Този текст е продължение на размишленията ми относно моралната позволеност на достъпа до чуждо човешко тяло в полето на сексуалните отношения или на използването му като ресурс при трансплантации за нуждите на здравеопазването.1 Тук ще стане дума за употребата на предполагаемата ми воля, т.е. за действие от мое име и за моя сметка в условия на невъзможност аз самият да си служа със собствената си воля, в частност – и за случите на терминиращи живота ми решения. Това обяснява използването за заглавие на текст от Псалтира (30:16), за каквото иначе би могла да послужи и една от най-иносказателните песни на Боб Дилън – I’m not there.2
Съвременната медицина и здравеопазването в развитите страни са в състояние да съхраняват живота в ситуации, които преди десетилетия са изглеждали немислими. Благодарение най-вече на техниката, жизнените процеси могат да се поддържат все повече и повече, а пациентите се разделят с живота след множество спасителни мерки и грижи. Това определено отлага смъртта, но и удължава умирането. Което неминуемо се отразява и на усета и на разбирането ни на променената ситуация. Още на повърхността редица статистики ни затрупват с данни, например, че в САЩ повече от 30000 души пребивават в състояние на кома или водят изцяло вегетативен живот, около 1,5 милионна са неразривно свързани с кабели и маркучи за животоподдържащи машини. 80% от населението умира в болнични или стационарни заведения, но 65 % от него прекарва някаква фаза, в която не може да се разпорежда с волята си.3
От една утилитаристка гледна точка подобно инвестиране на сили и средства не изглежда безспорно щом застане на везната, а на другата страна се сложат теми като страданието на засегнатите и себестойността на операциите, или пък самият смисъл и цел на продължаването на живота „на всяка цена”. Предлагат се други статистики, които да префокусират изходните: колко хора – заради комплексни медицински грижи – губят работата си, за да гледат пациент в семейни условия, колко изхарчват спестяванията си „до шушка”, колко се лишават от всякакви възможности за доход. Накрая сравнението се гарнира с анкетни извадки, в които мнозинството предпочита „нещо друго”, а не мощта на медицината като такава; утилитаристите остават верни на принципа, открит още от Аристотел, че човек се стреми не просто да живее, а да живее добре.
Техните нагласи, макар и на различни основания, се споделят и от застъпниците на морали теории, в чийто център са правата и самоопределянето. За тях към основните права спада и отказът от даден вид терапия или лечение, дори от лечение изобщо. В тази връзка те не просто зачитат позицията на групи с по-необичайни възгледи, каквито са например йеховистите, а принципно защитават възможността на избор на всеки един. И тъкмо тази позиция на отказ, на възпиране или на забрана на определено действие, трябва строго да се отличи и да не се смесва със случите на изискване, на асистирано самоубийство или на убийство по милост. В повечето страни, особено в зачитащите правата, тази морално оправдана възможност съществува и в юридическа форма. Там хартите на правата на пациента са не само регламентирани, но и част от действащата практика на болничните заведения; „информираното съгласие” (дори у нас по силата на Закон за здравето и най-вече промените от 2009 г.) е станало рутинна част от всекидневието на всеки, оказал се в ролята на пациент, и включва също така възможността за отказ от „предложената медицинска помощ или продължаването на започнатата медицинска дейност” (чл. 90). Подобна негативна воля може да бъде скършена единствено по силата на специален закон, например, за справянето с някаква неизвестна зараза, на която пациентът е носител.
До тук проблемите изглеждат овладени, нещо повече – решенията им се вписват в моделите на най-добрите традиции на модерността и на установяването на режим на политики на правата през ХХ в. Ала не съвсем. Новите трудности изпъкват особено ярко в случите, когато става дума за хора, изпаднали в състояние на невъзможност да използват или да управляват волята си. Тогава инструментът на „информираното съгласие” чисто и просто не може да влезе в употреба. И след като пряко засегнатият – пациентът – не може да участва като инстанция на решението, някой трябва да замести волята му. Но кой? Някак естествено е, това да са експертите – лекарите, или при определени условия – съдилищата, които преценяват обективния характер на обстоятелствата и действат в интерес на потърпевшия. Принципното предимство на този модел е безпристрастността и компетентността; за разлика от близките, лекарите и съдиите знаят повече и могат да преценят по-безпристрастно ситуацията. Не е задължително да си последовател на Мишел Фуко, за да видиш, че този път на експертно решаване на проблемите води (или може да доведе) до инструментализация с нежелани последици. Защото дори когато лекарят предлага мерки, които са не само технически ефективни, но и могат да облагодетелстват пациента, той – пациентът – трябва да има право на съгласие: да ги приеме или не. С други думи: грижата или самоопределянето трябва да ни ръководи? Voluntas или Salus aegroti suprema lex?4
Затова, особено от края на 60-те години на ХХ в., започва да се търси алтернатива, с която волята на пациента да се зачита и в условия на нейната актуална липса. През 1969 г. един американски юрист – Луис Катнър, спомогнал 5 години по-рано да се основе първата международна организация за защита на правата – Амнести интернешънъл, публикува ключова статия5 с обоснованото предложение да се има предвид волята на пациента и като „завещание приживе”, т.е. тя – при положение, че е била изразена предварително и в подходяща форма – да има сила и отвъд момента на невъзможност за управлението й, но преди да е угаснала заедно с живота. С годините предложеният от Катнър израз – living will – се настанява трайно в научната, нормиращата и всекидневната реч на американците. Намира възможност за присаждане и на немска почва под формата на Patiententestament. И в двата случая с него се има предвид парадоксалната форма на прижизнено или премортално завещание, такова, което, за разлика от обичайния случай, влиза в сила не със смъртта, а със загубата на дееспособност. От своя страна, упоменаването на пациентския статус тук подсказва също, че моралният субект е загубил някакви свойства и способности, присъщи му като агент, разбира се, без с това да е престанал да е релевантен в морално отношение.6
Естествено, това предложение съвсем не е прието еднозначно; този път не само традиционно, от гледната точка на лекарите, но и от лагера на юристите. За тях правото открай време е предвидило надеждни инструменти – института на настойничество и попечителство – с чиято помощ се вземат решения в полза и от името на лица, попаднали под запрещение, при това в много измерения на живота, при много форми на нуждата от полагане на грижа. Защо тук – в полето на една конкретна област като здравеопазването и то в тесните граници на едно трансформационно състояние от живот с воля към живот без воля – да се насилва институционализирането на предопределящи решения с парадоксално съдържание и с неизвестни последици? Ако лекарите приемат с неохота отнемането на компетенции, юристите са склонни да извадят от джоба „бръснача на Окам” и да не усложняват нещата. Затова пък застъпниците на възможността (а от тук и на задължителността) изразената волята да се зачита и по отношение на онези, изпаднали в състояние на „морални пациенти”, възразяват на експертите, че противната позиция е тази на патарнализма, напомнят им, че дори попечителството и настойничеството са по своята същност изграждане на „квази-семейни” отношения, в които едната страна се смята за „непълнолетна”. А в една не толкова наукообразна форма просто ги провокират с рефрена от една хъшлашка песен: „мене ме нема в целата схема”!7 Осъзнаването, че институтът на настойничеството и попечителството няма нищо общо с принципа на самоопределянето, поражда и нуждата от реформи в здравната политика.
