash, R. Wilderness and the American Mind. Yale, 2001, р. viii, където се говори за „вътрешна стойност на пустошта“ (intrinsic value of wilderness), както и Tribe, L. Ways Not to Think About Plastic Trees: New Foundations for Environmental Law. – The Yale Law Journal, 1974, № 7, р. 1315-1348, достъпна под заглавието „Ways Not to Think About Plastic Trees“, p. 62, 84, 86, на следния адрес. Вж също Bonifazi, C. A Theology of Things: A Study of Man in His Physical Environment. Philadelphia, 1967, p. 24, където се обосновава специфична „духовна същност“ и дори интимност (inwardness), заложена във всеки предмет. На тази тема е посветена и друга книга на същия автор – Bonifazi, C. The Soul of the World: An Account of the Inwardness of Things. Lanham, 1978.

19 В този смисъл дори се обосновава т. нар. право на Земята (Earth Law) – вж. Earth Jurisprudence – Earth Law, достъпна на следния адрес, както и Thomas, B. The Great Work: Our Way into the Future. New York, 1999.

20 В този смисъл се говори и за „освобождаване“ на Земята. Вж. Cohen, M. Prejudice against Nature: A Guidebook for the Liberation of Self and Planet. Maine, 1983.

21 Вж. също Wood, J. Modern pantheism as an Approach to Environmental Ethics. – Environmental Ethics, 1985, № 7 (2), р. 151-163.

22 Именно религиозните вярвания за природата като притежавана, обладавана и одухотворявана от божествата, са обосновавали идеята за стопанисването (stewardship) на природните ресурси от човека – той ползва природата „на заем“ и „с грижа“, тъй като тя не е негово притежание. Вж. Dubos, R. So Human an Animal: How We Are Shaped By Surroundings and Events. New Work, 1968, p. 7, както и Dubos, R. A God Within. New York, 1972, p.153-174. Процесът на обгрижване на природата се обозначава и като ухажване (wooing)– вж. Dubos, R. The Wooing of Earth. New York, 1980.

23 Вж. Хаджийска, Л. Долу ръцете от елфите, публикувана на 13 февруари 2015 г. на следния адрес.

24 Вж. Gottlieb, J. Iceland's hidden elves delay road projects, публикувана на 22 декември 2013 г. на следния адрес, както и Benjamin, G. It Was My Way, And The Highway. Gálgahraun lava field and the new Álftanesvegur road, пуликувана на 20 август 2014 г. на следния адрес.

25 Вж. Wainwright, O. In Iceland, ‘respect the elves – or else’. – The Guardian, публикувано на 25 март 2015 г. и достъпно на следния адрес.

26 Вж. Хаджийска, Л. Долу ръцете от елфите, публикувана на 13 февруари 2015 г. на следния адрес.

27 Наричани по най-различни начини, включитено „осебени от елфите псевдоеколози“ (elf obsessed pseudo-environmentalists) – вж. John, A. Iceland's 'Elf Lobby' Isn't Real, According to Icelanders, публикувано на 23 декември 2013 г. на следния адрес.

28 За ролята на религията като задържащ фактор срещу експлоатацията на природата вж. например Schwartz, J. The rights of nature and the death of God. – National Affairs, 1989, № 97, р. 12, достъпна на следния адрес. Правата на природата са начин за признаване на „секуларна тренсцедентност“, която би могла да замести Бога като фактор за ограничаване на човешката употреба на природата. В този смисъл правата „освещават“ (sanctificate) природата.

29 Използва се и термина „права на субчовешкия свят“ – вж. Hartshorne, C. The Rights of the Subhuman World. – Environmental Ethics, 1979, № 1, р. 49-60. Отново екцентът е върху вътрешната (собствената) стойност на нечовешките компоненти на природата.

30 Вж. подробно Bumper Development Corp., Ltd. v. Commissioner of Police of the Metropolis and Others (Union of India and Others, Claimants) England, Court of Appeal, Civil Division, 1991, достъпна на следния адрес.

31 Вж. също Bhisham Pal, H. The Plunder of Arts. New Delhi, Abhinav Publications, 1992, р. 170.

32 За т. нар. екотеология (ecotheology) вж. Nash, R. The Rigths of Nature. Ahistory of Enviromental Ethics. London, 1989, p. 88, 110 както и цялата книга Skolimowski, H. Eco-Theology: Towards a Religion for Our Timens. Madras, 1985. Вж. също книгите Hart, J. The Spirit of the Earth: A Theology of the Land. New York, 1984, както и McDonagh, S. To Care for the Earth: A Call for a New Theology. Santa Fe, New Mexico, 1987.

33 Което винаги се посочва като основна причина за екологичните проблеми. Вж. например Cobb, J. Is it Too Late?: A Theology of Ecology. Denton, 1995 р. 5.

34 Друг възможен подход за справяне с промените в природата е търсенето на технологични субституции на природните обекти – създаване на изкуствена среда („програмиран рай“) от синтетична фауна и флора (дървета, трева), които да заместят изгубената природа. Вж. Krieger, M. What's Wrong with Plastic Trees? Rationales for preserving rare natural environments involve economic, societal, and political factors. – Science, 2 February 1973, Vol. 179, № 4072, p. 446-455, както и Tribe, L. Ways Not to Think About Plastic Trees: New Foundations for Environmental Law. – The Yale Law Journal, 1974, № 7, р. 1315-1348, достъпна под заглавието „Ways Not to Think About Plastic Trees“ на следния адрес.


ОТГОВОРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here