И така, как можем и как трябва да регулираме тази специфична форма на психично отсъствие?
I. Моментна снимка на историята
Статията и терминологията на Катнър са все пак теория, практиката е друго нещо. В нея институционализирането на прижизненото завещание се оказва дълъг и труден процес. И все пак в началото на 90-те години на ХХ в. то е факт от законовата регулация във всички федерални области на САЩ. През 2009 г. президентското семейство Обама публично обяви, че e изразило волята си по този въпрос. От същата година, след 6 години дебати в Бундестага, това е регламентирано и от Гражданския законник на Германия (§§1901а, 1901b, 1904); там то се настанява и с друга формулировка – „пациентско разпореждане” (Patientenverf?gung), приета като по-удачна заради избягване на смесването й със завещанието.8 С нея едно дееспособно лице може предварително да изрази волята си и тя да бъде зачетена във връзка със здравословното му състояние в случай, че по време на необходимото предприемане на животоспасяващите поддържащи мерки то не е в състояние само да взема решения. В европейски контекст решения, подобни на германското, са следствие и в съзвучие с „Конвенцията от Овиедо”, приета от Съвета на Европа още през 1997 г.9 Разбира се, в началото на 2012 г. в повечето от държавите на Стария континент са налице закони с обвързваща регламентация, в други тя е само препоръчителна, в немалка част обаче законодателните мерки са във фаза намерения; в това число и в България.
Навсякъде в хода на дебатите – дали и доколко да се позволи предварително лично решение относно полагането на здравни грижи в кризисна ситуация – американският „опит” се изследва специално и в детайл, тъй като там решенията са взети не само в хода на законодателството, но и в следствие на прецедентни съдебни решения. През 1976 г. една девойка на 21 години от Ню Джърси (Karen Ann Quinlan) след злоупотреба с храна и напитки се събудила във вегетативно състояние. Съдът постановява, че в този и подобни случаи някой друг – от близките или лекар – може да вземе решение както за продължаване, така и за ограничаване или за спиране на лечението, дори ако от това ще последва смърт. Огромното значение от стъпката, предприета от съда, е отказът той сам – т.е. властта – да арбитрира или да се разпорежда в подобни случаи; вторият, не по-маловажен момент е дефинирането на представителна роля, делегирането на право за вземане на решение от чуждо име и в чужда полза – proxy. През 1983 г. друга девойка, на 25 години (Nancy Beth Cruzan), шофирайки рисковано катастрофира и, понеже колата била стара и без колани, продължила да лети докато се озовала в крайпътната канавка с лице в калта; спасена е, но липсата на кислород в продължение на 13 минути е увредила безвъзвратно мозъка й, тя не се събужда и остава в кома, на изкуствено хранене и дишане. Този път окончателно решение взема Върховният съд на САЩ през 1990-та, т.е. 7 години след инцидента. В случая от решаващо значение се оказва констатацията, че пациентката не би желала да остане в такова състояние (за което лекарите смятат, че може да продължи и 30 години) и поддържащата система е изключена. Именно това разрешаване на проблема полага началото на позоваването на обвързващата мощ на едно (дори предполагаемо) прижизнено завещание. Съдът на практика дава разширително тълкувание на конституционното право на лична неприкосновеност (privacy). Третата ключова фигура е от Флорида, на 25 години (Teresa Marie Schiavo). През 1990 г., след усилено прилагане на „течни” диети и предизвикана булемия, тя получава сърдечен пристъп в домашни условия и в следствие загубата на кислород изпада във вегетативно състояние; и така за 15 години, от мандата на Буш Старши до мандата на Буш Младши. Проблемът е, че тя е семейна и между съпруга и родителите й – т.е. нейните близки и обичайни представители – възниква конфликт в продължение на 7 години дали уредите, които я поддържат жива, да се изключат или не. Освен това появата на нова партньорка в живота на съпруга й поражда съмнения, че той е движен от „нечисти” мотиви. Съдебните прения преминават на всякакво ниво от правораздавателната система, въвличат в участие демонстранти от лагери, защитаващо противоположни ценностни принципи, ангажират Конгреса и Президента и така бележат паметни моменти от развитието на казуса. При това обаче четири пъти Върховният съд на САЩ отказва да разгледа случая, позовавайки се на вече споменатото решение от 1976 г., че подобни спорове са работа на семейството и че съдебната система трябва да се въздържа от намеса, както и другите власти да не суфлират на съдебната. В крайна сметка, през 2005 г. позицията на съпруга на „Тери” се налага, пациентката е разкачена от системата и умира 13 дни след това.
Трите случая са „образцови”, тъй като всеки един изтъква самостоятелен проблем: нуждата от „граждански”, а не административен посредник, съобразяването с предварителната воля на пациента, дори когато такава не е експлицитно изразена, предимството на състоянието на личността пред съдбата на материалните й интереси или ценностите на нейните близки, т.е. че автономията е по-важна от оцеляването. Същевременно в тях обаче изпъква и нещо общо, а именно: че нещата биха били много по-лесни, ако съществуваше ясно изразена предварителна воля. Затова от самото начало на ХХI в. политиката, потикваща към подобно волеизявление, се засилва в много от развитите държави. Масово и донякъде патетично, затова пък стимулиращо, се оказа решението на мнозинството американски войници, изпратени в горещи битки след края на Студената война.
II. Сигурността на отъпканите юридически пътеки
Не бива да се пропусне, че в изложението до тук изпъкват два проблема – на антиципираното самостоятелно решение и на продължаващото лично упълномощаване – които, както ще видим, не бива да се смесват. Но ако една правна система изобщо не предвижда възможност за зачитане на воля, изпаднала в неспособност, за нея разделянето на проблемите е без значение. И в двата случая тя има един и същ отговор – определя представителство.
Въпросът със сурогатните решения не е нова тема в правото. За целта то отдавна е предвидило подходящи и работещи инструменти. За един от тях – настойничеството и попечителството – вече стана дума. От обзора до тук става ясно обаче, че с помощта на този институт върху недееспособното лице се спуска опека, която се постановява по строго административен път и почти изцяло (тъй като законът не забранява, т.е. позволява предварително посочване на възможен настойник или попечител – ЗЗ Закон за здравето 162 (2)) без да се пита, без да се интересува от волята на потърпевшия. Не е ли по-добре това да бъде стъпка „за накрая” – ultima ratio, или пък възможност от типа second best? Затова биха могли да се възложат надежди на друг правен институт – на доброволното представителство, на упълномощаването.10 Там имаме изпълнител, а не придружител. Това е мощен инструмент, с дълга история и с богата практика. В него свободата на волята изживява някои от звездните си моменти. Нещо повече, той отдавна се прилага в сферата на полагането на грижи, в това число и свързани със здравеопазването; та нали всеки пациент, запазил юридическата си дееспособност, по нищо не се отличава от останалите естествени правни лица. Проблемът е какво да правим с пациенти, загубили дееспособност? Какво се случва, ако проектираме (или разширим) въпроса със сурогатните решения, следвайки силата на една изразена някога, но вече неуправляема воля? И тук книгата на Кристиян Таков (гл.1.5.3.) може да ни помогне, защото изброява и анализира изчерпателно границите, които упълномощаването не може (или не бива) да прекрачи, какви права не може да се делегират. Така например, това е недопустимо при сключване на брак; в най-добрият случай би останало форма на сватосване или акция на агенция за запознанства. Гласуване от чуждо име не е позволено и в изборните кампании. Също толкова малко е възможно в сферата на трудовите отношения, един работник или служител да упълномощи друг да иде на работа вместо него, онзи „третият” да изпълни по негова воля неговите задължения. Законовата забрана за подобно посредничество има своите добри основания; в тези случи не става дума просто за извършване на някаква дейност или за избор във връзка с конкретен проблем, а за договорно обвързване с „определено” лице или за „непременно” лично участие. Естествено, особено разпространеният днес английски език позволява лесно да научим за наличието и употребата на фрази, а и на практики, като proxy voting или proxy wedding (на френски: mariage par procuration). Това, разбира се, са по-скоро куриози, често пъти им липсва юридическа сила или са реминисценции от светлата част на средновековното денонощие, увековечени особено ярко от Петер Паул Рубенс11.
Представителството притежава обаче и други граници; то по принцип губи силата си със смъртта или със загубата на дееспособност на упълномощителя (като това, впрочем, се отнася и за упълномощения). Силата на пълномощието е премортална, затова пък тази на завещанието – постмортална. Възможно ли е, все пак, някаква форма на представителство да притежава и трансмортална мощ? Колкото и рисковано да изглежда това, някои национални законодателства го допускат. Такова може да се открие, например, в Шотландия или САЩ, където се говори съответно за continuing или за durable сила на пълномощното, но също така в Швейцария или Германия.12 Любопитното и тук е, че допустимостта на продължаващата воля е наложена отвън (както в сферата на здравеопазването – заради нарасналите възможности на техниката), в случая – от развитието и ускоренията в областта на банковите операции. Не е трудно да си представим ситуация, в която внезапната смърт на лице с банкови задължения не позволява нито на действащия до този момент – по силата на пълномощно – негов представител, нито на наследниците – заради сроковете за изпълнение на оставеното завещание – да обслужват сметките на починалия. Валидността на волята му се оказва разкъсана на две части – пре- и пост-мортална. Ето защо – колкото и да е рисковано – са налице добри основания също за допускането и на трансмортални пълномощни. И за да е ясно, че става дума за нещо изключително, това трябва да се отбележи изрично, а не да се подразбира като част от някакво генерално пълномощно; както са направили в Швейцария. В Германия пък Федералният съд забрани възможността представителят да прехвърли средства от сметка на упълномощителя на свое име.
И така, след като трасморталната валидност на волята изглежда оправдана в определени случаи и при определени условия, защо да не е такава и, нека кажем: транс-недееспособната или транс-некомпетентната? Или казано по-прецизно: пост-недееспособната или пост-некомпетентната, тъй като при разглеждания проблем не става дума просто за продължение, а на привеждане в действие при настъпването на определени обстоятелства и само тогава. Нека премислим последиците. От една „догматична” гледна точка всяко пълномощие престава да действа със загубата на дееспособност13. Тогава, ако един болен е упълномощил някого да се грижи за него и неговите дела, при настъпване на съответния срив в съзнанието и личността на болния дума ще имат единствено лекарите или съдът, назначаващ настойниците и попечителите. И е напълно възможно всички те да не са имали или отдавна да нямат никакъв контакт с пациента, с което ще го третират, ако не „предметно”, то по принцип „като дете”. Докато вече бившият му представител, колкото и добре да го познава в личен план, ще трябва да мълчи. Затова пък от една друга, „ревизионистка” гледна точка, позволяваща продължаване на силата на пълномощието, именно доброволният представител има най-добрите шансове да пренесе една самоопределена воля отвъд момента на voluntas interrupta.14 И тъй като, вече се каза, става въпрос не само за продължаване на обичайни грижи, а за вземане на сурогатни решения при извънредни условия, мъдрите законодатели се опитват да ги предвидят и там, където са възможни „продължаващи” или „трайни” пълномощни, съдържанието им трябва да включва типови ситуации, в които представителят ще има правото да реши. При това не става дума само за избор с терминативен изход, а и за действия в различни области. В Германия така нареченото „предохранително пълномощно” (Vorsorgevollmacht)15 включва делегиране на право за вземане на решения: в областта на имуществените дела и воденето на счетоводство, относно мястото на пребиваване или местоживеене, при определянето на наемните отношения и за достъпа до кореспонденцията, а също така, в случаите на нужда от представителство пред органите на властта, както и, разбира се в сферата на грижите по здравето (Gesundheitsf?rsorge). Именно към този последно изброен раздел на „предохранителното пълномощно” спада правото на представителя да настоява за провеждане на „пациентско разпореждане”, ако е налично, или за решение относно изключването на животоподдържащи системи. Тогава обаче, когато се налагат интервенции с възможни тежки последици или заплашващи живота, както и други, с които е засегната свободата на пациента – случаи, в които упълномощителят може да се окаже пред перспективата да бъде въдворен в психиатрично заведение със затворен режим или на леглото му да се поставят предпазни бордови решетки – Гражданският законник изисква и допълнително съдебно решение (§ 1904 и 1906 BGB). Освен това, без да е дефинирано като изискване, се препоръчва регулярно обновяване на пълномощното, например на 5 години, или – подобно на завещанията – завеждане в национален регистър16.
III. Морални предизвикателства
Юридическите възражения спрямо очертаната политика са не само принципни, но се базират на предполагаеми или реални възможности за злоупотреба. Такива обаче съществуват не само в тази област, а при всяко пълномощно, затова в юридически план решенията на проблемите и институционализирането им изглеждат приемливи и убедителни. На този фон се издигат по-дълбоки и принципни морални възражения. Същността им се определя от един смислен център – прекъсването и промяната в персоналната идентичност. С какво право да зачитаме (дори да сме задължени да следваме) нечие предходно волеизявление или упълномощаване, щом в последствие техният автор е в състояние да не може да си служи със собствената воля? По какъв начин можем да сме сигурни, че между двете състояния – преди и след загубата на дееспособност – съществува някакъв континуитет? По тези въпроси едва ли ще се постигне съгласие в обозримо бъдеще.
Една от позициите смята, че пълната загуба на волеви капацитет влече до загуба и на персонален статус. От което следва, че всяко едно от „новите” състояния на пациента е ирелевантно спрямо някогашните му решения. Заради радикалното схващане на прекъсването старите актове на самоопределяне или трябва да се имат предвид без колебание или напълно да се изключват от вниманието. Тъй като тази гледна точка се определя като „нехуманна”, алтернативите настояват за запазване на персоналния статус от двете страни на прелома. Проблемът е, дали се появява (или може да се появи) нова личност, или личността се запазва, а се променят или сменят само състоянията й. Споровете, освен теоретични, гравитират около един образцов случай – „щастливият болен от Алцхаймер”. Някои пациенти, диагностицирани с такова заболяване, са в състояние да изпитват удоволствие и радост от определена храна и физически действия, дори от упражняването на интелектуална дейност като четене и рисуване, независимо от рудиментарната и натрапчива форма, в която се извършват. Това им състояние свидетелства за наличие на личностен живот, в който волята е заглъхнала или поне не може да се фокусира и „държи в ръце”; налице е някакъв усет за живота, но липсва автономия. Затова споменатият преди малко спор, дали си имаме работа с нова личност или само с нейно ново състояние, бледнее на фона на една обща констатация: предпочитанията и интересите от фазата на автономността са не просто по-ранни или предишни, те са бивши.17 Тази теза е толкова силна, че на практика втрещява всички застъпници на идеята за продължаващата автономия. Защото тяхно общо схващане е, че в обичайния случай – в състояние на пълноценна дееспособност – ние сме задължени да уважаваме един настоящ акт на самоопределяне пред един минал. Сега обаче – в състоянието на настъпила недееспособност – ние сме се фокусирали изцяло върху безвъзвратно отминали позиции. Фактически, ако уважаваме бившата воля на едно лице, ние или не обръщаме внимание на сегашното му състояние (понеже не можем да го схванем) или уважаваме едно бивше Аз за сметка на едно актуално Аз на пациента, с други думи: дискриминираме го. Ако искаме да го уважаваме, трябва да зачитаме изцяло и единствено тесния фокус на интереса му да продължи да живее и, ако е възможно, да изпитва удоволствия. Не е трудно да се види, че изводите поразително съвпадат с класическата версия, в която лекарят – компетентен да прецени най-добре колко може да трае живеенето като такова – решава самостоятелно относно поддържането или прекъсването на оцеляването.
За да се защитят, привържениците на тезата за продължаващата автономия, първо, си признават, че уважават бивши становища, изразени от пациента, но, второ, изграждат аргументация в полза на необходимото зачитане тъкмо на определени форми на бивши волеизявления при положение, трето, че за в бъдеще не може да се очаква възстановяване на дееспособността.18 Според тях някогашни предпочитания, с чиято помощ сме направили ключов избор в състояние на колебание, или някогашни интереси, които сме схващали и приемали за незаменими, в сравнение с други интереси, представляват ресурс, от който всяко лице се ползва в хода на жизнената си история. В този смисъл и пациентът, загубил както дееспособност, така и шанс тя да се възвърне, би трябвало „да може” да се възползва от този си ресурс. Ето защо, макар и бивша, автономията има право на глас във времената на „онемяла” воля. Решаващи предпочитания и критически интереси ще продължат да надцакват мярата на простото благоденствие и именно те могат (а и трябва) да намират място в пациентските завещания или при упълномощаването на здравен представител.19 По-долу ще предложа собствен модел защо това е оправдано, защо на тази основа и при такива екстремни условия пациентското волеизявление е валидно и ако и да не е обвързващо би трябвало да се взема предвид. Аргументацията ми се надгражда върху две положения, приемайки ги за валидни, първо, че информираното съгласие включва правото на пациента да определя и специфичен отказ от продължаване на живота, второ, че миналият опит на автономията е ключов елемент на моралната устойчивост и интегритет на личността и тя – бидейки не само „авто” (собствена), но най-вече „номос” (закон) – придава на тази устойчивост принципна контрафактичност. Ако схващаме автономията не само като самоопределяне, а като собствено законодателство, и ако си даваме сметка, че моралните и етически закони се опровергават не от факта, че в даден момент волята ни се е огънала, че отделни страсти са надделели, или че в дадена ситуация се е наложила външната реалност, нейните решения ще трябва да имат трансцендираща мощ. Това прави в известен смисъл целта ми „скромна”, защото ще търся само по-добър обяснителен ресурс в полза на приетите тези.
IV. Правни предположения относно завръщането в непълнолетието
Едва ли има законодателство, в което не се прави разлика между пълнолетни и непълнолетни лица. Друг е въпросът, дали навсякъде има степени на непълнолетие, дали юридически се прави и признава разлика между мало– и непълно-летни, както е в България. Още прегледът на речниците показва, колко спорно е това; в английския език infant и minor са синоними, в немския minderj?hrig се отнася и за двете фази преди достигане на пълнолетие. Естествено, че проблемите с „израстването” са свързани и с придобиването на дееспособност; в обичайния случай тя се разгръща и от „липсваща” (т.е недееспособност) постепенно става „ограничена”, а после – „пълна”. Затова до пълнолетието си децата се нуждаят, дори при наличието на родители, в съответствие със степените на израстване съответно от (заместващо) настойничество или от (съдействащо) попечителство. За съжаление това развитие не винаги може да се случи, както е възможен и регрес; което неминуемо се отразява върху придобиването или разполагането с дееспособност. За да реши този проблем законодателят е въвел института на „запрещението”. И отново заради степенната система то е „ограничено” или „пълно”, което от своя страна налага също включването в действие на попечител или настойник. Така съгласно Закон за лицата и семейството (чл. 5) пълнолетните могат да „се върнат едно ниво назад” и се окажат в състояние на ограничено запрещение или, този път заедно с непълнолетните, да „се върнат в изходна точка” и както казва Законът: „се поставят под пълно запрещение и стават недееспособни”.20 Както се вижда, в този регион на правния мир царства пълна симетрия. Защо обаче на българския законодател му е било необходимо натъртване чрез удвояване на фразите? Не казва ли „стават недееспособни” същото като „поставят се под пълно запрещение”?
Възможна е обаче и друга, не дотам симетрична „картинка”. Тя се отнася до „пътя напред” и до „пътя назад”. Непридобиването на нещо се отличава от загубването му и това се усеща по болката, когато бедният или богатият плащат данъци, или обратното – от радостта, когато всеки от тях получава дребна облага. Тогава от гледната точка на дееспособността решаващо ще е нейното начало, останалото са степени на придобиване на права и задължения, носенето на отговорност. Обратно, от гледната точка на пълнолетието решаващо е достигането му; затова предходните нива имат слабо значение и няма да е голяма загуба ако се размият не само езиково, но и юридически. В семантично отношение разбирането на „непълнолетен” само като някаква особена, средна степен не казва нищо повече от „ограничена дееспособност”! Това в голяма степен се отнася и за прерастването на настойничеството в попечителство; и тук смисълът на „ограничена дееспособност” е достатъчен за да предефинираме в рамките (единствено) на настойническия институт трансформирането на ролите от „заместване” към „съдействие”. По този начин за попечителството сякаш не остава място. Но то няма да отпадне, а вземем предвид не само „пътя напред”, но и „пътя назад”. В качеството си на представител настойникът ще поема функции, свързани с перспективата за развитие, а попечителят – в случаи на регрес. И ако това се случи, все пак ще има „жертва”; на олтара на свободата ще бъде положено „запрещението”. Текстът от чл. 5 на ЗЛС, закован от 1953 г., просто ще трябва да се редактира и в него да се предвиди ролята на попечителя. Следствие от това ще е невъзможността от настойничество върху пълнолетни лица; те биха могли да имат единствено попечители. А попечителят по своята същност не замества, а съдейства. Завръщането в непълнолетието няма да е възможно.21
Следователно, ако се премахне или промени принципът на запрещението, на неговото място ще застане или водещ ще стане принципът на подпомагането. На този фон неминуемо ще претърпят развитие ролите, които играят, тежестта, която имат двете основни форми на представителство. Възможни са и опасения. Но в края на краищата, по какво се отличава учредената власт на един задължителен от тази на един доброволен представител, възникващата (само) по „разпоредба на закона” и другата – (и) „по волята на представлявания”? Да вземем следствие, каквото е обемът. Той по принцип е (по-)„неограничен” при задължителното представителството, докато при доброволното се определя от упълномощителя и следователно, също принципно, е (по-)„ограничен”22. Но и там има своите граници. Съгласно Семейния кодекс (в чл. 130 (3) и от там в 165 (4) и 168 (2)) се изисква решение на съда за извършването на разпоредителни сделки и преценка, дали и доколко са в интерес на представлявания. Нищо не пречи тези условия да се пренесат и върху обема на властта, прехвърлена с пълномощно, валидно и за времето на загубена дееспособност. Така или иначе и в двата случая контролният орган ще запази ролята си, а съществената „придобивка” ще е, че упълномощителят ще може сам да определи представителя си. Вярно, такова пълномощно няма да може да се оттегли, а само да се откаже, но разпореждането с него – заради контрола на съда – не би могло да стане произволно.
Ако – на базата на техническата възможност и на посочените морални аргументи – в ситуация на настъпила недееспособност се допусне упълномощаване, а не само назначаване на здравен представител, вече ще бъде нарушен принципа за „оттегляемост на пълномощното”. Това от своя страна ще позволи на пациента определяне не само на лицето, на което се прехвърля власт и функции, но и – чрез изрично и писмено заявление – на съдържанието в обема на пълномощията му. И тогава тази негова „завещана” воля ще се отнася в обвързваща форма както за доброволния, така и за задължителния представител, както за лекарите, така и за съдиите.
Разбира се, че намирането на приемливо решение не е лесно и опитът на много страни показва, че за това са нужни време и упорита работа. Начинът, по който мисля и предлагам да стане, изисква лексикален ред: освен принципът на подпомагането да изтласка принципа на запрещението, но и справянето с двата проблема – дълготрайното пълномощно и пациентското разпореждане – да стане разделно и с предимство на първия пред втория. Това, което в последните три точки разглеждах общо, може да се реши – поне технически – само на части. Освен това в полза на втория приоритет ще предложа и по-общи морално-епистемологични основания.
V. Размишление за нагласите: убеждение, упование, доверие
Ясно е, че тезите за продължаващата автономия се справят с проблема на прекъсването (настъпването на недееспособност) с помощта на теории за персоналната идентичност; в повечето случаи чрез такива, които включват като основен момент наративността, формирането на идентичност чрез преплитането и обединяването на разкази от свое лице и от страни. Смятам, че континуитета, който се има предвид, може да се обясни и чрез схващане на същността и ролята на доверието. Решението ми в някаква степен е стимулирано от книгата на Онора О’Нийл Автономия и доверие в биоетиката (2002), но там темата за настъпващата в зряла възраст неспособност за самоопределяне почти не присъства, а доколкото я има, засяга само невъзможността за изразяване на съгласие, но не и за съхраняването на валидността му в период на некомпетентност, т.е.там доверието се разисква с оглед други проблемни области.
Отдавна ме занимава въпросът: Има ли обща основа между схващането на Декарт за ролята на волята в съденето и това на Хюм за ключовото място на вярването в познанието? От тук и интересът към проблема за „волята да повярваш”, формулиран особено ярко от Уилям Джеймс.23 Не е трудно да се види, че – противно на Декарт – автори като Хобс и Спиноза, но също така Лок и Хюм, разглеждат волята детерминистки; за тях тя зависи от склонности, желания или мотиви. Разбира се, първите двама отъждествяват свободата й с необходимост, докато другите двама все пак я дефинират като избор. Но тук е по важно, че по линия на англоезичната философия на силата й е намерен заместител в сферата на познанието (където я е поместил Декарт) и това са убежденията, вярванията – beliefs. Още от времето на Платон знаем, че те спадат към света не на знанието, а на мненията; но не са мнения. Лок ни учи, че те се отличават с по-високата си степен на увереност (assurance), доближаваща ги на моменти до несъмнеността (certainty), присъща на знанието. Така е, защото съвпадат с опита на другите (concurrent), свързани са с неоспорими (unavoidable) или безпристрастни (fair) свидетелства. Затова относно съдържанието им не казваме „струва ми се”, а изразяваме съгласие (assent) със степените на неговата вероятност; ако мнението е изцяло мое, вярването не е само от мен. По-късно Хюм ще проясни, че в основата на убежденията лежат очаквания, стабилизирани от навик24. Но и за двамата е от значение началото, положено някога от Хобс. Именно в Левиатан (гл. 7) вярването (belief) е изведено от доверието (trust); увереността в истинността на думите се предхожда от увереност в качествата на онзи, който ги казва – искреността на някой човек, или в още по-голяма степен – добронамереността на Господ. Дори латинският език подсказва такава близост между fides и credo.25 Преди време ми беше направило впечатление изброяването на един дъх на тройката думи: believe, trust и have faith. Не бях обърнал внимание на четвъртия израз – rely on – както и че той се повтаря в не по-малко забележително изречение, този път от гл. Х: „Да вярваш на някого, да имаш доверие в него и да се осланяш на него, значи да го почиташ, защото по тоя начин показваш какво мислиш за неговата добродетел и сила. Да не се доверяваш или да не вярваш значи да не почиташ.”26 Преводачът на български е предал to rely on веднъж като „разчитам”, а втори път – „осланям се”. Разбира се, че двете думи са много близки по-смисъл и ако не се отнасят до проблем със самостоятелно значение, няма нужда някоя от тях да се издига в „ранг на понятие”. За мен същинските проблеми започнаха с желанието да прегледам новия превод с есета на Ралф Уолдо Емерсън. В изданието от 1941 г. намираме „Себеупование”, в това от 2002 г. – „Самоувереност”, но и в двата случая става дума за един и същ текст – Self–Reliance, възникнал през 1839-40 г.27 В конкретния случай с преводите това показва, навярно, с какъв привкус четем Емерсън в интервал от 50 години, какво сме очаквали някога и какво очакваме да ни научи днес, но по отношение на общата езикова рамка думите вече станаха четири. На всичко отгоре се запознах с Танеровите лекции на Анете Байер от 1991 г., посветени на доверието, в които тя прокарва разграничителна линия между „упование” и „доверие” (reliance & trust). Това ме насочи към уточняване на разликите между двете нагласи и тази на убеждението, на вярата.
Ясно е, че в тези случаи става дума за хипотетичност на познанието, за предположение, което хвърля мост, сякаш търсейки опората в другия бряг. Онова, което е характерно за убежденията, е тяхната волева неуправляемост; фактът, че те се случват, че ни спохождат, е описан още от Хюм и обяснен в потвърждение от редица интерпретатори. Противоположната теза на У. Джеймс – the will to believe – е спорна, но не и опровергана. Нещо повече, с нея се обръща внимание на разликата в колебанието между две хипотези, никоя от които не е достатъчно обоснована, и въпроса: дали и доколко една от тях служи на наш жизнен интерес. Преместването на познанието в контекста на целите и ценностите на живота, означава да направим избор не просто с разума, но и с волята си, и това, според Джеймс, би трябвало да повлияе върху увереността ни в самото познание.
На този фон е достатъчно да преместим погледа си върху доверието и ще видим, че именно в неговото поле волевото управление е възможно. Макар и да изглежда парадоксално, напълно в реда на нещата е да се доверим, без да вярваме. Когато се доверяваме, първо, ние избираме да го направим или не (с волята си и не по необходимост, а щом някой го заслужава и сме убедени в това), второ, даваме си сметка, че всяко доверие в същността си е рисковано и уязвимо (А. Байер говори за vulnerability, за потенциално предателство, независимо дали чуждата воля е добра), трето, доверието може да се изрази и с терапевтична цел, да се даде авансово, когато липсва увереност на вярата (затова пък се очаква това да стимулира адресата в неговата надеждност, да генерира отговорност в поведението му и, разбира се, в съгласие с У. Джеймс, положителният резултат да се отрази обратно на убежденията ни). При доверието в най-силна степен зависим от някой друг. Естествено, не по отношение на всичко; за разлика от всеобемащия характер на приятелството, доверието е във връзка с конкретна тема или проблем.
Тази „крехкост” на доверието кара мнозина изследователи да му търсят по-дълбоко вкопана подкрепа било във валидността на общи социални норми, било заради някаква взаимна заинтересованост и изгода, било заради умението да се преценява риска. За разлика от тях, А. Байер настоява, че за източник на доверието е достатъчна добронамереността на другия. Именно тази позиция й позволява да дефинира забележителна демаркационна линия между доверие и упование. Упованието се фокусира върху обстоятелствата, а не толкова върху лицето, на което се осланяме. Такива обстоятелства могат да са както събития, така и човешки действия, разликата е че в единия случай преценяваме вероятност на очакванията, в другия – и мотиви. Но ние може да схванем отликите между упование и доверие по-добре, ако обърнем внимание на опроверженията им, на негативното им преживяване; щом секне уповаването, изпитваме разочарование, при краха на доверието – предателство. Това само по себе си вече показва, че при доверието сме инвестирали много повече, че отсрещната страна е откликнала с някакъв допълнителен ангажимент, подсказала ни е (поне имплицитно) основания да вземем решението си. Всеки път, когато не виждаме мотивите на другия, или когато тези мотиви са израз на рутина и навик, т.е. не са насочени към нас, а също и когато нагласата на отсрещната страна е мотивирана от скрити мотиви (например, страх от санкция), ние не се доверяваме, а само се уповаваме. Ние можем да се осланяме дори на егоиста, щом това е от полза и за нас, но да се доверим си струва единствено на онзи, който зачита самата ни готовност да му се доверим. Да, навярно добронамереността на адресата, за която Байер говори, да е прекалено силен мотив, но някаква форма на „респонзивност” (П. Стросън я нарича „нагласа за съучастие” – participant stance, при това различна от чистата заинтересованост) е необходимо условие за да имаме доверие. Не случайно на много езици доверие се дарява, но то се дарява, защото другият ни изглежда надежден в морален план.
От всичко това следва, че в множество измерения на живота ние можем да се уповаваме, без да се доверяваме. Това смъкване в ранг на упованието не означава пренебрежението му. Защото и то, подобно на доверието, може да се управлява волево, може да е оправдана нагласа дори при липса на убеждение. В не един и два филма героите се уповават на разнебитен мост, случайно виснало въже, стрък трева или сух клон, или пък на протегната слаба ръка, без да вярват в тяхната надеждност. Просто нямат по-добър избор. И ако имат късмет и се спасят, това ще промени убежденията им, а Уилям Джеймс ще тържествува. Но дори и да неуспеят, остава радостта от опита, от това, че не са се примирили. Все пак да оставим настрана изкуството; в живота си правим подобни избори не само в ситуация на крайна нужда, а и при неяснота и дори при липса на убеждения. Освен това постоянно се уповаваме на нечии професионални компетенции. В това число на лекари и на адвокати. Проблемът е, че когато ни кажат: „просто ми се доверете”, аз знам, че нещата не са така прости. В тези измерения доверието не е изключено, но е изключение, а е изключение, защото изкисква особена интензивност на междуличностните отношения; упованието не прераства от само себе си в доверие.28
Изводите, които могат да се изведат от казаното в този раздел, се отнасят, разбира се, за лица с налична психическа компетентност и запазена дееспособност. Те разкриват, че проспективните решения са възможни и дори основателни, въпреки наличието на неяснота и несигурност. В този смисъл принципната неизвестност и непредвидимост на едно бъдещо пациентско състояние, въпреки цялата си радикалност, е част от (обичайните) проблеми с които се справяме с помощта на вярването, което имаме, или на упованието и доверието, които можем да направляваме. Същевременно тъкмо заради наличието на респонзивен елемент такива нагласи са част не само от „репертоара” на една бивша персонална идентичност, но и на такава, която в настоящето е отслабнала или се е трансформирала; голяма част от щастието си болните от Алцхаймер преживяват заради усета си за връзка с околните.
VI. Пряка последица за медицината
Едно задълбочено вглеждане в доверието, струва ми се, позволява да схванем по-добре и същността на самоопределянето, принципите и границите на автономията. Проблемът на повечето теории, пледиращи в полза на валидността на продължаващата автономия, е, че за тях изглеждат решаващи, макар и бивши, ключови предпочитания и интереси на пациента. Както те, така и техните опоненти, се интересуват изцяло от убежденията: какви са били, дали са били толкова устойчиви, че да просъществуват и при невъзможност за актуално самоопределяне? По-горе стана дума, че при нагласите на упование и на доверие не е необходимо да притежаваме убеждения. Нещо друго ни е накарало да надскочим тяхната липса, да се оставим в чужди ръце.
Доверието – като проява на лична автономия и като израз на съпричастна насрещна воля – е същинската цел на опитите ни да мислим здравните грижи в съвременната ситуация. Затова личният избор и определянето на здравен представител, който да ни замества и при невъзможност сами да си служим с волята, може и трябва да се институциализира. Това изцяло ще промени значението на института на настойничество и попечителство, при който правото на самоопределяне липсва по дефиниция. От тяхна страна ролята на лекарите и на съдиите ще се преценява в полето на упованието – заради професионалните им умения. Разбира се, че доверието може да се пренесе и върху тях, но това не става автоматично и не е задължително, а е въпрос на специфично лично решение. Впрочем, тази схема вече може да се открие в някои реформирани законодателства – първо, пълномощникът има предимство пред настойника или попечителя и ако е налице прави другия излишен, второ, той има право да свидетелства и да налага дори предполагаемата воля на упълномощителя.
В тези системи обаче пациентското завещание надцаква позициите на всички други участници; както на доброволния представител, така и на лекуващите. Не мога да преценя дали в този случай би трябвало да говорим за „доверие в себе си” – не че липсват изследвания по проблема. Същевременно обяснението, което предложих, дефинира природата му като междуличностна; ето защо доверието в себе си, дори ако не е само езиков израз, е нещо вторично и производно; ние усещаме, че сме предали себе си сякаш първо през очите на другите. Затова пък упованието в себе си – Бог във всеки един от нас, както казва Емерсън – е нещо самостоятелно и, още повече, то е достатъчно условие да правим избор и при несигурни или неясни убеждения, да поемаме отговорност със съзнание, че можем и да се провалим. Досегашният ни опит е в достатъчна степен ресурс, в който са се наслоили решаващи предпочитания и критични интереси, и те – дори не винаги потвърдени или удовлетворени – са част, дори сърцевина на идентичността ни. С други думи: щом някакви оправдани съмнения не са разбили убежденията ни, можем да разчитаме на тях, дори ако не ги смятаме напълно за верни. Тогава ние познаваме силата на собствения си Аз, неговата устойчивост, можеща да преодолее дори собствените си разочарования (или поне да ги осъзнае като такива) и да запази интегритета си, да проектира самоувереността си (self–confidence) и занапред. Поради това с оглед бъдещи критични ситуации – и в условията на реформирана система на здравна грижа – обсегът на пациентското завещание може да бъде разширен, с което то да е валидно не само с оглед необратими и водещи до смърт състояния, а да се отнася за заболявания независимо от техния вид и усложненост. Нещо повече, то може да се изрази и да има обвързваща сила от възрастта насетне, когато се изисква и признава съгласието и на непълнолетни лица в обичайните случаи на лечение или при донорство след смъртта, т.е. след 16 или дори след 14 години.
Разбира се, допускането на продължаващо доброволно представителство, а в последствие и на антиципиращо пациентско разпореждане не значи автоматично, на изразените чрез тях становища да се признае обвързваща сила. Размишленията ми са в полза на далеч по-скромната теза за тяхното зачитане, за вземането им предвид.
***
Толкова за принципната подкрепа на разбирането за разширената автономия и за трайното доверие. От него обаче произтичат и странични последици. Как се съчетава ролята на медицинския пълномощник с донорството? Препоръчително ли е да оставим и това в ръцете му? То, струва ми се, е логически невъзможно. Неговото пълномощие, макар и да трае през времето на загубената дееспособност на пациента, свършва със смъртта, а тъкмо от там насетне следва да се вземе решение относно органите; все пак „комата” се различава от „мозъчната смърт”. Освен това в повечето страни донорските дарения са оставени в ръцете на роднините и за това има добри основания. Ако обаче сметнем, че такава логика, за която споменах, няма и правната система е приела за валиден принцип съгласието по презумпция (както е България), представителят, в чиито ръце е ключът към органите, може да се изкуши да позволи стигащо твърде далече разпореждане преди смъртта на упълномощителя си. Което значи едно: да доверяваме „дните” и „тялото” си по различен начин.
Бележки под линия:
1 Вж. Йотов, Ст., „Употребата на тялото в брака и секса според Имануел Кант”, в: Справедливост и респект, КХ, София 2001, 137-146; „Не признава ли нуждата закони?”, в: Социологически проблеми, 2006, кн. 1-2, 193-209.
2 Съчинена през 1956-а, записана през 1967-а, официално достъпна от 2007-а в саундтрака и като заглавие на филм за Дилън.
3 В развитите страни до 80-те години на ХХ в. 70-80% от населението умира у дома, в последствие пропорцията се преобръща диаметрално.
4 Не е трудно да се види, че зад тази опозиция стои и модерният спор между „теориите на волята” и „теориите на интереса”, опитващи се сответно да обяснят същността на правата; вж. Йотов, Ст. (съст.) Философия на правата, София: И-во на СУ, 2010.
5 Kutner, L., “Due Process of Euthanasia: The Living Will, a Proposal”, in: Indiana Law Journal (44) 1968-69, 539-554
6 На друго място съм се опитал да прокарам (рискованата) разлика между „морален агент” и „морален пациент”; вж. Йотов, Ст. „Автономия и достойнство”, в: Кънева, В. (съст.) Автономия и биоетика, София: Критика и хуманизъм, 2011, 47-59.
7 Ъпсурт, „Втора цедка”.
8 В Швейцария смущението, че „разпореждане” се отнася до областта на вещните отношения, довежда до предпочитание на изразите „нареждане” или „указание” – Patientenanordnung, Patientenanweisung. В Италия е приет израза testamento biologico, в Холандия – wilsbeschikking, в Швеция – life–testament. Някъде е допустимо и подразделяне – психиатрично завещание, регламентиращо допустимостта на принудителни мерки; например, предохранителна забрана за евентуално и бъдещо прилагане на определени терапии – електрошок, невролептици. От своя страна в САЩ постепенно се утвърждава и формата на „предварително указание” (advanced directive), имащо по-широки функции от living will. Навсякъде става дума за антиципиращо разпореждане в условия на специфична пациентска неспособност.
9 България ратифицира тази Конвенция за правата на човека и биомедицината през 2003 г. Вж. Дв. бр. 32 от 12 април 2005 г.
10 Относно същността и проблемите на представителството вж. образцовото изследване на Таков, Кр., Доброволното представителство, София: Сиби, 2008.
11 Вж. картината му в Лувъра Mariage par procuration de Marie de M?dicis et Henri IV le 5 octobre 1600, известна и като „Доверителски брак”.
12 Не съм си поставял за цел обзор на разпространението на тази практика в света и тук са посочени само отделни примери, затова те може да се окажат и рядко изключение.
13 Централен момент на тази позиция е тезата: упълномощителят трябва да може във всеки един момент да оттегли волята си. Това е теза още на Улпиан: „волята на умиращия е променлива до самия край на живота”, Дигести, 24,1, 32,3 и 34,4,4.
14 Мнозина, сред тях Роналд Дуоркин, дефинират тази позиция като extension view.
15 Vorsorge означава буквално „предварително предприета грижа”; съкратено може да се предаде също като: „предвидливост”, „грижовност” или „предпазливост”. На английски – provision или providence, с което се добавя религиозен оттенък – „провидение”, но и „беда”.
16 Вж. http://www.vorsorgeregister.de. Доколкото мога преценя, включването в този регистър не е задължително, вж. Федерална организация на нотариалната дейност – BNotO, §76а.
17 Някои неща не могат да станат „бивши”, така например има само предишни дни. Нещата, които могат да са бивши, са заглъхнали (свършил им е мандатът), те не могат да се повторят или смятаме, че не могат да се повторят (ако не получат нов мандат те ще си останат ex–).
18 При настояща временна недееспособност – в състоянието на завързания за мачтата Одисей – решенията трябва да се вземат в полза на живота, дори ако влязат в противоречие с предварително изразено желание на пациента, тъй като лицето с бъдеща възстановена дееспособност би могло занапред само да промени убежденията си. В този смисъл те са от уважение не (просто) към живота, а (по същество) към автономията, на която предстои възможност за свежо изразяване, и приличат на позволения патернализъм в полза на развитието на децата. Затова патернализмът тук е и задължителен. Противно на това „убежището” на тезата за продължаващата антонимия, разисквана тук, са бивши становища на волята, за които не може да се предвиди смяна чрез други, нови компетентни решения.
19 Често логиката на тази позиция се опира на първенството на ценностите пред предпочитанията и на следването на интересите, независимо дали са удовлетворени.
20 Малолетни не може да се поставят под запрещение, защото „изобщо не са мърдали напред” и няма какво повече да им се отнема.
21 M?ndig (нем.) се предава като „пълнолетен“ (бълг.) или of age (англ.), a Etm?ndigung – „запрещение” или incapacitate, но по силата на първия превод би могло да е буквално „лишаване от пълнолетие”. Именно това не е възможно в Германия от 1992 г. насам, както и в Австрия след 1984 г. ; там никой пълнолетен не може да има настойник (Vormund), а само Betreuer или Sachwalter. Пряка последица от това е възможността лица с попечител да могат да гласуват и завещават; действия, първото от които в България е недопустимо, а второто – практически неосъществимо.
22 Вж. Таков, Кр. цит. цъч., гл. 2.1.2.
23 Вж. Ст. Йотов, „Декарт и истината” , в: Каприев, Г., (съст.) Nomina essentiant res, София: Изток-Запад, 2011, 413-434.
24 Разликата е, че за Хюм „вярването” е родово понятие, докато за Лок – видово; свързано е увереност, при която наблюдаваме и единични случаи на отклонение. При Спиноза вярването, за разлика от мнението, първо, е свързано с действие, второ, това действие резултира в подчинение или съпротива (Богословско-политически трактат, гл. xiii и xiv) и, трето, свидетелства за повишена увереност поради съпровождащата идея за въздействие на външна причина (Етика, ч. III).
25 …in other writings are put ‘I believe him,’ ‘I trust him,’ ‘I have faith in him,’ ‘I rely on him,’ and in Latin credo illi, fido illi; and in Greek „pisteno anto”.
26 ”To believe, to trust, to rely on another, is to honour him: sign of opinion of his vertue and power. To distrust, or not believe, is to dishonour.”
27 Първото е от Библиотека „Безсмъртни мисли”, второто – от програмата на издателство Кибеа. Впрочем и в двете издания текстът е непълен и липсват ключови формулировки.
28 В съкратен вид можем да кажем: вярванията не са необходими нито за упованието, нито за доверието. Упованието е необходимо, но не и достатъчно условие за доверие.
